Уейндайър
Изтегляне 1.2 Mb.
|
Свързани:
Гопи-Кришна
- Навигация на страницата:
- Етап трети: Чистият синхрон.
| От опитите нещо no-висше избуява."
Когато можем да уловим това по-висше нещо на момента, напредваме по пътеката към третия и последен етап, където лежи чистият синхрон и където приемаме много по-активна роля в съвместното създаване на нашия свят. Етап трети: Чистият синхрон. Ако първият етап на просветлението е да се види с помощта на отложената във времето трезва преценка, че всяко препятствие е възможност, вторият - да схванем себе си, когато препятствието се появи, забелязвайки благословията в момента на появата му, вероятно се чудите: „Какво повече има?" Отговорът трудно ще бъде разбран от онези, които не могат да видят нищо отвъд своята форма. Защото третият и най-висш етап от просветлението ни дава избора на мисълта в най-чистия й вид. Той предлага възможността на мисълта, преживявана без опосредстващи, материални тъй наречени причини. Това е синхронът в контекста на идеята, че ние сме мисъл и че мислите се намират вътре в нас и извън нас. На този етап от просветлението можем да видим препятствията на хоризонта просто като „случки", за които имаме избор. На този етап не е нужно да създаваме или да бъдем впримчени в пречките, за да имаме опит, който ни учи. Отрицателно звучащото „пречка" е заменено от по-неутралния термин „случка". Вярвам, че днес, в този момент от развитието ми, не е нужно да се разболявам толкова, бягайки някакъв маратон, за да преживея своя Аз в мисълта, както направих в гръцкия маратон. Ако реша, мога да бъда с тази сила или същност на Аза в мисълта. Мога да познавам този аспект от себе си, без да е необходимо да преминавам през препятствие или случка. И - да! - на този трети етап лотосът може да разцъфва в мисълта, без да е необходима калта, за да го създаде. Божествената част от нас самите, която нарекох мисъл и Бог, е сила във вселената, към която сме способни да се настроим, ако вярваме в нея и ако желаем. На най-чистия етап от синхрона имаме избор да преживяваме мисълта във формата или в чистата мисъл. Получаваме интуитивното чувство, че да действаш или да продължиш да действаш по определен начин значи да създаваш предстоящо събитие. Вътрешната интуиция ни казва, че сме се насочили към тази ситуация и чувстваме, че имаме избор по отношение на необходимостта да изминаваме отново този път. В чистия синхрон сме способни да заобиколим преживяването във формата, като имаме мисълта без нуждата да я разиграваме във формата. Това е буквално излизането пред нея, а не ученето от нея чрез отложената във времето трезва преценка или в настоящия момент. Когато позволим на мисълта синхронизирания й поток, преминаването й като част от съвършенствата без съпротиви или отричане, тя тече през нас естествено без нуждата да се проявява външно. Напоследък жена ми и аз обсъждахме купуването на нова къща, която беше още в строеж. Харесахме я и искахме да подпишем договор. Тогава и двамата имахме интуитивното чувство, че ни чакат трудности по пътя, ако вземем такова решение. Ние вече бяхме започнали да вярваме на такива вътрешни сигнали и решихме просто на базата на нашата интуиция да не подписваме споразумение със строителната организация. В предишни моменти от съвместния ни живот сме взимали решения, които се оказаха впоследствие доста „солени". Тогава бяхме поне на втория етап, знаейки, че имаме да учим още някои уроци. Благословията в тези препятствия се оказа това, че се научихме да вярваме във вътрешните си сигнали и да избягваме неприятните резултати за в бъдеще. Този трети етап на просветлението, на който жена ми и аз сме способни да се изправим пред себе си и да имаме избора за предстоящо събитие, се появява редовно, когато между нас има някакво несъгласие. И двамата можем да видим как идват такива събития и сме готови да погледнем напред и да изживеем в мислите си последствията от реагирането по определен начин. Огромна част от страданието се елиминира, като се