Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция
Изтегляне 3.33 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- И пак към Бело море поглед бяга, вълните там се като чайки реят, Пирин натам, ръце – реки протяга че с вечна жажда за любов живее...
- Аз расна тук високо в планината, листенцата ми вечна сладост пият от сладък сок на чудна красота, че аз и тук орлите, де се вият
- Тез, дето носят робството и мрака, са тези, дето носят и война, на престъпления те носят знака, а пък крещят за мир и свобода!
- Да бях аз БОГ, окичил бих земята във вечна младост, вечна красота, но и с жестоки меч на свободата погубил бих и всякаква злина!
С теб вдъхновен, о, красота на красотите, не чувства власт духът ми полетял, но кой тиранин би рискувал... в път към висините и в страх от волността не би умрял? О, вие висини, о, пропасти магнитни, защо от вас повява страхота?... Макар да сте деца на планината най-стръвно зее главоломна паст, готова да погълне синевата!..
между които чезнат равнините, разбунен океан – застинал днес с венци, с трикилометрови вълни... И пак към Бело море поглед бяга, вълните там се като чайки реят, Пирин натам, ръце – реки протяга че с вечна жажда за любов живее... към бялата, пленяваща Егея... * А аз като орел на свободата и рицар на висока чест, с поклон издавам стон, щастлив до плач от красотата, докоснал Боговия трон. Възпламнал със възторга на земята сред страхота и красота потръпвам цял, но в името на туй, че тук почувствах връх на свободата, не ще да се пожаля аз, дори след миг да знам, че бих умрял! А пропастите, върховете и скалите все така мълчат - готови с глас суров да заговорят: - О, жалко си, човече, ти със своите слова, тъй бедно що звучат, нищожен си с възторга, със страховете от простора!...
сред царството на ветровете, когато бури изморени спят във този миг, и с пламенен възторг изтръпваш цял от ековете на поздравите ни, отвърнали на твоя вик? Или от страх трепериш сред абсолютния покой? .... Но само миг!...И буря ще затули небе звездно, ще видиш как извива се със блясъци безброй, как цялата Земя разтърсва тя и тръпнат страшни бездни, припомнящи рождения ни вой.., как светещи кълба сред мрака ездят, реки клокочещи се носеха без път, вулканите в гигантски огън вряха, под чийто трясъци се друсаше светът! Милиони пъти се изправяхме и грохвахме отново, милиони пъти ний се раждахме сред огнено море и слушахме на глухи трясъци нестихващото слово, тъй като слушаш днес ти ехото на свойте гласове.
те бе изпратил през огнените пари, там от небесата, ти с първия си поглед би се разтопил или пък вкаменен останал би през времената. И още, с още много чудеса живеехме в милиардите години, но ще припомним още за това – когато ледници по земните гърбини с длета дълбаха нашата снага.
приличаме на лунните пейзажи, но с разлика, че тук животът вечен е... Дано човекът мъдро го опази!... Така със мисли приказни унесен, обгърнат в пазвите на горди върхове и всички тежести от своята душа разнесъл, освободена от гневните или ефирни ветрове... Пирин, на кой в душата възторг и радост не посяваш, на кой безсилен, унижен приют не даваш ти?.. Дори и мъртвите сърца със своя дъх ти съживяваш, Пирин – балкан на богове, балкан на бурите си ти! И щом отлитне лятото, изчезва с него сякаш младостта, студена есен лесовете щом целуне със смъртен знак, окапват пожълтелите листа и вихри дърпат лък по тъжни струни. Овчарите, подгонени от есенния хлад, с вечерните огньове слизат към полето, и чорлави мъгли подгонени натам летят и бавно, бавно падат от небето.
само ловци гърмят, провикват се с протяжни викове. Те бродят из килимния шумак – последни гости на балкана, откъсват здравец – сетен цвят, във късна есен що расте.
и с чупене на клони стъпва мечка, оглежда се самотна в голата гора, към пещерата си за зимен сън тя тромаво върви по своята пътечка. Ще чака там да дойде пролетта... Потоците шумят, снагата си по склоновете бият, чак напролет ще чуят славеите пак, че скоро глутници от вълци с грозен вой ще вият, виелици жестоки тука ще сноват. ПИРИН, ВЕЛИЧЕСТВЕН БАЛКАН НА КРАСОТАТА, ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ ВЕЧЕН ИСПОЛИН, ПРИ ТЕБ ДОШЪЛ, СЪС СВОБОДА ЧОВЕК ОЧИСТВА СИ ДУШАТА, РАЗДЕЛЯ СЕ СЪС СКРЪБ И С ДУМИТЕ: “ПРОЩАВАЙ, СКЪП ПИРИН!” _____________________ Разказа Кръстьо сътворява, когато е в полулегалност 1948-49 г. и когато отива с ловците из Пирин и макар и с пушка, не желае да стреля в срещнатите доверчива сърничка и дружелюбна мечка, оставил ги да си вървят по своя път и когато познал същата мечка – простреляна от ловците, не само не споделил “ловджийската страст” и радост, но дори се чувствал виновен като съучастник за смъртта им. Тогава това споделил с Гоцето (Георги Хаджииванов, емигрант от 1951 г в Австралия), записал част от Кръстьовия разказ “Ловджийски страсти”. Кръстьо това споделил и с майка ни!
СМЪРТТА НА ОВЧАРЯ На Араслану
oтлитнали са птичките далеч, и храстите, горите запустяват, из тях ни звук, ни песен има веч. Една царица скръбна долетяла, пропъдила овчари и стада, горите и полята завладяла, със свойта скръб, със своята тъга. А върховете голи в планината покрити са със стар и с пресен сняг, под тях, поели път към равнината, мъгли се спущат бавно в своя впряг. Край буките овце във куп почиват навярно в път към ниското поле. А пада нощ. И вихри се надсмиват на пустошта под мрачното небе. Край стадото колибка. Вътре огън. В колибката овчари два седят. Под песента на вихрите планински те готвят се край огъня да спят. Единият е стар, с брадата побеляла, а другият овчар е още млад. И двамата съдбата ги довяла овце в Пирина лете да пасат. През съчките се пламъкът провира, огрява ги с червения светлик. Но старецът доволство не намира намръщил недоволно мършав лик. Той бавно се размърдва и разкашля, оправя грубия си ямурлук, поема дъх и тихо проговаря: “Ей, късно е, веч ний не сме за тук!... Но що такова мисли ме спохождат; тегнее нещо в моята душа, забравени ме спомени пробождат, и нямам сън, не мога да заспя. Седемдесет години отлетяха, откакто съм на този свят роден, но всички те тегла ми завещаха, в живота си не зная хубав ден. Откакто помня, все овчар съм тука, аз идвам пролет с моите овце, а есен пак наметвам ямурлука и тръгвам пак към равното поле Със стадото живота ми премина, намирам в него радост и тъга, че нямам близки, нямам и роднини, богатството ми всичко е това. Със хората нарядко се събирам, а малко ме познават пък и те, аз също тях добре не ги разбирам за мен е чуждо тяхното сърце. Аз по-добре познавам си овцете и вълците, и верния си пес; полето и в балкана върховете, че в тях живота ми тече до днес. О, може би във първата ми люлка, там майка ми, във родния ми кът, нещастно мене залюля и ето нещастен е целият ми път. Къде ли ще умра, кога ще бъде, през зимата ли в пустото поле или пък в пролет моя ден ще зайде, предчувствува това моето сърце. Живота си аз преживях самотен. О, искам в пролет тука да умра, и гроба ми да бъде тук сиротен- сред буките, сред горските цветя....” А младият овчар, втренчил очите, във огъня и тъжно глава свел, във полумрака сдържа си сълзите, че в стареца сам себе си видел. А-у! А-у! – вън кучетата вият, раздират сякаш своите гърла, виелицата искат да надвият със своя вой във нощната гора. А старият навън глава подава, надниква в този непрогледен мрак, но вихър луд го блъсва незабавно и връща се на мястото си пак. “Дали на вълци кучетата вият, или така от вихрите скимтят? Че много вълци в този мрак се крият, нападат и пропъждат своя глад. О, не! На вълци не е този вой, не съм го чувал нивга досега, Но що така ми страх навява той?... Нима...Напразно вият те в нощта? Ей, късно стана, трябва да поспиме, дано ми дойде сън във късен час. Зарана трябва рано да вървиме, че скоро тук ще падне сняг и мраз.” В колибката утихна, мрак нахълта, и огънят задрямал се успа; С безшумни стъпки дрямка непропъдна и двамата овчари завладя. А вън стеблата буките си млатят, преплитат свойте клони и бучат, ядосват се, простенват, тъжно плачат, от вятъра не могат да заспят... * Овчарят млад надига ямурлука, видял на изток светлата зора, а кучетата вият на разлъка... във тиха утрин, вили през нощта.
а трябваше ний вече да вървим. Тъй каза снощи ти, отлитва мрака, настъпва ден, а ние още спим...” Но старецът не щеше да мъдрува – дълбоко спеше в новата зора, той нямаше желание да чува завинаги заспал, насред нощта. “Защо така?! Дали ме той не чува?- овчарят млад процеди през зъби, – той никога така се не преструва и в ранно утро никога не спи?” И рипна със походка дръзка, хладна разгърна го – той беше вкоченен?! - краката му се подкосиха, падна от тоя лик, тъй кротък и студен... “Защо избърза, старче, със смъртта си във полунощ ли те издебна тя? И затова ли мисли ти тежаха – предчувствие страхотно за смъртта? Защо загина ти, учител мой? И то сега, и то през есента? Злокобния на кучетата вой които снощи виха, не позна!... На смърт от снощи тези псета вият, от воя им не стреснала се тя. Вълците дебнат овча кръв да пият, а пък смъртта – човешката душа. Не сбъдна ти се, старче, и мечтата във пролет да умреш сред красота, но твоя гроб ще бъде в самотата - ей тук, във тази букова гора! Съдбата тъй живота тук отрежда на всеки роб смирен, на честен роб с нещастие щом залюлее люлка, с нещастия люлее го до гроб.... От теб едничко повече ще зная, ще знам кога смирено ще умра. И чуя ли тоз вой, не ще се мая, ще знам, че ще ме навести смъртта...” А слънцето през облак зад гората сребристи лъч в колибката изпрати. за сетен път да види на земята овчаря, що смирено, сладко спи. * Мълчи гората! Кучетата лаят... До болка късат своите сърца: еднички против тази смърт роптаят, че те са му най-близки същества!...
Пирин - с. Капатово СТИХОТВОРЕНИЯ ЕДЕЛВАЙСЪТ* (по славянски – “плеснивецът”) Ще ме попитате, о, гости тук на тези върхове, защо самотно расна по скалите? Не ме ли плашат луди ветрове? Не ме ли мъчат вечно тук мъглите?... Ще ме попитате: защо далеч от гъстите гори аз расна тук под този небосклон, където вой на бурите гърми край боговете с вечен златен трон. Или си мислите, че съм любими цвят на боговете и кича тука техните дворци, и те от своя трон през вековете закрилят ме от бури и мъгли? О, не, не ме закрилят те. Не сещам страх от вой на урагани, от пропастите с мрачния им рев, че тез простори – ширни океани отвличат всяка буря, всеки гнев.
с. Капатово, Петричко ___________________________ * По късно, през 1951 г, когато Кръстьо е в нелегалност, стихотворението е включено за начало на поемата “Приказка за каменното цвете”. НЕДОВОЛНИКЪТ Потънал в мисли мрачни недоволник от земния живот и от света, размисля той като печален болник, на себе си говори със тъга.
било е нявга в древността, какво ще стане тука под небето във най-далечни бъдни времена? Да знам науките безкрайни ще ли изминат своя път, ще стигнат ли до тайните незнайни, ще свърши ли за всички ни светът? Да зная всичко туй, което в света е всеки преживял, с тъги и радости в сърцето, горчиво или сладко пял! Да знам да съживявам, да спасявам, да подмладявам и за всичко лек, тогава аз доволно доверявам, ще бъда най-щастливият човек! 1951 г............. МИР Отново пак просторът е замрежен, надлъж и шир по цялата земя, светът във ужаси е пак наежен, тъй както всякога пред буря, пред война. А бурята, надвиснала се грозно, заканва се със страшния си рев, отправя предвещания сериозно, че ще излее кървавия гнев. Войната кон е. Рицарите нейни – това са рицари на робство и тегла и със войните те мегдан ще делят за да спечелят цялата земя. Тез, дето носят робството и мрака, са тези, дето носят и война, на престъпления те носят знака, а пък крещят за мир и свобода! Крещят и все така със дрезгави гърла със клевети надмогват се безспир, едните търсели страхотната война, а другите желали само мир... Лъжците никога не се срамуват да се представят с искрени сърца, те на светци се дяволски се преструват, уподобяват се на божества. Мир! Мир убийците престъпници желаят със лагери, затвори и терор, това за тях е мир, това те знаят, това за тях са свобода, простор! Бих предпочел в живота светли бури, отколкото да съм във мрачен мир. По-скоро слънце в кървави лазури, но не мрак вечен в земната ни шир! Без хляб, без свобода за всички, със лагерите нови на смъртта, това е гибел и най-страшна буря, това е най-страхотната война! А тез престъпници за мир реват и готвят пак световната война, ах, може би сред бурите на боя да ни огреят чакани слънца! Тогава, о, престъпни лицемери, възседнали тоталната война, ще да намерите победа под земята, там дръжте здраво свойте знамена! * А хората за светъл мир милеят, те мразят вас и всякаква война и затова със бурите ще ви отвеят, за да възкръснат мир и свобода!
Урановите мини, Бухово, където през декември 1950 г. вдигат стачка
ЗА ЖИВОТА Ливадите, полята зеленеят, дърветата ликуващи цъфтят, на свобода в простора птички пеят, орли в небето царствено кръжат. Цветя и рози, всички разцъфтели, целунати от слънчеви лъчи, с дъх ароматен, пчели насъбрали прегръщат ги и галят те с очи. Прелита пролетта с живот щастлива, събужда тя цветя като слънца, с любовните си пориви звънлива, оживява мъртвите сърца. Но сякаш миг и лятната жарава прогонва много бързо пролетта, в овошките натегнал плод узрява, остава спомен за уханен цвят. Простори натежали пожълтяват, дочули сякаш жаловита вест и скрити чувства, тайна скръб навяват със багрите на есенния лес. Така е и с живота на човека, в сън преминава сякаш младостта, събужда се – косите посребряват и светят с признака на старостта. От чашата най-бърже се отпива налят блажени сок на младостта, но жаждата той нивга не убива, а пламнала – до гроб живее тя. Любов и хубост в младостта родени и буйството във нея що живее, отлитат мигновено отстрелени и в старини за тях да се копнее. Едва прогледнал лъч от небесата и облаците бързо го закриват, за да тъгуват долу по земята цветенцата, що с радост се развиват. Защо отлита бързо пролетта? Защо животът бързо си отива? Защо ли не е вечна младостта. а все така съдбата се присмива? Шега не е ли, не е ли игра, на ТОЗИ, що живота сътворил е, създал любов, ум, чувства в същества и най-подир смъртта им отредил е? Да бях аз БОГ, окичил бих земята във вечна младост, вечна красота, но и с жестоки меч на свободата погубил бих и всякаква злина! 1952 г. с. Ласкарево НЯКОГА В БЪДЕЩЕТО
днес живите ще бъдат мъртъвци, пак слънцето ще грее в небесата и пак луната нощем ще блести. Тогава други хора ще живеят тъй както ний живееме сега, но те във робство няма да чернеят ще бъдат в мир, във братство, свобода. В земята ние ще да сме тогава безгрижни във безкрайния покой, а времето ще сей над нас забрава с годините, със векове без брой. Само едни не ще да се забравят и времето безсилно е над тях, които за прогреса ни се борят дори живота дават си без страх. Над нас прелитат облаци без брой засенчват слънцето и пак си отминават, но който дава дъжд във пек и зной, хората не ще да го забравят! ТАКАВА ТРЯБВА ДА Е СВОБОДАТА
във гробницата там на вечни старини, тъй, както хората се скриват, неусетно за сетен път затворят ли очи. Но всеки век отминал е препълнен със горчила, страдания, сълзи, от всеки век полъхва срам човешки от робството, от страшните войни. Но този срам не чувстват тези, дето го вършат и във наши времена, които с робство хората измъчват с грабежите и новата война. А винаги престъпностите крият със сладки думи, с хитрост и лъжа, че щастие за всички хора носят, че борят се за обща свобода. А хората все тъй във мрак живеят, прекарват в мъки земните си дни и след смъртта на своите потомци оставят все несбъднати мечти. И те така живота да прекарат, да чакат край на своите тегла и същите мечти да завещаят след свойта смърт на своите деца. Тирани нови днес ни управляват, крещи за мир, за братство, свобода, но подлеците само са свободни, а другите са роби и сега! Разбирам свобода едничка свята, но без палачи, робство и сълзи, която всички хора на земята подобно слънцето да освети. На, иде пролет тук над пущинака, за някого ли идва само тя и не къпини и трънаци, а разцъфтяват всичките цветя. Щом дойде, ТЯ е весела, засмяна, запяват птички, щурци и деца, облича всички в пролетна премяна и твари и растения цъфтят!... Такава трябва да е свободата – богато-щедра като пролетта, да грейне като слънце във сърцата и да разцъфнат всичките цветя! Март 1952 г. с. Ласкарево БЕЗУМЕЦЪТ (Откъси от поема) Безсрамие!!! В коварство и разврат е плувнал този свят, а подлостта разпъва го безчестно, разкъсва с гняв месата си от яд, че дух свободен ражда се начесто, за да смущава вечния покой... Защо така ме гледате, лъжци, защо се чудите на моя гняв?!.. Отврата лъха в подлия ви смях Отвратен е и новият ви свят. За смърт ли е закана този присмех или духовната ми само свяст желаете да умъртвите в мене за да отпадна с робски дух при вас?! О, не! Смъртта не ще ме никога изплаши духът ми страх от подлости не знае, той, честно посветен на свободата, ще служи робски, вярно, всеотдайно, докато кръв във жилите играе!
Чудете се на моя гняв сърдит, чудете се!... Но никога не ще го разгадаете със плитките си подли умове!
Че този гняв сърдит е плач несдържан, неканен гост на скърби и тъги, че с него болките световни аз оплаквам, притискащи и моите гърди.
Оплаквам робството дивашко над човека, оплаквам вечния мъртвец – тоз жалък свят, оплаквам мъките му безконечни и робските въздишки, що горчат.
свидетели за всеки искрен плач. Не ще пролея, че аз ги проклинам че тез сълзи омайни са преструвки на лицемерни майстори лъжци. О, мойте сълзи са поток неспирен, това са моите огнени слова, които с плач аз трябва да пролея, за да не тровят моята душа...
проклел живота в тази грозота? Какво аз диря в този свят сърдито, за да спре бунтът в моята душа? Аз пътник съм!!! В несретен път голготен мислено заскитал по света, аз диря свобода, човешка правда, морал аз диря, диря красота! Но никъде аз нищо не намирам! Навсякъде – разврат и пустота, навсякъде със присмех ме обстрелват със острите стрели на подлостта. Обстрелват ме! Изкискват се след стъпките ми морни, безумец ме наричат полудял, че в този свят – честити свят блажени- в живота си аз нивга не съм пял!
че хвърлял съм в прогреса саботаж, и затова безцелно съм се скитал, да гоня образа на някакъв мираж. О, бедний свят, без болки ослепял, къде е дивната ти красота? Къде е вашият прогрес, лъжци? И тоз “честит живот” без свобода?! Мълчите...И навеки ще мълчите, със плитките си подли умове но скоро с плач несдържан ще сълзите наместо с тези диви смехове!... Ще сълзите, о, безчувствени тирани земни, безумец ме нарекохте без срам лакейски свят безумец ме нарече! Лакеите в лъжливия ви храм. Опитва се и мен да завладее този храм със черните завеси и да ме тикне в мрака, разпилее та и моят дух при всички да обеси...
Свещеници, палачи в черен храм, издигайте вий лозунги измамни, с могъщи знамена до небесата, без чувства за вина или за срам нек грее ваш’та кървава звезда със маршове и химни на лъжата с еуфория в концлагерния стан и крясъци на полудяла сган.
и сред кръвта под вашата дрънчат страхотно тежките окови. И за награда – вместо свобода веригите сменявате със нови! И туй зовете вие свобода! Венчайте робството наместо свободата, почитайте разврата за морал, Представяте за правда на земята зверския си хищен идеал! Наместо истина – лъжата тук цари, човешка обич е омраза вечна и тази рабска песен безконечна зовете химн на свобода и мир! Аз дълго, дълго скитах по земята като неспирни ветрове в света да срещна естеството на душата, да диря царство на човечността. Ала разврат навсякъде цари, такива знамена навсякъде се веят, лъжци перверзни всякъде живеят с един девиз на хищната си цел! Проклех ги аз за подлостта им сляпа, проклети да са и във вечността!... - О, убийци, зверове със кървави муцуни, не ви ли плаши близкият ви край? Или с подлостта си ще измрете която във душите ви витай? Надсмивайте ми се! Аз чувам смях злорад, наричайте ме всички, както щете, но аз на този смях със смях ще отговоря, за подлостта ще заплатя със меч, навеки храма ви злодейски ще съборя ще да катурна по идола проклет... И ще заплюя мръсната ви реч! Защото ние, хиляди безумци по земята, презиращи и робство, и измама, ще разбунтуваме със трясък, на съвестта ще люшнем океана и ще залеем гнусния ви свят. Така последен аз ще се изсмея- това ще бъде подлият ви край! ПАРИ И ВЛАСТ Човешката история е пълна с кръв и плач, народите са страдали през вековете, избивали се във войни, че не един палач, да бъде цар могъщи над царете, е тръгвал в поход кървав по света, разтърсвал го е с кървавия глас на страшната безмилостна война и само за едно – пари и власт. Пари и власт!... За тях са поробявани народи, убивани са в люлките деца, продавани са оковани роби, събаряни са тронове, кресла, издигани са крепости, затвори и сривани са градове с пристраст в редицата на кървави раздори на властниците за пари и власт Пари и власт!... Жестоки богове над боговете богували на нашата земя, оцапали със кърви вековете, създали всяка подлост и лъжа. Неправди и предателства, палежи създавали, създават и сега убийствата, престъпните копнежи на властниците за пари и власт. Пари и власт!... В злокобна буря пак светът разклащат, че властниците с кървави ръце през острови морета океани един към друг се зъбят и крещят. Закани груби злобно си запращат, за кръв развяват бойни знамена. Те троновете си с бури ще разклащат с престъпна и нечувана война. И в бойните простори и морета победа те ще чакат с луда страст. Война ще е на подлости незнайни, война жестока за пари и власт. Пари и власт!... В името на тях какви ли не престъпности коват, великите палачи на живота, осъждат, стрелят, бесят и затварят, убиват тъй човешката душа, заместват я със подла и лъжлива, поробена, покорна и страхлива и всичко туй успят ли тогаз народите започват с бич да шибат със бич, оплетен от пари и власт.
на силни и на слаби ни делят, разделят ни на партии, на класи и във вражда неспирна ни държат, да бъдем врагове едни на други оръжие неспирно да ковем, земята да разтърсваме със бури и със войни, и в тез войни да мрем... Пари и власт!.. На таз земя царуват заклети врагове на свободата, не ще да има правда, братство, мир, докато те царуват на земята... Пари и власт!... О, вий коварни богове..., на злото, на човешките тегла!... Макар че богове сте, пак сте смъртни и вас не ще ви пощади смъртта... ... Измряха много богове “безсмъртни” измряха боговете на Олимп, на вятъра, на бурите дъждовни, на гърмове, на морската вода... Пари и власт!... Умряха всички като тях, почитани от хората тъй много, че бяха богове на глупостта, измряха и те паднаха в борбата, воювали през дълги векове с човешкия стремеж към свободата към щастие, що няма го и днес... Умряха те, умря и слепотата в борбата със великия прогрес...
ще падне с трясък златният ви трон че хората далеч през вековете които в страх са правили поклон, ще викнат със стремеж към свободата към щастието с буреносен глас: “Всеобщо братство, правда на земята не робство, не разврат, пари и власт!” 1949 г. СВОБОДНО ЩО ЖИВЕЕ Не искам аз да съм богат, злато, пари да имам, че те товар са и тежат, аз скръб от тях ще взимам. Не искам аз в живота свой да спя и да гуляя, ще ми дотегне скоро той и с гняв ще се покая. Не искам кукла аз в ръце да съм на други хора, че куклата е без сърце, без срам и без умора. Не искам властник аз жесток да съм, да управлявам, та хорските сърца в дълбок протест да угнетявам. О, искам аз да съм човек, свободно що живее, едничка тя във моя век не ще ми дотегнее. Свободата!...
и той светът люлее, че истински щастлив е тоз, свободно що живее! 1951 г. Урановите мини Бухово УБИЙЦИТЕ
убиващи безмилостно човека, но днес най-страшни са от всички времена, изминали по своята пътека. Кръвници!... Държите книгата на правдата със кървави ръце, в очите ви жестоко стръв вилнее, през маската на човещината кръв капе а образа на маската се смее.
и ръфате човешките меса, а със преструвки търсите за хората покой поднасяйки им скърби и тегла. Вий пиете сълзите за вода, сълзи, които майките проливат, за вас вината буйни са кръвта хората – във боя да загиват. Не ви ли мъчат жертвите, които убивате за своите мечти, не ви ли мъчи съвестта, с която вас майка ви при раждане дари? И птици с писъци ще ви проклеят и тези там, загиващи във бой, а майките им тръните над гроба ви ще сеят и в гроба си не ще намерите покой!... До гроба ви сълзи ще дотекат, потекли като огнена река, която в ада вашите души ще дави и ще почерни ваще имена. Ей, братя, вас изпратили ви в боя, не стреляйте отсреща срещу хора, подобни на вас със душата своя че те обичат като вас простора. Вий стреляйте нагоре към звездите, нагоре стреляйте - към синьото небе, недей проливате на майките сълзите... Да пази всеки своето сърце! Че всички братя сте изпратени във бой да се избивате, тук всеки да гърми - на властниците мрачния покой да пазите, умирайки сами. Ако ще стреляте, то стреляйте назад, срещу които в боя ви изпращат които миролюбци се зоват... За всеки грях те трябва да заплащат!... Убийците да съдиме по цялата земя – за злодеянията виновници са те. Да бъдат в мир човешките сърца и нивга робство да се не плете. Да махнеме човешките тирани, това е горда висша добродетел. И затова да бъдем призовани - да смъкнем всяко робство и владетел. Убийците на съд с тези окови, опасали свободния човек, и никога в ярем с убийци нови, и никога кръв и човешка сеч. Декември 1950 г. Урановите мини, с. Сеславци СИБИР
спрострял се там, край ледни океани, където век след век във самота остават скрити или неразбрани незнайни тайните на вечността. Далече там в безкрайни снегове, където дивечи в безброй стада живеят, и бурни вихри в боен вой вилнеят, във ледените пазви на Сибир заточеници - призраци мъждеят... В Сибир те тлеят... В затвори гаснат дните им горчиви. Там вее змейски хлад и грозота. И там ще са геройските гробове, далече от очите на света - в пустините от вечни снегове. Сибир, Сибир, за живите си гробница зловеща: проклятие за хората на руската земя, че любещите правдата горещо и братството всемирно на света, умират в мъки...
проплакват с гняв за своите деца, отвлечени зад хладните стени далече, принесени в курбан на глупостта отдето няма да се върнат вече.
обичат всички хора по света, но зла съдба горчив живот е отредила – из гробници незнайни във степта!... ТОЗ, КОЙТО НЕ Е РОБ, обича правдата и светлината. Щом мрази робството, презира подлостта, Презрян е ТУК! НО ДОБРОВОЛЕН РОБ НА СВОБОДАТА – ще бъде ГОРДОСТ НА ЧОВЕЧНОСТТА! Тирани, все ли в плен света вий ще държите и ще потискате свободните сърца? И нивга ли не ще се уморите да бъдете жандари на света? 10.I. 1950 г. с. Капатово ____________________________________________________________- (Публикувано от българската емиграция в Лондон, 1983 г. и стихосбирките в Чехия и Словакия 1990 , 2004 г и сборниците “ Зорница” и “Вечерница” 2000 г. САЩ, в-к “Неделник” и паметни листове в Австралия и Канада ЗЛАТОТО
превземаш го – ти цар си, там цариш, ти караш брата брат си да убива, че повече над всичко се цениш.
престъпници, палачи и лъжци, окичваш ги с богатство и ги славиш, че в този свят могъщий меч си ти. По-силно си дори от любовта, която вечно хората вълнува; за теб продава тяло и душа, тоз, който иска с тебе да добрува. Ти хората в света докрай пленяваш, метал си ти бездушен, но блестиш, а пък земята с кърви оросяваш и бедните във робство ти държиш. Събаряш тронове, народи покоряваш, където си – победата е там, ти със войни земята разораваш със безпощадния и кървав плам. Ти нямаш граници, ти нямаш и предели - със подкупи кръстосваш цял света. През вековете дълги, отлетели, било си бог, ти бог си и сега... Честит е този, който на земята, ти не примамваш със властта столика. По-ценно злато крие той в душата, затуй с ненавист мрази те велика. 1951 г с. Ласкарево ПОДЗВЕЗДНИ МИСЛИ
със свежест и със радости препълнено сърце, оглеждам се внимателно надолу в мрачината и след това заглеждам се във нощното небе. Аз виждам там звезди безброй, милиони са огрели – едни от изток, другите към залеза горят, но всички са към него път поели – на път по своя вечен кръговрат. И мисля си, ний хората като звезди не сме ли, минаващи така по земния си път, децата са звезди, току от изтока изгрели, а старите догарят в свойта смърт. Аз виждам там една звезда сред звездното небе - върви към заник, с нея заедно вървим. За мене може би години ще се минат ... за нея часове - и тя, и аз след залеза блажено ще заспим. Но тя и другите милиони като нея щом дойде нощ, и те от изтока огряват пак. А ние хората, достигнеме ли края, не връщаме се никога, а спим във вечен мрак. След нас потомците ни пак от изтока огряват – ще тръгнат като нас по същия човешки път; Ще отминават свойто пладне и ще остаряват, от старостта си уморени, ще срещат свойта смърт. О, звезди, умора, смърт, тъги и радости не знаете, безспир трептите там през вечни времена, в небесния безкрай със кръговрата си играете и таз игра ще трае, докато трае вечността. 1948 г. с. Капатово БЕЗ ПОКОЙ
а накъде забързано летят?... Навярно към балкана са поели в усоите на мира да поспят. С умора тегнат: дълго ветровете ги носят там по синкавата шир, и най-подир високо в лесовете – в усоите дано намерят мир. О, облаци, напразно там ви носят и търсите със този бяг покой, че там Перуна саби ще кръстоса от вас ще рукне бурният порой. Така човек, прокълнат от съдбата, цял живот се скита като луд - и най-подир намира за душата, в земята родна ласка и приют. ЗЮМБЮЛ*
едно едничко цвете в пролетта и винаги аз името му сричам, че любя го над всичките цветя. Щом зимата подгонена отлитва с намръщените си последни дни, то листенца подава и пониква и синкаво започва да цъфти. Разцъфва то в градините, когато цветята други сънно още спят, то стъпките на пролетта дочува, събужда се и пръска аромат. И може би го затова обичам, че с първите цъфти във пролетта и затова аз името му сричам, че любя го над всичките цветя. Или пък затова, че сладък спомен събужда то във моите гърди, когато в пролет спят цветята още то синкаво започва да цъфти. Където и да съм, аз вечно ще обичам тоз цвят, цъфтящ най-рано в пролетта, Зюм-бюла – той е, името му сричам, че любя го над всичките цветя. март 1951 г. с. Крушаре, Сливенско – на отпуск във изселничеството
О, НЕКА САМО ДОЙДЕ ПРОЛЕТТА Не вийте, зли виелици чудовни, на зимата немирни дъщери, от воя див на вихрите прокобни пустинност сред полетата цари. Смразявате в градините цветята, от воя ви полето леденее, та карате да плаче и гората, за лятната премяна да жалее. Но този вой ще почне да слабее, ще онемеят вашите гърла, в простора мрачен слънце ще изгрее, о, нека само дойде пролетта. Ще цъфнат във градините цветята, ще пламнат пак зелените нивя, ще се окичи с накити гората, о, нека само дойде пролетта! След зимата светът ще се засмее, светът ще се залее красота, в небето волни птици ще запеят с приветствие към обща свобода! О, нека само дойде пролетта!
