Презумптивната процедура на Павел

22. 
    И ТЪЙ, ПАВЕЛ ЗАСТАНА ВСРЕД АРЕОПАГА И КАЗА: АТИНЯНИ, ПО ВСИЧКО ВИЖДАМ, ЧЕ СТЕ МНОГО НАБОЖНИ.
    
23. 
    ЗАЩОТО КАТО МИНАВАХ И РАЗГЛЕЖДАХ ПРЕДМЕТИТЕ, НА КОИТО СЕ КЛАНЯТЕ, НАМЕРИХ И ЕДИН ЖЕРТВЕНИК, НА КОЙТО БЕШЕ НАПИСАНО: НА НЕПОЗНАТИЯ БОГ. И ТАКА, ОНОВА, НА КОЕТО СЕ КЛАНЯТЕ БЕЗ ДА ГО ЗНАЕТЕ, ТОВА ВИ ПРОПОВЯДВАМ.
    
24. 
    БОГ, КОЙТО Е НАПРАВИЛ СВЕТА И ВСИЧКО ЩО Е В НЕГО, КАТО Е ГОСПОДАР НА НЕБЕТО И НА ЗЕМЯТА, НЕ ОБИТАВА В РЪКОТВОРНИ ХРАМОВЕ,
    
25. 
    НИТО СА МУ ПОТРЕБНИ СЛУЖЕНИЯ ОТ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ, КАТО ДА БИ ИМАЛ НУЖДА ОТ НЕЩО, ПОНЕЖЕ ТОЙ САМ ДАВА НА ВСИЧКИ И ЖИВОТ, И ДИШАНЕ, И ВСИЧКО;
    
26. 
    НАПРАВИЛ Е ОТ ЕДНА КРЪВ ВСИЧКИ ЧОВЕШКИ НАРОДИ ДА ЖИВЕЯТ ПО ЦЯЛОТО ЛИЦЕ НА ЗЕМЯТА, КАТО ИМ Е ОПРЕДЕЛИЛ ПРЕДНАЗНАЧЕНИ ВРЕМЕНА И ПРЕДЕЛИТЕ НА ЗАСЕЛИЩАТА ИМ;
    
27. 
    ЗА ДА ТЪРСЯТ БОГА, ТА ДАНО БИХА ГО ПОНЕ НАПИПАЛИ И НАМЕРИЛИ, АКО И ТОЙ ДА НЕ Е ДАЛЕЧ ОТ ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС;
    
28. 
    ЗАЩОТО В НЕГО ЖИВЕЕМ, ДВИЖИМ СЕ И СЪЩЕСТВУВАМЕ; КАКТО И НЯКОИ ОТ ВАШИТЕ ПОЕТИ СА РЕКЛИ: „ЗАЩОТО ДОРИ НЕГОВ РОД СМЕ.”
    
29. 
    И ТЪЙ, КАТО СМЕ БОЖИЙ РОД, НЕ БИВА ДА МИСЛИМ, ЧЕ БОЖЕСТВОТО Е ПОДОБНО НА ЗЛАТО ИЛИ НА СРЕБРО, ИЛИ НА КАМЪК ИЗРАБОТЕН С ЧОВЕШКО ИЗКУСТВО И ИЗМИШЛЕНИЕ;
    
30. 
    ЗАТОВА БОГ, БЕЗ ДА ДЪРЖИ СМЕТКА ЗА ВРЕМЕНАТА НА НЕВЕЖЕСТВОТО, СЕГА ЗАПОВЯДВА НА ВСИЧКИ ХОРА НАВСЯКЪДЕ ДА СЕ ПОКАЯТ,
    
31. 
    ТЪЙ КАТО Е НАЗНАЧИЛ ДЕН, КОГАТО ЩЕ СЪДИ ВСЕЛЕНАТА СПРАВЕДЛИВО ЧРЕЗ ЧОВЕКА, КОГОТО Е ОПРЕДЕЛИЛ; ЗА КОЕТО Е И ДАЛ УВЕРЕНИЕ НА ВСИЧКИ, КАТО ГО Е ВЪЗКРЕСИЛ ОТ МЪРТВИТЕ.
    

След това виждаме, че подходът на Павел е да говори чрез основни философски възгледи. Атиняните конкретно питат за възкресението, но нямаме никакъв намек, че Павел отговаря като изследва различни алтернативни теории (напр. Исус просто е припаднал на кръста, учениците са откраднали тялото и т.н.) и след това противопоставя различни доказателства (напр. отслабнала жертва на разпятие не може да премести камъка; лъжците не стават мъченици и т.н.) за да заключи, че е „много вероятно” Исус да е възкръснал. Не, не се вижда нищо такова. Вместо това Павел полага презумптивната основа за приемане на авторитетно слово от Бога, което е източник и контекст на добрата вест относно възкресението на Христос. Ван Тил коментира:

Стихове 24-31 от Деяния 17 показват признаването на Павел, че между неговите слушатели и него самия има сблъсък на две цялостни мисловни системи. Всеки заявен факт или конкретно доказателство, въведени в дискусията, ще бъдат разглеждани различно според различните мисловни системи. Следователно, апологетиката на Апостола трябва да бъде настроена на философска критика на възгледа на невярващия и на философска защита на позицията на вярващия. Той е призован да провежда своята апологетика по отношение на мирогледите, които са в сблъсък. Атиняните трябва да бъдат предизвикани не просто да добавят още една частица информация (да речем, относно някакво историческо събитие) към предишното си мислене, а да отхвърлят предишните си мисли и да извършат цялостна промяна на ума. Те трябва да бъдат обърнати в цялостния си възглед за живота, човека, света и Бога. Затова Павел разисква с тях на презумптивна основа.

Основните очертания на библейски ръководения, презумптивен подход към апологетичното мислене могат да се направят от писанията извън Деяния 17. такова обобщение ще ни даде чувствителност и разбиране на аргументацията на Павел пред Ареопага.

(1) Павел разбира, че умствената нагласа и философията на невярващия ще бъдат системно обратни на тези на вярващия – че двете представляват по принцип сблъсък на цялостно отношение и основни презумпции. Той поучава в Ефесяни 4:17-24, че езичниците „се обхождат по своя суетен ум, помрачени в разума” поради тяхното „невежество и закоравяване на сърцата,” докато християнинът се характеризира с напълно различно епистемично състояние, като е „обновен в духа на своя ум” и е „познал Христос” (защото „истината е в Исус). „Светската мъдрост” оценява Божият мъдрост като глупост, докато вярващият разбира, че светската мъдрост „е обърната в глупост” (1 Коринтяни 1:17-25; 3:18-20). Основополагащите посвещения на вярващия и на невярващия са в основата си противоположни едно на друго.

(2) Павел също разбира, че основополагащото посвещение на невярващия произвежда единствено невежество и глупост, което позволява ефективна вътрешна критика на неговия враждебен мироглед. Трябва да бъде изложено на показ невежеството на презумпциите на нехристиянина. Затова Павел нарича мисленето, което се противи на вярата, „празнословия на криво наречено знание” (1 Тимотей 6:20), и настоява, че мъдрите разисквачи на този век са направени глупави и засрамени от онези, които са наречени „глупави” (1 Коринтяни 1:20, 27). Невярващите стават „извратени в своите мъдрувания”; „като се представят за мъдри, те глупеят” (Римляни 1:21, 22).

(3) Обратно на това, християнинът възприема авторитета на откровението като своя отправна точка и ръководно условие във всяко разсъждение. В Колосяни 2:3 Павел обяснява, че „всички съкровища на мъдростта и знанието” са скрити в Христос – и следователно ние трябва да се пазим от философия, която „не е по Христа,” за да не бъдем ограбени от нашето съкровище в познанието (ст. 8). Старозаветната притча го казва по следния начин: „Страхът от Йеова е начало на познанието, но безумните презират мъдростта и поуката” (Притчи 1:7). Затова, ако апологетът възнамерява да събаря „мисли и всичко, което се издига високо против познанието за Бога,” той трябва първо да „плени всяка мисъл в покорство на Христос” (2 Коринтяни 10:5), като направи Христос да бъде първи във всичко (Колосяни 1:18). На основата на Божията открита истина вярващият може авторитетно да заяви богатствата на познанието, дадени на вярващите.