контактува с препятствието само в мисълта и след това се премахне потребността то да се „превежда" във формата. Използването на мисълта за написването на сценария за нас самите във формата е чудесен етап в живота. Тук в партньорство с нашето вътрешно Аз можем да го напишем за външното си Аз по възможно най-любещия начин. Можем да живеем почти изключително в тази прекрасна дименсия на нямащата форма мисъл, програмирайки за формата всичко, което е необходимо да изпита в процеса на самоактуализацията. В същото време, след като сме научили някои уроци чрез травмите, нямаме нужда да ги повтаряме отново. На първия етап открихме диалога на Кришнамурти с мъжа, изпитващ болезнено страдание от загубата на жена си. Нека сега погледнем следващата част от този разговор: „Трябва да има страдание, докато няма разбиране на природата на Аза, а тя се открива единствено в действието на някакво взаимоотношение. „Но моето взаимоотношение приключи." Взаимоотношението няма край. Може да съществува край на определено взаимоотношение, но взаимоотношението никога няма край. Да бъдеш, значи да си свързан и нищо не може да живее в изолация. Макар че се опитваме да се изолираме чрез определено взаимоотношение, такава изолация неизбежно ще донесе тъга. Тъгата е процесът на изолацията. „Може ли изобщо животът да бъде такъв, какъвто е бил?" : Може ли радостта от вчера да бъде повторена днес? Желанието за повторение възниква само когато днес няма радост; когато днес е празно, гледаме назад към миналото или към бъдещето." Имаме силата да използваме умовете си, за да направим настоящето щастливо със способността си да използваме мисълта. Загубата на определено взаимоотношение е непоносима, когато няма взаимоотношение с Аза. Това е магията на синхрона. Травмите и препятствията са в действителност събития, които ни помагат да разберем и да познаваме Аза. Мислите срещат мисли и вие решавате дали да ги пренесете във формата или не. Колкото повече се настройвате към изключителната сила, която е вашият ум, вярвайки в себе си като източник на мислите, мистерията бавно, но сигурно започва да избледнява и ви става все по-ясно. Събития, изглеждали толкова невъзможни за обяснение, сега стават просто мисли, срещащи други мисли във вселена, която е вибрираща мисъл. Там, където някога сте казвали: „Ей Богу, просто не мога да повярвам на тази забележителна поредица от съвпадения, която доведе до това", започвате да казвате: „Вярвам на всичко това." Нека споделя с вас още нещо за начина, по който този принцип работи при мен. ЧУДЕСА?Преживявал съм много синхронни събития, изглеждащи като чудеса за онези, които не могат да схванат как всичко чудесно съответства. За мен те са просто резултатът от вярата в универсалния интелект, който подкрепя формата във всичките й прояви и й позволява да работи в съвършена хармония. Затова когато някой ми каже: „Хайде, Уейн, бъди по-реалистичен", незабавният ми отговор е: „Аз съм реалистичен - очаквам чудеса." Наистина ги очаквам. Когато започнах да разглеждам мисълта и формата като едно цяло и че съм по някакъв начин божествено свързан с цялата мисъл, видях, че мисълта е нещо, което мога да използвам. Това ставаше все по-ясно, когато започнах да медитирам и видимо да напускам тялото си за по-продължителни периоди от време. Преживявах света на мисълта, необременен от формата. На този етап започнах да преживявам огромната мощ, криеща се в способността ни да мислим. Много скоро знаех, че мислите са нещо много повече от мистериозни аморфни неща В главата ни. Разбрах, че мисълта е самата същност на вселената - тя е енергия, както и всичко останало. Има уникални вибриращи характеристики, както и другата енергия, но е недостижима за мен чрез петте ми сетива. Шестото чувство стана ново съзнание за мен. Нека ви дам пример. Преди няколко месеца получих писмо от една църква в Монтърей, Калифорния, съдържащо молба да говоря пред паството. Направих фотокопие на писмото и го дадох на секретарката си, поръчвайки й да се обади за повече детайли. На следващия ден тя ми каза: „Обадих им се и никой не вдигна, фактически звънях няколко пъти." Бях учуден, че църквата не отговаря и доста нетипично за мен реших аз да позвъня. Приятно звучащ женски глас каза: „Здравей, Уейн. Защо се обаждаш лично? Говорих със секретарката ти още вчера." Сега бях повече от объркан. В течение на разговора тя ми каза, че работи в книжарницата на църквата. Каза, че много биха искали да говоря на бъдещ семинар. Отговорих, че „по случайност" ще бъда в Монтърей в понеделник (два дена след това), ще говоря в квартала Hyatt Regency34 и след това ще се усамотя за пет дни да пиша статия, на която беше изтекъл срокът. Казах й, че никой не знае, че ще бъда в Монтърей, но ще й се обадя през седмицата. Подчертах, че не искам никаква разгласа в медиите, защото ще бъда там единствено за да пиша и да върша изследванията си. Незабавно се обадих на секретарката си да я попитам защо ми каза, че никой не отговарял в църквата, когато, фактически е говорила с някого предния ден. Тогава тя разбра, че е объркала тази църква с друга, на която звъняла в Южна Калифорния. Пристигнах в Монтърей в понеделник, изнесох речта си и се подготвях да седна да пиша във вторник следобед, когато ми се обади жена, която имала радиопредаване, излъчвано от 3 до 4 часа следобед в работните дни преди бейзболните предавания. Беше 2,15 ч следобед и тя искаше да бъда неин гост след по-малко от час. Попитах я откъде е знаела, че съм в Монтърей. Отговори, че съм й изпратил като част от по-голяма пратка преди девет месеца специален екземпляр от „Дарове от Айкис" и тя го носела, когато отишла в книжарницата на църквата по-рано същия ден. Каза: „Докато ми таксуваха покупките, касиерката забеляза книгата ми и спомена, че сте тук, в града, в Хайът Реджънси за една седмица да пишете и правите проучвания. Сърцето ми подскочи при идеята да дойдете като гост-изненада в моето радио шоу. Бихте ли се съгласили да дойда да ви взема, за да участвате в шоуто в 3 часа?" Поспорих със себе си няколко минути, опитвайки се да измисля някакво извинение, за да избегна тази неканена намеса. Знаех, че ако се съглася с предложението й, следобедът ми за писане ще е абсолютно пропаднал. Първо казах: „Не мога да повярвам колко кратко време ми предлагате." После: „Нарочно не казах на никого, освен на една дама от книжарницата, и ето, вие ми звъните", и накрая просто се предадох и рекох: „О кей, вземете ме от хотела след 20 минути." Участвах в шоуто по тази много малка радиостанция. По пътя обратно към хотела внезапно изтърсих: „Къде е тази книжарница? Наистина ми се ще да се отбия и да кажа „здрасти" на онази касиерка." Бяхме на няколко пресечки от книжарницата. Когато влезнах, касиерката ме посрещна с думите: „Заех си, че ще дойдете в книжарницата. Шоуто беше страхотно. Бихте ли надписали няколкото екземпляра от „Дарове от Айкис", с които разполагаме? Имахме няколко обаждания по телефона." Докато стоях в ъгъла на книжарницата, разписвайки се на екземплярите от книгата, влезе висок мъж - поне метър и деветдесет, с разплакано лице, и попита касиерката: „Къде мога да намеря екземпляр от „Дарове от Айкис"? Трябва да я прочета." Тя отговори: „Авторът е ей там. Защо не отидете да му кажете „здравей"?" Той дойде и силно ме прегърна. Плачеше почти неконтролируемо и ми разказа историята си. „В дълбока депресия съм от месеци и тази сутрин реших, че днес ще си сложа край на живота. Приготвих всичко необходимо и след това взех радиото с мен в парка, за да изслушам последния бейзболен мач. Когато го включих, ви чух да започвате да говорите и слушах така, както никога преди това не съм слушал. Слушах ви да говорите за живеене на най-пълния живот и как винаги трябва да избираме живота. Чух ви да споменавате Айкис и чудесата, които тя носи на всички нас, и реших да прочета тази книга, която очевидно толкова много обичате, и че ще започна да избирам да мисля за всичко, за което трябва да бъда благодарен. Искам да ви благодаря, че