Винаги готови Инструкции за защита на вярата Грег Бансен предисловие от издателя

Християните често са наричани „вярващи,” докато нехристияните са наричани „невярващи.” Самото Писание говори така: четем, че „още по-голямо множество вярващи в Господа мъже и жени се прибавяха” (Деяния 5:14), и че не трябва „са се впрягаме несходно с невярващите” (2 Коринтяни 6:14). Очевидно има две класи хора, отличаващи се според това дали вярват или не. Може да се каже, че това, което отличава християните от нехристияните е въпросът за вярата.

Християните вярват определени неща, които нехристияните не вярват. Християните вярват, че претенциите на Христос и ученията на Библията са верни, а нехристияните не им вярват. Християните имат вяра в Христос и уповават в Неговите обещания; нехристияните не вярват в Него и се съмняват в Неговото Слово. Затова е напълно естествено Благовестието да може да бъде наречено „слово на вярата” (Римляни 10:8). Да станете християнин включва да „повярвате в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите” (ст. 9); по същия начин, „който идва при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които го търсят” (Евреи 11:6). Могат да се посочат множество примери. Това, което отличава християните от нехристияните, е въпросът за вярата.

Обаче, в един важен смисъл разликата между тях е повече от това, и трябва да го разбираме, ако искаме да свършим вярна работа в защита на вярата. Християнинът твърди, че „вярва” поученията на Писанието, или има „вяра” в личността на Христос, защото елементът на упование е толкова важен в нашето взаимоотношение със Спасителя. Но християнинът всъщност твърди повече от просто да вярва, че претенциите на Христос са верни. Християнинът също твърди, че „знае,” че тези претенции са верни. Това, което спасителната вяра обхваща, е повече от надежда (макар че я има) и повече от усилие на волята (макар че и това го има). Йов уверено заявява, „Знам, че е жив Изкупителят ми” (Йов 19:25). Йоан показва, че пише своето първо послание, за да могат онези, „които вярват в името на Божия Син,” „да знаят, че имат вечен живот” (1 Йоан 5:13). Павел заявява, че Бог е „дал доказателство,” че Исус ще съди света (Деяния 17:31). Исус обеща на Своите ученици, че ще „познаят истината, и истината ще ги освободи” (Йоан 8:32).

По какъв начин познанието отива отвъд вярата? Познанието включва да имате обосновка или добра причина да поддържате това, в което вярвате. Представете си че вярвам, че даден град е тридесет и седем квадратни мили, и също си представете, че случайно това твърдение е правилно – но си представете, че съм получил този отговор просто чрез догадки (а не като извършвам измервания, математика, или като проверявам в енциклопедия и т.н.). Вярвал съм нещо, което случайно е вярно, но не бихме казали, че в този случай съм имал „познание,” защото съм нямал обосновка на това, което съм вярвал. Когато твърдим, че знаем, че нещо е вярно, с това твърдим, че имаме достатъчно свидетелство, доказателство или обосновка за него.

Разликата между християнина и нехристиянина не е просто в това, че единият вярва в Библията, а другият не. Вярванията на хората могат да бъдат лекомислени, произволни или глупави. Християнинът също твърди, че има основание да вярва в това, което Библията казва. Обратното, нехристиянинът казва, че няма основание (или достатъчно основание) да вярва в твърденията на Библията – или в по-крайните случаи, казва, че има основание да не се вярва на твърденията на Библията. Апологетиката се свежда до изследване и спор кой е прав по този въпрос. Тя включва даване на основания, опровержения, и отговаряне на възражения.

Чий възглед е интелектуално обоснован, на християнина или на нехристиянина? Много неопитни християнски апологети подхождат към отговора на този въпрос много опростенчески и наивно, като си мислят, че всичко, което трябва да направят, е да погледнат видимите доказателства и да видят чия хипотеза ще бъде потвърдена. „В края на краищата,” мислят си те, „така решаваме несъгласията в обичайните си дела, както и в науката.”⁵ Ако възникне спор относно цената на яйцата в магазина, можем да се качим на колата, да отидем до пазара и сами да видим цената на яйцата. Ако учените спорят относно твърдението, че тютюнопушенето причинява рак, могат да направят изследвания, статистически сравнения и т.н. В такива случаи изглежда, че това, което трябва да направим, е най-малкото да „погледнем и да видим” дали е вярна хипотезата или обратното на нея. Разбира се, такива несъгласия лесно могат да се решат по този начин само защото двамата, които не се съгласяват, все пак се съгласяват един с друг относно по-основните презумпции – като надеждността на възприятията им, неизменността на природните явления, точността на данните, честността на изследователите и т.н.

Но когато спорът е за по-фундаментални въпроси, както е между вярващите и невярващите, простите позовавания на видими данни въобще няма да бъдат решаващи. Причината е, че най-основните вярвания (или презумпциите) на човека определят какво той ще приеме като свидетелство и определят как ще се тълкува това свидетелство. Нека да го покажа на практика. Натурализмът и вярата в свръхестественото са противоположни възгледи относно света, в който живеем, и познанието на човека за него. Натуралистът твърди, че цялата реалност е това, което се изследва от емпиричната наука,⁶ и че всяко явление може (по принцип) да се обясни без позоваване на сили извън обхвата на човешкия опит или извън вселената. Християнската вяра в свръхестественото, от друга страна, вярва, че има трансцендентен и всемогъщ Бог, Който може да се намесва във вселената и да върши чудеса, които не могат да се обяснят чрез закономерните принципи на естествения опит на човека. В този случай, добре подкрепените доказателства за „чудодейно” събитие не са достатъчни сами по себе си за да променят възгледа на натуралиста – и има причина за това. Презумпциите на натуралиста ще изискват от него да отрече твърдението, че такова събитие въобще се е случило, или ще го подтикнат да каже, че събитието има естествено обяснение веднъж като научим повече за него. Простото доказателство не може да разстрои неговия натуралистки подход към всичко – както простото очевидно свидетелство никога само по себе си не може да опровергае убеждението на някой хиндуист, че всичко в земния опит на човека е „майа” (илюзия). Нашите презумпции относно естеството на реалността и познанието ще управляват какво приемаме като свидетелство и как гледаме на него.⁷

Всеки има това, което може да се нарече „мироглед,” възглед, на основата на който вижда всичко и осъзнава своите възприятия и чувства. Мирогледът е мрежа от свързани презумпции, на основата на които се тълкува всяка страна на човешкото познание и съзнание. Този мироглед, както обяснихме по-горе, не произтича изцяло от човешкия опит, нито може да се потвърди или опровергае с процедурите на естествените науки. Не всеки човек разсъждава целенасочено върху съдържанието на своя мироглед или е последователен в поддържането му, но все пак всеки има мироглед. Мирогледът на човека му обяснява естеството, структурата и произхода на реалността. Казва му какви са границите на възможностите. Съдържа възглед за естеството, източниците и ограниченията на човешкото познание. Включва основополагащи убеждения за добро и зло. Мирогледът на човека казва нещо относно самия човек, неговото място във вселената, смисъла на живота и т.н. Мирогледите определят нашето възприемане и разбиране на събитията в човешкия опит, и следователно играят жизненоважна роля в нашето тълкуване на данните или в споровете относно основни вярвания в конфликт.⁸

По-горе видяхме, че сама по себе си апологетиката включва аргументация относно основанията за вярване или отхвърляне на вярването. Това, което сега видяхме, е, че разглеждането на въпроса за обосновката на вярването от даден човек ще бъде управлявано от неговия основополагащ мироглед или презумпции. Ефективната апологетика неизбежно ни води да предизвикваме и да спорим с невярващия на нивото на неговите най-основополагащи вярвания или презумпции относно реалността, познанието и етиката. Нашият подход към защитата на вярата ще бъде плитък и неефективен, ако смятаме, че невярващият просто няма информация или му е необходимо видимо доказателство.⁹

Библията ни учи, че умственият и духовният възглед на вярващите и невярващите се различават коренно един от друг. По принцип, и според това, което изповядват, основните мирогледи – основополагащите презумпции – на християнина и нехристиянина се сблъскват един с друг във всяка точка.¹⁰ Всепроникващата грешна извратеност на неновородения човек засяга неговия разум както и всичко останало. „Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може” (Римляни 8:7). Описанието от Павел на невярващия ум в Ефесяни 4:17-19 е живописно. Невярващите са предадени на суетен ум, с помрачено разбиране, невежество и закоравено сърце. „Докато се представяха за мъдри, те глупееха” (Римляни 1:22). От друга страна, за вярващите се казва, че се преобразяват чрез обновяването на ума си (Римляни 12:2; сравнете Ефесяни 4:23-24). Сега те имат ум Христов (1 Коринтяни 2:16) и пленяват всеки разум на Него (2 Коринтяни 10:5). Затова не е изненада, че вярващите и невярващите – с техните противоположни мирогледи и състояния на сърцето – всъщност нямат общ възглед за познанието, логиката, данните, езика или истината. Пилат надменно попита, „какво е истина?” (Йоан 18:38). Агрипа не се съгласи с Павел относно какво е „за вярване” (Деяния 26:8). Това, което невярващите наричат „познание,” вярващите отхвърлят като „лъжепознание” (1 Тимотей 6:20). Това, което вярващите наричат мъдрост, невярващите наричат глупост (1 Коринтяни 1:18-2:5).

