В обятията на Шамбала
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| ПОРТАТА КЪМ ШАМБАЛА Не след дълго с Равил доближихме портата към Шамбала. Постоянно поглеждах към долното ниво на Главното огледало на времето, като се стараех да не попаднем под неговото въздействие. Отлично разбирах, че в нашия преходен свят ние с Равил нямаше как да останем кристалночисти. А как ми се искаше да мина поне по ръба на сгъстеното време! Поне с протегнатата си ръка да го усетя! Но инстинктът за самосъхранение не ми позволяваше и сякаш ми нашепваше, че този, който е роден като триизмерен човек, еволюционно още не е дозрял, за да бъде допуснат в чудодейното единно осево време. И това не беше моя лична вина. Огромното количество лоши мисли, витаещи в нашето триизмерно пространство, неизбежно се просмукват в душите ни и превръщат всеки от нас в заложник на общочовешката злоба. Усетих, че се уморявам от тежкия преход по камънаците, а и от това постоянно напрежение — да не навляза аз, грешникът, в зоната на сгъстеното време. — Оттук се вижда отлично, Равил, но ние, земните грешници, нямаме право да се приближаваме повече — изхриптях аз, едва поемайки си дъх. — Да снимам ли? — Да, но най-важното е да се мисли — кой знае защо отвърнах аз и се сетих за времето преди експедицията — там, в далечна Русия, когато в душата ми тайно се зараждаше надеждата, че ние, романтичните учени от Уфа, може би наистина ще открием вратата, която води към подземието Вара. И тази врата сега беше пред нас! Огромна — минимум 250 на 200 метра, и от мястото, където бяхме застанали с Равил, изглеждаше ромбовидна. Ясно личеше, че в стената на Дома на щастливия камък е изсечена ниша с дълбочина около трийсет метра, чието дъно представляваше сравнително равна каменна плоча. Повърхността й рязко се отличаваше от стената. Ако стената беше покрита с мазилка 91 (забелязваше се с просто око), то плочата носеше следи, характерни при обработката на цялостен камък. Над вратата гордо се възвисяваше, сякаш достигаше небето, Домът на щастливия камък. Обърнах внимание на пясъка покрай основата на Дома. Имаше вид на утайка и не беше типичен за тукашните планини (Вечният континент никога не се е озовавал под вода!). Опитах се да разгадая причината за наличието му, но не успях. Все още не знаех, че утре Бог ще ни помогне да разрешим и тази загадка. Запотеният ми гръб започна да замръзва. По стар планински обичай разкърших снага, за да „отлепя“ мокрото и студено бельо от тялото си. В мислите ми възникна образът на ступа, наричан портата към Шамбала, който неотдавна бяхме видели в подстъпите към свещения Кайлас. И водачът Тату, който ни обясняваше, че символизира огромната каменна порта и се отваря само пред онзи, който знае заклинанието и е допуснат до нея от щастливия камък. Щастливият камък обаче нямаше да ни пусне! В най-добрия случай интуитивно щеше да ни подскаже: „Не отивай!“, а в най-лошия — да ни изпепели чрез сгъстеното време. Може и да прогони „родното“ зло начало, като така яко ще сдруса всяка наша клетчица, че ще ни обрече на ненавременна старост и мъки поради приближаващия край. Нали сме родени грешници… Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|