В обятията на Шамбала
ВСЕ ПИРАМИДИ, ПИРАМИДИ, ПИРАМИДИ
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| ВСЕ ПИРАМИДИ, ПИРАМИДИ, ПИРАМИДИ Не ядох нищо на вечеря — не можех да преглътна нито залък. Момчетата ме изолираха в голямата палатка, а те самите се скупчиха в по-малката. Заявиха, че се страхуват да не нарушат моя сън. А на мен ми липсваше приятелско рамо, на което да опра глава и да превъзмогна страшната болка. Лежах в палатката сам — като в гроб. Досаждаше ми звънтящата нощна тишина. С нетърпение чаках да съмне. — Х-ъ-р-р! — разнесе се в нощната тишина от съседната палатка. — Усещам, че ще заспи преди мен — чу се недоволният глас на Рафаел Юсупов. — Ами да… — отвърна му ядосано Равил. — Какво сте се разприказвали? Ще събудите шефа! Имайте съвест! — пробуди се Селиверстов. Настъпи тишина. Звънтяща тишина. Черният покрив на палатката ме притискаше, приличаше ми на пещерите, където се намират… мъртвите. — Х-ъ-р-р! — разнесе се отново от съседната палатка. — Е-ех! — шумно въздъхна Рафаел Юсупов. — Х-ъ-р-р! — прозвуча в отговор. — Заспива… — въздъхна Юсупов. — Х-ъ-р-р! Х-х-х-хър… хър… — понесе се от съседната палатка. — Безсънната нощ е осигурена — чу се трагичният коментар на Юсупов. — Равил, ръгни го с лакът! — Ей сега! — У-оп! — избълбука нещо. — Подейства — обнадежди се Юсупов. — Да заспиваме по- бързо! Отново настъпи звънтяща тишина. Болката ми не минаваше. Едно ново „Хър!“ разряза тишината. 234 — Не успяхме… — последва коментар. — Х-ъ-р-р! Х-ъ-р-р! — чу се отново. — Засилва оборотите! Пълен кошмар! — Ужас! — Х-ъ-р-р… х-ъ-р-р… х-ъ-р-р! — По-добре да бяхме легнали до трактор! — Х-ъ-р-р… х-ъ-р-р… х-ъ-р-р! Отново се чуха приглушени звуци. Изглежда Равил подбутваше Селиверстов с лакът. — У-оп! — отривисто се разнесе в тишината. — Не е за дълго… — в гласа на Юсупов нямаше ни капчица надежда. — Хър! — сякаш потвърди Селиверстов. — Ех… — Бутни го пак! — Ами аз какво правя!? — У-оп! — Пак го ръгни! По-силно! — Що ме ръгаш, бе? Не ми давате да спя! — обади се сънено Селиверстов. — Хъркаш! — Аз ли? — Обърни се! — Накъде? — По корем! Две-три минути се чуваше някакво шумолене. — Натикахте ме направо в стената на палатката — въздъхна Равил. — И мен ме смазахте — добави Юсупов. — Какво искате? Седнал ли да спя!? — недоволно избоботи Селиверстов. — Я чуй, Сергей, поседи малко и почакай ние с Равил да заспим. После хъркай, колкото ти се иска. — А вие няма ли да хъркате? — Не, разбира се! Шумоленето ми подсказа, че Селиверстов наистина се е изправил, седнал е и чака Равил и Рафаел да заспят. 235 — Ф-ю-у — раздаваше се от време на време в тишината. Усещаше се, че Сергей пуши през малкия отвор на палатката. — У-гу-гу — появи се нов звук. — Заспива, мръсникът — изкоментира на глас Селиверстов. — У-гу-гу! — Засега само единият. — У-гу-гу… у-у-у-ур-ур-ур… ур-р-р… — Мъжецът трябва да се тренира — многозначително изрече Селиверстов. — Ур-р-р… ур-р-р… ур-р-р… Отново се чу шумолене. Разбрах, че Селиверстов си ляга, разбутвайки Равил и Рафаел. За известно време Юсупов замлъкна, но после тишината отново бе нарушена: — Ур-р-р… ур-р-р… ур-р-р… Изведнъж сред еднообразните звуци прозвуча като изстрел: — Х-ъ-р-р! — Ур-р-р… ур-р-р… ур-р-р… След това звуците зачестиха и в тибетската нощ „запя“ грандиозен руски дует. „Бедният Равил!“, помислих си аз. Честно казано, хъркането на моите приятели ми помогна да изтърпя тази ужасна нощ с досадилата ми до краен предел болка. В прекъсванията между пристъпите дори ми ставаше смешно. Аз заспивам лесно. Дори ако до мен лежи най-изпечен хъркач. Обикновените похърквания дори ме успокояват и преди заспиване ми изглеждат като галеща слуха мелодия. Аз самият минавам сред туристите за „слабо хъркащ екземпляр“. Сутринта стомахът вече не ме болеше толкова. — Как спа, шефе? — попита ме Селиверстов. — Не спах… — И ние лошо спахме. Бях се уморил от болката. Искаше ми се да се прибера вкъщи, но беше твърде далеч. Сгънахме палатките. Закусихме с китайска юфка. Недоспалият Сергей на два пъти изпусна раницата, докато товареше своя як. Рафаел Юсупов го наблюдаваше мрачно, без да има сили да пророни нито дума. — Какво, момчета, тръгваме ли? — казах с тих глас. |