Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция
Изтегляне 3.33 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- От всичко сътворено не се срива това, което носи красота.
- !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! празно място за факсимиле на неразчетен, задраскан куплет
- Да, този, който ПОДЛОСТИТЕ КРИЕ, дори и даровит да бъде той, талантът му пропада, ще загине, та ако ще природните стихии
- Иван Докузов
- ПИРИНСКИ ЛЕГЕНДИ
Понякога зад КРАСОТАТА ВЪНШНАсе крият пустота и лош порок. Но повече от хората не мислят и я почитат даже като бог.
със ценната човешка красота; едни - отвън, а други озарява навътре, най-дълбоко във гръдта. А там, където със велика щедрост дарява феерична красота в човека, е такава ценна рядкост, че той огрява слънчево сред нас. Живее ли в човека красота, във говора, в смеха му се оглежда, дори красив е и със своя гняв, че с него и в душата се поглежда. НО ЧИСТАТА ДУХОВНА КРАСОТА ЕПИЗОДИЧНО В ХОРАТА СЕ СРЕЩА. БЛАЖЕН Е ТОЗИ, КОЙТО С КРОТОСТТА В ДУШЕВНАТА ПАЛИТРА Я ПОСРЕЩА, БЛАЖЕН Е ТОЗИ, КОЙТО Я ОБИЧА И ИСКРЕНО НА НЕЯ СЕ ОБРИЧА. О, този който люби красотата, пороците презира в своя век. Добър ли е, красива е душата, сред нас израства в истински човек! Подобно лъх зефирен е в съдбата и любим я, че бързо си отлита, че рядко тя се среща по Земята и е в лицето свежа, младолика. Тя като цвят разцъфва в пролетта, когато сок в стъблото се налива, но скоро свива своите листа и всеки ден им свежестта отпива. Обична е богинята крилата. В младост ли е, като слънце грее, през есента откъсва си листата и неусетен полъх я отвее. Ала загърне ли се във душата, на дъното й чак до гроб живее. Безсилно е и времето над нея, че грозота не може да посее. В годините на младостта крилата, кипяща чаша сме с велик разкош, бълбука смях, извира бодрост свята и виж – младежите пращят от мощ. Как видно е – във младите години човек е весел, радостен, игрив, а в сива старост всеки ден мори ни без огън догорява, мълчалив. О, младостта е буйна и безумна и като вихъра безспир лети, със поривите си е безгранична, подобно гръмотевица гърми. Във младост всеки люби свободата, живее всеки с хубави мечти, във нея той разцъфва с красотата, че буйна кръв във жилите шуми. Достоен е за младостта си този, който почита ЛЮБОВТА безкрайно: не го рушат световните угрози и сам светлее с нейната сияйност. О, има и такива с РОБСКА МЛАДОСТ и цял живот с поробени сърца. Те не познават истинската радост, те не познават даже и скръбта. Животът им минава сред мъглите, безропотно в отрочество мъждеят, живеят с умъртвена младоликост, в годините на младини - стареят. Във младостта си те и любовта не разпознават, че са жалки роби, че те са със приведена глава и ослепени с робската прокоба. За нея пишат ДНЕШНИТЕ ПОЕТИ, но те я нямат в своите сърца. За честност и за жертвите куплетят без искреност във своята душа. Те своята любов не ще познаят, че само мъртви чувства носят те, че болен, робски разум ги владее и в тях не бие честното сърце. О, болен разум щом душа владее, чувствата човешки ще мълчат, горчивини и мъки ще болеят, без любовта и дните ще тежат. Любов, любов – тя всички ни опива, човешките души увлича тя, красивите със боговете слива, нищожните умират от разврат, със сладостта поели смъртен яд.
По цели дни ДЕТЕТО си играе сред цъфналите пролетни треви. Опито от природната омая, унасят го щастливи детски дни.
то неусетно сладък сън заспива, че с всички добрини на този свят НЕВИННО ДЕТСТВО Господ подарил е. Ширата сладка е и ни опива с кипящия и буен еликсир. Така и детството от сладостта прелива, неповторимо в целия всемир. Виното сили всекиму налива, духа измамно вдига и шуми, че в скриващия чародеен лик мираж от чудни мисли ни обвива, пристигнал и във следващия миг с пиянски сок се чувстваш като бог. И любовта в началото е сладка, но някога отровна е – горчи, че който със неискреност живее, отровата в очите му личи. А силната и ИСКРЕНА ЛЮБОВ налива благородство във душата и ти звъниш с кристалния си зов, възнесен с песента на свободата. И този, който люби свободата, във него ще искри и любовта, че честният му пламък във душата изгаря всяка подлост и лъжа. А времето наравно с младостта и любовта и буйството отнася, Отлитват и СМЕХЪТ, и БОДРОСТТА и старини угрижени донася. Девойката дорде е в младостта, във смях, в любов, със веселост живее, но щом достигне в нея старостта, смехът и бодростта й занемеят, попарен цвят линее в есента.
угасват и най-светлите мечти, че огънят е прегорял в душата, изпепелен във старост, не гори. На младини животът е блажен, че всяка възвишеност там живее, блажен е този, който е роден със нея и във старост да младее. Блажен е на Земята този, който в живота си се весели и смее, когото старостта не помрачава, когато и във старост не старее. Блажени сте,о, ЦИГАНИ ЛЮБИМИ, с безгрижността и с веселия смях, със песните и тъжни, и игриви, че волността намирате във тях. Че раждате се волни по полето, край селото, до някоя река, в катуните, в простора под небето, където крепне вашата душа. Живеете със веселост в душата, обичате простора, затова обичате безкрайно свободата и винаги вървите с песента. Във песните, в смеха и във игрите намирате в живота сладостта и волна песен еква от гърдите, окрилени с мечтана свобода. О, кой ли песента ви не възлюбва със танца, музиката и смеха? И кой живота ви не е залюбил, почувствал му отблизо сладостта? Проблемите ни вас не ви тревожат, доволни сте дори и от смъртта! О, времето жестоко ще отложи и музиката ви, и песента. * ДОРИ И НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПЕВЕЦ, В ЖИВОТА ГЕНИАЛЕН КОМПОЗИТОР, ОТ ВРЕМЕТО – МОГЪЩИЯТ СТРЕЛЕЦ ВЪВ СТАРОСТТА СИ ПАДА ПОД КОПИТО.
с дълбока музика живота да краси, но времето и него ще изсели, привършат ли житейските му дни. На този свят... Което идва, всичко си отива и сякаш не е било на света
то вечно между хората живее, остават свежи между нас делата, на този, който за света милее. Добрите хора стават все по-малко, а могат всичките да са добри, но злото е лукаво и отвлича ХОРАТА СЪС СЛАБИТЕ ДУШИ. Ей, хорица, животът все ни учи на хубави или на зли неща, но вий приемайте това, което все украсява вашата душа. Доброто е най-силно на Земята, благословено с кръстен знак от Бог. То хората привлича като братя, за да пребъдат в истински живот. И този, който с доброта живее, и я опазва в своите гърди, не ще я злото никога отвее, че ходи тя в правдивите души. А всеки младенец с добро се ражда и става от човечето човек, ала грехът сред грешните се ражда и прави го престъпник в своя век. Без разлика какъв е, откъде е, от кой народ на земното кълбо – човек с правдивост може да пребъде ако твори за общото добро! Добро всеобщо мило на Земята ДА ИМА БРАТСТВО, ОБИЧ НА СВЕТА, съвестните раждат светлината, когато жертват честните чела. ИСКРЕНОСТТА, която всички дирят, тъй рядка е в човешките души, че с нея свободата е любима, защото вечна доброта цари. Щом искреност във хората живее, живеят в тях и БРАТСТВО, И ЛЮБОВ. В задружността се щастието смее, щом честността сред тях е главен бог. Без искреност добър човек не бива, без искреност другар - не е другар. Над добротата злото се надсмива, щом Луцифер в душата ни е цар. А с искреност ДРУГАРЯТ ТИ обичан по-ценен е от всичко на света и винаги с доброто е окичен, и не забулва своята душа. А с искреност другарят ти обичан по-ценен е от хиляди лъжци, за тебе той живота си отрича и побеждава подли мъдреци. !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! празно място за факсимиле на неразчетен, задраскан куплет !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! А истинско другарство много рядко човек би срещнал в този луднал свят, че злото не е като него крехко и преминава всеки людски праг!
и ти си с нещо лошо оскърбил, на който със дела или със думи в сърцето си му остър нож забил. ДРУГАРСТВО – БРАТСТВОТО живота подсладяват и правят го щастлив и превъзходен, и става светъл и блажен тогава, със дух - от предразсъдъци свободен! ПРЕДАТЕЛЯТ О, само с мигането на окото или със кимването на глава на страшните копои в черни роти предал те би и съкратил живота!
така прикрил отровната стрела, предал те е; продава и купува, но всичко би разбрал едва – едва, когато сам престане да кумува, когато видиш подлите дела и злото, от което той добрува...
дали е близък, мъж или жена, дали приятел точи ятагана... ТЕ... не подбират старец и деца... Античовек с коварната душица пороците умее да прикрива и със лукаво скритата десница той острие нечакано забива. Да, този, който ПОДЛОСТИТЕ КРИЕ, дори и даровит да бъде той, талантът му пропада, ще загине, та ако ще природните стихии да призове в неравния двубой със правдата във ада ще се свира, ще свири за човечността отбой, с ненавист нечовешка ще презира...
ще заклейми у всеки зъл копой. И пак ...под слънцето небесно ще блеснат мъченици строй след строй. И само честният талант живее, за почит тук остава на Земята, че той, изгарящият в плам, не тлее, а озарява радостно душата! Да, вярно е, че тук животът груб е и кара хората да тръпнат, да бъдат зли и лицемерни, прикрити, подли и неверни, служейки на власт престъпна.
които могат все да лицемерят. Невинните ловят във свойте мрежи, но вечното доверие народно те никога не могат да намерят.
в живота търсят само сладостта и с подлото, предателско двуличие духовната убиват красота. И стават те УБИЙЦИ И ПАЛАЧИ, в живота им девиз е подлостта, не трогват се, дори и брат да плаче, че имат те безчувствени сърца. Убиват те, измъчват и гуляят, тях правдата в живота ги гнети, не искат за неволите да знаят, за хорските изстрадани сълзи. Но този, който по света убива – и той ще бъде сигурно убит. В живота - който чужда кръв пролива, с пролята кръв ще бъде той зарит! Служител, който служи с ненасилие, с морал и по закона на честта, осъжда и наказва справедливо, заслужено ще носи гордостта. А ТОЗИ, КОЙТО ХОРАТА НАКАЗВА, задето търсят правда, свобода, ПРИРОДАТА ГО ДЯЛВА И БЕЛЯЗВА, за да се пазят от една злина, за пример назидателен показва...
дори белязва син или пък внук, престъпностите пази в паметта си отплата всеки да получи тук… И който от природата наказан е, белязан, цял във злобата кипи, готов е всичко друго да премаже, но пак не може да й отмъсти. Доброто мрази, ловко се прикрива, с ненавист гледа даже и цветята, сърцето му от завистта прелива, спокоен е той само в тъмнината, че ненавижда смъртно светлината.
над всичките да е издигнат той, намрази ли природата велика, недъгът му не дава миг покой. Но и дори да има той недъзи, ЩОМ ИМА ВЪВ ДУШАТА ЧИСТОТА, човеците го честно уважават, природата му вдъхва красота! Разказват, че природата греши, че там, където доброта живее, изпраща тя и скърби и сълзи, изпраща ЗЛОТО там да се засмее. Това е много рядко на Земята! Природата не може да греши, че тя върви по своите закони, а грешните са хората жестоки донасящи и скърби, и сълзи и беззаконията еднооки. Не е ли зло, което всичко трови в човека и в човешкия живот, и то в сърцата ни брутално рови. Злодеят е по-долен и от скот! Кога ли ПОДЛОСТТА не е разяла към правдата великия възход? Кога ли кърви тя не е проляла и слънцето не скрила в мрачен свод? И щом надигне глас човещината, и щом се вдигне бунт за свобода – коя ли светла мисъл на Земята не е убита тук от подлостта? Живот лукав, на дяволски подобен, за нас поднесе днеска ЧЕРЕН АД, под злото страшно бич плющи вековен и много хора във неволя мрат!... ЧОВЕКА ВЕЧНО РОБСТВО ГО ГНЕТИ, проклина всяка подлост и измама и този свят от стонове кънти, предсмъртник от пороци и безсрамие. Ей, хора! ПОВЯРВАЙТЕ ВЪВ БЪДЕЩЕТО СВЯТО, не се увличайте след подлостта, че бъдещето нейно е развратно, че тя престъпници ще ви направи - за вас да бъде глупост мъдростта!
ЧЕ ВРЕМЕНАТА ЧЕСТО СЕ МЕНЯТ, и затова и толкова грешите във този болен, хищен, подъл свят! Повярвайте дълбоко в бъднините, във братството всеобщо на света! За всички тук ще бъдат светли дните и ще живее вечна правота! Това е ВЯРАТА ДЪЛБОКА във доброто, което шества празнично в света. Със дружни сили ще премахнем злото да бъдат чисти всичките сърца! ЗА СМИСЪЛ ВЪВ ЖИВОТА не скърбете - че времето изпраща ни смъртта, че някога далеч зад вековете тук може би ще вее пустота... ЖИВОТЪТ СМИСЪЛ В ТАЗИ ВЯРА ИМА, която прави го най-възвишен, велик, КОЯТО ХОРАТА ЧОВЕЦИ ПРАВИ със мъдрия им говор и език. ПОВЯРВАЙТЕ във братството човешко, във правдата, във обща свобода – което днес утопия наричат - ВЪВ РАЗУМА ЧОВЕШКИ, в мисълта! Че тази вяра е могъща сила – със силата на мъдрата природа блага отприщва – пълен океан! Със тази вяра ний ще победиме неправдите и всякаква злина БЕЗ ГРАНИЦИ НОВ СВЯТ ЩЕ СЪТВОРИМЕ
закона на вековните сълзи ще спрем...На траура ще смъкнем знамената, притиснали човешките гърди. За да живее всеки на Земята във радост със постигнати мечти, БЕЗДОМНИЦИ ДА НЯМА, ВЪВ ДУШАТА НА ВСЕКИ КРАСОТАТА ДА ЦАРИ! ЩЕ СЪХРАНИМ ПРИРОДАТА, МОРЕТО, ЩЕ ВРЪЩАМЕ ОТНОВО МЛАДОСТТА, ЩЕ ПОКОРИМ ЗВЕЗДИТЕ И НЕБЕТО, ЩЕ ПОКОРИМ ДОРИ И ВЕЧНОСТТА! Край Всичко писано набързо, затова има някъде грубости и некоригирани грешки. 26 юни 1952 г. Бележка на съредактора: Удивителна творба! В завършения й вид е гениална! Какъв анализ, какъв синтез – всичко в подробности! Тема-борец, написана от чист човек. Какви престъпници са неговите палачи – комунистите – да убият гений в първия разцвет на съвестта! 30 юли 2005 г
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА И ЖИВОТА СЪДЪРЖАНИЕ
Несвършващото време О, жалко е за този ум човешки О, вечно плаващи орли Природата неравенството гони Докато има робство и война Мечти Старостта Пастир Орачът
Рибар Миньорът
Бунтовната душа Затворник В отчаян плач Но кой не би заплакал Палачите Странник
Сирак Алпинистът Младежът Война
О, майчина любов велика Времето е плодна нива Мечти тирански Мъдрец
Професорът Народа който люби Творбите им се хулят и презират Без свобода и птици не летят Днешните поети Детето
Цигани любими Хората със слабите души Предателят Убийци и палачи Недейте след тирани да вървите Без граници нов свят ще сътвориме ПИРИНСКИ ЛЕГЕНДИ ПРИКАЗКА ЗА ЕДЕЛВАЙСА (За каменното цвете) (Fabelo par la edelvajso pintfloro) Ще ме попитате, вий, гости тук на тези върхове! “Защо самичко расна по скалите, не ме ли плашат луди ветрове, не ме ли мъчат вечно тук мъглите?” Ще ме попитате?! “Защо далеч от гъстите гори аз расна тук под този небосклон, където вой на бурите гърми, на боговете вечен златен трон?!” Или си мислите, че съм любими цвят на боговете и кича тука техните дворци, че те от своя трон през вековете, закрилят ме от бури и мъгли?! - О, не! Не ме закрилят те! Не сещам страх от вой на урагани от пропасти бездънни – с мрачен рев, че тез простори – ширни океани отвличат всяка буря, всеки гнев! Аз расна тук, високо в планината, и листенца ми вечна сладост пият, от сладък сок на чудна красота, че аз и тук орлите де се вият деца щастливи сме на волността!*
в Пирин и с. Капатово, а останалата част написва като поема в нелегалност в с. Ласкарево, 17 ноември 1951 г.) Ако пък искате за мене повече да знайте запитайте там стария овчар, за мене дълга приказка той знае тъй както и за гордия архар. Отдавна било някога това!... Там някъде далече в равнината е текла криволичеща река, минавала набърже край селата. В едно от тези хубави села, където лоши хора са живели отдадени в разврат и пустота, злините свойте вечни песни пели. Момиченце при чичо милостив останало в детинството да плаче... За него споменът е още жив, растяло с горест малкото сираче... Летели си годините крилати, тъй както текла бързата река. Дошли на веселост годините хвъркати и туй дете е станало мома. Под русите косички на русалка е цъфнало примамливо лице, макар в моминството си още малка огрявала душите като слънце. Възпламват в лудост селските ергени по тази чудна, свежа красота И всеки, който искал да се жени, е търсел тази хубава мома. Но мъдро тя ценяла чистотата отбягвала покварени сърца, и пазела със скромност красотата, ценяла си най-мъдро младостта. Мечтаела за този, който има красива и младенческа душа да е една единствена любима да я цени над всичко във света. Но още тя не виждала такъв със който младостта си да окичи, над всички в любовта да бъде пръв, готов за жертва, за това момиче! На оглед и от другите села ергени идвали са много, но всяка дързост, глупава шега посрещала със мъдрост и със строгост. И вечер там, когато на чешмите събирали се весели моми, заставали открая и момците подхвърляли закачки и шеги. Но тя към всичко това била чужда, макар във смях с момите да била и с обичта към всичките девойки на честната си и добра душа. Със завист скрито гледали момите: “Защо пък всички нея да обичат?” Макар да били весели в игрите и все “сестричке” те да я наричат. Когато нощем всички се прибрали по хладния ветрец, що леко вей, момците там се всичките събрали къде момата хубава живей До късно, до зори са там седели не знаели кого обича тя. И на седенките, когато всички пели, те търсели да знаят все това. Но при това те с другите моми се любели в закачки груби, диви, проклинали таз майка, що роди прекрасната сестра на самодиви. А тя за зло все повече цъфтяла с невиждана пиринска красота. В очите й луната сякаш гряла, в смеха й е звъняла пролетта. Тя искала само едно момче да люби между всички на земята, любов, достойна на висока чест, жадувала да пази във душата Не знаела, че имало такъв пред всички само нея да обича, във любовта към нея да е пръв дори живота си чак да отрича Веднъж вървяла денем за вода, потънала във мисли и със грижи, че бърже си отлита младостта, че своя идеал тук тя не вижда И в миг видяла честните очи, които във гърдите й огрели, запалили те нейните гърди със нежност и тревога що живели. Разбрала този шепот на очите разбрала тя красивата душа, не сдържала на радостта сълзите, възпламнала в копнеж по любовта. Отивала и денем на чешмата за миг да срещне близките очи, по-ярки от звездите в небесата, по-светли и от слънчеви лъчи. Но любовта не могла да изкаже че скромността дълбоко я боде. Когато той за нещо я запитал тя сякаш си езика преплете. Със злост и завист другите ергени търсели простор на своя гнев. Разбирала момата остроумна заканите във злобния им рев. Тя искала на всички да покаже, че в този свят за него е една, че той и от живота ще откаже че най-е силна в него любовта. ............................................. След буря било някога, реката със бясна лудост мътна придошла. Излезли хората от махалата да видят всички мътната вода.
край бързите играещи вълни. С ергените стояли край водата, унесени във смях и във шеги. Но само миг и някаква вълна момичето е от брега повлекла, след нея друга в своята игра навътре към реката я отвлекла. Изпискали момите във полуда, ергените, обзети от страха, не смеели да влезнат във водата за да спасят прекрасната мома. Тогава той, що истински обичал, се спуснал бързо в мътните води, без страх с ръцете силни ги разсичал, настигнал разпилените коси. Доплувал до спасителния пристан със нея след неравната борба. За двамата заветна стряха станала развесената плачеща върба. Тъй в любовта му тя се уверила под стройната надвесена върба. Тя искреност с очите си дарила и си отишла бърже у дома. Пристъпили и селските ергени и вкупом му признали храбростта, че той от всичките е най-достоен за любовта на личната мома. * И вечер на брега там под върбата стояли често в росната трева, където първи път покрай реката се хванали те двамка за ръка.
през нощите под златната луна, щурци, води, тръстики химни пели приветствала ги Пирин планина. Разбрали туй и всичките ергени, и хората от близките села, че двамата са от любов огрени, че са сближили своите сърца. Прочула се до края на земята прекрасната им примерна любов. Преливала със сладост тя сърцата на всичките със своя светъл зов. Но хора зли замислили жестоко наново любовта да разделят. Решили те със планове дълбоко момъка във робство да дадат. Там ширнало се царство надалече купувало е роби по света, да работят във степите безплодни в пустините да правят чудеса. На робство често идвала бедата при тез, що ненавиждали властта, робство нечовешко и разврата, а търсели душевна красота. И винаги кервани със камили са роби теглели с превързани ръце, палачите керваните пазили тъй както къща стражи злото псе. Една безумна нощ на пролетта, покрила в мрак надлъж и шир земята, и двамата жреци на младостта събрали се отново под върбата. - Защо ти, моя мила Десидава, тук друга вечер идваше засмена, а пък сега привела си глава и виждаш ми се тъжна, наскърбена? - Ох, сън злокобен имах тази нощ, а след това не спах чак до зори. Тъй сякаш съм останала без мощ и нещо страшно, много ми тежи... .............. Страхотна буря мигом се довлече захвърлиха те в мътните води и не можах аз да те видя вече, а мен следяха подлите очи.
и ненавиждат нашата любов, що с дявола в една пътека лазят и слушат само неговия зов. Ходих при баба Ванга сутринта, що сънищата да гадае знае, че тя предсказва хорската съдба и бъдещето може да познае. За тебе каза...дълъг път ще има, далечен, през морета и реки. А пък за мене, твоята любима, ме чакали и скърби, и сълзи. А после дълго някакви води над мене лудо щели да се леят. И хората със лошите души над мене злобно щели да се смеят. И всичко щели хора да направят. Да. Тези хора - с подлите очи, които със коварството се славят, с проливане на хорските сълзи. След робство ти си щял да се завърнеш и дълго да ме търсиш по света. И в нещо друго ще да се превърнеш, пък аз ще съм на някаква скала... Но след това там вечни времена далеч от всички ние ще живеем, далеч от злото и от подлостта, далеч от там, където сме скърбели. Ах, този сън душата ми измъчва, от него нямам мира и покой. От теб се мисълта ми не отлъчва... Какво ли ще се случи, Боже мой? * - Не се плаши, че сънища са много, пък ако дойде някаква беда към всичко аз отнасям се тъй строго, познаваш вече в мене любовта!
да се допре до тебе и до мен. Тук слънцето ще грее лъчезарно и истина ще стане всеки блен. Ако пък злото може да успее в началото в зловещата борба, порочност в мен не ще да заживее дори да съм на края на света. Аз злото ще надмогна. Ще избягам дори да съм във клетка, във затвор. На свойта храброст аз ще се облягам, не ще допусна никога позор! Където да си, пак ще те намеря, нали ще сме на нашата земя. Мошениците аз ще разтреперя, за да проклинат своята злина! Моретата, реките ще разплискам, ще да прекося всякаква гора. Божествените сили ще поискам и ще пребродя тия небеса. Не, никой нас не може да разлъчи. И злото тук пред нас ще се смири. Смелият не може да се гърчи и път към щастието ще открий. Ей късно стана веч, да си вървиме, че утре пак за работа е ден. Пак утре вечер тука ще седиме, не ще да бъда толкоз уморен. Недей се ти от сънища тревожи, спокойно спи, не вярвай на лъжи. Не вярвай ти в поверията лоши, в злините невъзможни. Лека нощ. И повече недей се тревожи!
душата ми смутено в страх живее. Дали там в мрака някой се разхожда и злобно и злорадо ни се смее? - Къде във този мрак наблизо хора? Уморени във къщи всички спят. Не пускай страховете ти в простора, където красотите ти цъфтят! Разлъчили се с думите печални, но във душите легнала е скръб. И тези думи им били прощални. Не знаели злочестия си път. Да, злите хора дебнели във мрака и скърцали злорадо със зъби. Приготвили те злото без да чакат за двамата със ангелски души. Издебнали го посред нощ, коварно, завързали го яко като сноп. Минавал точно тази нощ керванът на който го продали като роб. Заръчали на злобните палачи добре да го опазят в дълъг път. От лапите им той да не прекрачи, да се не връща в родния си кът. Изпълнили заръките им черни, те злото увенчали със успех. Останали със злобата си верни, престъпността не мъчела ги тех. Те мислели, че таз девойка млада ще покорят най-после ей така. Че тя за него кратко ще пострада, че ще забрави бързо любовта. * На сутринта тя станала по-рано, кошмарен сън я мъчел до зори. Отишла на полето отзарана и чакала вечерните звезди.
отишла пак под свежата върба, почакала със трепет във душата, но пак я страх обзел във самота. “Той друга вечер идваше по-рано и чакаше под същата върба. А може би на неговото рамо увиснала е друга в таз тъма?” Но в този миг дочула тихи стъпки. - Защо ти тази вечер закъсня? “От тази вечер аз в любов ще тръпна”, - отсреща глас със подлост се изсмя! Изхвръкна като птица из гората подплашената наша хубавица и сякаш нож заби й се в душата, долитна в къщи като яребица. “Но где е той? Навярно го убиха?” Шептяла в ужас със уплашен глас и хукнала към селото да пита: ”Какво е станало във късен час?” Но никой нищо лошо не отвърнал. Тя питала по всичките чешми дали не се е от полето върнал или във къщи още си лежи? Прибрала се със болка във сърцето и в мисли пак прекарала нощта. Помръкнало със мъката лицето. Тя чакала да дойде пак зора. На сутринта отишла за вода. Все тези лоши мисли й тежали. Дочула страховитата мълва, че момъка й в робство са продали. Загубила е сили и кръвта замръзнала е сякаш във сърцето. Едва прибрала бедната душа да не изхвръкне горе към небето. ................... И като призрак, като мрачна сянка се мяркала тя дълго след това. Не ходела на селската предянка, не ходела и вечер за вода. Но злите хора все я тъй следели със ненаситна злоба и душа. На мъките доволно й се смели, отплата било туй за таз мома. И във една смирена тиха нощ усмихната горчиво, луна гряла. Момичето отишло със немощ, където най-щастливо е седяла. Застанала под старата върба. Водата все така си бързо текла. “Ей тук, под тази хубава вълна, която нявга бързо бе ме влекла, аз дълго ще те чакам тук безспир от робските земи да се завърнеш, ще бъда тук в печален черен мир, аз искам тука пак да ме прегърнеш. Ще стана от водата аз тогава и пак под стреховитата върба ще се прегърнем в обична забрава за пример ще ни бъде любовта”. Завързала през шията си камък и скочила водата де тече. Угаснал е мъждукащият пламък, затихнало уморено сърце... * И дълго там водата де течала излизала прекрасната мома. Тя клончиците на върбата плела - русалката със разплетена коса. Тя чакала години, дълги, тежки във своя дом под буйната вълна. Години на моминските й плещи тежали като цялата земя. Идвали понявга под върбата пак злите хора със порочен смях, но с бяс се разбунтувала вълната, пропъждала ги с лудия си гняв. “Не ще ви дам да газите тревата, където нявга тука той седе”, страхотен глас отправяла момата, започвала с вълната да реве. Събрали са се всички от селото, учудени от странната вълна, която все така на гроб прилича и скривала русалката добра. Добрите хора в Бога повервали, а злите пък - далече настрана за нови планове отделно се събрали загадката вълна да разнесат. И в летен пек, кога реката дива изгубвала си буйната вода, злодеите отбили я ревниво към оня бряг, на другата страна. Отсякли те върбата със наслада. Изчезнала е гробната вълна, изскочила оттам девойка млада, застинала печално на брега... * “О, клета аз, съдбата бе решила да бъда там на някаква скала. Дали пък бабата не е сгрешила, та ще ме мъчат още все така?”
девойката, измъчено дете, изчезнала, и цвете осветило пиринските зъбати върхове. Туй цвете еделвайс се днес нарича от злите никой там не отишел. Коварният живота си обича, трепери и не може да е смел. Останали със злото в равнината, дочували за светлата мома - че цвете разцъфтяло в планината, там на върха, на острата скала. Със злобата безсилна останали, за да погубят вече любовта. Че трябвало живота да пожертват за да изкачат страшната скала. Отишла там от хората далече да пази нежността на любовта. Недосегаема от злото вече - че там е царството на волността! И вярвала девойката злочеста, че ще се върне пак при нея той, че чест в душата горда своя носи която слага над живота свой! След лутане в пустини ожарени, след мъки нечовешки и тегло, завърнал се от пътища далечни сам жив и здрав той в родното село. Там празник бил. Момите пременени играли кръшно пиринско хоро. Но с мислите си чисти и сърдечни той мислил пак за общото добро. Узнал там от акраните човечни злодеите и много страшен бил. За милата, за любовта си вечна сурово, справедливо отмъстил. Изкачил се високо в планината, отправил се към острата скала, където вярно чакала момата, опазила за него нежността. Катерил се възпламнал в радост цял, достигнал главоломна висота, Но в миг... с ронлив е камък полетял, отправил се надолу в пропастта... *
не стигнал дъното юнакът смел. Неземна сила от небесна песен превърнала го в гордия орел. Застанал там на голата скала, където страшно бурите вилнели и чакала любимата мома. И двамата в любовна жар се слели. И пак в любов отново заживели далеч, далеч, от всякаква злина. И бурите за любовта им пели, че свидна рожба са на волността. Над злобата, над завистта, над злото е победила любовта им свята. От всичко е по-силно тук доброто, то трябва да живее във сърцата. А долу там, далече във полето, във общи гроб под бурени треви, остават тез, със злото във сърцето, убийци на любов и добрини, че Бог Перун наказва с вековете когато с гръм и трясък се гневи! * Проклет да е тук всеки, щом за злото моралното потиска със властта! Щом мрази честността и най-доброто в позор ще го осъди вечността.
да види еделвайса как цъфти, къде орелът свива си гнездата, рискува от живот да се лиши. А смелият, що себе си дарява за любовта, за волност, свобода успява и в душите заживява, за пример той остава на света. 1947 г., с. Капатово - 1951 г., с. Ласкарево Архара
катериш се, где никой не върви, като че ли ти щеш и небесата да стигнеш там и чудните звезди?!
далече към обширните поля. Ти може би прекарваш в сладост дните, че всичко е под твоите крака?... Защо не си в горите, де живеят безбройните ти братя и сестри? Където бистри ручеи се леят, където почват дългите реки? Или че силно любиш красотата, или че силно любиш волността, за туй се тук катериш по скалата, за туй самотник си ти във света? Или пък тук във скалните хралупи от зверове намираш ти приют, където крак не може да пристъпи и затова непобеден си тук?... Но ето там орлите от небето следят те виж, със зорките очи. От тях не стрясва ли ти се сърцето, че спускат се така като стрели? Или пък от живота си доволен, неустрашим от бури и орли, че на скалите обитател волен живееш по-щастлив от всички ти? - Ей, вие, скъпи хора от полето, пристигнали при моите скали, недейте ми разплаквате сърцето, недейте ме и питате дори! Защо живея тука по скалите високо над зелените гори? Дали ме плашат бурите, орлите, дали са тук блажени мойте дни? Не ме заставяйте да си припомням за минали далечни времена, че мрачни спомени ще ме обгърнат и ще помръкне моята душа! Щастлив съм аз, когато ги забравя, забравям с тях и моите тъги. Тогава аз съм горд сред красотата, че в мен велико блаженство цари! Принудихте ме пак да си припомвам и пак отново в моята душа те долетяват и пак ще забиват без милост всеки своята стрела. Но ето вече тъй ме натъжихте, разплакахте ми бедното сърце. И нека ви разкажа за живота, живян от мен в далечни векове. О, нека ви разкажа, за да знаете защо съм тук – един добър урок. Към него не бъдете вий нехайни, почитайте, ценете своя Бог. Отдавна бе това, преди потопа. Тук имаше огромни върхове, където с тронове през времената богуваха могъщи богове. Далеч гори и равнини, полета, пак имаше по цялата земя. Пак там се нейде ширеха морета, играещи със своята вода. Покрай реки, морета, във полята в добро, със зло, във мир и във война живяха хора бедни на земята, тъй както преживяват и сега. А тук, от своя трон, пък боговете отреждаха човешките съдби. Така безспир летяха вековете за хората във мъки и беди. Един бе бог на мрака, друг - на злото, на слънцето на дивите гори на любовта, на пролетта, доброто на мълниите, на морските вълни. Тез богове, за всичко отредени, богуваха през вечни времена. На тронове със сладост напоени властваха над ширната земя. Разделяха безкрая, равнините, разделяха човешката душа, разтърсваха земята и скалите в безкрайните раздори, в препирни. Тъй като всички бяха разделени и всеки мислеше, че не греши, така от мислите си упоени, отравяха човешките души. И неуморно богът на войната воюваше със оня бог безспир, който желаеше там по земята да бъдат хората във вечен мир. Тогава бях аз син на бог могъщи, обичан бог от всички по света, пред боговете той гигант бе същи за хората по цялата земя. На любовта могъщ бе покровител, Бог беше на човешката душа. На всяка доброта той бе дарител той беше бог велик на любовта. На хората той често беднотата окичваше със чудна красота. Премахваше със доброта злината закоренена в техните сърца. Той мразеше и злото, и разврата, презираше страхотната война. И затова на всички по земята той вдъхваше любов и добрина. Величествен летеше над селата, над равнини, морета и реки. На хората той бдеше във душата, не пускаше в тях демон и злини. Но често богът жесток на войната, в съюза със бога страшен на смъртта във ужаси обгръщаха земята, почерняха човешките сърца. Тогаз баща ми – бог на добрината, на красотата, бог на любовта пресушаваше на хората сълзите със радост им пропъждаше скръбта. Надмогваше на хората теглата, прелиташе над този свят суров, отново връщаше му красотата, омразата превръщаше в любов. Понякога се връщаше с умора, отчаян, със измъчени очи, че по земята има много хора, в които злото, подлостта горчи. На този бог дете аз бях гальовно. Аз имах и обичана сестра. Хей тамо сред горите що живее плачлива и хубава сърна. Растяхме най-доволни и щастливи, не знаехме човешките тегла. Не знаехме сълзите им горчиви, не виждахме в тях мрачните чела... Достигнали ний рано свойта зрелост на работа в могъщата борба бащата наш поведе ни със смелост да подкрепим великите дела. Поведе ни далеч над равнините да вникнем във човешката душа, да вникнем във доброто и в злините, да опознаем нашата борба. Той учеше ни да церим сърцата на хората от всяка чернота и със победна сила над теглата да вдъхваме на всички любовта. И след това ний двама със сестра ми отлитнахме на оня земен кът, където много рядко там баща ни достигаше по своя дълъг път. А там пък богът страшен на разврата на бедността и богът на смъртта развяваха победно знамената, поробили човешката душа. Но моята сестра бе малодушна и винаги над хорските тегла тя плачеше, макар да бе послушна не чувстваше тя сили за борба. Когато нейде хора по земята загиваха във бедствия, войни тя плачеше със болка във душата без да помагат нейните сълзи. От тез сълзи, безплодни над бедите, от сълзите на свойта дъщеря от туй прекарване безцелно дните не бе доволен моят строг баща. И все пак той обичаше я много, че беше тя със чудна доброта, че искреност в душата й цареше че беше му едничка дъщеря. А аз безстрашен никога и нийде смирен не свеждах своята глава. Дори сред бурите и във войната живеех във човешките сърца. Баща ми ме почиташе, ценеше че бях аз силен в трудни часове, със мене той и горд, и силен беше, надмогнал много свои врагове. Навсякъде, където се вестявах, страшните човешки богове, трепереха от мене, побеждавах макар пред тях да бях дори дете. Но млад бях аз и още не познавах във боговете стари подлостта. Изплашени от мене, те решили да ме пленят със мойта суета * И богът на разврата и на злото оплете ме във своите лъжи. И тръгнах аз след него за да тровя и да разплаквам хорските души.
могъщи бог над всички богове. И щял съм аз властта си да простирам завинаги, през всички векове. Баща ми, дето бе любов посявал, аз тръгнах и омраза там ковях. И сам аз красота, где бях дарявал, и грозота, и злото там зовях. В раздори страшни хората избивах и правих ги да бъдат врагове. И с дяволска наслада се надсмивах над глупавите свади с часове. Престъпник станах, бях против баща си, във хората погубвах любовта. На дявола продадох съвестта си, против баща си тръгнах на борба. Но на баща си никога не казвах, показвах му се с весело лице. Аз подлостта си нему не изказвах, преструвах се със искрено сърце. Той гневно се учудваше, загдето в борбата си е почнал да слабее, че неговият зов за добротата по-малко вече в хората живее. Веднъж си спомням, сякаш вчера беше: О, мъка пламна в моето сърце, дали баща ми горе със орлите не ме следеше в синьото небе? * Пътувахме със бога на разврата, на злото във човешката душа. Повел ме бе, де хора по земята живееха в разврат и простота.
да слушат само неговия зов. И считаха, че е добра сполука разврата да почитат за любов. Но там баща ми крепост бе издигнал на любовта, на всяка красота, къде едва ли богът на разврата превзел я би без моята ръка. Там този бог на злото бе оставил едно дете без майка и баща. А пък баща ми - богът на доброто дарил го със любов и красота. Това дете девойка вече беше, окичена със чудна красота. И на момче, което тя ценеше, дарила си му беше любовта. И любовта на таз девойка млада и момъка в прекрасни младини прочула се по хората далече, навсякъде по всичките страни. И таз любов във хората цереше порочността, разврата, подлостта. Към искреност и доброта зовеше, пречистваше човешката душа. И богът на разврата ми заръча да помрача аз святата любов, да мога влюбените да разлъча, че не дочуват неговия зов. И обещах, реших аз да отровя във влюбените двама любовта. Ядост в любовта им да налея и да почерня техните сърца. Но любовта им беше толкоз силна, че дълго мъчех се напразно аз, но чувствата им светли да помрача едва ли можех само с тази власт. Тогава аз отново с подлостта си замислих да постигна там целта, да мога да надмогна аз баща си, да мога да погубя любовта. И вдъхнах аз на ближните им хора и завист, и омраза, и злина, че любовта им искрена, дълбока аз можех само с подлост да сразя. И те далече някъде пратиха младежа в неизвестност по света. По моя зов без милост разделиха две честни, свети, грейнали сърца. От злите богове аз бях похвален за моята нестихваща борба. И повече от всякога разпален жадувах аз за божии права. * Но туй го вече бе разбрал баща ми и върнал се пред неговия трон, аз стреснах се, трепереше сестра ми и пред гнева му сторих аз поклон. Разтресоха се върхове, скалите разтресе помраченият простор, разляха се в полетата реките от бащиния гняв за тоз позор.
кънтяха неизгледни синини, разтърсваше се даже и земята, играеха огромните скали. - Деца – престъпници, о, аз не искам! Проклети вий, завинаги да сте, аз злото между хората потискам а то край мене, тука да расте?! Ти, дъще моя, дето вечно плачеш над хорските неволи и тегла, но никога не можеш да помогнеш със свойта малодушна доброта, животно ти ще бъдеш сред горите сред дивите жестоки зверове. Над всяко зло проливай ти сълзите, да бъдеш там безкрайни векове! Да бъдеш ти красивата, страхлива, да бъдеш ти плачливата сърна. Да плачеш там над всякаква тревога, тъй както и над хорските тегла. * А ти, престъпни сине, дето знаеш да лъжеш и да скриваш подлостта, проклет да си и горко да се каеш в мъчения във вечна самота!...
и моят син ще бъдат тези, дето достойно съхраниха любовта, напук на подлостта ти във сърцето! Тез двамата, които вечно пазят най-повече от всичко любовта, що подлостта и злото страшно мразят и не продават своята душа, ще бъдат тук, където бяхте вие до трона ми, където съм седел. Девойката ще бъде нежно цвете, а момъкът – най-смел и горд орел. А ти, престъпни сине, дето щеше да бъдеш бог над всички богове, що към разврата хората зовеше, продал нелепо своето сърце, ти, дето щеше с дяволска наслада без милост да погубваш любовта, на тези, де се нивга не склониха, надмогнали те с ум и доброта, ще бъдеш тук, където те ще бъдат живеещи в любов и красота. От тях да бягаш и да ти припомват за миналото ти, за мерзостта. Да бъдеш тук животно по скалите, където сам живота би проклел, и да те стряскат бурите, мъглите и полетът на гордия орел!... И вечно тук по острите върхари от моя гняв печално да трепериш, а идеш ли в горите ми прастари и там желан приют да не намериш. Да те прогонват диви зверове и пак отново тук да се завръщаш, където страшна буря ще реве, където страх и мъка ще преглъщаш. * И в трясъка тогава се превърнах на “горд архар”, вий както ме зовете. И в страх треперещ, във простора зърнах орел могъщ, разперил си крилете.
тъй както каза моят горд баща. Любов и красотите насъбрало до днес на всички хора по света. И оттогаз със своя гняв баща ми и там орлите в синьото небе измъчват ме във страх за подлостта ми, разкъсват в мъки моето сърце. Орелът често пъти се извива край мен, подвил е своите криле. Понякога се страшно в мене впива за да изскубне моето сърце. Понявга слизам долу, със сестра ми се срещаме край бистрите води. Но в своя гняв пропъжда ни баща ни, изпратил звяр от гъстите гори. И тъй години, векове минават. Проклинам аз навеки подлостта. А цветето с орела вдъхновяват във хората любов и красота. * Понякога баща ми жаловит е. Далеч изпраща гордия орел. Заставам аз спокойно на скалите и блаженство, и красота видел. Тогава спомените аз забравям от минали далечни времена. Тогава съм щастлив сред красотата и горд съм тук, на острата скала.
тез спомени и моите тъги. Тогава аз съм горд сред красотата и в мен велико блаженство цари. * Но скоро със орлите долетяват пак бурите във моята душа. С товар непоносим ми натежават, проклинам аз отново подлостта.
Но някому ще донесе ли полза туй разкаяние за подлостта?!... О!...Никога греха не ще поправя, все ще чернее моята душа.
пролел е много кърви и сълзи, и след това се от сърце разкае, ще ли му някой в този свет прости?... Ще може ли отново той да върне на майките пролетите сълзи? И тая кръв, която той пролел е, ще ли възвърне мъртвите души?... О, винаги ще бъде той убиец, дори след себе си и във смъртта. Ще носи срамно име кръвопиец, с позорен спомен вечно за света! Извършен грях се нивга не поправя, той може само вечно да тегней. Зарит в земята труп не се изправя, за да възкръсне, за да заживей. И моят грях жестоко ми тегнее да свърши искам тоз кошмар проклет. Баща ми пак за мене да милее и добрини да върша в този свет. Но вечно аз напразно ще очаквам, мъчително ми времето лети. И моя грях напразно ще оплаквам, той на душата вечно ми тежи. И затова се от греха пазете, презирайте над всичко подлостта. Живота ми за пример вий вземете: от зло пазете своята душа. Пазете се, че всеки грях е страшен и дързък е като неканен гост. Без шум той идва в пътя си безпрашен и силен е с безумства и със злост... И не със сълзи се от зло пазете като безпомощната ми сестра. Не скланяйте глава, а се борете със черното в човешката душа. Че Богът горд на правдата велика плачливите и подлите сърца на съд жестоки винаги ще вика, за да проклинат своите дела. Не грохвайте, бъдете държеливи, безстрашни във великата борба. Така ще сте доволни и щастливи и чиста ще ви бъде съвестта! А аз оставам тука сред скалите без жаждата да бъда нявга Бог. Дано остане за поука в дните ви животът ми – суровият урок! 18.XI.1951 г. с. Ласкарево Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|