Влиянието

257
Щом преподавателката не пита Карлос нищо, то трябва
да е, защото Карлос е глупав. Вероятно и самият Карлос
бил стигнал до същия извод.
Естествено, Карлос се чувстваше доста неудобно при
новата система, която изискваше от него да разговаря
със своите съученици; той имаше много трудности да
предаде информацията от онзи абзац от текста, който
беше поверен на него. Запъваше се, колебаеше се и се
измъчваше. Другите деца съвсем не му помагаха. Те
реагираха по стар навик. Щом някой се затруднява,
особено ако е смятан за глупав, те започват да му се
подиграват и да го дразнят. „Леле, ти не го знаеш -
обвини го Мери. - Ти си тъп; ти си глупав. Нищо не знаеш.“
При тази реплика една жена от нашия екип, която
трябваше да следи работата на групата, се намеси и
даде на децата съвет: „Щом искаш, дразни го, забавлявай
се, но това изобщо няма да ти помогне да научиш за
живота на Джоузеф Пулицър. Изпитът ще е само след
час.“ Забележете само как са се променили
обстоятелствата. Сега Мери не печели нищо от това да
унижава Карлос, а има вероятност да загуби много. След
няколко дни и няколко такива случки за децата стана
ясно, че единственият начин да научат информацията,
която е в ръцете на Карлос, беше да обърнат внимание на
това, което се опитваше да им каже.
Разбирайки това, децата започнаха да се превръщат в
доста добри интервюиращи. Вместо да дразнят Карлос
или да го игнорират, те се научиха до го подтикват да
говори, научиха се да задават въпроси, с които да му
помогнат да обясни мисълта си. На свой ред Карлос се
отпусна, което му позволи да общува по-добре. Само след
няколко седмици децата стигнаха до извода, че Карлос
съвсем не е толкова глупав, колкото са мислели. Те

258
откриха в него качества, които преди не бяха забелязали.
Започнаха да го харесват повече, а самият Карлос
започна да харесва повече училището и да мисли за своите
англоезични съученици не като за мъчители, а като за
приятели.
Има тенденция, когато човек постигне подобни положителни резултати, да прояви прекомерен ентусиазъм по отношение на толкова простото решение на един толкова упорит проблем. Но опитът би трябвало да ни подскаже, че подобни проблеми рядко се поддават на просто лечение. Несъмнено, така е и в този случай. Дори в рамките на процесите на кооперативно обучение, проблемите са комплексни. Преди наистина да можем да сме напълно доволни от подхода на пъзела или някой друг подобен подход за обучение за пораждане на положително отношение, трябват още изследвания, за да се определи колко често, в какви дози, при каква възраст и сред какви по вид групи стратегиите за сътрудничество ще дават резултат. Необходимо е също да разберем кой е най- добрият начин учителите да въведат новите методи - в случай че изобщо решат да го направят. В края на краищата, методите за кооперативно обучение не само радикално се отдалечават от традиционния, познат на повечето учители подход, но също така могат да застрашат чувството за собствената значимост на учителя, защото по-голямата част от активността се прехвърля върху учениците. И най-накрая, трябва да сме наясно, че съревнованието също има важен принос. То може да бъде ценен стимул за действие и да играе много важна роля в изграждането на представата за себе си. Затова задачата трябва да бъде не да се премахне съревнованието в училище, а то да престане да бъде единственият метод и редовно да се използва сътрудничество, в което са включени всички етнически групи.

259
И все пак, въпреки тези оценки, аз се чувствам окуражен от доказателствата до момента. Когато говоря на моите студенти или дори на моите съседи и приятели за възможностите на подходите за кооперативно обучение, аз изпитвам силен оптимизъм. Толкова дълго обществените училища са били източник на обезкуражаващи новини - ниски оценки на изпитите, психическо изчерпване на учителите, нарастваща престъпност и, разбира се, конфликти на расова основа. Сега има поне една светлинка в мрака и аз наистина се вълнувам от това, което може да се направи.
Защо се отклоних толкова към последствията за расовите взаимоотношения от разделението в училищата?
Смисълът е да отбележа две неща. Първо, въпреки че познаването на нещо, постигнато чрез продължителен контакт, обикновено води до по-голямо харесване, ако този контакт се свързва с неприятни изживявания, се получава точно обратното.
Следователно, когато деца от различни расови групи са събрани заедно при ожесточеното съревнование в обикновените американски училища, ние вероятно ще видим - и виждаме - засилване на проявите на враждебност. И второ, доказателствата, че обучението в екип спомага за премахване на тази враждебност, са знак за нас колко голямо въздействие оказва сътрудничеството върху процеса на харесване.
Но преди да приемем, че сътрудничеството е мощна сила, която предизвиква харесване, то трябва да бъде подложено, според мен, на още едно последно изпитание.
Дали онези, които се нуждаят от нашето съгласие, използват систематично сътрудничеството, за да ни накарат да ги харесаме и да изпълним тяхната молба? Дали го открояват, когато естествено съществува в дадена

