В обятията на шамбала

Веднага след закуската отидох при Тату и го помолих тихо­мълком да ми уреди среща с монаха Тленнурпу без знанието на Лан-Вин-Е, който трябваше да ни чака в манастира Чу-Гомпа.

- Не, не, не! - уплаши се той. - Не бива! Лан-Вин-Е вижда всичко! По-добре е да му кажете.

Заедно с Равил и Тату потеглихме начумерени по платото към манастира Чу-Гомпа. Пръв ни посрещна Лан-Вин-Е. Лицето му не изразяваше никакви емоции. Вложих цялата си енергия и го помолих да поговоря с Тленнурпу. Той учудващо лесно се съгла­си, но постави условието разговорът да се състои в негово при­съствие.

Малко по-късно се срещнахме и след обичайните поздрави аз казах:

- Бих искал да продължим разговора си за Мястото на гладния дявол. Днес имам намерение да го посетя...

Веждите на монаха се повдигнаха, очите му се разшириха.

- Не ходете. То е омагьосано.

- Бил ли сте там?

- Да, но сам. Не бива да ходите двама души едновременно.

- Разбирам...

- Дин, дин, дин - намеси се в разговора Лан-Вин-Е, като побутна преводача Та­ту, който освен тибетски знаеше и английски, и ки­тайски.

- Дуау, дуау, дуау - от­върна му Тату, от което „разбрах", че го осведомя­ва за желанието ми да оти­да на Мястото на гладния дявол.

- Бя, бя, бя - каза Лан-Вин-Е.

Стана ми ясно, че е про­тив.

- Позволете да продъл­жа разговора си с монаха! -помолих ги аз.

- Please - пръв отговори Тату.

- Как се чувствахте там? Тленнурпу ме погледна с тъмнокафявите си очи:

- Лошо.

- В какво се изразяваше това „лошо"?

- Е... - монахът поизчака с отговора - там ставаш... зъл.

- Много зъл ли?

- Много.

- Приисква ти се да убиеш някого?

- Ядосваш се силно и всичко ти се струва гадно. Главата ти се пълни с лоши мисли.

- А ако до теб стои приятел?

- Там се ходи поединично и само...

- Само какво?

- След като си извършил свещената парикарма около Кайлас.

Планината те прочиства. Като си по-чист, можеш да оцелееш.

- А „непречистените" оцеляват ли? -Не.

- Никога ли?

- Никога!

Знаех, че вече съм направил парикарма, затова също имах шанс да... оцелея.

- А как умират хората там?

- Обикновено молят тялото им да се вкамени - монахът ме погледна сякаш с чувство на вина, убеден, че за един европеец понятието да се вкамениш изглежда глупаво и фантастично.

- И какво? Някой вкаменил ли се е?

- Да се вкамениш е щастие. Бог е дарявал само избраници. За обикновените хора то е недостъпно. Обикновените просто уми­рат.

- Значи - да се вкамениш... - повторих аз.

- Да се вкамениш е нещо много хубаво - простодушно добави монахът.

Вече знаех за феномена сомати. Известно ми беше, че йога от най-висок ранг е в състояние по време на медитация да прехвърли водата на своя организъм (така ми се струва!) във вода от четвър­тото състояние. После той спира обмяната си и тялото му изпада в така нареченото каменно-неподвижно състояние, в което се запаз­ва хиляди и дори милиони години. Неизвестно защо интерпретирах хипотетичната вода от четвъртото състояние като вода, подобна на онази, която се съдържа в хрущялите. Известно е, че те проявяват склонност към минерализация, тоест към натрупване на минерал­ни вещества - по-точно на калциеви соли. Оттук следваше изводът, че тялото на човека в сомати може да претърпи минерализация или да се вкамени. „Нима състоянието сомати не е вечно? Съществува ли опасност тялото да се вкамени?", помислих си аз.

Като разсъждавах наум по този въпрос, предположих, че сигур­но „отгоре се вижда всичко". Може би такова количество на тела в състояние на сомати е излишно за Генофонда на човечеството? Въз­можно е духът на дадено тяло, който живее на онзи свят, да е извър­шил грях и да се налага тялото да бъде ликвидирано. Или хората са изпаднали в сомати при неподходящи температурни условия и за­това тялото започва да деградира или се вкаменява.

- Дун вяо као? - обади се Лан-Вин-Е.

- Пита за какво сте се замислил - сконфузено промълви Тату.

- Ами отговорете му, че не знаете. Вие наистина не знаете за какво мисля.

- Дан ме - отвърна Тату. Настъпи минутна пауза.

- Дали на Мястото на гладния дявол има вкаменени хора? -прекъснах пръв паузата.

- Има, има - отговори монахът. - Осмина са.

- Какви са те?

- Големи.

- Седят или стоят?

- Разбира се, седят. -Как?

- Под формата на триъгълници, като... триъгълни каменни блокове.

- He ви разбрах.

- Медитиращият човек винаги прилича на триъгълник.

- Къде по-точно са те?

- Дайте да ви нарисувам мястото.

Монахът взе експедицонния ми дневник и започна да рисува. Бог не му беше дал способности на художник, но изтърпях док-рая, като постоянно го засипвах с уточняващ въпроси.

Мястото се намираше недалеч от малка рекичка. Между ска­лите имало площадка, където били разположени осем „тела на вкаменени хора". Те приличали на триъгълници, но всеки от тях запазвал индивидуалните си черти. Височината им достигала два или дори пет метра, може би и повече. Били разположени в една

редица, ориентира­на от северозапад на югоизток. Наб­лизо се намирал горещ минерален извор, в който има­ло кръгли камъни, а светената вода била с три различ­ни вкуса. На две места се издигали пясъчни дюни със свещен пясък, под­ходящ за лечебни цели.

- Защо смятате, че триъгълните каменни блокове са тела на вкаменени хора? - попитах го аз.

- Как така? - учуди се той. - При медитация в позата на Буца човек винаги образува триъгълник; Той се стреми към това. Там се крие целият смисъл на медитацията.

- Не са ли малки пирамиди?

- Какво говорите! Пирамида е например Малкият Кайлас. Вка­менените хора наричаме понякога статуи, макар да е неправилно. Между другото, всяка от тях има своето название.

- Знаете ли ги?

- Ами... да - започна да си припомня монахът. - Пишете! Взех експедиционния дневник и написах следното: 1. Пема-Сам-боа, 2. Соге-торче-чан, 3. Пема-Кялбао, 4. Санго-Таго, 5. Лонден-чази, 6. Чаня-санги, 7. Торче-толи, 8. Пема Джунгни.

- И какво означават?

- Означават различните прояви на един и същи човек.

- Как да ви разбирам?

- Всеки човек се проявява по различен начин - с недоумение ме погледна той.

- В какво?

- Как в какво? В тялото. Къде другаде?!

- Искате да кажете, че един и същи човек се е вкаменявал осем пъти, така ли? - учудих се аз.

- Да, вкаменявал се е осем пъти и всеки път е оставял след себе си по една статуя - с невъзмутимо лице отвърна монахът,

- Невъзможно!

- Как така невъзможно?! - искрено се зачуди монахът. - Случва се.

- Разбирам, ако човек е изпаднал в състояние на сомати. Тога­ва при неподходящи условия тялото му може да се минерализира, тоест да се вкамени. Но не може да се минерализира осем пъти и всеки път да оставя след себе си каменна фигура.

- Може - отново потвърди монахът.

- И как става това?

- Много просто. Нали разбирате, че човекът е преди всичко дух. А духът може да влезе в едно, после във второ, след туй в

трето тяло. Ако поиска, може да влиза в много тела едно след друго. Нали така? -Е?

- Значи така, един човек, тоест дух, решил навремето да се вкамени осем пъти. Стана ли ви ясно? - изгледа ме монахът.

- Не.

- И тъй, този дух влязъл в едно тяло, стигнал до Мястото на гладния дявол, започнал да медитира и скоро се вкаменил. Ясно ли е?

- След като видял, че тялото му се е вкаменило, човекът, тоест духът, напуснал „каменното тяло" и се вселил в ново тяло по вре­ме на бременността на някоя жена. Когато неговото ново тяло се родило и пораснало, той отново отишъл на Мястото на гладния дявол, седнал там и изпаднал в състояние на медитаия, след кое­то тялото му пак се вкаменило! Тогава той напуснал вкаменилото се тяло, отново се вселил в ново... и така сторил осем пъти. Осем­те статуи, които ви изброих, са имената на този човек по време на осемте му живота. Стана ли ви ясно?

- Вече да - отвърнах. - Но защо го е правил?

- О-о! - възкликна монахът. - Толкова е сложно...

- Да не би да е искал по този начин да създаде цели осем ста­туи? - подсмихнах се аз.

- О, не - също се подсмихна монахът.

- Тогава защо се е вкаменявал осем пъти?

- За да се пребори с Черния ангел... ангела на злото.

- Кой е пък той?

- Ами точно това е Гладният дявол - изгледа ме монахът като несъобразително дете. - Този човек е желаел да стане мъртъв, защото само мъртвите могат да си съперничат с ангелите - доба­ви монахът.

- Живият човек по-слаб ли е?

- Разбира се, по-слаб е.

- А онзи, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, успял ли е в крайна сметка да победи Черния ангел?

- Не, не успял. Черният ангел се оказал по-силен - сведе пог­лед монаха. - Черният ангел изчаквал тялото му да изпадне в со­мати и веднага го превръщал в камък, като не му давал възмож­ност да стане пълноценен мъртъв. Затова човекът се вселявал в ново тяло с нов живот, отново стигал до Тибет, пак изпадал в со­мати и като ставал мъртъв, се борел с Черния ангел. Онзи отново превръщал тялото му в камък и не му давал възможност да поеме цялата сила на мъртвите. Така се повтаряло осем пъти.

- Значи мъртвите се делят на пълноценни и непълноценни... -промърморих под носа си.

- Разбира се. Не всеки човек, станал мъртъв, бива приет сред мъртвите. Ако не са го приели там, неговото тяло се вкаменява. Но ако мъртвите приемат новия мъртъв, то щастливецът усвоява силата на всички мъртви на Земята. Тяхната сила е огромна.

- А защо не са го прие­ли? Нали е преследвал бла­городната цел да се пребо­ри с Гладния дявол.

- Не зная. Но старите ла­ми са ми споменавали, че на Мястото на гладния дявол е скрито нещо свещено. Точ­но него пази Гладният дявол - тихо продума монахът. -Това място е било омагьо­сано, при това... много хит­ро.

- А какво означава „не­що свещено"?

- Не зная - отвърна мо­нахът.

Мислите ми се разбяга­ха напосоки, после се съб­раха накуп и аз си предста­вих, че това „свещено нещо" е най-вероятно отломък от ка­мъка Шантамани. За съжаление монахът Тленнурпу не знаеше за него. „Колко многолик и ге­ниален е Създателят! - помис­лих си. - Той -е изпратил Чер­ния ангел, наричан ош;е Гладния дявол, там, където се е издигал тибетският Вавилон. Възложил му е да охранява това свещено място и скъпоценния отломък, но по своеобразен начин, по­казвайки на хората колко стру­ват техните лоши мисли."

Облегнах се на пейката, на която седях, и чак тогава видях, че Лан-Вин-Е е заспал с клюм­нала настрани глава. Ето защо толкова дълго не ме прекъсна! Продължих да разсъжда­вам за Гладния дявол и отново осъзнах не само гениалността, но и оригиналността на Създате­ля. Спомних си, че през целия си научен живот все мислех и мислех, негодувайки вътрешно поради появата на тъпи и нелепи мисли. Само понякога, при това доста рядко, изпадах във въз­торг от някоя нестандартна мисъл, която се отличаваше с изк­лючителна простота и сякаш сияеше с особена светлина. Дори недоумявах - как досега не се бях сетил? Отначало мозъкът ми и в най-затънтените си ъгълчета клокочеше от гордост, но пос­ле, когато мъничко поумнях, разбрах, че това не е мое лично постижение, а подарък от Него - за мен, устремения да открия нещо ново.

След като още мъничко поумнях, започнах да различавам „бо­жествената" мисъл от човешката „гениална" мисъл. „Божестве­ната мисъл" наистина сияеше, предизвикваше усещане за лекота и възторг поради своята безкрайна простота и оригиналност. „Гениалната човешка мисъл винаги беше утежнена с дъл­боки съмнения. В крайна сметка престанах да бъда учен, а започнах да „изпрос-вам" мисли от Бога и дори схванах „принципа на из-просване" - да се мисли, да се мисли, постоянно да се мисли по темата на изслед­ването, а не да се врънка без­волево с надеждата, че Влас­телинът на света на мислите ще усети напъването и ще помогне. Ето така живея се­га - като роб на Бога, но се гордея, защото разбирам, че Той ме е създал.

- Дан, лин, ве! - събуди се Лан-Вин-Е.

- Ох! - въздъхнах неволно.

- Какво каза той? - Лан-Вин-Е попита преводача, като ме по­сочи с пръст.

- „Ох" се превежда като „добро утро" - изтърсих аз.

Тату преведе. Лан-Вин-Е се усмихна. Стана ми ясно, че разго­ворът ни скоро ще бъде прекъснат, затова бързо зададох поред­ния си въпрос:

- Онзи човек, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, обикно­вен ли е бил или голям човек?

- Не знам. Но статуите са големи.

Помислих си, че може би гигантите в Египет не са просто ста­туи, а вкаменени тела на хора от паралелните светове. Отивайки в родния си свят, те са оставили телата си тук, в чуждия свят, като са ги консервирали чрез сомати и са подготвили всички предпос­тавки за минерализирането, тоест вкаменяването им. Прекалено идеално са изработени тези статуи!

- Дин-де, дин-де - заповта-ря Лан-Вин-Е.

Тату го посочи:

- Казва, че е време да прик­лючвате.

- Ей сега!

- Вин-лео-бео?

- Пита кога ще свършите разговора - сведе глава Тату.

- След три минути. Лан-Вин-Е кимна.

- Днес или утре искам да отида до Мястото на гладния дявол... сам. Направил съм па-рикарма, тоест ритуална оби­колка около свещената плани­на Кайлас, и сигурно отчасти съм се пречистил. Според вас ще оцелея ли?

- Може би ще оцелеете, а може би - не - отвърна той.

- Какво ме заплашва там?

- Злите мисли, които таите в себе си, ще се засилят многократ­но и ще ви разкъсат. Освен това - намръшц се монахът - ще за­почнете да молите тялото ви да се вкамени. То ще страда много силно и на вас ще ви се прииска да стане каменно... Нали камъкът не усеща болка.

- М-да... - произнесох аз.

- Не ви препоръчвам да се приближавате твърде близо до вка­менените хора.

-Защо?

- Струва ли си да се цапате?

- Около тях обитава Гладният дявол, а той е катализатор на злите мисли у хората. Ако се задържите известно време там, ще попаднете под влиянието на огромния Черен ангел и вашите мно­гократно засилени зли мисли ще ви разкъсат. А ако не ви умъртвят те, ще останете във властта на злото. Дали си е струвало в такъв случай да правите свещена парикарма?

- Значи не бива да се цапам, така ли?

- Веднъж ви е провървяло - монахът впери очите си в мен. -Извършили сте парикарма, не сте умрели и сте се пречистили. Ако се приближите към вкаменените хора, ще ви се наложи още веднъж да извършите парикарма, за да прогоните злите мисли, подсилени от Черния ангел. Преди да отида на Мястото на глад­ния дявол, на два пъти направих парикарма, а веднага след като посетих това място, ми се наложи още веднъж да го сторя. Ще ви призная, че последната парикарма ми беше най-трудна - засиле­ните от Черния ангел зли мисли болезнено напускаха моето тяло.

- Дин ел-ки - отсече Лан-Вин-Е.

Без да ми преведат, разбрах, че настоява да приключваме раз­говора.

- Ей сегичка! Кажете, точно там ли ще се омърся?

- Точно там - кимна монахът. - Между другото, не взимайте фотоапарата, а ако го вземете, не фотографирайте Мястото на гладния дявол.

- Защо?

- Понякога върху снимките се появява Гладният дявол и най-често фотографът умира, защото дяволското начало засилва в чо­века злите мисли, които направо го разкъсват отвътре.

Тогава все още не знаех, че след няколко години ще ми се на­трупа цяла камара снимки с ясно различими светещи обекти. Ана­лизирането им ще ни доведе до извода, че най-вероятно сияещи­те обекти са различни варианти на ангелоподобния живот на Зе­мята - невидими за очите, но неизвестно защо изобразени на снимките.

Погледнах монаха Тленнурпу и разбрах, че няма да успея да повторя неговите стъпки, тоест да направя парикарма, да посетя Мястото на гладния дявол и отново да направя парикарма. Нямах време за още един ритуален обход на Кайлас - притискаше ме срокът за връщане в Русия, а и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Куп съмнения се породиха в душата ми.

Лан-Вин-Е демонстрираше с вида си, че е време да тръгваме. Аз също се изправих.

- Нима наистина ще отидете там? - намръщи се монахът.

- Ще ида - отвърнах аз.

- Идете сам - подхвърли той на прощаване.

Щом излязохме от манастира, аз се разколебах и отново се върнах при монаха.

- В коя посока да търся Мястото на гладния дявол? И колко километра са до него?

- Натам трябва да се върви... - махна с ръка той.

- По-точно! Ще ми се да определя азимута по компаса.

- Ето го там... ето го! Има около седемдесет километра. Път няма. Може да се стигне с кола, понеже хълмовете са с лек нак­лон. Ще се ориентирате по реката. На противоположния й бряг трябва да видите скали.

Тръгнахме.

- Не се цапайте! - подвикна след нас монахът.

Заедно с Тату и Лан-Вин-Е се насочихме към нашия лагер. Мис­лех за криволиците на съдбата си, която ме бе изградила като очен хирург, а после ме бе запратила в онези места, където приказката се преплита с реалността. Ето че и сега съдбата ме водеше към място, което в Тибет наричат омагьосано.

В лагера налях по малко спирт на Лан-Вин-Е и Тату. Чукнахме се и пийнахме.

- Утре ще тръгнете заедно с мен към Мястото на гладния дя­вол - заявих със заповеднически тон.

- Не, не! Никъде не тръгвам! - внезапно извика Лан-Вин-Е.

- Защо?! - строго го изгледах аз.

- Няма да ни стигне бензинът!

- Глупости! Имаме двоен запас от бензин.

- Не, бензинът ще свърши! - отново извика Лан-Вин-Е.

- Престани да дрънкаш глупости! - ударих с юмрук по коляно­то си.

Лан-Вин-Е млъкна и извърна очи. Тату се наведе към мен и промълви:

- Страх го е да пътува до там. Смята, че със сигурност ще умре. Разказвали са му за това място. Разберете го, сър!

- Добре, ама защо приказва глупости? Аз ще отида сам! Само го моля да ме закара възможно най-близо. Кажи го на този страх­ливец!

Тату преведе.

- Не, не! - отново възрази Лан-Вин-Е.

Усетих, че търпението ми се изчерпва. Събрах нервите си в юмрук и казах:

- Добре! Ще заминем заедно с теб, Тату! Кажи му го! Когато Тату преведе, Лан-Вин-Е отново извика:

- Не! Бензинът няма да стигне! А Тату няма право да кара ко­лата.

- Бензин имаме достатъчно - почти на срички произнесох аз. -Ако не ме закарате, ще тръгна пеш. Не се съмнявайте, ще измина седемдесетте километра натам и обратно! А вие ще чакате тук, ще чакате дълго. Но дотогава ще падне сняг, реките ще излязат от коритата си...

Когато Тату преведе думите ми, Лан-Вин-Е закима с глава и почти прошепна:

- Няма да ни стигне бензинът...

~ Никога не съм мислил, че представител на великата китайска

нация може да бъде страхли­вец - прошепнах разпалено. -Тату, преведи!

Лан-Вин-Е почервеня като рак. Сви юмруци и стана. Аз също се изправих. Тик изкри­ви ъгълчето на устните му. Гле­дах го право в очите. Наведох се, повдигнах манерката със спирт, налях солидна доза в ча­шата и я подадох на Лан-Вин-Е. Той отблъсна ръката ми. От­пих от спирта. После долях и отново протегнах чашата на Лан-Вин-Е. Той отново отказа. Аз отпих.

Настъпи гробна тишина.

За трети път налях спирт в чашата и я протегнах на Лан-Вин-Е. Той я пое.

- Утре ще тръгнем по-рано. Вие с Тату ще останете на разстояние десет-двайсет километра от Мястото на гладния дявол, нататък ще продължа пеша. Сам. Вие ще ме чакате - казах аз с леден тон, който не търпеше никакви възражения.

Лан-Вин-Е продължаваше да държи чашата. Сипах и на него, и на себе си, и на Тату. Пръв вдигнах чашата си. След мен пи Тату, а после и Лан-Вин-Е.

След това хапнахме китайска супичка. Вкусна беше.

През нощта спах добре. Не ме болеше стомахът.