с. Ласкарево ОТЛИТНА СИ И ТОЗИ ЗЕМЕН ДЕН
животът заличи и тази дата, отмина той за тебе и за мен за нас, дошлите гости на земята. И ден след ден ще дойде онзи ден, във който трябва ние да умрем... Един – спокоен, другият - смутен, със мисли за живота мигновен. Юни 1952 г. с. Ласкарево КАПЧИЦИ ДЪЖДОВНИ
що вятърът във мрака ви пилее, разнесъл ви в просторите бездомни и с вихрите си сякаш ви се смее. Навярно вие се гневите, дето ви късат там от майчината гръд и падате във бездни под небето, че бързо свършва земният ви път. Но вие сте блажени и честити, че удряте се в чистите стъкла и много дълго, даже след смъртта си държите ясно своята следа, с която светите във тъмнината и мисъл ми навявате една – за пътя наш човешки на земята и за покоя ни във вечността! 1951 г. с. Ласкарево СРАМНО Е
от корена израсне дъб, човек отива си доволен, че силен е и здрав родът! Но ако бури скършат върше и там фиданческа снага закелявее и привършва.... аз си отивам със тъга. А някъде над храста крастав расте, напира дъб в захлас и дъбовия лес надраства, надавам аз ликуващ глас! О, срамно е за дъба, който от крастав храст се наследи и с чудо радва се окото да види храст – дъб извисил Така от здрав човешки корен израстна лош, и гнил човек, а пък от друг – прогнил, изроден роди се ум на този век, роди се доблестен човек!
с. Капатово, Петричко НИЙ ХОРАТА
в предсмъртие отворил е уста, огрели са го слънчеви лъчи... Прехвръква го немирната муха. Но мине ден и два и този пес със червеи небройни се покрива и всеки от тях в тялото със бес блажено своя хищен път пробива. Те борят се, провират се безспирно, светът за тях е сякаш сътворен, това за тях е царството всемирно, макар че те живеят само ден!... И мине ден, под костите печални под космите на мършавия пес, оставят те останките си жални, окапали като листа във лес. Доволни от трупа те яли, пили, прекарали живота си в борба, но в сладостта си те се изтровили, приключили с живота и света. На тях подобни хората не сме ли, ровещи по цялата земя, богатствата да търсим безпредели но свършим ли и ...нищо след това? 1950 с. Блатешница НЕ ИСКАМЕ НИ РОБСТВО, НИ ВОЙНА Млъкнете о, премъдри философи, на глупостите в съвършен език, и вие там от свойте тронове, престъпни филантропи недейте ни ръмжа поне за миг! Млъкнете вие, с теориите за свръхчовека, за робството на робите, за господарството на господарите! Млъкнете вие, хората с теориите на капитализма, с които носите човешките тегла, намразили човечността в човека и в името на свойта власт посяхте робство и война, народи и държави разделихте... и граници на фронтове побихте, за да воюват брат срещу сестра*....
смразили хората на мирния живот да бъдат врагове един за друг... И в името на глупостта, на диктатурата на пролетариата да се избиват както нивга досега! Млъкнете, че и вие сте престъпници на робството и мрака, най-страшните на нашата земя... Млъкнете всички вие, що крещите за тронове, за божии права! Или пък искате да заглушите с този рев, да скриете със него подлостта?
на истинското братство и човечност, които вий преследвате със вашите закони, защото страх обзема ви от тях. Недейте кри с парцалите си груби правдата – на истината светлите лъчи, на хората отнели свободата, недей измъчвате човешките души! Природата не ви е вас създала да бъдете могъщи божества, да грабите човешките блага, да ги дарявате на своите лакеи, крепящи само вашите права.
тук всяка истина е против вас. И хората със искрени сърца не ви обичат, че вие робство носите със свойта власт. Само законите, които вий ковете, ви защитават, правят богове; с тях мрежата на робството плетете, но пак с престъпната си подлост и безсрамие от вас се всеки сам мъдрец зове. Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|