Уейндайър
Етап втори: Средната позиция
Изтегляне 1.2 Mb.
|
Свързани:
Гопи-Кришна
- Навигация на страницата:
- От калта прекрасният лотос процъфтява.
| Етап втори: Средната позиция. Когато се събудим малко повече, използваме силата си да създаваме собствения си свят чрез мисълта по много по-трансцендентален начин. Гледайки назад, почти винаги виждаме облагата за нас. Разводът, за който някога сме мислели, че не ще превъзмогнем, сега ни се струва най-доброто нещо, което изобщо ни се е случвало. Младежките кризи, които са ни се стрували като заплашващи живота ни, сега ни изглеждат като естествена част от развитието. Пристъпът на пристрастяване към алкохола, който е разрушавал живота ни, сега се разглежда като най-важното нещо, което изобщо някога сме преживявали - научил ни е каква огромна сила се крие вътре в нас, макар дните, прекарани в пиянство, да са изглеждали разрушаващи всичко, което е имало някакво значение тогава. Банкрутът се разглежда като необходимия катализатор, накарал ни да се изместим към по-удовлетворяващ начин на живот. Тежката болест се осъзнава като послание да преразгледаме приоритетите и да забавим темпото. Трезвата преценка след време ни дарява с нови очи, за да видим възможността в това, което ни се е случило на по-ранни етапи от живота.
Етап две е средната позиция в просветлението, защото той е мястото, където вече не се нуждаем от отдалечената във времето трезва преценка, за да видим възможността. Когато се приближаваме към този етап, осъзнаваме изгодата веднага, в момента, когато се случва. Спираме да се фокусираме върху мисли за това, което липсва, и преставаме да катастрофизираме бъдещето. Обратното: изместваме се към „Какво положително има в това за мен сега? Как мога да го превърна във възможност, без да се налага да преминавам през години страдание, за да видя колко необходимо е било всичко?" Това е важна стъпка в процеса на просветлението и ни помага да видим колко синхронизирана наистина е тази „еднапесен". Естествено, все пак изпитваме болката и страданието, но едновременно с това знаем, че в тях има и нещо великолепно. Способни сме да сме нежни и приемащи се и да почитаме и обичаме дори онази част, която създава кризата. Вероятно няма рационално да разберем защо тази болка се появява точно сега, но ще имаме базисното познание и вяра в нейната ценност. Чух Рам Дас да описва чувствата си по време на смъртта на втората си майка, която много обичал. Чудеше се защо е искала да страда толкова много в напредналите стадии на меланома32. Вътре в себе си той знаеше, че страданието е било част от пътуването и че то винаги води до нещо по-велико, но защо тази ужасна болка у красивата жена, която той обичал толкова силно? Когато мащехата му преминавала през последните стадии преди смъртта си, той забелязал, че ставала все по-спокойна и виждал как я завладява изражението на изключителен душевен мир и радост, след като, изглежда, навлизала в ново царство - блаженото състояние, когато напускала своята форма. Това бил краят на страданието, тъй като болката се преживява чрез сетивата във формата. Тя била свободна и Рам Дас, наблюдавайки разгръщането на тази сцена, си казал: „Да, дори и това води до по-висше състояние." Видял, че страданието е водело до нещо по-велико за нея и не е било необходимо да чака няколко години, за да го осъзнае. Когато тя си отишла, той бил обзет от спокойствие по отношение на нейната кончина, защото знаел, че смъртта е награда, а не наказание. Той имал в себе си същия мир, знаейки, че страданието съдържа в себе си и благословия. Вторият етап следователно включва съществуването в настоящия момент с всичко, което преживяваме, а не прекарването на дълги периоди от време в страдание, преди да осъзнаем благословията, вътрешно присъща на борбата. Осъзнах, че съм преминал първия етап на 15 октомври 1982 г. в Атина, Гърция. Бях решил да пробягам оригиналния гръцки маратон и след усилени тренировки заминах за Гърция. Разстоянието от над двадесет и шест мили не ме плашеше, тъй като вече бях завършил четири маратона. Нямах обаче никаква представа какво щеше да ми се случи, когато