Влиянието

111 при еднородни, но много по-големи искания, но то увеличава и готовността ни да правим и много други, при това големи услуги, които не са свързани с малката услуга, направена от нас по-рано. Именно това вторично, общо влияние, което създават малките обвързаности, ме плаши истински.
Плаши ме дотолкова, че вече нямам никакво желание да подписвам петиции, дори в полза на позиция, която поддържам. Такова едно действие има силата да промени не само моето бъдещо поведение, по и представата ми за мен самия по начин, по който не бих желал. А щом веднъж се промени представата на човека за самия себе си, възникват всевъзможни скрити предимства за онзи, който иска да се възползва от новата представа.
Кой от хората, изследвани от Фрийдман и Фрейзър, е предполагал, че „доброволецът“, който го е помолил да подпише петиция в подкрепа разкрасяването на щата, всъщност е имал интерес да го накара да изложи в двора си голям билборд за безопасността на шофирането? И кой изобщо може да заподозре, че решението му да позволи излагането на бил- борда в голяма степен се дължи на факта, че е подписал петицията? Най-вероятно никой. А ако започнат да съжаляват за издигането на билборда, кого ще обвиняват за своето решение, ако не самите себе си и проклетата си будна гражданска съвест? Те няма и да допуснат, че може би е виновен младежът с петицията и познанията му за тънкостите на оказването на влияние.
Забележете, че всички тези експерти по отношение на метода „да подпреш с крак вратата“ са били впечатлени точно от това: как чрез дребно обвързване можеш да манипулираш представата на човека за самия него.
Можеш да използваш това, за да превърнеш гражданите в
„служители на обществото“, вероятните клиенти в

112
„действителни клиенти“, затворниците в
„колаборационисти“.
А веднъж щом промениш представата на човека за самия него в посоката, която искаш, той ще се съгласи без усилие с цял куп молби, които са в хармония с тази негова представа за себе си.
Не всеки вид обвързаност обаче влияе на представата за себе си. За да може това да стане, е необходимо при обвързването да са изпълнени няколко условия. За да открием кои са те, трябва още веднъж да се върнем към преживяното от американците в китайския военнопленнически лагер в Корея. Важно е да се разбере, че най-важната цел на китайците е била не просто да получават информация от затворниците. Тя е била да ги
„покръстят“, да променят тяхното отношение и възприятието им за самите себе си, за собствената им политическа система, за ролята на тяхната страна във войната и за ролята на комунизма. И има доказателство, че тази програма наистина е работила прекалено добре.
Доктор Хенри Сигъл, ръководител на екипа за нервнопсихиатрична оценка, който преглежда завърналите се в края на войната военнопленници, докладва, че при тях убежденията по отношение на войната значително са се променили. Повечето от мъжете вярват на китайската версия, че Съединените щати са водили бактериологична война. Много от тях смятат, че американските военни части са първоначалните агресори и причина за започване на войната. Подобни промени са настъпили и в политическите пристрастия на войниците:
Мнозина изразяваха антипатия към комунистите в Китай, но в същото време ги хвалеха за „отличната работа, която са свършили там. Други твърдяха, че „макар комунизмът да няма бъдеще в Америка, аз смятам, че за Азия е нещо добро".

113
Както изглежда, действителната цел на китайците е била да променят, поне временно, мислите и чувствата на своите пленници. Според д-р Сигъл, ако измерваме постигнатото от тях чрез понятия като „отстъпничество, измяна, променено отношение и убеждения, лоша дисциплина, нисък морал, нисък дух, техните усилия са се увенчали с изключителен успех“. А след като китайската атака срещу мислите и чувствата е била в такава степен свързана с тактиките на обвързването, то става и особено важно особеностите на тези тактики да се проучат по- внимателно.

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: