разбрали, че ако могат да модифицират опита в училище
така, че да включва поне случайни междуетнически
контакти, допринасящи за общия успех, тогава вероятно
приятелствата между групите ще имат възможност да се
разраснат. Въпреки че подобни проекти се провеждали в
отделни щати, особено интересен подход в това отношение
- обозначен като „подход на пазела" - е развит от Елиот
Арънсън и негови колеги от Тексас и Калифорния.
Същността на този начин на обучение се изразявала в това,
че от учениците се изисквало да работят заедно, за да
овладеят материала за предстоящия изпит. Това се
постигало, като в групите, които се оформили, на всеки
ученик се давала само част от информацията - едно парче
от пъзела, - необходима за успеха на изпита. При тази
система учениците трябвало да преподават, редувайки се,
като така си помагат един на друг. Всеки се нуждаел от
всички останали, за да се представи добре. Като задачите в
лагера на Шериф, това усилие, което можело да бъде
увенчано с успех само чрез съвместни действия, накарало
учениците да бъдат съюзници, вместо врагове.
Когато подходът на пъзела бил изпробван в класове с
много силно етническо разделение, той довел до
забележителни резултати. Изследванията показват, че в
сравнение с другите класове от същото училище, които
използвали традиционния метод на конкуренцията,
подходът на пъзела увеличил значително приятелствата и
намалил предразсъдъците между етническите групи. Освен
значителен спад на враждебността това донесло и други
важни предимства: при учениците от малцинствата се
увеличили самоуважението, положителното отношение към
училището
и
оценките
от
Изтегляне
Сподели с приятели: |