спасихте живота ми." Отидох до колата отвън, изпълнен с благоговението, което винаги изпитвам в такива моменти. Толкова много събития трябваше да се случат преди това, за да се задвижи онова, което беше станало. Секретарката ми трябваше да направи грешката. Трябваше да се обадя лично. Трябваше да попадна на човека, който ще информира непознатата жена, на която бях изпратил книга цели девет месеца преди да отида в Монтърей. Трябваше да участвам в радио шоу след като не исках да го направя. Благодарение на някакъв случаен пристъп трябваше да отида в книжарницата. Друг непознат трябваше да реши да слуша последния бейзболен мач в живота си и да попадне на мен по същата радиостанция точно в момента, в който беше необходимо. Какво е всичко това? Серия от съвпадения? Или вселена, която работи съвършено и ни дава възможността да правим избори в съвършено формирана, вече завършена вселена? Върнах се вкъщи с парадоксалния коментар на Юнг, че всички ние сме едновременно протагонистите в собствения си живот и второстепенните герои в по-голяма драма. Избирам да вярвам, че серия от събития като тези са част от универсалния принцип, наречен синхрон, сътрудничество със съдбата, където всеки от нас прави избори в рамките на по-широк контекст, в който всичко е съвършено. Никакъв принцип на съвременната наука не може да обясни такива събития. И въпреки това няма човек, който да чете тези страници сега и да не може да разкаже сходна „мистериозна" история. Това се случва непрекъснато. То е наистина мисъл, срещаща друга мисъл и разигравана във формата. Цялото ми мънкане и колебаене дали да участвам в радиопредаването в отложената във времето трезва преценка може да се разглежда като безсмислено. То вече е станало и доказателството е, че се случи - свободната воля в завършената вселена. Разбира се, това е огромен парадокс, но какво не е парадокс, когато започнете да мислите върху тези неща? Преди няколко години карах към къщи, когато изведнъж небесата се отвориха и се изля такъв порой, на какъвто никога преди това не съм бил свидетел. Едва виждах през прозореца на колата. Докато шофирах, мярнах една жена, стояща до блокиралата си кола, махаща на стоп в пороя. Подчиних се на много силния импулс да спра и да я взема. Когато влезе, обясни, че колата й блокирала в дъжда и трябвало да намери телефон, за да се обади за помощ. Вместо това реших да я закарам до тях. След като се представихме един на друг, Шърли шокирано възкликна, че две приятелки й казали, че трябва да се свърже с мен заради някои лични проблеми. В интерес на истината същия ден й било казано, че скоро ще ме срещне. Оставих я пред нейния апартамент, дадох й екземпляр от „Дарове от АЙКИС" и я насърчих да се обади на жена ми за някои проблеми с отглеждането на децата, които тя сподели с мен. Жена ми е експерт в тази област и чувствах, че ще станат приятелки. Няколко седмици по-късно Шърли дойде вкъщи с видеозапис, който се превърна в подтика да изследвам някои метафизически принципи - вече част от живота ми днес. И всичко това - поради някаква „случайна" среща в лятната буря. Шърли на няколко пъти дълго говори със съпругата ми за ценността да използва творческите си сили да си представи как ражда дете. Жена ми я уверяваше в способността й да създаде такава ситуация, макар че не беше женена, нямаше сериозна връзка с мъж ти беше на 38 години. След две години от Шърли дойде следното писмо: „Скъпи Марси и Уейн, Помните ли ме? Мократа стопаджийка, подслонена от синя кола, записите на чийто собственик отразяваха темата на здравните ми консултации? Шърли Лоренцини - ето ме, почти две години вече в Лос Анджелис. Марси, ще грейнеш, ако чуеш, че съм щастливо омъжена. Съпругът ми наскоро се подложи на операция за отстраняване на васектомията си35 и родителството се мержелее на хоризонта. Животът е чудесен. Изпращам ви малка наша снимка, заснета един час след края на сватбеното тържество - затова изглеждаме толкова отпуснати. Джо е всичко за мен. Благодаря ти за вярата и насърчението, че той ще се появи. Уейн, обичам да виждам името ти в моята „Найтингейл-Конант" литература и те цитирам много често в здравните си дискусии. Миналата седмица разказах историята за това, как спря на федералната магистрала да ме спасиш от три мили автостоп в пороя. Тази случка беше провидението. Мисля си за нея толкова често, за да си напомням за чудодейната природа на живота. Аз ли създадох този инцидент просто като слушах записите ти и с това, че имах нужда да те срещна? Знаеше ли Бог, че имах нужда от някой, който да повдигне духа ми? И тогава, Марси, се появи ти - толкова искрено любеща и умееща да слушаш. Да слушаш всичките ми мечти и фантазии. Да ме уверяваш, че ще бъда щастлива съпруга и майка. Вие двамата сте наистина ангели. Така че при следващото ви магическо появяване в Калифорния, моля ви, обадете се. Прегръдки на всички вас, Шърли" Толкова много истински прекрасни неща се появиха като пряк резултат от това, че последвах импулса си да кача жената. Шърли се превърна в катализатор за мен, а и ние станахме нейните катализатори в собственото й пътуване. Животът ми направи остър обрат и някои от материалите, които тя се чувстваше задължена да ми донесе, промениха собственото ми духовно пътуване по начин, който не бих могъл да предвидя преди това. Нещо повече: Шърли стана наша близка приятелка и ние й помогнахме да повярва в собствената си сила да съ-създава и да си представя - наистина й помогнахме да обърне всичко в своя полза, включително и да преобърне васектомията на мъжа си и да стане майка на красива малка душа, съвършено предопределена да бъде с Шърли и Джо. Как бихме могли да знаем какво привидно нямащо никакво значение събитие ни чака, за да промени курса на живота ни? И каква роля играем във всичко това? Синхронът е основата, за да позволим на тези сили да се срещнат и да работят за нас в живота ни, но трябва да кажем „Да" на живота. Един-единствен отговор „Не" някъде по пътя спира потока на енергията. Затова вярвам толкова силно в идеята за положителността. Всеки отделен положителен отговор в живота позволява на следващия да тече не като причина и следствие, а като продължение на енергията, която е във всеки от нас и във всичко от вселената. Вие, със собствената си психика като източник на мисълта, източник на енергията, която пък от своя страна е източникът на живота, можете да имате огромно значение. Един отговор „Не" на това интуитивно познание вътре във вас спира всичко и оставате стагнирани. Едно положително „Да" обаче, едно вътрешно признание, че избирате да вървите с потока на енергията - и той продължава по собствения си съвършен и чудодеен път. Като човешки същества ние сме източникът на мисълта - тази вечна връзка с божествения интелект, който е във, пред и зад всяка форма. Нашата готовност да кажем „Да", да бъдем положителни, да не се страхуваме от следващата стъпка, да вървим с вътрешната си интуиция (мислители) ни дава властта да създаваме заедно с божествения интелект, който е същността на вселената ни. Можем да правим избори в пълната вселена и готовността ни да кажем „да" на живота й позволява да тече. Историите на преживяването ми в Монтърей и „случайната" ни среща с Шърли са само два момента от списъка, който може да продължава още сто страници. Те са просто част от гоблена на живота ми днес. Виждам ги, защото вярвам и колкото повече знам това вътре в себе си, толкова повече доказателства имам за него с всеки изминал ден. Преди няколко месеца четях очарователен роман на Марк Хелприн със заглавие „Зимна приказка". Към края на книгата авторът е включил кратка глава - „Нищо не е случайно", която е напълно откъсната от историята, която разказва. Макар че я четох поне петдесет пъти, имах трудности да приема прочетеното. Днес знам, че това е вярно за мен и така разглеждам сега цялата тази „еднапесен". С позволението на автора и издателя я цитирам тук. „Нищо не е случайно и никога нищо няма да бъде - независимо дали това е дълга поредица от идеално сини дни, които започват и свършват със златист полумрак, привидно най-хаотичните политически действия, възходът на огромен град, кристалната структура на бисера, който никога не е виждал светлината, разпределението на богатството, часът, в който става млекарят, положението на електрона или появата една след друга на изумително студени зими. Дори електроните - набедените шампиони на непредвидимоста, са кротките и тихи малки създания, щуращи се наоколо със скоростта на светлината, правейки точно това, което трябва да правят. Издават слаби свистящи звукове, които, ако се възприемат в различни комбинации, са толкова приятни, колкото вятърът, летящ в гората, и правят точно това, което им е казано. Човек може да бъде сигурен в това. И същевременно съществува чудесна анархия в това, че млекарят решава кога да стане, плъхът избира тунел, в който ще се пъхне, когато стремглаво се зададе влакът от метрото по отсечката от Бороу Хол, и снежинката ще пада така, както пожелае. Как става така? Ако нищо не е случайно и всичко е предопределено, как може да съществува свободната воля? Отговорът на това е прост. Нищо не е предопределено: то е определено или е било определено, или ще бъде определено. Без значение - всичко е станало изведнъж за по-малко от секунда и времето е било изобретено, защото не можем да проумеем от един поглед огромното и детайлно платно, което ни е дадено, така че линейно го разграфяваме парче по парче. Времето обаче лесно може да се превъзмогне: не чрез преследване на светлината, а като седим достатъчно назад, за да можем да видим всичко наведнъж, вселената е спокойна и пълна. Всичко, което някога е било, е; всичко, което някога ще бъде, е и т.н. във всички възможни комбинации. Макар че, когато го възприемаме, си представяме, че е в движение и е незавършено, то си е съвсем завършено и съвсем изумително красиво. В крайна сметка или по-добре в действителност всяко събитие, независимо колко е малко, е тясно и значително свързано с всички останали. Всички реки текат към морето; тези, които са разделени, се събират; загубеното се възстановява; мъртвите се връщат в живота; идеално сините дни, започвали и свършвали със златист полумрак, продължават - неподвижни и достъпни, и когато всичко се възприеме по такъв начин, че да се отстрани времето, справедливостта се показва не като нещо, което ще бъде, а като нещо, което е." Колко радикално различна може да бъде тази гледна точка от онова, което вероятно сте възприемали през целия си живот. Как може всичко да бъде синхронизирано, когато за невъоръженото око изглежда, че всичко се случва напълно случайно? Ако искате да започнете да вярвате как всичко това може да е възможно, предлагам ви да започнете очарователното изследване на реалността на квантите, като прочетете „Танцуващите майстори на У Ли" на Гари Зукав и „Тао на физиката" на Фритьоф Капра. И двете книги очертават новата физика и как „солидните научни доказателства" съответстват на метафизиката, която постулирам. Ето кратък откъс от „Танцуващите майстори на У Ли": „Изумителното откритие, чакащо новодошлите във физиката, е, че събраните в развитието на квантовата механика доказателства посочват, че съставящите атома „частици" сякаш непрестанно вземат решения! Нещо повече: решенията, които те вземат, се основават на такива, взети другаде. Съставящите атома частици, изглежда, моментално знаят какви решения са били взети другаде, а това другаде може да е толкова отдалечено, колкото друга галактика... философските приложения на квантовата механика са, че всички неща в нашата вселена (включително и ние), които привидно съществуват независимо, са фактически части от всеобхватен органичен модел и че никакви части от него не са наистина отделни от него и една от друга." За мен това е просто индикация, че научният свят започва да настига онова, което всички духовни майстори казват от векове. Съставящите атома частици са толкова малки, че не се поддават на рационалното ни разбиране. Те (включително и вие) са самата същност на вселената и не се държат по начини, които Нютон и другите ранни учени са формулирали. Те не се нуждаят от времето като променлива между една точка и друга точка. Те са едновременно двете частици в един и същи момент. Или както посочва Гари Зукав в „Танцуващите майстори на У Ли": „Частица тук може да комуникира с частица там (като й крещи, изпраща й телевизионна картина, маха й и т.н.), но това отнема време, дори и ако то е само милисекунди. Ако двете частици са в различни галактики, това може да отнеме векове. За да знае частицата тук какво става там в момента, когато се случва, тя трябва да е там. Но ако е там, не може да бъде тук. Ако е едновременно на двете места, то тогава тя вече не е частица. Това означава, че частиците са свързани с други частици по системен и близък начин, който съвпада с нашето определение на органичен." Охо! По-малките от атома частици, които са на две места едновременно, отричат всичко, в което сме вярвали за природата на нашето съществуване и тази на вселената. След като прочетем за новите открития на физиката и след като се зададат новите въпроси, става очевидно, че старите ни становища вече не са валидни. Само защото не можем да видим как всичко това е свързано, не означава, че то не е. Всичко, което си мислим, че знаем за природата на живота, е в действителност някаква илюзия, скалъпена от нас поради ограниченото ни зрение. Това, което изглежда неодушевен предмет като камъка, се оказва не само живо по същия начин, по който сме живи и ние, но и по много безкрайно малки начини е повлияно от стимули точно така, както и хората. Разграничението между одушевеното и неодушевеното просто не може да се направи, когато навлезете в света на квантовата механика и се опитате да определите как тези по-малки от атома частици, от които вие и всичко останало във вселената е съставено, са свързани. Въпросът е, че физиката и метафизиката показват, че във вселената съществува модел, който отива отвъд способността ни да го схванем с ума си. Просто фактът, че наблюдаваме нещо с мислите си, влияе върху онова, което изследваме, макар да си мислим, че сме на разстояние. Ето колко заплетено е свързано всичко. В това мъничко пътуване в света на новата физика откриваме онези по-малки от атома частици, които са толкова дребни, че ако си представим атома като празна 14-етажна сграда, една от тях би била в нея като зрънце сол. И не забравяйте, че един поглед през най-мощния микроскоп разкрива милиони милиарди 14-етажни сгради в най-дребния обект, който можем да наблюдаваме. Въоръжени с това, можете ли да започнете да вярвате в концепцията за синхрона? А как може да не вярвате? Същността на нашата вселена от перспективата на най-дребните частички на податомно ниво навън към безкрайността на пространството изглежда съставена по системен, синхронизиран модел, от който и ние сме съставна част. Всеки от нас е податомна частичка - едновременно тук и на някакво друго място, всички свързани в този вдъхновяващ модел, държейки се като уникални същества и същевременно свързани с всички останали същества точно като онези податомни частици в атома в молекулата в клетката в организма във вселената. Всичко е синхронизирано и съвършено и такива сме и ние. Няма случайности. Изучаването на квантовата физика разкрива, че и най-малката частица работи с мистериозно съвършенство индивидуално и в едно цяло с всички останали частици по цялата вселена във всеки един момент. Не са необходими никакви времеви промеждутъци. Не изглежда трудно да видим следователно, че сме подложени на същата система, че и ние сме част от привидно невъзможния синхронизиран танц и макар привидно да вземаме много решения в хода на всекидневния ни живот, в същото време (имам предвид абсолютно същото време) сме част от най-голямата възможна картина, която вече е пълна и съвършена. За случайности и инциденти просто не може и дума да става. Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|