ние - 1500 участници, се наредим на стартовата линия в Маратон - малкото рибарско селце на 26 мили от финиша в Олимпийския стадион в Атина. Стартът беше забавен около час заради някакви технически грешки. Най-накрая стартирахме в 10,20 ч сутринта, а температурата беше 32 градуса, готова още да се покачва с наближаването на пладне. През почти 17 от 26-те мили на трасето теренът беше постепенен наклон, който трябваше да изкачваме. След 15 мили бях наясно, че сериозно съм го закъсал. Горещината и бягането нагоре по хълма започваха да си казват думата. Бегачите отпадаха. Някои от тях лежаха отстрани на пътя, повръщайки, а много други - жертви на топлинно изтощение, бяха качени в линейките на Червения кръст. Чувствах как започва да ми се завива свят и за първи път в „бегаческата си кариера" спрях на средата на маратона и трябваше да легна, предавайки се пред световъртежа и повръщането. Падах на земята, изпивах по около литър вода, след това ставах, пробягвах още няколко мили и пак падах. Към знака за 21-ата миля вече бях стигнал равнище на физическо изтощение, което никога преди това не бях изпитвал. Треперех и повръщах жлъчен сок, но не можех да си представя, че съм прелетял целия път до Гърция, за да постигна нещо, за което съм мечтал години наред, и да не мога да завърша маратона. Просто не можех да допусна тази мисъл в съзнанието си. Мислех си какво би било да прелетя обратно пътя до Съединените щати и след това да се обърна назад към този момент и да видя каква облага е имало в него за мен. Не можех да си представя тази картина, когато лежах на пътя на пет мили от Атина и хората идваха да ми помогнат и ми казваха да се кача в линейката, за да ме закарат до Олимпийския стадион. Затова се оставих да бъда в момента и се запитах каква благословия или възможност за мен има в това. Оставих настрана страданието си и нежно се запитах наистина ли исках да се върна обратно у дома, без да съм завършил това, за което бях тръгнал. Можех ли някак си да посегна дълбоко в себе си и да открия волята (чрез мисълта) да пробягам още пет мили? В този момент се случи нещо, което мога да опиша само като чудо. Чувствах, че лежа там в жегата и повръщам, за да видя дали имам вътрешната смелост да направя онова, което изглеждаше невъзможно за момента. В онзи момент още пет мили ми изглеждаха като петстотин. Въпреки това обаче видях с мислите си, че бих могъл да използвам тази ситуация като благословия и наистина да израсна като човешко същество посредством издигането над физическото си неразположение. Вътрешностите ми буквално се преобразиха. За секунда преминах от слабост към сила - в момента, когато си дадох обещание да се отворя за възможността да открия на колко вътрешна сила мога да разчитам. Изправих се, казах на лекарите от линейката да помогнат на някой друг и продължих към финиша на пет мили пред мен. Когато влязох в Атина, разбрах, че бедите не са приключили. Улиците не бяха блокирани, така че трябваше да бягаме по страничното платно на магистралата и колите да профучават покрай нас, а полицаите да се опитват да ги отклоняват от маратонците. Бензиновите пари бяха най-лошото нещо, което съм изпитвал през живота си. Колите сменяха платната точно пред бегачите и шофьорите игнорираха молбите на полицаите, опитващи се да пренасочват трафика. Ставаше все по-горещо. Въпреки всичко с всяко ново препятствие решимостта ми, изглежда, се засилваше и краката ми престанаха да треперят и да залитат. Ставах по-силен, а не по-слаб. Завърших маратона. Стигнах финиша независимо от факта, че прекарах почти 30 минути, лежейки на земята, финиширах сред първите 30 маратонци, което беше най-високото ми класиране и най-слабото ми време от всички, но това беше без значение. Без значение бяха и поздравленията и медалите, които получихме. Научих нещо много ценно за себе си и не беше нужно да чакам няколко години, за да позная благословията, съдържаща се в страданието. Този кратък стих от „разсъждения от душата" на Реймънд нг33 добре обобщава мислите ми: „От калта прекрасният лотос процъфтява. Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|