(4) Писанията на Павел също заявяват, че тъй като всички хора имат ясно познание за Бога от общото откровение, потискането на истината от невярващия води до престъпно невежество. Хората имат естествено и неизбежно познание за Бога, защото Той им го е изявил, като е направил Своето божествено естество ясно видимо чрез творението, така че всички хора са „без извинение” (Римляни 1:19-20). Това познание бива „потискано в неправда” (ст. 18), което поставя хората под Божия гняв, защото „като познаха Бога, не Го прославиха като Бог” (ст. 21). Невежеството, което е характерно за невярващото мислене, е нещо, за което невярващият е морално отговорен.

(5) Като се имат предвид предходните условия, за апологета е уместно да постави своя мироглед с неговите библейски презумпции и авторитет в антитетично противопоставяне на мирогледа на невярващия, обяснявайки, че по принцип той унищожава възможността за познание (тоест, да направи вътрешна критика на системата, за да покаже нейната глупост и невежество), и показвайки как единствено библейският възглед дава обяснение за познанието, което невярващият нечестиво използва. Като противопоставя двата възгледа и показва „невъзможността на обратното” на християнския възглед, апологетът се стреми да изложи на показ потискането от невярващия на неговото познание за Бога и с това да го призове към покаяние, промяна в неговата умствена нагласа и убеждения. Разискването по този презумптивен начин – отказът да стане интелектуално неутрален и да застане на автономната основа на невярващия – ни предпазва от „развращаване на ума от простотата и чистотата, която дължим на Христос,” и противодейства на измамната философия използвана от змията за да подмами Ева (2 Коринтяни 3:3). Като са изправени пред предизвикателствата на глупака против християнската вяра, Павел иска от вярващите кротко „да поправят онези, които си противоречат” – като противопоставя библейското поучение на покваряващия възглед на неверието – и да показват необходимостта от „покаяние за да познаят истината” (2 Тимотей 2:25).⁸⁴

Сега, докато разглеждаме по-нататък обръщението на Павел към философите на Ареопага, ще открием, че неговото разискване включва горепосочените съставки на библейското презумптивно разсъждение. Той следва схема на разискване, която е напълно последователна със свързаните с това други негови новозаветни поучения. Те на практика определят за него неговия метод.
Невежеството на невярващия

Когато започва своята апологетика пред Ареопага, Павел започва като привлича вниманието към естеството на човека като същностно религиозно същество (Деяния 17:22; сравнете Римляни 1:19; 2:15). Понятието използвано за да опише атиняните в стих 22 (буквално „боящи се от свръхестествени духове”) понякога се превежда „много религиозни,” и понякога „доста суеверни.” Няма задоволителен превод на тази дума. „Много религиозни” е твърде ласкателно; Павел не е бил склонен към ласкателство, а и според Лукиан е било забранено да се използват ласкателства пред Ареопага в опит да се спечели благоволение. „Доста суеверни” вероятно е твърде критично по смисъл. Макар че понятието понякога може да се използва сред езичниците като похвала, то обикновено изразява прекомерна странна набожност. Така в Деяния 25:19 Фест използва тези думи за юдаизма като лек укор за неговата религиозност. Не е невъзможно Павел да е избрал хитро тази дума точно заради нейната неяснота. Неговите читатели биха се замислили дали Павел набляга на лошия или на добрия смисъл, и самият Павел нанася двоен удар: хората не могат да изкоренят склонността към религиозност вътре в себе си (както се вижда от атиняните), но тази добра склонност е била извратена от бунта против живия и истинен Бог (както атиняните също показват). Макар и да не го признават, хората осъзнават своите отношения и отговорност пред живия и истинен Бог, Който ги е създал. Но вместо да се съобразят с Него и с Неговия гняв против техния грях (сравнете Римляни 1:18), те извращават истината. И именно в това стават невежи и глупави (Римляни 1:21-22).

Така Павел може да представи своята идея като опише жертвеника посветен „На непознатия бог.” Павел свидетелства, че докато е „наблюдавал” атинските „неща за поклонение,” е открил жертвеник със съответния надпис. Глаголът използван за действията на Павел не внушава просто гледане на неща, а систематично изследване и целенасочено разглеждане (сроден е на глагола „теоретизирам”). Сред техните „предмети на религиозно посвещение” (неодобрително понятие означаващо идолопоклонство) Павел най-после открива един, който съдържа „написано, за което има да каже нещо.”⁸⁵ На основата на признанието на самите атиняни Павел може лесно да ги осъди за невежеството на тяхното поклонение – тоест всяко поклонение, което е противно на Божието Слово (сравнете Йоан 4:22). Атиняните бяха довели Павел пред Ареопага с желание да „узнаят” какво липсва в тяхната религиозна философия (ст. 19, 20), и Павел незабавно посочва, че според тяхното признание досега те са се покланяли на „непознатото” (ст. 23). Тук Павел не се опитва да допълва или да гради върху общата основа на естествената теология с гръцките философи. Той започва с тяхното собствено признание за теологична недостатъчност и погрешност. Той подчертава тяхното невежество и продължава нататък от тази значима епистемологична отправна точка.

Съществуването в Атина на жертвеници „на непознатите богове” е засвидетелствано от автори като Павзаний и Филострат. Според Диоген Лаерций такива жертвеници са били издигани на безименен източник на благословение. Например веднъж (ок. 550 пр. Хр), когато Атина бива сполетяна от внезапна чума и е нямало избавление нито чрез лекарства, нито чрез жертви, Епименид съветва атиняните да пуснат бели и черни овце на Ареопага и след това да издигнат жертвеници там, където овцете се спрат. Без познание за конкретния източник за спирането на чумата, атиняните издигат жертвеници на непознати богове. Очевидно това действие е било често срещано в древния свят. Разкопки в Пергам през 1910 разкриват свидетелство, че един факлоносец, който е усещал някакво задължение към богове, чиито имена са му били неизвестни, е изразил своята благодарност като им е издигнал безименни жертвеници. Заключението на Дайсман потвърждава:

Но тези жертвеници са били свидетелство, че те са придобили достатъчно познание за тези сили, за да могат да им се покланят, и то да им се покланят по определен начин. Така в споменаването от Павел на поклонението на атиняните на това, което те признават за непознато (ст. 23), има елемент на умела, вътрешна критика. Нещо повече, Павел отбелязва основополагащата шизофрения в невярващото мислене, когато описва в атиняните едновременно съзнание за Бога (ст. 22) и невежество за Бога (ст. 23). Същото състояние е описано в Римляни 1:18-25. Беркувер отбелязва, „Има пълно съгласие между характеристиката на Павел за езичеството като невежо относно Бога и неговата реч на Ареопага. Призивът към вяра при Павел винаги е въпрос на коренно покаяние от невежество относно Бога.”⁸⁷ Въпреки че познават Бога, невярващите потискат истината и следват лъжа, и с това придобиват помрачен ум. Коментирайки върху нашия текст в Деяния 17, Мънк казва:

Като се позовава на жертвеника на непознатия бог, Павел казва, „Онова, на което се кланяте, открито признавайки своето невежество, това ви проповядвам.” Това са двете същностни съставки на неговия апологетичен подход, които можем да разпознаем тук. Павел започва с наблягане на невежеството на своите слушатели и от там продължава като заявява с авторитет Божията истина. Тяхното невежество е противопоставено на неговия уникален авторитет и способност да разяснява истината. Павел издига християнството като единствено разумно и истинно, и неговата върховна отправна точка е авторитетът на Христовото откровение. Не е необичайно Павел да набляга, че езичниците са невежи, непознаващи Бога. (например 1 Коринтяни 1:20; Галатяни 4:8; Ефесяни 4:18; 1 Солунци 4:5; 2 Солунци 1:8). Диаметрално противоположен на тях е вярващият, който притежава познание за Бога (например Галатяни 4:9; Ефесяни 4:20). Тази антитеза е основна за мисленето на Павел е ясно развита в Атина.

Гръцката дума за „проповядвам” („прогласявам”) в стих 23 означава тържествено изявление, направено с власт. Например, в древногръцките папируси то се използва за обявяване на назначаването на юридически представител.⁸⁹ Може би изглежда, че такова авторитетно изявление от страна на Павел се бъде уместно само когато говори с юдеи, които вече са приели писанията; обаче, независимо дали говори с юдеи или светски философи, епистемологичната платформа на Павел остава една и съща, така че дори в Атина той „прогласява” Божието Слово. Глаголът често се използва в Деяния и в Павловите послания за апостолското прогласяване на Благовестието, което има пряк божествен авторитет (например Деяния 3:18; 1 Коринтяни 9:14; сравнете Галатяни 1:11-12). И така, виждаме, че Павел, макар да е осмиван като философски шарлатанин, си приписва уникална власт да даде на атинските философи онова познание относно Бога, което им липсва. Това е много далеч от наблягане на общи идеи и вярвания. Колко обидна трябва да е била за тях Павловата антитеза между тяхното невежество и неговия даден от Бога авторитет!
Те са били уверени, че такъв Бог, какъвто Павел проповядва, не съществува и не може да съществува. Следователно са били уверени, че Павел не може да „прогласява” този Бог на тях. Никой не може да познава такъв Бог, в Когото Павел вярва.⁹⁰
Павел цели да покаже на своите слушатели, че тяхното невежество вече няма да бъде търпяно; вместо това Бог заповядва на всички хора да преминат през коренна промяна на ума (ст. 30). От началото до края в апологетиката на Павел се набляга на невежеството на невярващия, противопоставено на познанието за Бога от откровение.
Престъпно потискане на истината

Павел спори на основата на противоположни презумпции, различна отправна точка и авторитет. Той също набляга на виновността на своите слушатели за това невежество, което следва от тяхното неверие. Определено естественото откровение играе роля в убеждаването им в тази истина. Но в Павловите думи няма никакъв намек, че това откровение е възприето правилно или че то установява общо тълкуване за вярващия и невярващия. Вместо това, позоваванията на Павел на естественото откровение са правени именно с цел да бъдат осъдени възприетите вярвания на неговите слушатели.

Неговото позоваване на тяхното религиозно естество вече беше разгледано. В допълнение, стихове 26-27 показват, че Павел учи, че Божието провиденческо управление на историята е предназначено да доведе хората при Бога; те трябва да Го познаят от Неговите дела. Позоваването на Павел на провидението се вижда ясно и в Листра (Деяния 14:7). Божията доброта трябва да води хората към покаяние (сравнете Римляни 2:4). Деяния 17:27 показва, че Божието провиденческо управление на историята трябва да води хората да търсят Бога, „та дано” биха Го напипали. Условното наклонение тук изразява невъзможна вероятност.⁹¹ Не може да се приеме за даденост, че естественият човек ще търси и ще намери Бога. Като цитира Псалм 14:2-3 в Римляни 3:11-12, Павел ясно казва: „Няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха.” Връщайки се на Деяния 17:27, дори неновородените да се опитат да намерят Бога, в най-добрия случай само биха Го „напипали.” Глаголът е същият, който Омир използва за опипването от ослепените циклопи. Платон използва думата за аматьорски догадки за истината. Павел в Атина не само е далеч от това да показва онова, което Лайтфут смята за „очевидно признание на елементите на истината, съдържащи се в тяхната философия,”⁹² той учи, че очите на невярващия са слепи за светлината на Божието откровение. Езичниците не тълкуват правилно естественото откровение, стигайки тук и там до светлината на истината; те опипват в тъмнината. Затова Павел смята хората за заслужаващи обвинение, защото не държат познанието за Бога, което е дошло при тях в творението и провидението. Бунтовниците са оставени без извинение поради Божието общо откровение (Римляни 1:19-23).

Напълно очевидно е, че възгледът на Павел в Деяния 17 е същият като този в Римляни 1. На двете места той учи, че невярващите имат познание за Бога, което потискат, и с това заслужават осъждение; тяхното спасение изисква коренно отвръщане от невежеството на езичеството. Беркувер го обяснява по следния начин:

В Деяния 17:27 се казва, че в най-добрия случай езическите философи опипват в тъмнината, за да намерят Бога. Това несръчно напипване не се дължи на някакъв недостатък в Бога или в Неговото откровение. Философите опипват, „макар Бог да не е далеч от нито един от нас.” Стих 28 започва с думата „защото,” и с това дава изяснение или изразяване на твърдението, че Бог е доста близо дори за слепите езически философи. Неуспехът на невярващия да намери Бога и неговото признание в невежество не са нещо невинно, и Павел показва това, като цитира двама езически поети. Странната идея, че тези цитати представляват „доказателство по същия начин, както цитатите от Библията в други речи в Деяния,”⁹⁴ не само е противна на целенасоченото наблягане от Павел в неговата теология върху уникалния авторитет на Божието Слово, но тя просто не съответства на контекста на обръщението към Ареопага, в което с пълна сила е изявено опипващото, непокаяно невежество на езическата религиозност. Павел цитира езическите автори, за да изяви тяхната вина. Тъй като Бог е близо до всички хора, тъй като Неговото откровение непрекъснато въздейства върху тях, те не могат да избегнат познанието за своя Създател и Опора. Те са без извинение за своето извращаване на истината. Павел заявява, че дори езичниците, противно на тяхната духовна нагласа (1 Коринтяни 2:14), притежават познание за Бога, което макар и потискано, ги прави виновни пред Господа (Римляни 18ff.).

Павел доказва тази точка пред Ареопага като показва, че дори пантеистичните стоици осъзнават и непряко изразяват близостта на Бога и зависимостта на човека от Него. Цитиран е критянинът Епименид от четиристишие, отправено към Зевс: „в него живеем, движим се и съществуваме” (Деяния 17:28; интересно, Павел цитира друг стих от същото четиристишие в Тит 1:12). Според идиоматичния гръцки език от първи век (особено в юдейските кръгове) изразът „в него” би означавал „в неговата сила” или „чрез него.” Това заявление – „Чрез него живеем...” – въобще не съответства на теологията на Павел за мистичния съюз на вярващия с Христос, често изразяван с израза, че сме „в Христос.” По-скоро Деяния 17:28 е по-близо до учението в Колосяни 1:15-17, „в Него всичко беше създадено ... и в Него всичко се сплотява.” Ударението пада върху „абсолютната зависимост на човека от Бога за своето съществуване,”⁹⁵ макар че първоначалното писание, което Павел цитира, е имало за цел да докаже, че от факта, че хората живеят, не следва, че Зевс е мъртъв – логическият ред на което е напълно обърнат в мисленето на Павел (а именно, хората живеят, защото Бог живее). Вторият цитат на Павел бива въведен с думите, „както и някои от вашите поети са рекли.” Употребата на множествено число е още едно доказателство за неговата образована запознатост с гръцката мисъл, защото наистина цитираното твърдение може да се намери в повече от един писател. Павел цитира своя съгражданин от Киликия, Арат, да казва, „защото дори негов род сме” (от поемата за „Природните явления,” която също е повторена в „Химн към Зевс” на Клеант). Павел може да се съгласи с формалното твърдение, че сме Божий „род.” Но като уточнение той определено би казал това, което стоиците не биха казали, а именно, че сме Божии деца само в естествен смисъл, но не и в свръхестествен смисъл (Йоан 1:12), и дори в това сме съвсем естествено „деца на гнева” (Ефесяни 2:3). Да, можем да бъдем наречени Божий род, но определено не в желания пантеистичен смисъл на Арат или Клеант! Като познаваме историческия и философски контекст, в който Павел говори, и като отбелязваме полемичните атаки в обръщението към Ареопага, не можем да приемем прибързаното изявление на кой да е тълкувател, че Павел „цитира тези учения с одобрение, което не е ограничено от позовавания на ‘напълно различна отправна точка.’”⁹⁶ Онези, които правят такива бележки, в крайна сметка са принудени да признаят ограничението: напр. „Павел не препоръчва тяхното стоическо учение,” и той „не свежда своите категории до техните.”⁹⁷

Беркувер е прав, когато казва, че „Тук няма никакъв намек за допирна точка в смисъл на подготовка за благодатта, като че ли атиняните вече са били на пътя към познанието за истинния Бог.”⁹⁸ Павел е достатъчно осведомен за да знае, и достатъчно способен да чете твърденията в контекста за да види, че той не е съгласен със съзнателния смисъл на тези поети. Той определено не казва, че тези философи някак си са достигнали до категорични, изолирани елементи на истината – че Зевс на стоическия пантеизъм е идеологическа стъпка към истинския Бог!