Ако начинът, по който хората разсъждават и тълкуват свидетелствата, се определя от техните предварително възприети мирогледи, и ако мирогледите на вярващия и невярващия са по принцип напълно противоположни, как може да се реши несъгласието между тях относно обосновката на твърденията на Библията? Може да изглежда, че всяка рационална аргументация е невъзможна, тъй като позоваванията на данни и логика ще бъдат управлявани от съответните противоположни мирогледи на вярващия и невярващия. Но не е така.

Различните мирогледи могат да се сравняват един с друг на основата на важни философски въпрос относно „необходими условия за разбираемост” за такива важни презумпции като универсалност на законите на логиката, неизменността на естеството и реалността на моралните абсолюти. Можем да изследваме един мироглед и да попитаме дали неговото изобразяване на природата, човека, познанието и т.н. ни дава възглед, на основата на който могат да имат смисъл логиката, науката и етиката. Например, да вярваме, че всички събития са случайни и непредсказуеми е в противоречие с практиката на естествените науки. Ако никой морален принцип не изразява нищо освен лично предпочитание или чувство, това е в противоречие с изискването за честност в научните изследвания. Нещо повече, ако в мирогледа на човека има вътрешни противоречия, това не дава необходимите условия за осмисляне на човешкия опит. Например, ако политическите догми на човека зачитат достойнството на хората да правят избор сами за себе си, докато психологическите му теории отхвърлят свободната воля на хората, тогава в мирогледа на този човек има вътрешна недостатъчност.

Твърдението на християнина е, че всички нехристиянски мирогледи страдат от вътрешни противоречия, както и от вярвания, които правят невъзможни логиката, науката или етиката. От друга страна, християнският мироглед (взет от откровение на Бога за самия Себе Си в Писанието) има право на нашето интелектуално посвещение, защото той наистина осигурява необходимите условия за разбираемост за логиката, опита и достойнството на човека.

В библейски понятия, това, което християнският апологет прави, е да покаже на невярващите, че поради тяхното отхвърляне на откритата Божия истина те са станали „извратени в своите мъдрувания” (Римляни 1:21). Чрез своя глупав възглед те в крайна сметка „сами си противоречат” (2 Тимотей 2:25; вместо българския превод, „противниците”). Те следват представа за познание, която не заслужава името „познание” (1 Тимотей 6:20). Тяхната философия и презумпции ги лишават от всяко познание (Колосяни 2:3, 8), оставяйки ги в невежество (Ефесяни 4:17-18; Деяния 17:23). Целта на апологета е да събори техните разсъждения (2 Коринтяни 10:5) и да ги предизвика с духа на Павел: „Къде е мъдрият? Къде е разисквачът на този свят? Не обърна ли Бог светската мъдрост в глупост?” (1 Коринтяни 1:20).

В различни форми основният аргумент, издиган от християнският апологет, е, че християнският възглед е истинен поради невъзможността за обратното. Когато се отхвърли възгледът за Божието откровение, тогава невярващият остава в глупаво невежество, защото неговата философия не дава необходимите условия за познание и смислен опит. Да го кажем по друг начин: доказателството, че християнството е вярно, е, че ако не беше, не бихме могли да докажем нищо.

Невярващият се нуждае от коренна промяна на ума – покаяние (Деяния 17:30). Той трябва да промени своя основополагащ мироглед и да се покори на Божието откровение, за да може какво да е познание или опит да имат смисъл. В същото време се нуждае да се покае за своето духовно непокорство и грях против Бога. Поради състоянието на сърцето си той не може да истината, нито да познае Бога за спасение.
Самозаблуда

Докато сърцето на грешника не бъде новородено и докато основният му възглед не е променен, той ще продължи да се противи на познанието за Бога. Както казахме, предвид неговия погрешен мироглед и духовно отношение, невярващият не може да обоснове никакво познание и не може да дойде до познание на Бога за спасение. Но това не означава, че невярващите нямат никакво познание, още по-малко че не познават Бога. Казахме, че те не могат да обосноват това, което знаят (на основата на своя невярващ мироглед), и не могат да познаят Бога за спасение. Библията показва, че все пак невярващите познават Бога – но това е познание за осъждение, познание, което им дава способност да знаят неща за себе си и за света около себе си, макар да потискат Божията истина, която прави такова познание възможно.

Според Римляни 1:18-21 невярващите в действителност познават бога в сърцата си (ст. 21). Всъщност, това, което е известно за Бога, се вижда вътре в тях, така че са без извинение за своето неверие (ст. 19-20). Тъй като Той не е далеч от всеки от нас, дори езическите философи не могат да избегнат да Го познават (сравнете Деяния 17:27-28). Невярващите „потискат истината в неправда” (Римляни 1:18). Те са виновни в самозаблуда. Макар че в известен смисъл те много искрено отричат да познават Бога или да са убедени от Неговото откровение, те все пак грешат в това отричане. Всъщност те познават Бога, убедени от Неговото откровение за самия Себе Си и сега правят всичко възможно да скрият тази истина и да избягват да се обърнат честно към своя Създател и Съдия. Използват всякакви обяснения и множество интелектуални игри, за да убедят себе си и другите, че не трябва да се вярва на откровението на Бога за самия Себе Си. По този начин невярващите, които истински познават Бога (за осъждение), работят усилено – дори ако е просто по навик (и в този смисъл несъзнателно) – да заблуждават себе си да вярват, че не вярват в Бога или в откритите истини относно Него.

Именно познанието за Бога, което всички невярващи неизбежно имат вътре в себе си, прави възможно те да знаят други неща за себе си или за света. Тъй като познават Бога, те имат обосновка на законите на логиката, неизменността на природата, човешкото достойнство и етичните абсолюти. Затова могат да се занимават с наука и с други страни на живота с някакъв успех – макар да не могат да обосноват този успех (не могат да осигурят необходимите условия за разбираемост на логика, наука или етика). По тази причина всяка частица от познанието на невярващия е свидетелство в подкрепа на истината на Божието откровение, и допълнителна присъда срещу неверието в деня на съда.

Задачата на апологетиката е да свали маската на невярващия, да му покаже, че той всъщност през цялото време познава Бога, но потиска истината в неправда, и иначе познанието би било невъзможно. Така апологетиката стига до същността на проблема. Тя предизвиква самата същност на философския възглед на невярващия, и атакува самозаблудата, която е хванала сърцето на невярващия.

Глава 27:

ОТГОВОРИ НА ВЪЗРАЖЕНИЯ
Под атака

Християните в древния свят са знаели какво е срещу тях да бъдат насочени обвинения и присмех за техните религиозни убеждения и практики. Съобщението за възкресението на Исус беше прието като празни приказки (Лука 24:11), лъжа (Матей 28:13-15), невъзможност (Деяния 26:8). За проповядването му вярващите биваха арестувани от юдеите (Деяния 4:2-3) и подигравани от гръцките философи (Деяния 17:32). В деня на Петдесятница учениците бяха обвинени, че са пияни (Деяния 2:13). Стефан беше обвинен, че се противи на предишно откровение (Деяния 6:11-14). Павел беше обвинен, че измисля нови богове (Деяния 17:18-20). Църквата беше обвинявана в политически метеж (Деяния 17:6-7). Експертите открито говореха противно на това, което християните поучават (Деяния 13:45) и преднамерено злословеха по тях (Деяния 14:2). Така от една страна християнското послание беше съблазън за юдеите и крайна глупост за гърците (1 Коринтяни 1:23).

От друга страна, ранните християни трябваше да се пазят от неправилното положително приемане на това, което прогласяват. Апостолите бяха объркани с богове от защитниците на езическа религия (Деяния 14:11-13), получаваха нежелани похвали от гадатели (Деяния 16:16-18) и посланието им беше възприемано от еретични легалисти (Деяния 15:1, 5). Вярващите през двадесети век могат да разберат своите братя от древния свят. Нашата християнска вяра продължава да среща същото разнообразие от опити за съпротива и подкопаване.

Има множество начини, по които християнските претенции за истинност са подложени на атака днес. Те биват предизвиквани относно своята смисленост. Възможността за чудеса, откровение и въплъщение бива поставяна под въпрос. Хвърля се съмнение върху божествеността на Христос или съществуването на Бога. Атакувана е историческата или научната точност на Библията. Поучението на Писанието бива отхвърляно, защото не било логически последователно. Не биват лесно приемани неща като съзнателен живот след физическата смърт, вечно осъждение и бъдещо възкресение. Пътят на спасението е смятан за противен или ненужен. Естеството на Бога и пътят на спасението биват подправяни от еретични мисловни течения. Враждебни религиозни системи се изправят срещу християнството – или някои се опитват да го асимилират в своите мисловни форми. Критикувана е етиката на Писанието. Гледа се пренебрежително на психологическите или политически качества на християнството.

Срещу библейското християнство са насочени тези и много, много други направления на атака. Работата на апологетиката е да ги опровергае и да покаже истината на християнското послание и мироглед – да „събаря помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога” (2 Коринтяни 10:5).
Неморалният подход

Като изследваме възраженията на невярващите и се подготвяме да спорим с тях, ние възприемаме моралния подход в апологетиката, подхода на покорство на насоките на нашия Господ и Спасител. Неговото категорично твърдение беше, „Аз съм пътят, истината и животът; никой не идва при Бащата освен чрез Мен” (Йоан 14:6). Апологетът отговаря на възраженията на невярващите по начин, който излага обективната истина на християнството и изключителността на системата. Той дава основания за вярата, защитавайки християнския мироглед срещу противните системи на мислене и живот.

Не всички вярващи (или изповядващи християни) са избрали да възприемат този морален подход. Често се случва хората, които говорят от името на християнството, да се задоволяват с много по-малко от това (особено в този век, но не само в него). Те се задоволяват с много по-малко от апологетика, като свеждат християнското посвещение до субективизъм. Определено е вярно, че християнството ни носи усещане на личен мир и увереност пред Бога, и това вътрешно преживяване, че имаме правилната вяра и че сме примирени с Бога (сравнете свидетелството на Духа, Римляни 8:16), не може да бъде изразено достатъчно добре с думи. Но позоваванията на това вътрешно чувство не съставляват аргумент, който трябва да убеди другите за истинността на християнството.

Има важна разлика между увереността и сигурността,¹¹ точно както има важна разлика между субективното приемане и обективната истина. Увереността е психологическа собственост, усещане, че някакво твърдение е истина. Обаче, много хора се чувстват уверени в неща, които се оказват забележително неверни; а увереността на други се оказва правилна. Така че най-доброто, което можем да кажем, е, че присъствието на психологическа увереност не е достатъчен показател кой притежава истината и кой не я притежава. Сигурността – обратно на увереността – технически е качество на твърдение (или съвкупност от твърдения), не на човек. Сигурността на едно твърдение е качеството, че то не може да не е вярно. Истината на християнството не е просто автобиографично качество, което ни казва нещо относно приемливостта му за този или онзи отделен човек. Апологетът защитава обективната истина на вярата. Тоест, апологетът твърди, че неговата истина има публична стойност, отворена е за изследване и е независима от това, което някой си мисли или чувства относно нея (позитивно или негативно).

Друг неморален подход, който някои изповядващи християни възприемат в отговор на възраженията на невярващите против вярата, е пътят на релативизма. Той е тясно свързан със субективизма в много отношения, но представлява отделна заблуда. Субективистът потиска или отрича публичната стойност на християнската истина, но все още разграничава истината от заблудата; той вярва, че християнството е истина – и основава това върху недоказуеми чувства – и обратно, вярва, че нехристиянската гледна точка е лъжлива.

Релативизмът от друга страна вярва, че всички вярвания и убеждения (или поне всички религиозни вярвания) са обусловени от обществени фактори и индивидуални предразсъдъци по такъв начин, че не може да има никаква абсолютна (безусловна) истина. Ако християнинът прогласява, че Бог е личност, а хиндуистите учат, че върховната реалност е безличностна, и ако християнинът предупреждава, че един ден всички хора ще отговарят за своите грехове пред Бога, но водачът на някакъв култ настоява, че Бог никога няма да накаже никого за престъпления – релативистът ще каже, че тези несъгласия не могат да бъдат разрешени. Това, което е „истинно за вас,” не е задължително „истинно за мен.”¹² Релативизмът е или лицемерен, или вътрешно противоречив. Понякога хората си играят на релативизъм, но всъщност не го имат предвид насериозно. Когато картите бъдат свалени, те искат да настояват, че някои неща са абсолютно верни, макар други неща да не са – и разбира се, те самите трябва да отсъдят къде да прокарат границата, като че ли истината може да бъде въпрос просто на лично удобство! В други случаи хората си противоречат като настояват напълно абсолютно, че няма абсолютна истина – и в това, което казват, дават самото основание да бъде отречено това, което казват.

Християнството не твърди, че е относително вярно, а абсолютно и универсално вярно. Нещо повече, като религиозна система то твърди, че е изключително вярно.¹³ Естествено, това е доста дръзко в една плуралистична, демократична епоха. Ще ни се напомни, че „всеки има право да вярва каквото си иска за Бога.” Но не в това е въпросът. Правото да вярвате нещо не прави това нещо да бъде истина. Някои религиозни възгледи учат, че има множество разнообразни начини за достигане на Бога и служение към Него – много пътеки до върха на планината. Но християнството не е един от тях. Еклектичните и смесени подходи към религията могат да искат да вградят християнството в своите религиозни възгледи (още един от многото), но по самото си естество християнството не може да бъде възприето от техния възглед. Християнството твърди, че само Христос е божественият Спасител, твърди, че само чрез Него човек може да бъде примирен с Бога, и твърди, че това, което вярваме за Бога, е ограничено от това, което Той разкрива относно Себе Си (и така изключва човешките измислици).
Моралният подход към осветената аргументация

Обратно на неморалните подходи на субективизма, релативизма и еклектизма, страниците на Новия Завет ни показват християни, които отговарят на възражението и предизвикателствата на невярващите с апологетични аргументи за истинността на вярата. Самото понятие „апологетика” (намиращо се в 1 Петър 3:15) е било използвано в древния свят да означава защитата, която обвиняемият е представял в съда. Субективизмът, релативизмът и еклектизмът няма да са от никаква полза за ответника в защита на неговата невинност. Ранните християни са представяли твърденията на истината и са били способни да ги защитават, като ясно са представяли Христовата истина като антитеза на лъжливите идеи, които й противоречат. И са го правили независимо дали преди това са били рибари, бирници или академични изследователи на закона.

Забележете как Новият Завет описва прогласяването и защитата на християнската вяра от нейните най-ранни привърженици.
И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник (Деяния 2:36).
А Савел се засилваше още повече, и преодоляваше юдеите, които живееха в Дамаск, като доказваше, че това е Христос (Деяния 9:22).
И по обичая си Павел влезе при тях, и три съботи наред разискваше с тях от писанията (Деяния 17:2).
И тъй, разискваше в синагогата с юдеите и с набожните, и по пазара¹⁴ всеки ден с ония, с които се случеше да се среща. Също и някои от епикурейските и стоическите философи се препираха с него (Деяния 17:17-18).
И всяка събота той разискваше в синагогата с юдеи и гърци, и се стараеше да ги убеждава (Деяния 18:4).
И той влезе в синагогата гдето говореше дързостно; и в разстояние на три месеца разискваше с людете и ги увещаваше за неща отнасящи се до Божието царство. . . . и отдели учениците та разискваше всеки ден в училището на Тирана (Деяния 19:8-9).
Когато бъдат повдигнати възражение срещу християнството, наше задължение е да представим в защита разумни отговори. Трябва да разискваме с онези, които се противят на истината на Божието Слово.

Представянето на аргументи в подкрепа на определени умозаключения не трябва да се обърква с това да бъдем свадливи или заядливи в поведението. Библията ни заповядва първото, но забранява второто. Представянето на надеждата, която е в нас, не изисква да го правим по обиден или надменен начин.¹⁵ Така че добронамерените християни, които казват, „не трябва да спорим с хората, ако искаме да приличаме на Христос,” имат да кажат нещо ценно, но не го казват ясно и правилно. Споренето не е лошо само по себе си. Апостолите съвсем очевидно влизаха в спорове с невярващите. Но апостолите също се пазеха от своенравност и начин на общуване, които биха опозорили Господа. Те говорят за „извратено спорене” – или според превода, „крамоли между хора с развратен ум” (1 Тимотей 6:5). Категоричната морална заповед към онези, които искат да бъдат християнски учители, е те „с кротост да увещават противниците, та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината” (2 Тимотей 2:25). Затова „Господният слуга не бива да е крамолник” (ст. 24). Защитата на християнската вяра може и трябва да се прави по начин, който е в съгласие с християнското благочестие.

Следователно, правилният отговор към критиците на вярата е да се спори с тях, да се опровергават възражения, да се доказват заключения, да се представят аргументи. Нека да разберем по-точно какво включва това. Гръцката дума за „доказвам” в Деяния 9:22 се използва за „събиране на неща,” както човек прави с изводи или като демонстрира заключения от някакви предпоставки.

В спора истината на едно твърдение се потвърждава на основата на истината на други твърдения (предпоставки). Казва се, че заключението се извлича от – „следва от” – дадените предпоставки. Това не е същото като условно изявление, което е във формата „ако...то.” „Ако Попай е моряк, то той е пияница” е условно изявление, но не е аргумент – тъй като не се потвърждава никакво твърдение от данните в друго твърдение или съвкупност от твърдения. Но ако някой твърди, че „Попай е пияница, защото е моряк,” тогава той представя аргумент (много слаб аргумент) на основата на заключения от други предпоставки (в този случай една от тези предпоставки е прикрита или не е спомената).

Трябва също да се отбележи, че аргумент не е същото като обяснение. Присъствието на думата „защото” в последния пример може да бъде заблуждаващо, ако не сме внимателни. Думата „защото” често определя причинна връзка между две неща или събития, а не даване на обосновка (основание за вярване в нещо). Тестото не се надигна, защото Бети не сложи мая,” е причинно обяснение, а не аргумент. Твърдението след „защото” не цели да установи истината на предходното твърдение.

Нашата задача в апологетиката е да анализираме аргументите, които невярващите представят срещу истината на християнството, и да дадем обосновани аргументи в негова подкрепа. Това ще изисква разбиране как истината на едно твърдение може да бъде основана върху истината на други твърдения – разбиране на емпиричните връзки (данни) и концептуалните връзки (логика). Вземаме нашата най-добра осветена способност да разискваме и да спорим, използвайки емпиричните и логически средства за разискване, които Бог ни е дал, и даваме обосновка за вярата ни, че християнството е истина, и за отхвърлянето на противоположния възглед на невярващите.

Последната забележка подчертава факта, че апологетиката е по естество едновременно защитна и нападателна; тя не само отговаря на критики, тя също представя свое предизвикателство срещу мисленето на невярващите. Всъщност, апологетиката извежда иронията на факта, че със самите си действия онези, които изискват защита от Бога, в крайна сметка най-много се нуждаят от философска и лична защита.

Невярващите толкова много приемат своята интелектуална автономност за даденост, че им е трудно да повярват, че не са в състояние, епистемологично или морално, да оспорват Бога и Неговото Слово. Това е много добре описано от К. С. Луис:
Делото може дори да доведе до оправдаването на Бога. Но важното е Човекът да е на съдийското място, а Бог да е на подсъдимата скамейка.¹⁶
В Своето свято Слово Бог разкрива несвятостта на това отношение. „Да не изпитвате Господа вашия Бог” (Второзаконие 6:16), както заповяда Мойсей. Когато Сатана изкушаваше Исус да го направи – да подтикне Бога да представи доказателство за Своето Слово (както е цитирано от Сатана) – Исус смъмри Сатана, „обвинителя,” точно с тези думи от Стария Завет. Той заяви, „Писано е още: Да не изпитваш Господа твоя Бог” (Матей 4:7). Всъщност този, чиято почтеност, истинност и познание са под подозрение, не е Бог. Под подозрение са онези, които Го обвиняват и изискват доказателство, за да оправдаят своя си начин на мислене или живот.

Като отговаря на възраженията на невярващите, апологетът не трябва да губи от погледа си тази дълбока истина. Наше задължение е да представим разумна защита на невярващия, като се справяме с неговите критики честно и подробно. Християнската апологетика няма нужда от неясноти и общи приказки. Но в същото време нашите апологетични аргументи трябва да служат да показват, че невярващият няма интелектуална основа, на която да застане, за да се противи на Божието откровение. Нашата аргументация трябва в крайна сметка да покаже, че презумпциите (мирогледът) на невярващия последователно ще доведат до глупост и унищожаване на всяко познание. В такъв случай, и като се има предвид грешния живот на невярващия, точно невярващият – а не Бог – в крайна сметка се оказва „на подсъдимата скамейка,” и епистемологично, и морално.