ФИГУРА 6-1 Опитът на Милграм

297
Обяснението, че участниците не са съзнавали потенциалната физическа вреда за жертвата, също било проучено при по-късен експеримент и прието за недостатъчно. При това изследване жертвата била инструктирана да заяви, че има болно сърце и че елекрошоковете влошават състоянието
ѝ:
„Аз приключвам. Изведете ме оттук. Казах ви, че имам проблеми със сърцето. Сърцето ми започва да се обажда.
Отказвам да продължа, изведете ме оттук.“ Резултатите останали същите, както и преди - 65% от изследваните лица изпълнили съвестно своите задължения, като приложили максималния електрошок.
И най-накрая, обяснението, че участниците в опита на
Милграм са били извратена шайка садисти и съвсем не са представителни за средностатистическия гражданин, също се оказва незадоволително. Хората, които се отзовали на рекламата на Милграм във вестника и пожелали да участват в изследването на „паметта“, представлявали стандартна извадка с оглед на възрастта, професията и образователното равнище. Нещо повече, проведено след това проучване на личностните им параметри показало, че тези хора са напълно нормални психически, нямало и намек за някаква групова психоза. Те всъщност са били хора като вас и мен. Или, по думите на Милграм, те наистина са вие и аз. Ако той е прав, че изследването му и неговите страховити резултати имат предвид и нас, изниква един смущаващо личен въпрос: Какво може да ни накара да правим такова нещо?
Милграм е сигурен, че знае отговора. Според него той е свързан с дълбоко вкорененото във всеки един от нас подчинение на властта. Според Милграм истинският виновник в експериментите е неспособността на участниците да се противопоставят на желанието на ръководителя на изследването - облечения в сива

298 престилка учен, - който настоявал и при нужда нареждал на участниците да изпълнят своите задължения, независимо от емоционалните и психически вреди, които нанасяли.
Данните, подкрепящи тезата на Милграм за послушание пред властта, са силни. На първо място, ясно е, че без нареждането на учения да продължат, участниците биха приключили експеримента бързо. Онова, което правели, не им харесвало, те също страдали заедно с жертвата.
Молели учения да им позволи да спрат. Когато той отказвал, те продължавали, но треперели, потели се, въздухът не им стигал, протестирали неуверено и отново молели да освободят жертвата. Забивали нокти в дланите си, прехапвали устните си до кръв, хващали се за главата, някои изпаднали в пристъпи на неконтролируем нервен смях. Както пише един външен наблюдател на експеримента:
Наблюдавах как един зрял и първоначално уравновесен
бизнесмен влиза в лабораторията с усмивка и увереност.
Само за двайсет минути той се превърна в трепереща и
пелтечеща развалина, която бързо се приближаваше към
нервен срие. Той постоянно си дърпаше ушите и кършеше
пръсти. В един момент притисна с юмрук челото си и
възнегодува: „0, Господи, нека да спрем с това!“ И
въпреки, това продължи да се подчинява на всяка дума на
експериментатора, и така до края.
Към тези наблюдения Милграм добавя още по-убедително доказателство в полза на интерпретацията за подчинение на властта, която обяснява поведението на изследваните от него лица. В по-късно изследване например ученият и жертвата си разменят репликите - в този случай ученият казвал на Учителя да спре да подава електрошокове, докато жертвата смело настоявала той да продължи.

299
Резултатите са съвсем ясни: 100% от участниците отказвали да подават повече електрошокове. До подобен резултат се достигнало при още един вариант на експеримента, при който ученият и подставеното лице си разменили ролите, така че сега ученият бил завързан за стола, а подставеното лице заповядвало на Учителя да продължи - въпреки протестите на учения. И отново нито един от участниците не посегнал към ръчката за следващото шоково ниво.
Изключително високата степен, в която участниците в ситуацията, инсценирана от Милграм, се подчиняват на желанията на авторитета, е документирана в още една разновидност на основния експеримент. В този случай
Мил грам поставя до Учителя едновременно двама учени, които подават противоречиви нареждания. Единият настоява той да прекрати шоковете, когато жертвата крещи да бъде освободена, а другият настоява експериментът да продължи. Тези противоречиви инструкции несъмнено внасят доста хумор в проекта: в трагикомично объркване и с очи, стрелкащи се от единия изследовател към другия, участникът започва да моли двамата да се споразумеят за една команда, която да може да изпълни: „Чакайте, чакайте. Кое от двете да направя?
Единият казва спри, другият казва продължавай. Кое от двете?“ Когато изследователите не успяват да постигнат съгласие, участникът трескаво се опитва да определи кой от тях е по-големият шеф. И след като не успява да намери начин да послуша авторитета, всеки от участниците най- накрая следва своите собствени правилни инстинкти и приключва с електрошоковете. Както и в другите варианти на експеримента, до такъв резултат едва ли би се стигнало, ако мотивацията на участниците е включвала някаква форма на садистична или невротична агресия.

300
Според Милграм, събраните данни непрекъснато дават нови доказателства за потресаващ феномен: „Най-важното откритие на това изследване е изключителната готовност на зрели хора да направят почти всичко по заповед на някакъв авторитет.“ От това откритие могат да се направят отрезвяващи изводи по отношение на способността на друга форма на власт - правителството, - която може да доведе до страховити нива на послушание сред обикновените граждани90. Нещо повече, изследванията разкриват несъмнената сила на авторитета и властта да контролират нашето поведение. Може ли изобщо някой да се усъмни в мощта на тази сила, след като види как участниците в експеримента на Милграм се гърчат, потят и страдат, изпълнявайки поставената им задача?
За онези, които все още имат някакви съмнения, доста показателна може да се окаже историята на С. Брайън
Уилсън. На 1 септември 1987 г. в знак на протест срещу изпращането на военно оборудване в Никарагуа Уилсън и още двама мъже легнали на железопътните линии, по които влакът трябвало да напусне военноморската оръжейна база в
Конкорд, щата
Калифорния.
Протестиращите били уверени, че техните действия ще спрат тръгването на влака през този ден, тъй като три дни по-рано били уведомили военните и железопътните служители за своите намерения. Но цивилният екипаж, на когото били дадени нареждания да не спира, дoри не намалил скоростта на влака, въпреки че протестиращите били забелязани отдалеч. Двама от протестиращите успели да се измъкнат навреме от релсите, но Уилсън не бил достатъчно бърз, влакът го прегазил и двата му крака били откъснати до коленете. Тъй като военният медицински екип, който присъствал на мястото, отказал да се погрижи за него или да го откара в болница с тяхна линейка, присъстващите — сред които и съпругата па
Уилсън и неговият син - били оставени сами да се справят

301 с кръвозагубата а продължение на 45 минути, след което той бил откаран от частна линейка.
Удивително е, че Уилсън, който бил служил четири години във Виетнам, не обвинил пито екипажа на влака, нито лекарския екип за своето нещастие. Вместо тях, той посочил системата, която ги принуждавала да действат така, като изисквала от тях да се подчиняват: „Те просто правеха това, което бях правили аз във Виетнам. Те следват заповедите, които са част от една безумна политика. Те са нейните жертви.“ Членовете на екипажа на влака също били на мнение, че са жертви, но не споделяли великодушието на
Уилсън.
Вероятно най- забележителният аспект от целия инцидент е, че екипажът на влака започнал съдебен процес срещу Уилсън, като искал наказателно обезщетение за „унижение, душевно страдание и физически стрес“, които те изпитали, тъй като той не им е позволил да изпълнят дадените им нареждания, без да му откъснат краката.
Когато се случи да се изправим пред толкова мощен мотиватор на човешките действия, естествено е да очакваме, че тази мотивация има достатъчно основателни причини.
В случая с подчинението на властта дори бегъл поглед към социалната организация на хората дава достатъчно основания. Многопластовата и общоприета система на властта дава огромно предимство на обществото. Тя позволява развитието на сложни структури за производство на ресурси, търговия, защита, експанзия и социален контрол, които в противен случай биха се оказали невъзможни. Другата алтернатива, анархията, е състояние, което едва ли би било от полза за културните общности и по думите на социалния философ Томас Хобс, ще направи живота „самотен, беден, противен, жесток и

302 кратък“. Затова още от раждането ни учат, че подчинението на съответната власт е правилно, а неподчинението е погрешно. Това е посланието, което получаваме от родителите си, от стихчетата, които учим в училище, от историите и песните от нашето детство. Това послание пренасяме в законовата, военната, политическата система, с които се срещаме като възрастни. Покорството и лоялността към законното управление се приемат като ценност.
Религиозното възпитание също дава своя принос. В самото начало на Библията например се описва как неподчинението пред върховната власт води до прогонването от Рая на Адам и Ева, а оттам и на цялата човешка раса. Ако тази метафора ви изглежда прекалено прикрита, малко по-нататък в Стария Завет четем нещо, което би могло да се приеме като най-близко подобие в
Библията на експеримента на Милграм - изпълненият с благоговение разказ за готовността на Авраам да прониже сърцето на своя малък син, понеже Бог му е наредил да го стори, без да му обясни защо. От тази история научаваме, че правилността на едно действие не се преценява на основата на такива съображения като очевидното безсмислие, вредност, несправедливост, противоречие с обичайния морал, а единствено според това дали за него е дала заповед най-висшата власт. Мъчителното изпитание на Авраам било проверка за неговото покорство. И той - също като участниците в експеримента на Милграм, които

303 най-вероятно са научили урока си от него - преминал изпитанието.

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: