Винаги готови Инструкции за защита на вярата Грег Бансен предисловие от издателя

Езикът на Павел в Деяния 17:24-31 е по принцип основан върху Стария Завет. Няма основание за забележката на Лейк и Кадбъри, че тази беседа използва светски стил на говорене, пропускайки цитати от Стария Завет.¹⁰⁴ Точно обратното, съвсем ясно се вижда употребата от Павел на материали от Стария Завет. Например, можем ясно да видим израз на Исая 42:5 в Деяния 17:24-25, както показва това сравнение:

Следователно, в съгласие със своето учение в посланията, Павел остава на здрава християнска основа, когато спори с философите. Той спори от Писанието и с това опровергава всякакво предполагаемо противопоставяне в своя апологетичен метод между подхода към юдеите и подхода към езичниците. Във всички апологетични сблъсъци Павел започва и завършва с Бога. „Той в нито един случай не остава неутрален.”¹⁰⁷ „Както самото библейско откровение, неговата реч започва с Бога Създател на всичко, продължава с Бога Държител на всичко, и завършва с Бога Съдията на всичко.”¹⁰⁸ Преди това той е положил като основа невежеството на своите слушатели; така че сега те не са в положение да привеждат разумни опровержения на Павловата позиция. Той също е показал своя авторитет да заявява истината; и сега това е подкрепено от неговото позоваване на самосвидетелстващия авторитет на Божието откровение в старозаветните Писания. Накрая, той е показал осъзнатостта и отговорността на своите слушатели към Божията истина в естественото откровение. Сега Павел дава тълкувателния контекст на специалното откровение, за да поправи изкривеното боравене с предишното естествено откровение, и за да допълни неговото учение с пътя на изкуплението.

Темите на обръщението на Павел в Деяния 17 съответстват на темите в Римляни 1: сътворение, провидение, зависимост на човека, грях на човека, бъдещ съд. Павел смело излага възгледа на откровението срещу темите на атинската философия. Едва ли могат да се измислят твърдения от тези в обръщението на Павел към Ареопага, които по-добре да отразяват библейската теология, докато се противопоставят на ученията на езическата философия. Павел не се позовава на стоическите учения за да внесе разделение сред своите слушатели (ход използван в Деяния 23:6).¹⁰⁹ Вместо това той философски обижда и епикурейските, и стоическите философи сред своите слушатели, като прокарва учение, което е пряко антитетично на техните характерни принципи.

Против монизма на философите Павел поучава, че Бог е създал всичко (ст. 24; сравнете Изход 20:11; Псалм 146:6; Исая 37:16; 42:5). Това изключва като възможност материализма на епикурейците и пантеизма на стоиците. Против натуралистичните и абстрактни възгледи Павел прогласява свръхестествена трансцендентност. Докато неговите слушатели гледат към Партенона, Павел заявява, че Бог не живее в ръкотворни храмове (3 Царе 8:27; Исая 66:1-2).

Бог не се нуждае от нищо от човека; обратното, човекът зависи за всичко от Бога (ст. 25; сравнете Псалм. 50:9-12; Исая 42:5). Следователно атинските философи трябва да правят всичко за Божията слава – което включва да пленят всяка мисъл за Него и с това да отрекат своята въображаема автономност. Учението на Павел за единството на човешкия род (ст. 26а) е силен удар против гордостта на атиняните, че са родом от земята на Атика, и атака срещу тяхното чувство на превъзходство над „варварите.” Настояването на Павел, че Бог не е далеч от никой човек, изпразва от съдържание гордостта на стоика в неговото елитарно познание за Бога (ст. 27б). Срещу общоприетото вярване в идеята за съдбата Павел излага библейското учение за Божието провидение (ст. 26б; сравнете Второзаконие 32:8); Бог не е отдалечен, нито е безразличен към света на хората.

При легендарното основаване на съда на Ареопага от Атина Аполон заявява (според Есхил): „Когато пръстта попие кръвта на човека, когато той умре, няма възкресение.” Но апостол Павел енергично прогласява възкресението на Исус Христос, факт, който уверява всички хора, че Той ще съди света в последния ден (Псалм 9:8; 96:13; 98:9; Данаил 7:13; Йоан 5:27; Римляни 2:16) – учение, което се противопоставя на гръцките възгледи за цикличната и вечната история. Епикурейците се заблуждават да смятат, че при смъртта човешкото тяло просто се разлага, и че следователно няма страх от съд; възкресението опровергава техните идеи точно както опровергава възгледа, че тялото е презрян затвор. В цялото обръщение на Павел общият скептицизъм на философските школи относно теологичното познание очевидно бива предизвикан от заявения авторитет и способност на Павел открито да прогласява върховната истина относно Бога.
Призив за покаяние и промяна на ума

Човек трудно може да избегне заключението, че Павел не търси области на съгласие или общи идеи със своите слушатели. Във всяка точка той поставя своята библейска позиция в антитетично противопоставяне на техните философски вярвания, подкопавайки техните презумпции и излагайки на показ тяхното невежество. Той не се опитва да добави още истини към езическата основа на елементарната истина. Обратно, Павел предизвиква основите на езическата философия и призовава философите към пълно покаяние (ст. 30).

Новата епоха, започнала с идването и служението на Исус Христос, слага край на историческото снизхождение на Бога към народите, които живеят в неверие. В Листра Павел заявява, че в миналите поколения Бог е „оставял всичките народи да ходят по своите си пътища” (Деяния 14:16), но сега ги призовава да се обърнат от своите суети към живия Бог (14:15). Преди това Бог е показвал търпение и към греховете на юдеите (сравнете Римляни 3:25). Но с идването на Христос настъпва ново начало. Греховете, които едно време са били извършвани в престъпно невежество, сега са направени дори по-малко простими от изкупителната действителност на Благовестието. Дори в миналото Божието търпение е трябвало да води хората към покаяние (Римляни 2:4). Следователно, колко повече трябва сега хората да реагират на своята виновност като се покаят пред Бога за своите грехове. Божията снизходителност показва, че центърът на Божиите усилия е повече към спасение, отколкото към осъждение на хората (сравнете Йоан 3:17). Тази милост и търпение не трябва да бъдат презрително отхвърляни. Сега на хората навсякъде е заповядано да се покаят. Във възгледа на Павел за изкупителната история той може просто да каже като обобщение: „Сега е благоприятно време” (2 Коринтяни 6:2). Колкото и да са били виновни хората в миналото, Бог се е въздържал от сблъсък с тях. За разлика от Израел, нямало е посланици, които да идват и да укоряват езичниците и да заявяват наказанието, което те заслужават. Бог е „оставил” (но не си е „затворил очите,” според неправилното тълкуване) предишните времена на невежество (Деяния 17:30). Докато в миналото Той е позволявал на езичниците да вървят в собствените си пътища, сега, със съвършеното откровение, което е дошло в Исус Христос, Бог заповядва покаяние („промяна на ума”) на всички хора и им изпраща посланици с тази цел. Павел иска от философите в Атина не просто да усъвършенстват своето мислене още малко и да добавят към него някаква липсваща информация; а да изоставят своите презумпции и да извършат цялостна промяна на ума, покорявайки се на ясното и авторитетно Божие откровение. Ако не се покаят, това ще бъде свидетелство за тяхната любов към невежеството и омраза към истинското познание.

Призивът на Павел към тях да се покаят е основан не върху автономна логика, а върху предварително възприетия авторитет на Божия Син (ст. 31), авторитет, над който няма по-върховен авторитет, според Павловото мислене. На слушателите на Павел е казано, че трябва да се покаят, защото Бог е назначил ден на краен съд; ако философите не преминат през коренна промяна в своя ум и не признаят своя грях пред Бога, ще трябва да се сблъскат с Божия гняв в деня на крайната равносметка.

Пред кого ще бъдат отговорни? Тук Павел въвежда „есхатологията на Човешкия Син” от евангелията. Съдът ще се извърши от човек (буквално, от „мъж”), който е бил определен за това служение от Бога. Този човек е „Човешкият Син” споменат в Данаил 7:13. в Йоан 5:27 Христос говори за Себе Си, казвайки, че Отец „Му е дал власт да извършва съд, защото Той е Човешкият Син.” След Своето възкресение Христос заповяда на апостолите „да проповядват на хората ида свидетелстват, че Той е определеният от Бога Съдия на живите и мъртвите” (Деяния 10:42). Павел заявява тази истина в своята апологетика пред Ареопага, и продължава като показва, че Бог е дал „уверение” или доказателство за факта, че Христос ще бъде крайният Съдия на човечеството. Това доказателство е дадено във възкресението на Исус Христос от мъртвите.

