ГЛАВА ПЕТА: АГРОМАРКЕТИНГОВА ДИСТРИБУЦИОННА ПОЛИТИКА

В настоящата глава са разгледани особеностите на дистрибуционната политика на аграрните продукти като е акцентирано на нейните отделни аспекти – избор на дистрибуционен канал и логистика.

Дистрибуцията се отнася до всички решения, които имат връзка с пътя на продукта до крайния потребител. Необходимо е да се определят количествени показатели за обема и структурата на продажбите и да се изучат пътищата, по които стоката достига до потребителя.

Дистрибуционната политика обхваща анализ на възможните варианти и избор на тези от тях, които осигуряват максимално удовлетворяване на потребителските изисквания и заедно с това максимални резултати за всички участници в разпределението и размяната на стоки и услуги и оптимално организиране на системата за дистрибуция.

При разработване на дистрибуционната политика е необходимо да се формулират редица оперативни цели относно оборота, печалбата, пазарния дял, разходите по пласмента, търговската отстъпка, степента на разпределение, възможностите за коопериране и други.

Чрез дистрибуционните функции се осигурява:

• 
  Придвижване на продуктите от производителите до потребителите;
  
• 
  Сменяне на собствениците, чрез акта на покупко-продажбата;
  
• 
  Задоволяване на търсенето;
  
• 
  Договаряне, оформяне на заявки и поръчки;
  
• 
  Финансово-кредитни операции;
  
• 
  Транспортни операции;
  
• 
  Различни производствени операции.
  

• 
  скъсяване на разстоянията на стоковото движение;
  
• 
  намаляване на броя на посредническите звена;
  
• 
  намаляване на размера на запасите.
  

• 
  Анализиране на потребностите на купувачите.
  
• 
  Установяване на целите и ограниченията за канала.
  
• 
  Определяне на основните алтернативи за проектиране на дистрибуционен канал.
  
• 
  Оценка на дистрибуционните канали.
  

Дистрибуционната политика на фирмата е насочена към намиране на отговор на въпроса как да се осъществява реализацията на стоките, така че да се материализират всички потенциални предимства, създадени в процеса на непосредственото производство. Условията за постигането на целта са:

• 
  да се продаде цялата произведена продукция;
  
• 
  да се изгради система от канали и форми на реализация, които гарантират пълонценно използване на възможностите, предлагани от трайните тенденции в развитието на стоковите и на регионалните пазари и от текущото състояние на пазарната конюнктура при намаляване на чистите разходи по обращението;
  
• 
  да се ограничи вероятността от загуби или то намаляване на печалбата в резултат на търговски, финансов, кредитен, транспортен и политически риск.
  

В качеството си на маркетинг функция дистрибуционната политика осигурява не само най-подходящото за клиента място за избор и придобиване на продукта, но и предпочитаното време, търсената полезност и правото на собственост (или само ползване) на продукта. Това се постига с изграждането и с функционирането на система от канали за реализация, наричани още маркетинг канали. Това е основен компонент на съвременната агрофирма. Като обособено институционализирано звено всеки канал за реализация осъществява или обуславя прехвърлянето (предаването) на правото на собственост върху продукта от производителя на всеки следващ купувач. Така всички посредници, и когато не получават правото на собственост върху стоката, предствавляват канали за нейната реализация.

Системата от канали за реализация е организирана и управлявана съвкупност от различни видове звена, които една агрофирма изгражда или ползва на договорна или на друга основа за целите на ефективната реализация на нейната продукция. Изграждането и функционирането на системата от канали за реализация зависи от действието на контролируеми и неконтролируеми фактори. Към първата група – контролируеми фактори, се отнасят: ресурсните възможности на дадената агрофирма във всички аспекти (финансови, производствени, технологични, технически, информационни, човешки и др.); взаимодествието с останалите елементи на маркетинг микса; характерът на произвежданата продукция; величината и характерът на разходите за изграждане и за фунциониране на каналите за реализация и др. Групата на некотролируемите фактори включва познатите динамични и разнородни сили на маркетинг обкръжението, оказващи влияние върху цалостната дейност на една агрофирма: социално-културна среда, икономически условия, научно-технически прогрес, конкурентно обкръжение, политическа среда, правилно регулиране на бизнеса, физико-географска среда, делова етика, морал и др.

Логичното движение на продуктите по веригата на маркетинговите канали е от производителя към потребителя, или в права посока. В съвременната практика обаче се осъществява и движение в обратна посока – например връщането на стъклен или на дървен амбалаж от потребителя на производителя, приемането на отпадъци за вторична обработка и др.

За да излезе на външния пазар производителят трябва да избере между пряк (директен) и непряк (индиректен) достъп до пазара. Прекият достъп до пазара предполага производителят сам да осигури и да осъществи пресичането на границите, които го разделят от целевия външен пазар. Това може да бъде осъществено чрез собствените му канали за реализация, разположени на въпросния задграничен пазар, включително по метода на директния маркетинг, т.е. да бъде осъществена пряката връзка производител-краен потребител на продукта. Понятието директен маркетинг се характеризира с много богато съдържание, свързано с вариантите на индивидуалните поръчки на клиентите в фирмите производители, каталози и др.

Непрекият достъп до международния пазар предполага участието на посреднически звена, разположени на националната територия на производителя и осъществяващи по негово поръчение и за негова сметка излизането на външния пазар. Веригата звена, опосредтващи движението на продукта от производителя до крайния потребител, може да бъде с различна ширина и дължина и да включва различни посредници.

Прекият достъп – непосредствената връзка между производителя и потребителя на вътрешния и твърде често на външния пазар, е характерен в по-висока степен за по-големите агрофирми, които притежават необходимите ресурси за изграждане и поддържане на собствена мрежа от канали за реализация. Това правило обаче не може и не следва да се абсолютизира – редица малки и средни фирми, обхващащи определени регионални пазари, могат ефективоно да осъществяват пряк контакт с потребителите в собствените си фирмени магазини, да кореспондират на основата на договорите за поддоставка или подизпълнение с производители, които за тях се явяват крайни клиенти.

Изграждането на собствени канали за реализация по правило следва една закономерна логика на развитие, показваща еволюцията от един вграден в общата организационно-управленска структура на фирмата апарат до широко разклонена мрежа на национална и чужда територия от разнообразни по характеристика звена – филиали, дъщерни фирми, смесени предприятия, консорциуми и други.

• 
  В зависимост от обема и от характера на дейността на производителя, функциите по дистрибуцията на националния и международния пазар могат да се осигуряват само от група специалисти или от обособено звено като организация и управление звено, работещо или не на собствена стопанска сметка – служба, кантора, отдел, поделение, дирекция и други.
  
• 
  Филиали, дъщерни предприятия, смесени фирми – създаването на филиали и дъщерни предприятия на собствена или на чужда територия съществено разширява възможностите на фирмата производител, тъй като предполага благоприятни условия за развитие и на други дейности успоредно с дистрибуцията – производителна, рекламна, информационна, проучвателна, обслужваща и други.
  
• 
  Борсите и аукционите в качество на канали за дистрибуция – като имаме предвид, че борсата и аукционът могат да се разглеждат и като своеобразни многостранни смесени предприятия под формата на акционерни дружества, дружества с ограничена отговорност и т.н., то притежателите на капитал или съсобствениците в тези крупни корпорации имат основание да ги смятат и да ги ползват и като собствени канали за реализация.
  
• 
  Комплексни форми за реализация в качеството на дистрибуционни канали – поради техния дългосрочен характер на действие, сигурност и стабилност, както и дълбок траен взаимен интерес на участващите страни, такива форми на реализация като субконтракт, лицензионно съглашение, компенсационно съглашение, франчайзинг и други отлично изпълняват функциите и на канали за реализация при цялата им специфика.
  

Посредническите канали за реализация, осигуряващи богатството от възможности за индиректен достъп до пазара – национален и основно международен, показват изключително разнообразие на основата на разнообразни критерии:

♦ величина и разположение на пазара;

♦ географска близост на пазарите;

♦ отстояние от магазинната мрежа;

♦ мащаби на поръчките;

♦ предназначение на пласмента – за индивидуални или за организационни клиенти;

♦ икономически условия;

♦ правно регулиране и ограничения за бизнеса.

♦ единична стойност на продукта;

♦ техническа сложност;

♦ принадлежност на продукта;

♦ трайност на продукта;

♦ степен на стандартизация;

♦ необходими условия за въвеждане на продукта в нормална експлоатация и обслужване в процеса на потребление.

3. Посредниците:

♦ териториални права за дистрибуция на продуктови линии;

♦ специфични пласментни цели;

♦ ценови отстъпки;

♦ следпродажбено обслужване;

♦ стимулиране на продажбите;

♦ наличие на подходящи посредници;

♦ нагласа и възможности на посредника да приеме продукта или продуктовата линия;

♦ силни страни на посредника;

♦ недостатъци на посредника.

♦ финансови ресурси за осъществяване на бизнеса;

♦ управленски възможности и капацитет;

♦ контрол, който въпросната агрофирма е в състояние да упражнява върху системата от маркетинг канали;

♦ услуги, изисквани от посредниците за реализация на продукцията на агрофирмата;

♦ натрупан опит в управлението на продажбите;

♦ действаща маркетинг политика на агрофирмата.

Като се има предвид посочените и други критерии и показатели за избор на подходящи видове канали за реализация, се изработват и приемат методики за осъществяване на този избор. В системата на традиционните методики, прилагани за целта, приоритетът е заложен върху такива показатели като разхода за изграждане и за функциониране на каналите за реализация, характер на продуктите, обект на пласмент, покритие на пазара, възможност за оказване на контрол върху дейността на каналите за реализация, перспективност на използване на алтернативните варианти на маркетинг канали и др.

Всяка агрофирма изгражда различни канали за дистрибуция с оглед на дългосрочната перспектива. Изборът на дистрибуционен канал в агроиндсутрията трябва да бъде много добре подбран, защото комерсиализацията на селскостопанските суровини (пшеница, памук, плодове, зеленчуци, животински продукти и др.) се характеризират със следните особености:

• 
  голям брой дребни производители;
  
• 
  дълъг канал за реализация;
  
• 
  силна зависимост от природния фактор и оттук – висок производствен риск;
  
• 
  сезонен характер на производството и потреблението, който води до висок търговски и ценови риск и налага специфична маркетингова практика;
  
• 
  силни ценови колебания;
  
• 
  относително ниска потребност от интензивна реклама и от стимулиране на продажбите чрез регистриране на търговски марки.
  

Каналите за реализация трябва да формират единна система, изградена със съответните териториални и други разклонения, която да бъде организирана и управлявана като единно цяло.

Системата от канали за реализация заема все по-съществено място в маркетинг стратегията, в политиката и в тактиката на агрофирмата както на вътрешния, така и на външния пазар. В единно цяло е обвързана вътрешната и външната реализация, защото в условията на международния пазар едно и също значение има ефектът, реализиран на пазара, без разлика кой именно пазар от позицията на териториалното му разположение. Значение има ефектът, който се получава, т.е. доходът или печалбата от даден пазар.
Дистрибуционната политика включва две основни направления: определяне на дистрибуционните канали и логистика.

Вече разгледахме особеностите на избора на дисрибуционни канали.

От гледна точка на придвижването на аграрните продукти логистиката е с особено значение, поради редица техни особености като: бърза разваляемост, специфики при тяхното транспортиране и съхранение, в много случаи превозване на големи разстояния и други.

Ето защо ще разгледаме особеностите на отделните видове логистични дейности.

Това е първата дейност от комплекса на маркетинговата ло­гистика. Свързана е с приемането на поръчките от потреби­телите, окомплектоването на продуктите и тяхното изпращане към купувача. Поръчката е документ, изразяващ искането за пре­доставяне на продукта от продавача на дистрибутора. Тенден­цията е да се скъсява цикъла “поръчка – плащане”. Този цикъл включва много стъпки, включително предаването на поръчките от служителя по продажбите, въвеждане на поръчката и про­верка на платежоспособността на клиента, планиране на запа­сите и на производството, изпращане на поръчката и фактурата, получаване на плащането. Колкото по-дълъг е този цикъл, тол­кова по-малко е удовлетворението на клиента и печалбата на фирмата.

Фирмата ускорява значително обработката на поръчките, благодарение на компютрите.
Обработка на продуктите

Тази дейност включва редица операции, целящи да пред­пазят продуктите от увреждане при тяхното съхранение и транс­портиране. Характеристиките на самия продукт често определят как той да бъде обработен. Процедурите и техниката по обра­ботката на продуктите трябва да увеличат използваемия капа­цитет на склада, да намалят броя на манипулациите на стоката, да подобрят обслужването на клиентите, като увеличат тяхното удовлетворяване от продукта. Опаковката, товаренето и систе­мата на придвижване трябва да се координира, за да се мини­мизират разходите и увеличи удовлетворяването на клиентите.

Стоките трябва също да бъдат опаковани подходящо, за да се предпазят от повреда по време на товарно-разтоварните опе­рации.

Оборудването за обработка на продуктите се използва при разработката на системите за товарене и разтоварване. Еди­ничното товарене е групирането на една или повече кутии в пакет или на скара, което позволява придвижването на товарите, чрез електрокари, електротелфери, конвейерни линии и други меха­нични средства. Следващият вариант е контейнера. Контейне­ризацията е револю­ционизирала физическата дистрибуция, чрез разширяване на възмож­ностите на транспортната система. Тя позволява да се транспортират бързо и надеждно широк диа­пазон от товари при стабилни цени. Използването на контей­нерите е енергийно ефективно, намалява необходимостта от охрана и снижава вероятността за загуби и повреди.

Всяка фирма трябва да складира своите готови стоки до тяхната продажба. Съхраняването е необходима функция, за­щото производ­ствените и потребителските цикли рядко съвпа­дат. Много селско­стопански стоки например се произвеждат сезонно, докато търсенето е постоянно. Съхранението преодо­лява несъответствията в желаните количества и времето.

Складирането не се ограничава само до съхраняването на сто­ките. Складовете получават стоки, събират ги на големи партиди, в резултат на което могат по-икономично да ги изпра­тят по предназ­начение. Складът извършва следните основни разпределителни функ­ции:

• 
  Получаване на стоката. Стоката се приема, независимо дали се доставя от близка фабрика или се транспортира от раз­стояние. Складът поема отговорност за нея.
  
• 
  Идентифициране на стоката. Подлежащите на съхранение стокови единици се регистрират заедно с общото количество получена стока. Стоките могат да се отбележат с физически код, с етикет или могат да се идентифицират с кода на контейнера или по физически качества.
  
• 
  Сортиране на стоката. Стоката се сортира за съхранение в подходящи места.
  
• 
  Доставяне на стоки за съхранение. Стоката се отделя с цел по-късното й използване.
  
• 
  Намиране, избиране, и вземане на стоки. Стоките, вклю­чени в поръчката, се намират и подготвят за следващата опера­ция.
  
• 
  Подреждане на пратката. Стоките, формиращи една прат­ка, се проверяват за пълнота и обясними липси. Поръчките се подготвят и модифицират, ако е необходимо.
  
• 
  Изпращане на пратката. Пратката се опакова подходящо и се изпраща до транспортното средство. Подготвят се и необхо­димите документи за транспорта и счетоводството.
  

Броят на складовете трябва да балансира нивото на обслужване на клиентите и разходите за дистрибуция.

Известна част от запасите се съхранява в или близо до завода, а останалата – в складове в страната. Фирмата може да притежава собствени складове или да наема площи в общи скла­дове, които не са нейна собственост. Фирмите имат по-голям контрол върху собст­вените складове, но по този начин обвързват капитала си и нямат гъвкавост при промяна на желаните райони. От друга страна, общите складове вземат такса за заетото про­странство, но осигуряват допъл­нителни платени услуги като проверка на стоките, опаковане, транс­порт и фактуриране. При използването на общи складове, фир­мите имат богат избор от места и видове, включително такива, спе­циали­зирани за съхра­нение при ниски температури, или на отделни видове стоки и други.

Съществуват и други видове складове – за съхранение и за дистри­буция. Складовете за съхранение съхраняват стоките за сре­­ден или дълъг период от време. Дистрибуционните складове полу­чават стоки от различни заводи на фирмата и от доставчици и ги отпращат възможно най-бързо. Покритата площ на такъв дистрибуционен център може да бъде около 400 000 m². Използ­ването на дистрибуционен център е по-евтин вариант, отколкото снабдяването на всеки един магазин от всеки завод. Дистри­буционният център се съсредоточава върху активното движение на стоките, а не върху пасивното съхраняване. Обикновено са едноетажни с добър достъп до транспортните мрежи. Някои об­щи складове предлагат такива специализирани услуги, но повечето дистрибуционни центрове са частни. Те обслужват клиен­тите в регионалните пазари, а в някои случаи действат като събирателни пунктове за клоновите складове на фирмите. Дистри­буционните центрове (складове) предлагат следните изгоди:

• 
  Обслужването на клиентите се подобрява, тъй като центърът осигурява наличност от стоки в асортимент на пълните им продуктови линии и скоростта на извършваните операции намалява времето за доставка до минимум;
  
• 
  Центърът намалява разходите – вместо да правят малки пратки към разпръснатите складове и клиенти, фабриките могат да изпращат големи количества стоки директно на дистрибуционния център при по-ниски цени, което намалява транспортните разходи, а бързият оборот на запасите намалява необходимостта от складове и разходите за съхраняване на стоките.
  

Един от методите, използван за определяне на местораз­поло­жението на складовете с методът на линейното програ­миране.

Управлението на складовата дейност изисква и определяне на потребността от нарастване на складовата площ. За целта се прилага нормативния метод. Той изисква предварително да са разработени и обособени нормативи за количеството стоки, което може нормално да се съхранява в един квадратен метър от складовата, по-точно от товарната площ. Също така, трябва да е известно, чрез план или про­гноза, общото количество стоки, които ще се съхраняват през дадения период. Това общо количество е максималния стоков запас. Той се намира като от складовия стокооборот на едро се извади транзитния стоко­оборот. Полученият остатък (стойност) се разделя на средната цена и се получават количествата складов стокооборот – стоките, които под форма на запас трябва да се съхраняват на опре­делената складова площ според норматива за съхранението им на един квадратен метър от нея. Този норматив се разработва по стокови групи и отразява изискванията за съхранение според стоко­вед­ческите постановки за запазване и съхранение на потре­бителната стойност. Така определен в натура (обикновено в тонове), скла­довият оборот е база за опре­деляне на средно­дневната му ве­личина, т. е. количествата за съхра­нение се делят на дните на периода (годината). Като се използват оп­ре­де­ле­ният норматив за обръщаемост на запаса и коефициентът за нерав­номерност на доставката, се определя максималната величина на запаса, който трябва да се съхрани в складовете на орга­ни­зацията:
СЗ макс. = СО ср. дн. х НСЗ дни . Кн.д., (1)

Където СЗ макс. – максимална величина на запаса за съхранение в складовете;

СО ср. дн. – среднодневен стокооборот в натурални еди­ници (t);

НСЗ дни – норматив за обращаемост на стоковия запас в дни (на средния стоков запас);

К нер. дост. – коефициент на неравномерност на достав­ката (отношението на най-дългия период между две доставки към дните между доставките, определени с график или норма­тивно).

Определената по норматив площ за съхранение на стоките тряб­ва да се сравни с действащата (наличната). Така се определя има ли потребност от нарастването й, или е достатъчна за съхра­нението на максималното количество стоки през плановия пе­риод.

Целта на управлението на запасите е да се създават и поддържат оптимални обеми от стоки, които да отговарят адек­ватно на потреб­ностите на купувачите. Целесъобразно е, фир­мата да поддържа доста­тъчно запаси, за да изпълнява всички поръчки на клиентите незабавно. Не е ефективно обаче, една фирма да поддържа толкова големи запаси. Разходите за запаси се увеличават бързо, когато нивото на обслужване на клиентите достигне 100%. Необходимо е да се знае с колко биха се уве­личили продажбите и печалбите в резултат на поддържането на големи запаси и поемането на ангажимент за бързо изпълнение на поръчката.

Решението за запасите включва определянето на момента за поръчка и обема й. С намаляването на запасите, снабдителите трябва да знаят при какво ниво да направят нова поръчка. Това ниво на за­пасите се нарича точка на поръчване. Точка на поръчване 20 означава, че трябва да се поръча отново, когато стоката намалее до 20 единици. Точката на поръчване трябва да бъде толкова по-висока, колкото по-дълго е времето за изпъл­нение, темпото на използване и стандарта на обслужване. Ако времето за изпълнение и темпото на употреба от клиента са променливи величини, точката на поръчка трябва да бъде установена на по-високо ниво, за да се осигури без­опасно ниво на запаси. Точката на поръчване трябва да балансира рис­ко­вете от липса на стоки и разходите от презапасяване.

Обект на внимание е и обема на поръчката. Колкото по-голямо количество се поръчва, толкова по-рядко трябва да се прави поръчка. Фирмата трябва да балансира разходите по обработката на поръчките и разходите по поддържането на запасите. Разходите за обработка на поръчката на един производител се състоят от разходи за прена­стройване и започ­ване на производството и производствени раз­ходи за продукта. Ако разходите за пренастройване и започване на производството са ниски, производителят може често да произвежда продукта, а разходите за единица продукция са постоянни и равни на про­изводствените разходи. Ако разходите за пренастройване и започване на производството са високи, производителят може да намали средните разходи, чрез производството на по-големи партиди и по-големи запаси.

Разходите за обработка на поръчката трябва да се срав­няват с разходите за поддържане на запасите. Колкото по-голямо е средното количество на запасите толкова по-големи са разходите за поддържане (съхранение) на запасите. Тези разходи включват такса за съхра­нение, данъци, застраховки, аморти­зации, цена на капитала и други.

Разходите за поддържане на запасите могат да достигнат до 30% от стой­ността им. Това означава, че фирма, която желае да поддържа високо ниво на запаси, трябва да докаже, че тези запаси, ще увеличат брутната печалба с повече, отколкото е увеличението на разходите за поддържане на запаси.

Съществуват различни системи за управление на запасите. Основният критерий, при избора на подходяща система, трябва да бъде осигуряването на максимално точни нива на запасите с минимални разходи. По принцип, това означава избраната система да функционира ефективно, т. е. чрез нея да се осигури достатъчен обем от съхраняваните запаси с бърза обращаемост и минимални разходи за тяхното управление.

Могат да се прилагат следните системи за управление на за­пасите и свързаните с тях оптимизационни модели: системи с постоянен размер на поръчките; периодични системи; смесена система.

• 
  Системи с постоянен размер на поръчките.
  

Проявлението на системите с постоянен размер на поръч­ката е, чрез модела за определяне на оптималния запас. При­лагането на този модел за оптимизиране на запасите се основава на информацията за разходите, прогнозното търсене и срока на изпълнение на поръчките. Размерът на поръчката е постоянен, еднакъв при всички заявки за попълване на запаса. Потреб­лението на запаса също е в равни количества и когато запасът достигне своето критично ниво, се пуска нова поръчка за попъл­ването му. На тази основа се определя оптималното количество от даден запас, изразяващо количеството запас за удовлет­воряване на определени потребности не повече от необходимото, при което се постига най-голямо съвпадение или равенство на сумата на разходите за оформяне на поръчката и сумата на транспортните разходи.

При изчисляване на разходите за оформление на поръч­ката за оптималните количества от даден запас, влияние могат да окажат следните фактори: динамиката в цените; инфлацията; забавянето на доставките; икономическата конюнктура и други. В резултат на това, се предвижда и приложението на разновидности на модела за оптимал­ния размер на поръчката – при доставки със закъснение, при отстъпки за количество, при известно пови­шение на цената и др.

Системата за управление на запасите, основаваща се на постоян­ния размер на поръчките е с доказано в практиката при­ло­жение пре­димно за управлението на високо стойностни за­паси.

• 
  Периодични системи за управление на запасите.
  

Приложението на модела изисква интензивността на търсенето на даден запас да е определена и постоянна, времето за попълване на запасите също да е постоянно и независимо. Такава определеност в практиката трудно се постига, поради което възниква необходимостта от поддържането на по-голям гаранционен запас, което не винаги е икономически изгодно. Влиянието на гаранционния запас е дву­посочно: от една страна, с него се снижават разходите при липса на запас, но от друга страна – се увеличават разходите за съхранение, което обуславя необходимостта от неговото прецизно определяне. Прак­ти­ческият опит в това направление показва, че повишените разходи за гаранционен запас могат да се компенсират с приложението на по-широка номенклатура в комплексността на поръчките за достав­ка.

Тази система се нарича още “мини –макс система или система с две нива”, тъй като съчетава характерните белези на непрекъснатата и пе­рио­дичната система. Същественото за нея е, че размерът на запаса периодично се проверява на равни интервали от време, а новата поръчка се пуска, когато обемът на запаса падне до критичната точка на поръчката. Размерът на поръчката се определя като разлика между максималния запас и текущия запас за фиксирания интервал от време. От тук, ос­нов­ните параметри на системата са: продължителност на интервала меж­ду две по­ръчки (t); максимално ниво на запаса (Qmax) и точка на поръч­ката(qbe).

Приложението на смесената система за управление на запа­сите позволява доставките да се извършват в оптимални коли­чества, което редуцира разходите от честото пускане на малки поръч­ки и поддър­жането на значителен гаранционен запас, изчислен на основата на анализа на колебанията в търсенето, осигуряващ защита за периода между два фиксирани интервала и срока за изпълнение на поръчката. Това я прави предпочитана в прак­тиката на водещите в пазарно отно­шение фирми в процеса на управлението на запасите и оптимизиране на тяхното ниво.

Практиката за планиране на запасите може да се промени, поради нарастващият интерес към производствените методи “just – in – time”. Същността на тези методи се състои в специ­фична организация на при­стигането на доставките в завода точно в момента, когато са необходими. Ако доставчиците са зави­сими, производителят поддържа много по-ниски нива на запасите и все пак успява да посрещне стан­дартите за изпълнение на поръчките на клиентите.

Все повече фирми се опитват да преминат от предлагане, базирано на прогнози към верига на предлагане, базирано на реагиране на поръчките. При първото, фирмата произвежда коли­чеството, опре­делено, чрез прогнозиране. При второто, базираната на реагиране на поръчките верига за предлагане се задейства от клиента, така че има постоянно производство и обновяване на запасите при постъпването на поръчки. Фирмата произвежда това, което се продава в момента.

Производство, реагиращо на поръчки, вместо на прогнози, зна­чи­­телно намалява разходите за запаси и рисковете.

Транспортните средства се използват за експедиция на продук­тите от мястото на тяхното производство или съхранение до мястото на тяхното потребление. Съществуват различни варианти за транспор­тиране на продуктите, като всяко решение се съобразява с конкретните условия.

Целите на организацията във връзка с транспортната логистика могат да се определят така:

• 
  осигуряване на високо качество на транспортното об­служ­ване;
  
• 
  минимизиране на разходите по дейността.
  

Изборът на транспорт изисква анализ на технико-иконо­мичес­ките особености на отделните видове транспорт, като се акцентира върху следните характеристики: транспортни сред­ства; специфика на експлоатация; икономическа ефективност и други.

Съществуват следните видове транспорт; които се из­ползват в процеса на транспортната логистика¹⁰:

Железопътен транспорт. Той е ориентиран към транс­порти­ране на тежки и същевременно обемни стоки на срав­нително големи разстояния. През последните години, железо­пътният транспорт губи от привлекателността си поради различ­ни обстоятелства, свързани с понижаване качеството на услугата и увеличената конкуренция от страна на другите видове транс­порт.

Основните предимства на железопътния транспорт са: ниска цена; независимост от климатични фактори; висока реги­онална достъп­ност; масовост; сигурност на доставката. Не­до­статъците на желе­зопът­ния транспорт са: ниска маневреност; недостиг на превозни средства в определени моменти; лошо състояние на оборудването.

Изборът на транспорт се реализира на основата на определени критерии¹¹:

Всички видове транспорт имат проблеми със сигурността, ето защо трябва да се оценява относителния риск за всеки вид транспорт.

Изпращачът се съобразява с разгледаните критерии при избора на средство за доставка на конкретен продукт.

За извършването на транспортните услуги могат да се използват собствени превозни средства, транспортни фирми, обществени или частни превозвачи.

Независимо от това, на кого принадлежат транспортните сред­ства, целта на логистиката е да се създаде от една страна ра­ционална организация за придвижване на стоките, а от друга, да се достави необходимия асортимент от стоки, задоволяващи търсенето на потре­бителите при направата на възможно по-малко транспортни разходи. За целта се използват методите на математическото програмиране. Тези методи позволяват от многобройните варианти за организация на стокодвижението да се избере този, който осигурява най-добри и изгодни условия за предприятията – намиране на най-късото раз­стояние, реа­лизирането на най-малки транспортни разходи за доставка на стоката или доставянето й за най-кратко време. Методите са особено полезни, когато броят на доставчиците на продукти и потребителите им е голям. Оптимизиране може да се извърши при доставка на стоки от производствените предприятие до скла­довете за търговия на едро или от складовете до магазините. За целта се използва транспортната задача на метода на линейното програмиране.

За да се реши транспортната задача трябва да са известни следните данни:

1. Броят на производствените предприятия (складовете), от които трябва да се доставя необходимото количество стока в търговските предприятия, магазини и др. Производствените предприятия (скла­довете) се означават със символите А₁, А₂, А₃,… Аm, а общият им брой е m.

2. Броят на търговските предприятия (или магазини), в които трябва да се доставя стоката. Те се означават със симво­лите B₁, B₂,….. B_n-1, B_n, а общият им брой е n.

3. Общото количество стока в производствените предприятия (складове), която трябва да се транспортира до потребителите. Това количество се бележи със символа а.

4. Общото количество стока, която трябва да бъде доста­вена в отделните търговски предприятия или магазини. Бележи се със символа bj, който показва какво количество стока е необ­ходимо на j-ия потребител.

5. В зависимост от избрания критерий за решаване на задачата са необходими:

а) тарифите за превоз на единица количество стока от производствените предприятия до складовете или от складовете до магазините и другите обекти. Тарифата за превоз на единица стока от пункта i до пункта j се бележи с Cij, където i = 1,2,3…, m и j = 1,2,3…, n.

б) разстоянието в километри между производствените пред­приятия А и складовете В или между складовете и мага­зините, когато се търси най-късото разстояние.

в) времето в минути или часове, необходимо за осъще­ствяване на превоза между производствените предприятия и складовете или между складовете и магазините. Тези данни се използват, когато се търси минимумът на времето за прид­вижване на стоките до търговските предприятия или обекти.

Въз основа на тези данни се съставя оптималния план за пре­возване на необходимото количество стоки от производ­ствените предприятия, търговските бази и складовете до потре­бителите. Оп­ти­малността на плана се заключава в определянето на количеството стоки, което трябва да се транспортира от раз­лич­ните производствени предприятия до отделните търговски предприятия, при което се постигат най-малки транспортни разходи или друг определен критерий.

Количеството на стоката (х), транспортирана от което и да е производствено предприятие, търговска база, в която и да е търговска организация или магазин, се бележи с два индекса – i и j. Първият индекс показва производственото предприятие, от което е взема стоката, а вторият – търговското предприятие (ма­газина), в който е доставена стоката.

Разпределението на превозите на основата на изходната инфор­мация за всеки конкретен случай се представя във вид на шахматна таблица. Тя служи, както за нагледна илюстрация на условието на транспортната задача, но и за нейното решение.

Рационалната организация на снабдяването изисква да се прилага подходяща форма за доставка. Разграничават се две форми – централизирана и децентрализирана.

Централизираната доставка се организира от снабдяващия орган и съответния склад. Тези доставки се отличават със след­ните положителни страни: цялата организация на доставката от началния до крайния пункт е задължение на органа по снабдя­ването и на склада; осигуряват се условия за по-ефективно из­ползване на транспортните средства: по товароподемност и време, за повишаване произво­дителността на складовите работници, за подобряване ритмичността на доставките. Цен­тра­лизираните доставки могат да се извършват, чрез няколко системи за извозване на товарите:
Еднопосочна система. При нея се обслужва един или едновременно няколко търговски обекта, разположени в една посока. Обратният курс на транспортното средство е празен или с освободен амбалаж.
Лъчева (многопосочна) система. При нея се обслужват едновременно няколко търговски обекта, разположени в раз­лични посоки. Извозването може да се извърши с транспортното средство за всяка посока. Обратният курс е празен или с амба­лаж.
Пръстеновидна система. При нея се обслужват после­дователно по-голям брой търговски обекти. Извозването се извършва по обиколен маршрут, при който началния и крайния пункт съвпадат. Товарът на транспортното средство постепенно намалява и в крайния пункт стига до нула.
При децентрализираната доставка всеки търговски обект сам организира получаването и придвижването на необходимите стоки. Недостатък на тази форма е, че отпускането на стоки от складовете се осъществява като правило в малки количества, което затруднява ефек­тивното използване на складовите меха­низми и увеличаването на производителността на складовите работници.

Следва да обобщим, че маркетинговата концепция изисква отделянето на по-голямо внимание на дистрибуционната политика, включваща оптимален избор на дисрибуционен канал и логистика. Задачата на логистиката е да се изгради такава организация за физическа дистри­буция, която минимизира общите разходи за осигуряване на желаното ниво на обслужване на клиентите.