Че никой повече не люби свободата

Че никой повече не люби свободата

а са мечти на бунтове и бури,

макар сред тях намерил своя гроб,

той светлина излъчва във лазура

крепи духа на бедния народ.
Мечтае той за братство и обича

правдата човешка на света

и затова той личното отрича

във името на обща свобода!

такъв е пътят горд на доблестта,

макар да знае, че на злото силите

поглъщат хищно светлите чеда.

честните им мисли и дела,

като слънца огряват времената –

за хората са хляб и светлина.

а други със куршум, с бесило, с взрив,

изчезват по дерета и по ниви,

дори в далечен край сибирски, див,

в стрелбища, пещи или във мазета,

за тор и в душегубките с цвят сив,

във Белене за гладните прасета,

за вълците и за двуноги псета!

пропъждат безвъзвратно по света,

тъй както хищник пилците разпръсва

далеч, далеч от родните гнезда.

се срещат със попарени души,

изгарящи във носталгичен огън

по роден край и хората добри!

безброй години в самота стои,

забравен от света, от всички хора,

без слънцето бунтовно той кипи!

тъй както другите, които там лежат,

защото не надминали са тези,

които вечно в клетка ги държат!

и в костите проникнал е дори,

и светъл лъч във тъмнината чака,

и дните, и годините брои.

се мерне спомен от свободни дни

и сякаш облак буреносен, страшен

по бледото лице му пропълзи.

живял със светли, хубави мечти,

не знаел, че тирани ще го тласнат

в затвора тъмен, влажен да търпи.

във дом щастлив нещастие гради

и там, където с веселост се вглеждаш,

тя може бързо скръб да посади.

и не пребъдват светлите мечти,

и рядко някой може да познае

какво го чака в утрешните дни.

освободил е мисъл и сърце,

бунтовникът, борецът неуморен,

във битките мечтае да умре,

единствено това желае той,

смъртта очаква всеки ден и миг,

защото по природа е герой,

а не да мре мърцина мъченик.

пристига лъч от синьото небе

и грабнал му страдалната умора,

той облекчава бедното сърце.

прелива сили в младия живот,

че той прониква с вяра като зрънце

във този свят без полети, без свод.

огрял за миг слепеещите дни

и пак отново борбен дух въстава,

и пак мечтата за борба гори.

с решетките, с килийния живот,

та горд изхвръкнал с устрем от затвора,

в живота си готов е за пилот.

и натежава морната глава,

че черни мисли са се нароили

от тежка скръб, от бедната съдба.

че споменът му в локва тук лежи,

че вече няма, няма да дочака

навънка светли дни и младини.

и няма да се върне младостта,

че в костите му натежали идат

сигналите на старост с болестта.

във чакане да свърши мрачен сън,

редовно през решетката поглежда

девойката на свободата вън.

той всеки миг готов е за смъртта,

където за последно с дъх сподавен

разделя се достойно със света.

той вярва твърдо в свята свобода,

с идеите си той я завещава

и подпечатва смело със смъртта!

В ОТЧАЯН ПЛАЧ ЗА СКЪПИЯ ЖИВОТ,

наказваме с презрителна усмивка

човечеца, изпаднал като скот,

дръзнал със орлите да се мери,

със символа на волния живот,

а като червей жалко се измята,

и се заравя с калния хомот...

Но кой не би заплакал за живота,

изправен за последно пред смъртта,

освен безумци, на които тропат

в гърдите тъпи, каменни сърца?...
Та кой за младостта не би заплакал,

за слънчевите радостни простори,

очите си за красоти изплакнал,

когато всичко за живот говори?...

ний срещаме по цялата Земя,

отнемащи животи многобройни

и пита се човек - защо така?

и душещите страшни бесила?

За да погубват и мечти и думи?

И вярата във светла бъднина?

за вечните убийци и крадци!”....

Но виждаме – убийците са вънка,

а вътре мрат поети и творци.

че правдата на хората посочват,

че сочат гневно подлите лъжци,

които осмъртяват, кръволочат?

поробват, предизвикват смърт и глад?

Те от народа вечно са проклети,

ограбили живот и свобода!

се срещат още много по Земята,

едни в затвори, други – в “концентрати”,

а някой пък на острови далече,

отдето само мисълта крилата,

неспряна, може да се върне вече!

че правдата обичат по света,

че будят съвестта във свойте братя,

ослепени в робската мъгла.

против жестоко робство и смъртта,

против убийствата, затворите, разврата

и срещу смъртоносната война.

оплели в робство тялото, разума,

със маски на светци и миротворци,

на този глас отвръщат със куршуми,

с концлагери, каторги и затвори,

със пътници безбройни към смъртта

под благовидни доводи и думи...
Те мислят, че смъртта на духовете,

на гордите жреци на свободата,

ще ги спаси и те във вековете

ще властват безконечно на Земята...

следовникът на Ботев – брата мой,

глава не би отметнал и под брадва,

не ще подири в робството покой!

бунтовникът обича роден дом,

сред хората да бъде той желае,

но повече обича свободата,

затуй палачът с него си играе…
Но този, който в огън е горял,

от огън се не плаши. Изгорял,

от нищо страх в живота не усеща,

и всеки миг спокойно би умрял,

готов смъртта геройски да посрещне.
Но често от жреци на свободата,

които търсят обща свобода,

тирани нови стават на Земята

и ново робство тука изковават

с престъпности и нови теглила.
О, затова ли тук се раждат хората

- да са нищожни подли същества,

да бъдат мъченици във живота

или да са крадци на свобода,

да бъдат те тирани и убийци,

презиращи човешката душа?
Потърсим ли виновникът къде е

за всички престъпления, тегла,

виновник вижда се, че никой не е

и този, който в кърви е оплискан,

и който тук законите кове?!...
Те всички чисти са като светци,

престъпности - без никакъв престъпник?!

Те винаги остават ненамерени!...
Каква човешка долна слепота!

Каква развратна низостна лъжа

на подлите, лукави лицемери!
*

Далече някъде, незнаен по света,

се скита СТРАННИК с мъка и тъга,

скитник странен – никой го не знае,

че всеки ден за утре все гадае,

какво съдбата ще му поднесе

и кой ли вятър ще го замотае?
Той скита се, бленува и тъгува,

тъгата в поглед залезен личи,

години е, откакто се сбогувал

със всички там, където се родил.

за образа на всички близки хора,

с най-тежката тъга за татковината,

за родно слънце в родните простори!

за хороводни сини планини,

за мила пролет и лета горещи,

за есента, когато дъжд ръми,

за родна свобода и всяко нещо...
О, роден кът, където си живял,

дори с горчиви рани дни и нощи,

и за сълзите, дето си пролял,

спомените вдъхват чудна мощност…

със родното, където сме живели,

и ни остава сладко да тежи

споменът от дните отлетели.

когато след години заблести,

за странника, прокуден и бездомен,

с най-верен спътник – памет и мечти.

в път нежелан на скръбния порой?

Защо животът с него си играе,

понесъл го със хищния си вой?

където денонощно да жалее?

Защо не се завърне, щом обича

във своята родина да живее?

от бащин дом, от родната земя,

в сърцето му човешки гняв възбудил

против безумията на света.

и вършат толкова престъпности със тях,

които в кръв Земята потопяват

и предизвикват дни на Божи гняв!