За да бъдем точни, важно е за нас да отбележим, че в аргументацията на Павел възкресението е доказателство, а не извод от аргументацията. Той доказва не възкресението, а крайния съд на Христос. Заблудителното допускане на много популярни евангелски апологети е, че тук Павел се занимава да се опитва да доказва възкресението – макар че нищо такова не е споменато от Лука. Доказателството чрез възкресението в стих 31 погрешно се възприема като доказателство за възкресението.¹¹⁰ Други са по-разумни за да не вкарват такъв аргумент в текста и твърдят, че това подробно доказателство за възкресението е било прекъснато в речта на Павел.¹¹¹ Казва ни се, че той е щял да продължи с това разискване, ако не е бил прекъснат от своите подигравателни слушатели. Но отново, такова тълкуване търси някаква правдоподобност в предварително възприети идеи, а не в подкрепа от текста. Брус отбелязва, „Няма основание да предполагаме, че присмехът, с който някои от неговите слушатели са приели неговото споменаване за възкресението на Исус от мъртвите, сериозно е осакатил речта, която той е възнамерявал да произнесе.”¹¹² Хенхен казва, „Няма намек, че Павел е бил прекъснат”; речта, както е дадена в Деяния 17, „е по същността си напълно завършена.”¹¹³ Павел прогласява, че Христос е определен за краен Съдия на човечеството, както свидетелства Неговото възкресение от мъртвите. Апостолът не дава емпиричен аргумент за възкресението, а разсъждава теологично от факта на възкресението към крайния съд. Дори в апологетичните спорове пред невярващите философи за Павел няма авторитет, който да е по-върховен от този на Христос. Това епистемологично отношение е съвсем уместно предвид факта, че Христос ще бъде върховният Съдия на всяка човешка мисъл и вярване.

32. 
    А КАТО ЧУХА ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ, ЕДНИ СЕ ПОДИГРАВАХА, А ДРУГИ РЕКОХА: ЗА ТОЗИ ПРЕДМЕТ ПАК ЩЕ ТЕ СЛУШАМЕ.
    
33. 
    И ТАКА ПАВЕЛ СИ ИЗЛЕЗЕ ИЗМЕЖДУ ТЯХ.
    
34. 
    А НЯКОИ МЪЖЕ СЕ ПРИЛЕПИХА КЪМ НЕГО И ПОВЯРВАХА, МЕЖДУ КОИТО БЕШЕ И ДИОНИСИЙ АРЕОПАГИТ, ОЩЕ И ЕДНА ЖЕНА НА ИМЕ ДАМАР И ДРУГИ С ТЯХ.
    

Докато Святият Дух не новороди грешника и не го доведе до покаяние, неговите презумпции ще останат непроменени. И докато презумпциите на невярващия не бъдат променени, ще е невъзможно да има правилно приемане и разбиране на добрата вест на историческото възкресение на Христос. В началото атинските философи поискаха от Павел обяснение на неговото учение за възкресението. След неговата логична защита на надеждата в него и неговото предизвикателство срещу презумпциите на философите, някои се обърнаха в мисленето си. Но мнозина отказаха да поправят своите презумпции, така че когато Павел завърши с Христовото възкресението, те го осмяха и подиграха.

Приемането на фактите бива управлявано от най-върховните презумпции на човека, както Павел добре осъзнава. Павел започна своята апологетика с Бога и Неговото откровение; той завършва своята апологетика с Бога и с Неговото откровение. Атинските философи започнаха своя спор с Павел с отношение на цинично неверие относно Христовото възкресение; те завършиха спора с цинично неверие относно Христовото възкресение. Но Павел знаеше и показа, че „затворената система” на философите е въпрос на диалектическа лъжемъдрост и невежество. Техният възглед, че Бог обитава в непроницаема тайнственост, подкопава тяхното подробно учение за Него. Техният възглед, че историческите събития са въпрос на ирационална съдба, противоречи на тяхното убеждение, че всички неща са механично детерминирани, и така нататък. В своята „мъдрост” те са били станали напълно невежи относно върховната истина.

Павел знаеше, че обяснението за тяхната враждебност към Божието откровение (дори когато показват на практика неспособност да избягат от неговата сила) трябва да се търси в тяхното желание да упражняват контрол над Бога (например ст. 29) и да избягнат необходимостта да се изправят пред факта за тяхното заслужено наказание пред съдийския престол на Бога (ст. 30). Те тайно се надяват, че невежеството е блаженство, и затова предпочитат тъмнината пред светлината (Йоан 3:19-20). Затова Павел „си излезе измежду тях” (ст. 33) – изречение, което не казва нищо за някакво прекъсване на неговата апологетика, и което не дава никакво доказателство, че Павел някак си е бил разочарован в своите усилия. Такива мисли биват насила внасяни в стиха.

Умовете на атинските философи не могат да бъдат променени чрез позоваване на няколко оспорвани конкретни факти, защото техните философски презумпции определят какво те ще направят с фактите. Нито могат умовете им да бъдат променени чрез разискване на основата на техните основни презумпции; да се прибегне до обща кауза с тяхната философия би означавало просто да се потвърди тяхното посвещение към нея. Техните умове могат да се променят единствено като бъде предизвикан целият им начин на мислене с напълно различния мироглед на Благовестието, призовавайки ги да отхвърлят същностната глупост на техните философски възгледи и да се покаят за потискането на истината относно Бога.

Такава цялостна умствена революция, позволяваща добре обосновано и философски защитимо познание за истината може да се извърши чрез Божията благодат (сравнете 2 Тимотей 2:25). Така Лука ни уведомява, че когато Павел напуска събранието на Ареопага, „някои мъже се прилепиха при него и повярваха” (ст. 34). Има нотка на тържество в наблюдението на Лука, че някои от слушателите на Павел са станали вярващи като следствие от неговото апологетично представяне. Той специално споменава, че един член на Ареопага, Дионисий, става християнин, както и една жена, която е била достатъчно известна, за да бъде спомената по име, Дамар. Това са само някои новоповярвали „между другите.” Църковната традиция от около 170 от Хр. казва, че Дионисий е бил поставен от Павел като първия старейшина в Атина. (През пети век някои лъжетълкувателни трудове от неоплатонически характер използват неговото име.) Но самият лука не споменава за организирана църква в Атина, както бихме очаквали от един езичник да спомене, ако точно в Атина е започната църква. Всъщност, едно семейство живеещо в Коринт е взето от Павел като църковен „първи плод в Ахея” (1 Коринтяни 16:15). Очевидно в Атина не е започната църква веднага, макар патристичните автори (особено Ориген) да споменават за църква в Атина – изглежда в крайна сметка започната известно време след служението на Павел там. Най-ранните следапостолски апологети, Квадрат и Аристид, пишат по времето на император Адриан, и двамата са от Атина. Както и да възстановяваме църковната история на града, очевидно е, че работата на Павел там не е била напразна. Чрез Божията благодат тя вижда успех и неговият апологетичен метод може да бъде ръководство и стимул за нас и днес. Дано и ние да имаме смелостта в една горделива университетска среда, която се радва на най-висшата култура на нашето време, да заявим ясно на учените философи с техните велики умове, че те всъщност са невежи идолопоклонници, които трябва да се покаят пред идващия съд на Божия възкресен Син.

(1) Речта на Павел пред Ареопага в Деяния 17 излага една класическа и примерна среща между християнската вяра и светското мислене – между „Ерусалим и Атина.” Апологетичният метод на Апостола за разискване с образовани невярващи, които не признават властта на Писанията, се оказва подходяща схема за нашата защита на вярата днес.

(2) Като съдим от отношението на Павел към атинските философи, той не цели да пренебрегне тяхната ученост, но също не позволява тя да упражнява влияние върху неговия християнски възглед. Двете области на мислене очевидно се занимават с едни и същи въпроси, но Павел не работи да присъедини видимо подкрепящите елементи от езическата философия в своята система на християнско мислене. Поради изкривяващото истината и създаващо невежество естество на невярващото мислене, предизвикателството на Павел е, че всяко разискване трябва да бъде поставено в презумптивния контекст на истината на откровението и християнското посвещение. Отношението, което „Атина” трябва да има спрямо „Ерусалим,” е отношение на неизбежна зависимост.

(3) Вместо да се опитва да състави естествена теология върху философската основа на своите противници – възприемайки автономното мислене, където това е възможно – подходът на Павел е да подчертае антитезата между себе си и философите. Той никога не възприема неутрална позиция, като знае, че естествената философия на атинските философи е по същество естествено идолопоклонство. Той не може да разисква от техните невярващи предпоставки към библейски изводи без да стигне до двусмислие в разбирането. Така неговият отличителен възглед открай докрай бива противопоставен на философските вярвания на неговите слушатели.

(4) В разискването на Павел с философите няма нищо, което дори отдалеч да прилича на това, което в наши дни се нарича „исторически аргумент” за Христовото възкресение. Разбира се, заявлението за историческото възкресение на Христос е жизнено важно за неговото представяне. Но той не го защитава независимо на емпирична основа като просто историческо – макар и чудодейно – събитие, на което след това е дадено апостолско тълкуване. Спорът относно конкретен факт няма да доведе да промяна в презумптивната рамка на мислене на невярващия. Усилията на Павел са насочени към онзи основен и ръководен възглед или мрежа от централни убеждения, според които биват претегляни и тълкувани конкретните факти от историята.