260 ситуация? Дали се опитват да го усилят, когато съществува само в слаба степен? И най-показателното от всичко - дали го пораждат, когато липсва?
И както може да се очаква, силата на сътрудничеството преминава този тест с пълен триумф. Професионалистите в измъкването на съгласие винаги опитват да представят нещата така, сякаш заедно с тях работим за едни и същи цели, казват ни, че трябва да „обединим силите си“ за взаимна изгода, че те всъщност са наши съотборници. В това отношение може да се дадат цял куп примери.
Повечето от тях са известни - като продавача на коли например, който уж взима наша страна и „води битка“ с шефа си, за да направим ние добра сделка.
За този метод може да се намери една доста впечатляваща илюстрация, случваща се в обстановка, за която малцина от нас биха се сетили веднага - в този случай професионалистите са полицейски следователи, чиято работа е да подтикнат заподозрените да си признаят престъплението.
В последните години съдилищата наложиха редица ограничения върху начина, по който полицията трябва да се отнася към заподозрени престъпници особено когато цели самопризнания. Много процедури, които в миналото са водели до признаване на вината, вече не могат да бъдат използвани заради опасения, че съдията ще ги отхвърли впоследствие. Засега обаче съдилищата не са открили нищо нередно в употребата от полицаите на хитри психологически трикове.
Поради тази причина криминалните следователи все повече прилагат стратегии от рода на „Доброто ченге и Лошото ченге“.
„Доброто ченге и Лошото ченге“ действа по следния начин. Да кажем, младеж е заподозрян в грабеж, прочетени са му правата, но той твърди, че е невинен. Бива

261 отведен в стая, където ще го разпитват двама полицаи.
Първият от тях - или защото му отива, или защото просто е негов ред - играе ролята на Лошото ченге. Преди още заподозреният да седне, Лошото ченге се нахвърля върху
„кучия му син“ с обвинението, че е извършил обира. През останалата част от разпита неговите думи са съпроводени с викове и ръмжене. Той рита стола на заподозрения, за да подчертае яда си. Гледа го, сякаш е пълна отрепка. Ако заподозреният упорства, че е невинен, или просто отказва да отговаря. Лошото ченге побеснява. Heговата ярост расте. Той заплашва, че има приятел в прокуратурата, който ще научи от него, че заподозреният е отказал да съдейства, и ще води делото без капчица милост.
В началото на изпълнението на Лошото ченге неговият партньор, Доброто ченге, стои отстрани. След това обаче постепенно започва да се намесва. Първо се обръща само към Лошото ченге, като се опитва да успокои напиращата ярост: „Спокойно, Франк, спокойно.“ Но Лошото ченге му крещи: „Не ми казвай да се успокоя, докато той ме лъже в очите! Мразя ги тези лъжливи копелета!“ След като е минало още малко време, Доброто ченге казва нещо в полза на заподозрения; „Полека, Франк, той е още хлапе.“
Това не е подкрепа, но в сравнение със словоизлиянията на
Лошото ченге, тези думи са като музика за ушите на затворника. Но Лошото ченге си знае своето, „Хлапе ли?
Не е хлапе той. Той е един боклук. Това е той, боклук. И ще ти кажа още нещо, Той е на повече от осемнайсет и това ми стига, за да го пратя на тъмно зад решетките,“ Сега вече
Доброто ченге започва да говори напрано на младежа, обръща се към него с малкото му име и изтъква смекчаващи вината обстоятелства. „Да знаеш, Кени, че си късметлия, защото никой не е пострадал и ти не си бил въоръжен, Когато се стигне до присъдата, това ще е добре.“ Ако заподозреният продължава да твърди, че е невинен, Лошото ченге прибягва до нова тирада от

262 ругатни и заплахи. Този път обаче Доброто ченге го спира, дава* му дребни нари и му казва: „Добре, Франк, мисля, че е време и за трима ни да пием по едно кафе. Какво ще кажеш да донесеш?“ Когато Лошото ченге излиза, идва ред на Доброто ченге да изиграе своята коронна роля:
„Слушай, човече, не знам защо, но моят партньор не те харесва и иска да те закове. И може да го направи, защото ние вече имаме достатъчно доказателства. Той казва истината за прокуратурата. Там не обичат онези, които не ни съдействат. Чакат те пет години, човече, пет години!
Хич не ща и да мисля какво ще ти се случи. Ако си признаеш, че си ограбил онова място, преди той да се е върнал, аз ще се погрижа за твоя случай и ще кажа добра дума за теб на прокурора. Ако ни съдействаш, можем да ти помогнем и вместо пет, ще ти дадат две, дори може би една година. Направи услуга и на себе си, и на нас, Кени. Само ми кажи как си го направил и започваме да мислим как да те измъкнем.“ След това обикновено следват пълни самопризнания.
Стратегията „Доброто ченге и Лошото ченге“ е толкова успешна по няколко причини: заплахите на Лошото ченге лесно внушават страх от продължителен престой в затвора; принципът на контраста на възприятието (вж. първа глава) спомага за това, в сравнение с развилнялото се и злобно Лошо ченге, следователят, който играе
Доброто ченге, да изглежда като изключително разумен и внимателен човек. И тъй като Доброто ченге се е намесвало непрекъснато в полза на заподозрения - дори се е охарчило за чаша кафе, - правилото за реципрочност притиска младежа да отвърне със съответната услуга. Но най- голямата причина, поради която този метод е ефективен, е, че така се внушава на заподозрения мисълта, че има някой, който е на негова страна, някой, който е загрижен и който работи заедно с него, в негова полза. В повечето случаи на един такъв човек се гледа с повече

263 благоразположение. Освен това, предвид сериозния проблем, в който се оказва замесен заподозреният в кражба, такъв човек изглежда направо като спасител. А стъпката от спасителя до доверения изповедник е само една, и то малка.

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: