Глава 24: ЕФЕКТИВНО СПРАВЯНЕ С РАЗЛИЧНИ ВИДОВЕ СЪПРОТИВА

Глава 24:

ЕФЕКТИВНО СПРАВЯНЕ С РАЗЛИЧНИ ВИДОВЕ СЪПРОТИВА

ЦЯЛОСТНО ОБОБЩЕНИЕ (ГЛАВИ 1-23) И ПРИЛОЖЕНИЯ

Постоянно възникват ситуации, които дават повод на християнина да защитава своята вяра. Съпротивата срещу библейското християнство стига до практически израз по много различни начини: популярни медии и забава, пропаганда от култове и лъжливи религии, учебни програми в училищата и колежите, забележки от колеги, съседи и приятели, да не говорим за съвременните тенденции в психологията, политиката, медицината, обществото – и списъкът лесно може да бъде удължен многократно. Възгледите, презумпциите и поведението на хората, които идват в нашия живот, през повечето време са основани на враждебност (активна и пасивна) към учението на Писанието. Вярващият среща апологетични предизвикателства от всички страни. Разбира се, неговата нужда да защитава своите вярвания е силно увеличена от факта, че той започва евангелизаторско свидетелство с хората около себе си. Така че няма липса на възможности за апологетични занимания.

Нито има недостиг на критики и проблеми пред християнския апологет. Първо, има преки атаки срещу основите на християнството. Някои отхвърлят Бога (атеисти, агностици, скептици). Някои отхвърлят възможността за откровение; други отхвърлят Библията като Божие откровение. Последната група уж основава реакцията си на логика (предполагаемо открива противоречия в доктриналната система на Библията или между записаните твърдения), или фактологични въпроси (отхвърля текстуалната точност, историческата истинност или възможността за чудеса в Писанието), или етични въпроси (критика на Божиите действия или заповеди), или в крайна сметка на лични съображения (Библията не им харесва, не задоволява техните нужди, или е безразлична и релативистична). Второ, има системи, които са в конкуренция с евангелското християнство. Някои възприемат лъжлив бог (деизъм, пантеизъм или различните световни религии). Други възприемат погрешно откровение (вътрешна интуиция или лични чувства, обществено мнение или човешки традиции, или някакви други свещени писания). А други възприемат погрешно тълкуване или неправилно разбират Библията (като нещо по-малко от това, което тя твърди за самата себе си – съвременна ортодоксалност, или че поучава неправилна теология и сотериология – култовете).

И така, съпротивата срещу библейското християнство е в много видове и идва по много начини. Когато се замислите и придобиете представа за силата и мащаба на атаките срещу християнския мироглед, можете лесно да се изкушите да изоставите всяка надежда да бъдете ефективен апологет, възкликвайки, „кой е достатъчен за тези неща?” – особено ако нямате професионално обучение в тези неща. Но такова отношение на отчаяние, такава липса на увереност погрешно ще ви подтикне да отхвърлите вашата ясна и неизбежна отговорност да бъдете готови да отговаряте на всеки, който ви пита за логична защита на надеждата (увереността), която е във вас (1 Петрово 3:15). Е, тогава как може кой да е християнин да изпълни тази апологетична задача?

Отговорът лежи в осъзнаването, че въпреки многообразието от критики и многото начини, по които те биват изразени, има обща основна съвкупност от обстоятелства и принципи, които са въплътени във всеки апологетичен сблъсък. Всички критици имат един и същ фундаментален проблем; единствено и винаги християнството е отговор на този проблем. Затова досегашните глави в тази книга се съсредоточават върху централните теми и общите насоки за апологетиката. Ако вярващият може да стигне до същността на въпроса и да схване основните принципи, които играят роля в апологетичното взаимодействие, той ще бъде готов за всякакво предизвикателство против вярата. В основата си въпросът винаги е въпрос на признаване на върховния Създател, Който ясно е изявил Себе Си, както и на вашата пълна зависимост от Него дори в областта на мисленето и познанието. Предишните части на тази книга развиваха и изграждаха върху тези точки.

Вероятно едно кратко резюме на тези глави може да събере всичко в сбита форма. Започнахме с основополагащия принцип, който трябва да ръководи всяко мислене: господството на Христос в областта на познанието. Бог говори със себесвидетелстващ авторитет, и Неговото откровение е неизбежната основа за човешкото познание. Следователно опитът да се заеме неутрална позиция по отношение на Божието откровение е неморален и неизбежно води (по принцип) до разпадане на познанието. Като следствие, Библията характеризира мислите на невярващия като суетни и глупави, и изисква от вярващия (който е обновен по ум) да се отдели от света чрез покорство на Христовото Слово на истината като върховна власт. Така християнинът е избавен от познавателна суетност като приема по презумпция Божието Слово над всички противни твърдения.

След това видяхме, че определени условия характеризират апологетичните ситуации и правят възможна плодотворната аргументация (в смирена смелост) с невярващия. Поради Божието неизбежно откровение всеки невярващ все пак познава Бога и чрез това (въпреки заявените от него принципи) до известна степен познава себе и света; като познават Бога, всички хора са без апологетика за своя бунт против Неговата истина. Цялото създание постоянно изявява живия и истинен Бог, и така дава изобилна обща основа между вярващия и невярващия. Тъй като невярващият винаги е по Божия образ, и тъй като притежава Божията истина (макар и потисната), апологетът винаги има допирна точка с него.

Как трябва християнинът да действа в защита на вярата, като се имат предвид горните истини? Първо, трябва твърдо да осъзнае, че неверието води до интелектуална глупост. С това убеждение и разбиране, вярващият може да отхвърли презумпциите на невярващия, да представи абсолютните претенции на Христос (дори в областта на мисленето) и да извърши вътрешна критика на мисленето на невярващия – като му покаже накъде водят неизбежно неговите презумпции. На невярващия трябва да се покаже, че той всъщност се противопоставя на самия себе си. Този презумптивен подход е необходим, тъй като един срещу друг са изправени два цялостни мирогледа – а не просто няколко приведени факта и приложения на логиката. Трябва да бъде поставена под съмнение самата възможност за познание извън Божието откровение (спасително представено в Христос). Тъй като всяка аргументация относно основните въпроси на живота и вярата се свежда до въпроса за отправната точка на човека, християнският апологет трябва да застане твърдо върху Божието Слово, издигайки неговото себесвидетелстващо естество срещу самоунищожителните презумпции на неверието относно епистемологията.

Като разбира и действа на основата на тези централни принципи, апологетът може да има пълна увереност в своята способност да отговори на всички разновидности на съпротива срещу християнството. И накрая можем да направим кратък преглед на условията за успешно апологетично справяне с неверието. Първо, апологетът трябва да бъде верен на своите презумпции и да помни естеството на спасителната вяра; работейки за безусловно подчинение на Божието Слово заради него самото, вярващият няма да се придвижи в неутрална позиция, нито ще създаде измамното впечатление, че автономността може да доведе до смислени и истинни изводи. Второ, невярващият трябва да види, че вярата е основата на разбирането; покорството на Христос трябва да е в основата на употребата на логика от човека. Накрая, успехът е възможен само ако самият Бог върховно дари на невярващия разбиране за истината, просвещавайки ума му, обръщайки сърцето му и давайки му дара на вярата.

Принципите обобщени по-горе подготвят вярващия да отговори на всяка съпротива срещу вярата, независимо от формата или обстоятелствата, в които тя се явява. Всяка апологетична ситуация се характеризира от тези факти: Божието откровение е в основата си необходимо за каквото и да е познание, всички невярващи са без извинение, тъй като притежават и потискат познанието за Бога, и християнинът се характеризира с безусловно предаване на Христос във всичко. Тези факти не само ни ръководят как да защитаваме вярата, те също гарантират, че можем да стигнем до същността на всяка разновидност на съпротивата, да я изложим на показ и да представим сигурните претенции на Христос (2 Коринтяни 10:4-5). С Христос „осветен като Господ в сърцата ви,” вярващият е „подготвен” за всяко предизвикателство срещу вярата; може да има истинска надежда или увереност очаквайки защитата на „надеждата, която е във вас.” Както Писанието заявява, „Който вярва в Него, няма да се посрами” – няма да има повод да се срамува от своята увереност и да бяга разочарован (Римляни 9:33; 1 Петрово 2:6).

Раздел пети:
Отговори на апологетични предизвикателства
Глава 25:

ГОТОВИ ДА РАЗСЪЖДАВАМЕ
Необходимо ли е?

Бях обхванат от вълна от благочестиво съгласие, когато за първи път чух някой уверено да заявява, че „Божието Слово е като лъв в клетка: то не се нуждае от защита. Просто пуснете лъва, и той сам ще се погрижи за себе си!” в това твърдение изглежда имаше нещо много правилно. Изглеждаше почти неблагоговейно да не се съглася с него.

Е, нещо в това твърдение наистина е вярно. Бог определено няма нужда от нищо – още по-малко от жалките усилия на някой конкретен човек да защитава Неговото Слово. Той Създателят на небето и земята, всемогъщ в сила и върховен в управлението на всички неща. Когато спореше с атинските философи, апостол Павел каза точно това: той заяви, че Бог не бива почитан с човешки ръце, „като да би имал нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот и дишане и всичко” (Деяния 17:24-25). Ако Бог можеше да огладнее, например, не би имал нужда да казва на нас, тъй като пълнотата на създанието е Негова (Псалм 50:12)! Той не зависи от нищо извън Себе Си, а всичко извън Него зависи от Него за своето съществуване, качества, способности, постижения и благословения. „ В Него живеем, движим се и съществуваме” (Деяния 17:28).

Така че е очевидно, че Бог не се нуждае от нашата недостатъчна логика и нашите слаби опити да защитаваме Неговото Слово. Въпреки това, благочестиво звучащата забележка, с която започнахме, все пак е погрешна. Тя предполага, че ние не трябва да се занимаваме с апологетични дейности, защото Бог пряко сам ще се погрижи за такива неща. Забележката е също толкова погрешна, колкото и ако кажем, че Бог не се нуждае от нас като евангелизатори (Той би могъл да направи дори камъните да извикат, нали?) и следователно усилията за евангелизаторско свидетелстване не са важни. Или човек може заблудено да смята, че тъй като Бог има силата и способността да осигури неговото семейство с храна и облекло без „наша помощ,” той няма нужда утре да ходи на работа.

Такова мислене е небиблейско. То обърква от какво самият Бог се нуждае от нас и какво Бог изисква от нас. То приема, че Бог определя цели, но не и средствата за тези цели (или поне не посредничеството на сътворени средства). Няма нужда Бог да използва нашето евангелизаторско свидетелстване, нашата всекидневна работа за заплата, или нашата защита на вярата – но избира да го прави, и ни призовава да се занимаваме с тях. Библията ни заповядва да работим, макар че Бог може да промисли за семействата ни и по друг начин. Библията ни заповядва да евангелизираме, макар че Бог може да използва други средства да призове грешниците при Себе Си. И Библията също ни заповядва да защитаваме вярата – не защото Бог би бил безпомощен без нас, а защото това е едно от Неговите заповядани средства за прослава на Него и за защита на Неговата истина.

Христос говори на Църквата като цяло чрез Юда, заповядвайки ни да „се подвизавате за вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите” (Юда 3). Църквата и нейното схващане за истината на Благовестието са били заплашвани от лъжливи и еретични учения. Юда е знаел много добре, че Бог владее абсолютно, и наистина на времето си Бог ще се справи пряко с нечестивите учители, определяйки ги на вечно осъждение. И все пак Юда също подтиква своите читатели сами да се подвизават срещу измамата на лъжеучението, а не да седят и да очакват, че Бог просто сам ще се погрижи за това.

Павел писа на Тит, че епископите (пастори и старейшини) в Църквата трябва да са особено опитни да опровергават онези, които се противят на Божията истина (Тит 1:9). Но това не е просто възложена задача на ръкоположени хора. На всички вярващи е заповядано да се включат в нея. Като говори към всички членове на събранието, Петър пише следната заповед: „почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда” (1 Петрово 3:15). Сам Бог, говорейки с вдъхновените думи на Петър, ни призовава като вярващи – всеки един от нас – да сме готови да защитаваме вярата срещу предизвикателствата и въпросите, които идват от невярващите – срещу всеки един от тях.

Необходимостта от апологетика не е Божествена нужда: Бог със сигурност може да свърши Своята работа и без нас. Необходимостта от апологетика е морална необходимост: Бог е избрал да върши Своята работа чрез нас и ни е призовал за нея. Апологетиката е специален талант на някои вярващи, или интересно хоби на други; но тя е наредена от Бога отговорност на всички вярващи.

Трябва да разгледаме отново 1 Петрово 3:15 и да забележим няколко неща, които стихът не казва.

(1) Не казва, че вярващите трябва да поемат инициативата и да започват арогантни спорове с невярващите, казвайки им, че ние имаме всички отговори. Няма защо да излизаме и да търсим сблъсък. Ние определено не трябва да си играем или да насърчаваме дух на „ще ти го докажа,” отношение, което привлича опровержение. Текстът показва, че ние предлагаме разумна защита в отговор на онези, които искат от нас такова нещо, независимо дали го правят като открито предизвикателство срещу верността на Божието Слово или като естествена реакция на нашето евангелизаторско свидетелство.

Текстът също показва, че духът, с който даваме нашия апологетичен отговор, е дух на „кротост и страхопочитание.” Той не е свадлив и отбранителен. Не е дух на превъзходство задачата на апологетиката започва със смирение. В края на краищата, страхът от Господа е начало на всяка мъдрост (Притчи 1:7). Нещо повече, апологетиката се върши в служение към Господа, а „Господният слуга не бива да е крамолник, но трябва да бъде кротък към всичките, способен да поучава” (2 Тимотей 2:24). Апологетиката не е място за суетно показване на интелектуални мускули.

(2) Друго нещо, което 1 Петрово 3:15 не казва, е, че вярващите са отговорни да убедят всеки, който предизвиква или поставя под съмнение тяхната вяра. Можем да предложим разумни основания на невярващия, но не можем да го принудим субективно да повярва в тези основания. Можем да опровергаем слабата аргументация на невярващия, но все още да не го убедим. Можем да затворим устата на противниците, но само Бог може да отвори сърцето. Не е в нашите способности, и не е наша отговорност да новораждаме мъртвото сърце и да даваме зрение на слепите очи на невярващите. Това Божие дело на благодат.

Бог е Който трябва да просвети очите на разбирането на човека (Ефесяни 1:18). „Естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1 Коринтяни 2:14). Докато Бог в Своята върховна благодат не промени грешника отвътре, той няма да види Божието царство, нито ще се покори на Царя. Исус поучаваше на това Никодим, напомняйки му, че „Вятърът [същата дума на гръцки като „Дух”] духа гдето ще. . . . така е с всеки, който се е родил от Духа” (Йоан 3:8). Нашата задача е да представим вярно и обосновано свидетелство и защита. Задачата по убеждаване е на Бога. Затова апологетите не трябва да оценяват успеха си или да настройват посланието си според това дали невярващият в крайна сметка се съгласява с тях.

(3) Но друго нещо, което 1 Петрово 3:15 не казва, е, че защитата на вярата има различен върховен авторитет от задачата за представяне на вярата. Често срещана грешка сред евангелските християни е да си въобразяват, че авторитета на Бога и Неговото Слово е основата за тяхната теология и проповядване, но авторитетът за защитата на тази вяра трябва да бъде нещо друго, а не Бог и Неговото Слово – иначе само ще увъртаме пред въпроса, зададен от невярващите. Така вярващите понякога ще бъдат подведени да си мислят, че това, което ще приемат като върховен стандарт в апологетичното мислене, трябва да бъде неутрално и да бъде единодушно прието и от вярващия, и от невярващия; и от тук ще продължат към втората грешка да мислят, че нещо като „разум” е такъв общо разбиран и възприет стандарт.

Тези идеи, обаче, са очевидно в несъгласие с библейското учение. Дали апологетиката има различен епистемологичен³ авторитет от обясняването на теологията? Нашата теология е основана върху авторитета на Христос, Който говори чрез Своя Дух в думите на Писанието. 1 Петрово 3:15 ни учи, че необходимото условие да представим защита на вярата (апологетика) е също да „почитаме (освещаваме) Христос в сърцата си като Господ.” Би било грешка да си представяме, че тук Петър говори за „сърце” като център на емоции, различен от ума, с който мислим. В библейската терминология „сърцето” е мястото на нашето разсъждаване (Римляни 1:21), размишления (Псалм 19:14), разбиране (Притчи 8:5), мислене (Второзаконие 7:17; 8:5) и вяра (Римляни 10:10). Точно тук – в центъра на нашето мислене и разсъждения – Христос трябва да бъде освещаван като Господ, когато влизаме в апологетична дискусия с питащите невярващи. Така теологията и апологетиката имат един и същ епистемологичен авторитет – един и същ Господ над всичко.

Вярващите, които се стремят да защитават своята вяра, правят сериозна грешка, когато си въобразяват, че нещо като „разум” трябва да замести Христос като върховен авторитет (Господ) в тяхното мислене и аргументация. Те също попадат в много блудкаво и объркано мислене, поради неразбирането на думата „разум.”

Християните често са объркани относно „разума,” като не знаят дали това е нещо, което да приемат или да избягват. Това е защото обикновено не определят точния начин, по който се използва думата. Това може би е най-неясната и двусмислена дума във философията. От една страна разумът може да се смята за средство – интелектуалната или умствена способност на човека. Взет в този смисъл, разумът е дар от Бога, всъщност част от Божия образ. Когато Бог заповядва на Своите хора, „Елате сега да разискваме” (Исая 1:18), виждаме, че и ние като Бога сме способни на рационално мислене и общуване. Бог ни е дал нашите умствени способности за да Му служим и да Го прославяме. Част от най-голямата заповед от Закона е да „обичаш Господа твоя Бог . . . с всичкия си ум” (Матей 22:37).
Разумът не е върховен

От друга страна, разумът може да се смята за върховен и независим авторитет или стандарт, по който човекът отсъжда всички претенции за истинност, дори Божиите. В този смисъл разумът е закон сам за себе си, като че ли умът на човека е самодостатъчен и няма нужда от божествено откровение. Това отношение обикновено води хората да смятат, че са способни да мислят независимо, да управляват сами живота си и да отсъждат верността на Божието Слово на основата на собствените си проникновения и авторитет; по-драматично, това отношение е обожествило Разума като богинята на Френската революция. „Като се представяха за мъдри, те глупееха,” както казва Павел (Римляни 1:22). Този възглед за разума не признава, че Бог е източникът и необходимото условие за интелектуалните способности на човека – че разумът няма смисъл без възгледа за Божието откровение. Той не признава върховния и трансцендентен⁴ характер на Божието мислене: „Понеже, както небето е по-високо от земята, така и . . . Моите помисли от вашите помисли” (Исая 55:9).

Трябва ли християните да подкрепят употребата на разума? В отговора на този въпрос са възможни две равностойни, но противоположни грешки. (1) Вярващите могат да осъзнаят правилността на употребата на разума, взет като тяхна интелектуална способност, но след това да се подхлъзнат да одобрят разума като интелектуална автономност. (2) Вярващите могат да осъзнаят неправилността на разума като интелектуална автономност, но тогава погрешно да си помислят, че това включва да отхвърлят разума като интелектуална способност. Първата група зачита Божия дар към човека на способност за разсъждения, но не почита Бога чрез своя рационализъм. Втората група почита Божията върховна власт и необходимостта от покорство във всички страни на човешкия живот, но не почита Бога чрез своя антиинтелектуален пиетизъм.

Павел избягва и двете грешки в Колосяни 2. Той пише, че „всички съкровища на мъдростта и знанието са скрити в Христос” (ст. 3). Затова ние трябва да „внимаваме да не ни заплени някой с философията си и с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа” (ст. 8). Това увещание не е беседа против употребата на разума или против изучаването на философия.

Павел изяснява, че вярващите имат предимството на най-добрите разсъдения и философия, защото Христос е изворът на всяко знание – всяко знание, не просто религиозните въпроси и възгледи. Нещо повече, ако има много философии, които не са „по Христа,” има също философия, която е „по Христа.” Антиинтелектуализмът изхвърля бебето заедно с мръсната вода. Той унищожава истинската мъдрост в името на съпротивата против глупостта.

От друга страна, също толкова ясно е от Колосяни 2, че Павел не подкрепя мислене и философия, които отказват да почетат върховната власт на Господ Исус Христос. Именно в Христос трябва да бъдат намерени мъдростта и знанието. Всяка предполагаема мъдрост, която следва човешки предания и елементите на света – а не Христос – трябва да бъде отхвърлена като опасна и измамна.

Следователно, Библията ни учи, че „разумът” не трябва да бъде взет като някакъв неутрален авторите в мисленето на човека. Той е интелектуална способност, с която Бог е създал човека, оръдие, което трябва да се използва в служението и прославянето на върховната власт на самия Бог.

Правилното разбиране за разума (разсъждения) трябва да бъде подкрепяно от вярващите в Христос. Конкретно то трябва да бъде използвано в защитата на християнската вяра. Това е едно от нещата, които Петър ни съобщава, когато пише, че винаги трябва да бъдем „готови да отговаряме на всеки, който ни пита за нашата надежда” (1 Петрово 3:15). На онези, които отправят предизвикателство срещу нашата християнска вяра, трябва да се дава слово на обяснение и защита. Не трябва да затъмняваме Божията слава и истинност като отговаряме на невярващите с позовавания на „сляпа вяра” или несмислена упоритост. Трябва да „събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога” (2 Коринтяни 10:5), осъзнавайки през цялото време, че не можем да го направим, освен ако самите ние не „пленяваме всеки разум да се покорява на Христа.”

В 1 Петрово 3:15 Петър използва израза „винаги готови.” Това е важно за онези, които желаят да зачитат библейската необходимост да участваме в апологетика. Това, което Господ иска от нас, е да сме готови да дадем отговор в защита на нашата вяра, винаги когато някой ни попита. Трябва да сме „готови” да го правим – всъщност, „винаги готови.” И това означава, че е задължително да разсъждаваме върху въпросите, които е вероятно невярващите да зададат, и предизвикателствата, които често се отправят против християнството. Трябва да се учим и да се подготвяме да дадем основанията за нашата вяра, когато неверниците ни питат.

Християните трябва да подготвят оръдието на своята способност за разсъждаване, за да прославят Бога и да защитят претенциите на Благовестието. Всички трябва да положим най-старателни усилия в служение на нашия Спасител, Който нарече Себе Си „Истината” (Йоан 14:6). Всеки вярващ иска да види как други хора повярват и почитат Христовата истина. И затова трябва да бъдем готови да „разискваме” с невярващите. Тази глава и следващите са предназначени да ни помогнат да бъдем по-добре подготвени за тази необходима задача.