Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- - конфуци-анетво, даоизъм и будизъм
- Първо познание: собственият аз
- Трето познание: социалното
- Четвърто познание: духът
- Пето познание: деятелността
- Шесто познание: уподобяване на Бога (деифи-кация)
| 19 август 1988
Седмият ден на седмата луна. Ознаменува се невероятната ежегодна среща върху Млечния път на Воловаря и Тъкачката, които са били насила разделени, 25 септември 1988 Петнайсетият: ден на осмата луна: празник в средата на есента, празник на есенната луна, смятана за най-хубавата от посестримите си. Ядат се сладкиши, наречени „лунни". Черпейки от изворите на трите учения - конфуци-анетво, даоизъм и будизъм, - китайският народ създава „своя религия". Този процес се извършва най-вече, като се спазва традицията, но и според нуждите и обстоятелствата. Така например при погребение китаецът се обръща към будисткия монах, ала и към дахшсткия свещенослужител, а също така и към образования конфуцианец, който с калиграфски почерк изписва името на починалия върху табличка,пред която се отдава почит на колене и с дълбок поклон и се извършва традиционното приношение с тамян, светлина, цветя, плодове и т. н. При женитба се търсят услугите не на будисткия монах, а на даоисткия свещенослужител, както и на просветения конфуцианец, които са призвани да се занимават със социалния ред - те трябва да определят часа и благоприятния ден за женитбата, като комбинират и съгласуват действието на тайнствените сили. Цялата церемония, в унисон с традицията и безупречна в обредно отношение, илюстрира човешкия път в хармония с Небесния и Земния, без да е задължително всички участници в нея да имат една и съща вяра, да обслужват една догма, да изповядват една религия. Нищо полезно не бива да бъде отхвърляно и тъй като нищо не е достатъчно да изрази Дао, защо да не се черпи.от традицията, а ако то не е съзвучно с нея, поне може да се постави редом. Изхождайки от панкитайската представа за све' та, от разбирането за синовната почит, за почитта към предците и за волята на Небето като компоненти на социалния ред, нищо не пречи религиозните вярвания и практика, предварително намерили своето място в схващането за света, да го обогатяват, оставайки в пълна зависимост от него. Празници, култове и обреди представляват онази гражданска религия, в която намира израз националният характер на един народ, заел своето място под Небето като огромно семейство, чиято жизненост е направила от всеки негов член, независимо дали е от благороднически или от плебейски произход, брънка от веригата на едно хилядолетно съществуване. Светът е надарен с живот, сътворен от Всевишния; невидими, тайнствени и непознати сили го движат; души и духове го изпълват. Така изглеждат постановките на анимйзма и съвкупността от неговите основни вярвания, независимо че често пъти е трудно да се схване във всеки отделен случай присъствието на тези посту-лати, да се анализират и синтезират всички фак-' тори, влизащи в съответствие, в съзвучие с основните положения. Несъмнено имаме известно основание да смятаме, че тези вярвания водят началото си от пси-хо-физиологическия опит, от определени състояния и усещания, в които те „се материализират". Така например от сънното състояние, по време на което душата - или една от душите - напуска тялото, пътува, среща се с други души и се завръща, изпълнена с представи, картини и думи, чието благоприятно или неблагоприятно значение ще създаде мотивация за различен тип поведение -боязливо, виновно или решително. Или от болестното състояние, когато човекът, атакуван от зъл и по-силен от него дух, се бори сам или подпомогнат от магьосник-лечител, за да запази душата си, своята витална енергия, за да я привърже по-силно към физическото си тяло. Или пък от усещането за онази невидима сила, присъстваща навсякъде, която анимистът не може да персонифицира или поне не повече, отколкото душата си, но от която всичко зависи и с която той трябва да се съобразява, сила, неподвластна на опознаване и „опитомяване", защото, незрима и непредвидима, тя се спотайва навред - в одуше-. вения и неодушевения свят. И накрая от състоянието на екстаз, на транс, при което- човекът се превръща в „яздитно" животно, „съпруга" или марионетка:на някое божество, дух или сила, благотворна или злотворна, така както ловец, или воин се чувства обсебен от концентрирана енергия, която го извисява над нормалното му състояние, зарежда го с тайнствена мощ, доближаваща го до света на духовете, правеща го богоподобен, дарявайки го с прозорливост, та да вижда и усеща близостта на неприятеля или плячката, като че ли силово се съобщава с тях. В действителност вярата в Бог, във Всевишния, е в същината си проста, тъй като Бог поради евоя-та „абсолютност" и, недостижимост не се нуждае от нищо, не изисква никакъв култ и не е източник на опасност. Анимизмът се интересува най-вече от божествения свят на духовете посредници, от анонимните сили, които ни заобикалят, и много малко от Всевишния. Все пак съществуват анимистки учения и способи за посвещаване, които отиват много по-далеч. Например теологията на племето бам-бара (Мали), която, основавайки^ се на вярването в преселението на душите в отвъдния свят и свързвайки го с вярата във Всевишния, предлага едно странно „хуманистично" диалектическо гледище. Според тази анимистка теология след смъртта на тялото душата отлита при Бога. Ако Бог реши тя да се прероди отново, той абсорбира част от нея. Така, във все по-умален вид душата може да познае само ограничен брой превъплъщения на земята, докато накрая бъде окончателно погълната от Бога. За да избегне такава фатална участ. душата няма друг изход, освен да стане богопо-добна. Другояче казано - да победи страданието, да „сублимира" отвъд смъртта, да обожестви природата си, да изпадне в „екстаз", тоест да прибегне до онези средства, които й предоставя великото посвещаване и които й дават възможност постепенно да придобие способност за вечно превъплъщение й накрая да стане безсмъртна като Бога. Бог не може да си позволи да погълне душа, подобна нему, а, напротив, трябва да й признае божествената привилегия на безсмъртието, „материализирано" в последователните и превъплъщения:. Душата; „потенциално" подобие на Бог, станала „онтологически" и „практически" Божие по~ добие, успява да се спаси от угасването в Бог, заплащайки за привилегията на вечното превъплъщение твърде висока цена (дълго и мъчително посвещаване). Докато при индуизма и будизма става въпрос да се постави предел на веригата от прераждания (сансара), при монотеистичните религии се говори за връщане на душата при Бога, който милостиво предлага своя рай и/или обожествяване в него, то за бамбара, както и за други анимисти, човекът постига обожествяването си чрез, върховна себевласт, за да остане завинаги в трансмиграци-онното течение на превъплъщенията, във вечността на неговата живителна мощ. „Хуманистично", бихме казали. Да, защото инициативата и самото осъществяване на деификаци-ята е дело на човека, постигнато с борба и във всеки случай, ако не против волята на Бога, то поне без негово съдействие. От тази гледна точка може би не съществува друга Божия милост освен онази, която ни дава възможност да се уподобим нему. Ще бъде грешка, ако съзрем в анимизма единствено поглед, насочен към божествения свят на духовете, жизнената сила, душите на умрелите, предците, защото проповядваното от него житейско поведение се вписва в рамките на едно продължително посвещаване, което можем да наречем „ани-мистко образование", съпоставимо с нашето традиционно „класическо" или „модерно" образование. Разбира се, катаклизми от всякакъв характер (природен, социален, политически като например: суша, глад, вътрешни войни, колонизация, робство, ислямизадия, християнизация) са обезсилили' тези демографски слаби цивилизации, неспособни да се противопоставят равностойно на онова, ко-' ето е чуждо на нравствения им кодекс. Ето защо е невъзможно да се узнае какво точно е представлявало това "анимистко образование" и да се прецени какво е останало от него. Ще се опитаме обаче да вникнем въз основа на модела бамбара в днешното „анимистко образование" и неговите нива на посвещаване. Безспорно най-удивителното в случая е присъщата му жизнеспособност, сложност и хуманизъм, в които няма нищо първично или примитивно в отрицателния смисъл на тези понятия, независимо че анимис-тките представи за вселената, биологията, антропологията, теологията, какта и техните умело изтъкани взаимоотношения са ни съвършено чужди. Като пример за това „анимистко образование" ще проследим посвещаването при бамбарите такова, каквото се преподава етап по етап, „клас" по „клас", „степен" по „степен", от шест посветител-ски общности, уподобени на шест-стави от двупо-ловото, красиво, единствено тяло, взето за образец (нещо като тялото на Първия човек, Идеала, Първородния Адам). • Първо познание: собственият аз Най-основното - онова, благодарение на което не-обрязаното дете (тоест едновременно от мъжки пол, поради половия си член, и от женски, поради девствеността си) влиза в света на възрастните. Уподобява се на долните крайници (глезен, стъпало, крака) и следователно включва понятието движение (ориентация),,насочване към нещо. Това познание осветлява основата на нещата, утвърждава чрез ритуала на обрязването отделянето на мъжкото и на женското, ориентира човека към. другата страна във всяко едно взаимоотношение (мъ' жът към жената, душата към" тялото, трудът към земята, безсмъртието- към- Бога и т. н.) и уравно-вееява тези противоположности. : Това първо познание е до такава степен фунда-ментално, че то е не само приемният изпит", който трябва да вземеш, за, да станеш човек и да получиш правото да преминеш в следващия "клас" на посвещаването, но и база на целия: курс .да "обучение", от който е възможно някои етапи да се прескочат, за да се наблегне На последния - ключ и усъвършенстване на първия. • Второ познание: словото Уподобява се на коляното (средна става на долните крайници), на осезанието, на устата. Това познание обособява „формата и обема" на опознаването чрез самата природа на словото. • Трето познание: социалното Уподобява се на таза (горна става на долните крайници), на обонянието, на гениталиите. Това познание включва социалните отношения и всички процеси на съюзяване. • Четвърто познание: духът Уподобява се на лакътя (средна става на горните крайници), на вкуса, но и на другите сетива, чрез които човекът, отличава, прави преценка. Това познание предпоставя оценката и моралното съзнание. • Пето познание: деятелността Уподобява се на рамото (горна става на горните крайници), но също и на ръцете и корема, на слуха. Това незнание „интерпретира" деятелността (съзидателната) като съответствие на виталната енергия на космоса (слънце, звезди, годишни времена, земя, фауна, флора и т. н.). • Шесто познание: уподобяване на Бога (деифи-кация) Родее се с китката, зрението, мозъка и включва усилието, което душата полага, за да се уподоби на Бога,-да превъзмогне страданието и смъртта и мъртва за онова, което я ограничава, да „възкръсне" безсмъртна в двуполовото, красиво и единствено тяло-образец, подобно на Бог. Без да претендираме за точност,що се отнася до подробностите, нея оставяме на специалистите, чрез този грубо щрихиран модел на посвещаване искахме само да накараме читателя да се докосне до амбицията на едно напрегнато стремление, чиято вътрешна логика ни се изплъзва, което обаче не пречи да усетим неговото благородство, смелост и изначална духовта изтънченост. С една дума - анимисткия хуманизъм. При боговете е, както- при хората - те са многобройни. При Бога е, както при Штдетеля - той е Първият (147). При монотеистичните религии на откровението Бог е не само без произход, но и „висш" спрямо всичко, което произтича от неговата благодат на създател, съдник и спасител. Той е Абсолютът, еднакъв към всекиго и към всички, Бог-Един, (транс)персонифициран, намесващ се според желанието си в историческия ход на своето творение. Като отхвърлят идолите и божествата, монотеистичните религии утвърждават непроницаемата, непостижима вечност на Бога и отричат всякаква теогония: Бог е нероден (148). Изграждайки съдържанието и практиката на вярата си, монотеистичните религии боравят и де юре, и де факто единствено с терминологията на универсализма,, тъй като има един Бог, една религия, а благодатта на спасението, на възвръщането към Бога е предоставена всекиму и неин обект е цялото човечество. Оттук, естествено, произтича мисионерството, а от него - прозелитизмът, чиято цел е да направи от всички народи на земята един народ Божи. Разбира се, тази мисия среща съпротива както от идеен, така и от чисто практически порядък. Даже самите монотеисти не намират общ, универсален език по много далеч немаловажни въпроси, които зависят от многобройни геополитически и исторически фактори. При това днес съществува тенденция за заместване на абстрактния, концептуален, „ускорен" и подвластен на исторически датирани и конотирани формулировки универсализъм с един отворен, „бавен" универсализъм, приемащ, че монотеистичното послание намира почва в ма-локултурна среда, а не в общности със заличена културна идентичност, в един интегритет, където има място и правото на избор, колкото и слабо да се приема и подкрепя задължението за вслушване и подчинение на Божието слово, по съществ, а не само като идея и откровение (149). Целта е от момента, в който'Монотеистичният принцип се възприеме, е търпимост ;й диалог да се осъществи постепенна обединяването на всички вярващи. Наред с „учредените" монотеистични религии, неп-рекъенато конфронтира щи се както с предизвика -телството на секуларистичния хуманизъм, тaka и помежду си, съществуват и други „учредени" pe-лигии, чиято цел е съвсем различна, тъй като те не преследват никакъв универсализъм, например традационният индуизъм, китайската религия; тибетският будизъм. Разбира се, някои: представители на тези религии днес биват спохождани от мисионерски изблици и разпространяват на Запад схващането за одухотворената „допълнителна душа" с универсален характер, сякаш обсебили връзката с Абсолютното, която материалистичнйят, „картезиански" и вярващ във всесилието на науката Запад е забравил или пренебрегнал в собствената си традиция. Подобни мисионери са: Мисията Рамакришна, индуистки или индуизиращи „секти", дзен, йога и др. Така би се установила една нерелигиозна рели-гиозност, която в известна степен, изглежда, би съответствала на религиозността айриори на тези, които смятат, че „предложеното" от Изтока взема връх над „установеното" от западен тип. Що се отнася до будизма, освободен от религиозните и синкретичните си израстъци, той е подобен на вселена, достойна за универсализъм благо- дарение на трезвата си, хуманна и радикална цел: просветлението на тази земя е извън всякаква светска или несветска имагинерност - в търсеното откъсване. Тези „учредени" религии са такива именно защото се облягат на някаква писмена традиция,, на някакъв канонически текст или откровение, като често пъти изобилни интерпретации уточняват, развиват или търсят смисъла му, защото всеки текст, неотделим от своя контекст, става „претекст" за коментар, който на свой ред се превръща в текст, неотделим от своя контекст, претекст за... и т. н. Това не означава, разбира се, „основополагащият текст" (фиксиращ-откровението) да бъде забулен, отхвърлен или да стане претекст за ненужни извращения. Що се отнася до анимистките религии, те не прес-ледват универсалистки цели, тъй като са религии на землището, нямат и текстова основа, а са устни и жестови, откъдето и значимостта, която отдават на мита и обреда и особено — на мита-осно-воположник и на жертвоприносителния ритуал. Ето защо тези религии трудно се поддават на проучване отвън, тъй като те са изградени върху твърде интимната връзка народ-страна-власт, недосега-ема де юре и де факто за всеки чужденец и чието практическо опознаване се сблъсква с енигмата на все по-езотерични тайнства. - Фактът, че всяко землище има собствен език и свой вариант на взаимоотношението народ-стра-на-власт, затруднява още повече онзи, който се опитва да проникне във вътрешната динамика на местни религии, чието проучване преминава, първо, през филтъра на собствените предубеждения на проучващия и, второ, зависи от неговите „услужливи" информатори. Обикновено тези информатори не са най-добрите, истинските посветени, често пъти са неразговорливи н направо мълчаливи по отношение на всичко, което те смятат за опасно, невъзможно или непристойно за разкриване. От друга страна, при наличие на синкретизъм, как „би могло да се установи дали се касае за съ-жителстване редом на два духовни свята (моноте-истичния и анимисткия) или за взаимопрониква-не, или пък за комбинация, при която единият взема връх над другия. Надали бихме сгрешили, ако допуснем, че в рамките на селото, на отделното племе анимисткият елемент е този, който взема връх над християнския в анимйстко-християн-ския синкретизъм, докато в „делокализиран" контекст (извън землището, племето) под въздействието на други фактори (мисионерство,, образова-ние, писмовност) християнският елемент, даже и да е политико-пророчески акцентиран, би могъл да надделее. Но едно е безспорно - анимизмът няма мисионерски или универсалистки цели, тъй като той съществува единствено в качеството си на религия на землището, местна религия, религия на цивилизации, които,, макар и да се срещат все още тук и там, са обречени на изчезване. Въпреки че поставяме религиите на тези цивилизации под общия знаменател на анимизма, не бива да забравяме, че това наименование е наше, а не тяхно, и че тази категория крие толкова раз-нолики акценти и нюанси, присъстващи и отсъстващи фактори, колкото са и разликите между трите монотеистични религии на откровението. Ако структурите на анимистките религии са подобни (и поддаващи се на абстрактна формали-зация), то подробностите са напълно различни, а що се отнася до конкретния опит, много по-лесно е да си го представим, отколкото да го изразим с думи. Ако предпочитаме „анимизъм" пред „езичест-во" за обозначаване на традиционалните, местни, невселенски и неуниверсалистки религии, то е, защото терминът „езичник" или „езичество" постепенно «е придобил значение с отрицателен заряд, за разлика от първоначалния му смисъл - „тради-ционална религия на селските общности": (от лат. pagus: околия, окръг; paganus:селянин). От друга страна, терминът „анимизъм" резюмира най-добре онова, което стои в основата на тези цивилизации: душата* - невидимото, жизнено начало, без което не биха могли да съществуват нито светът, нито духовете, нито човеците. Многобройните смислови пластове на този термин отпращат също така към монотеизма, света на божественото, култа към предците, магията - в различна степен в зависимост от етноса, млстото, епохата, класите, половете. Фактът, че много от т. нар. „еволюирали" отхвърлят едва ли не с ужас термина „анимизъм", както и „езичество" или напълно неуместното „фетишизъм", претендирайки, че са християни или мюсюлмани**, издава no-скоро претенцията им за принадлежност към „модерното и универсалното", отколкото - поне при повечето от тях - някакво реално познаване на християнството и исляма и цялостно отхвърляне на анимизма. Имайки предвид разпространението на исляма и християнството в Черна Африка, както и напредъка на научната мисъл и техническия прогрес, можем да смятаме, че хубавите дни на анимизма са преброени. Обречен е единствено да дири мар-гиналните полета на големите, установени системи, почиващи на универсална основа, с текстуално закодирана памет, каквито са универсалистки-те религии и универсалната наука, Нали точно това стана в Азия и Америка. Там анимизмът продължава да съществува, и то все no-рядко в „чист вид", единствено в затворени племенни групи, потънали в дълбините на свят, който ги отрича, или в уединени селски землища, далеч от средищата на културен обмен. Що се отнася до остатъчния анимизъм с неговите магии й суеверия, въпреки че е традицио-нален, той е no-скоро плод на материална или духовна нищета, която, да се надяваме, е временна и не представлява същността на автентичния анимизъм. -От една страна, единственото, което остава на анимизма, е да погине, тъй като „изповядващите" го цивилизации са на път да изчезнат или да бъдат изместени от модерната, индустриална цивилизация, но, от друга, дали пък да не се надяваме, колкото и безнадеждно да ни изглежда, че може би нещо от неговото своеобразно величие ще просъществува и ще се влее в новото, което африкан-ците ще създадат не за да се отличават от другите, а просто за да се „уподобят" посвоему на Бога. Може би това „нещо" ще помогне да се съчетае естествената цикличност на времето, загубило своята сакралност, но не дотам бездушно и лишено от първичността си, с историческото време на пла-нетарната зрелост, да се преоткрие удивителната красота на света, непрестанно застрашен да загуби прелестта си поради човешкия егоизъм и мегаломания. Трудността при изучаването на въпроса за Бога се дължи на двузначността на понятието „божествено". Докато при монотеизма Бог е всичко, което е божествено - собствено казано, няма нищо божествено извън Бог, - при анимизма Бог, Върховното същество, не изчерпва божественото. Наистина в монотеизма, и по-специално в християнството, Бог удостоява човека с обожествяване, но това преобразяване е именно милостта Божия и безвъзмездната му любов: човекът не е божествен, ала, бидейки богоподобен и удостоен от неговата благосклонност, може да стане божествен. Понеже няма божественост извън Бог, обожест-вяванетр може да бъде само негово дело - безвъзмездно и тайнствено. Докато при анимизма, където присъства невидимото, всемогъщо и всезнаещо Върховно същество, има и някаква божествена дифузност, която, „излъчена" от Бога, притежава в не по-мадка степен своя собствена свобода. Все едно, че Бог, така както е сътворил човека, свободен в действията и мислите си, е създал и духове, не по-малко свободни, и сили, не по-малко, даже още по-независими. Ако е вярно, че духовете, човеците и силите зависят „онтологически" от Бога, следва, че Бог не се намесва (или рядко се намесва) в битието на своето творение - човека, оставяйки го сам на себе си, дори и ако той може или трябва да се възвърне, частично или изцяло, към Него. Не е учудващо тогава, че анимистът си има повече работа с духове и природни сили, отколкото с Бога, защото нищо повече не очаква от него, нито пък се страхува от вмешателство. Ако понякога му отдава почит, то е като някаква благочестива добавка, когато всичко върви добре. Ако, обратно, нещата отиват на зле и той не знае вече кой дух и коя сила да призове, тогава в отчаяние-то си се обръща към Върховното същество, за да му подскаже, че творението му се намира в опасност. Но в ежедневните си нужди, страдания и действия човекът, изповядващ анимизма, отправя молби към божественото - света на духовете и силите, света на свещеното (150), - на което разчита и от което се бои, стреми се да го умилостиви или обезоръжи и така да си осигури пребъдване, здраве и щастие. . И монотеистът постъпва по сходен начин, тъй като знае, че Бог няма да го замести (макар и да му помогне) и че трябва да действа така, сякаш Всевишният не съществува. Ако за монотеиста Бог е спасител, това не означава, че изправя човешките грешки, нито пък че променя хода на нещата. Докато анимистът борави е дял един дифузен божествен свят. Следователно разликата се състои в следното: монотеистът знае, че Бог съществува, ала се намесва само според желанието си, а анимистът знае, освен дето Бог съществува и не се намесва, че той може да потърси закрила от дифузното и много-числено божествено (свят на духове и сили), но е нужно да положи усилия - да го ласкае, примамва, „опитомява", обезоръжава, ако трябва, защото божественото не е благоразположено към човека. Тоест всичко си има своята цена. Затова светът на анимиста е така сложен, уязвим и изпълнен със скрупули, защото добрите му взаимоотношения със селенията на духовете и силите не идват от само себе си, а са зависими от цял комплекс обреди, съставляващи своеобразен код, чийто ключ са митът и поетапното посвещаване. Иначе казано, противоречието между монотеи- сти и анимисти е не толкова на ниво вяра в Бога, във Върховното същество (Създател, Всемогъщ и Всезнаещ), въпреки че много анимисти и моноте-исти стигат дотам да „забравят" Бога и да се възползват от посредничеството на божественото, а на ниво схващане за смисъла на божественото, за неговото невидимо присъствие и несравнима сила. За монотеиста не само всичко е създадено от Бога, но и няма нищо божествено извън него, докато анимистът допуска, че дори всичко да е Божие творение, има божественост в света на духовете и силите и че действеното невидимо е само по себе си божествено, макар и анонимно. Трудно е да се улови връзката, която анимистът установява между Бог, Върховното същество, и божественото (свещеното, божествата, силите, природата, незримото), защото, от една страна, съществува коренно разграничаване между Бога и неговото творение, а от друга - въпреки всичко има някаква основна зависимост. Именно в това разграничаване между Бога и неговото творение се състои проблемът, защото ако монотеизмът и анимизмът са единодушни в абсолютизирането на Бога в качеството му на всичко недостижимо и неопределимо, все пак монотеизмът някак си приближава Бог към хората като Бог - жив, любящ, загрижен за своето творение, намесващ се в историческото му развитие чрез своите пророци месии, тоест осъществява се нова връзка между Бога и човека, между истинския Бог и истинския човек и следователно се изключва наличието на божественост (свещеност) извън Бога. Така например в посланието на св. ап. Павел до Галатяните е казано: Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изно-во да им служите? Тачите дни, месеци, . . времена и години (Гал., 4:8-10). Тъй като при анимизма, както вече се убедихме, от една страна, няма доктринален текст, на който да се опираме, а от друга - има едно прогресивно и „нескончаемо" посвещаване, никак не е сигурно, че на последния му стадий смисълът на разграничаването и зависимостта ще е същият. В този случай не ни остава друго, освен да признаем невежеството си, защото става дума за предаване на истината чрез тайнство с цялата му об-редно-митологична сложност, без да броим многобройните подхлъзвания и отклонения, почти неизбежни в ситуации на крушения и поради местния характер на божественото посредничество, по посока на практическата магия, както и на теур-гичното вещерство. Това показва до каква степен анимистките цивилизации са комплицирани и неподатливи на проучване отвън. Да ги определим като по-нисши или примитивни, означава с лека ръка и незаслужено да ги подценим, да се опитаме да ги разберем през филтъра на схващането за „простодушния дивак", означава пък да пренебрегнем напрегнатостта и противоречията, които са им присъщи, както и еволюцията, на която са подвластни. Може би е нужно да отбележим, че ако цивилизациите с монотеистична религиозна основа представят една толкова сложна и противоречива картина, макар че по право след като има само един Бог и човечество, зависещо от волята му, на което е обещано спасение, всичко би трябвало да е относително просто (хората да бъдат единни като братя с един и същи Баща), всъщност нещата далеч не са прости и по-малко противоречиви и при анимистките цивилизации, където в социологически план местното взема връх над всеобщото, неясното - над точното, божественото (сакралното) -над Бога. Но чест прави на тези цивилизации, че са преживели векове в относителен покой, че са устояли и съхранили немалко човешки ценности: да останеш човек въпреки страха и глада, болестите и смъртта, посветен в тайнството да владееш себе си и да преодоляваш паниката си в един свят на непрестанни сътресения. , Преди да илюстрираме анимизма чрез няколко молитви и къси митологични разкази, е необходимо накратко да изясним някои понятия от религиозната етнография, преминали във всекидневната реч и поради това обременени от наслоенията на предразсъдъците, убягващи на прецизно дефиниране. Тоест да отдадем на фетиша това, което е на фе-тища, на обществото - това, което му/принадлежи, на Бога - Божието, на божественото - онова, което си е негово. Да се опитаме да смъкнем от тотемите и табутата евроцентричните карикатур-ни украси, да ги освободим от всякакво позити-вистко принизяване, без обаче да им придаваме нещо повече от онова, което добросъвестно сме научили за тях. Фетиши Думата идва от португалското feitico (нещо омагьосано, „неестествено", изкуствено). Фетишизмът не съществува като религия, съществуват само фе-тишй. Вярването в ефикасността и „представителността" на фетишите предполага и произтича от едно анимистко виждане за света. Образно казано, Бог е като Велик лечител по обща медицина, към който едва ли си струва да се обърнеш, след като светът е пълен с „божествени лечители-специалисти", много по-лесно достъпни. Всъщност всеки изработен или даже „намерен" предмет е годен при наличието на определени условия, съответствия, „прилики" да представлява някое божество или да стане убежище на някоя божествена сила. Този предмет може да бъде направен едва ли не от всичко, което ни хрумне (пръст, дърво, желязо, косми, пера, козина, нокти, зъби, люспи, плат и т, н,); произведение на изобразителното изкуство или не, в качеството си на фе-тиш той е култов-предмет, използван за приноше-ние и за жертвоприношение с цел внушаване на респект и страх. Важно е да се подчертае, че макар й често фе-тишът да е свързан е магически, теургични и ве^ щереки способи, все пак той е чертогьт, лостът на невидимото, а не неговата материализация. Ето защо, ако по една или друга причина фетишът загуби ефикасността и представителността си, той се превръща в „мъртъв" предмет и поради това го изоставят или унищожават като празна обител, която божественото е напуснало. Табу е полинезийски термин (tapu) и приблизително означава „свещена граница". С превръщането на думата „табу" в еквивалент на всяка свещена възбрана се демонстрира евтин екзотизъм, но най-вече се преиначава сложната същност на цяла институция, организираща и определяща взаимоотношенията между членовете на рода, между тях и заобикалящата ги среда (гора, море, равнина), между членовете на групата и ста-рейшините (жреци, царе). С други думи, табу е онова, което излиза «звън обсега на граЕйицата, охраняваща и предпазваща този (или това), който не трябва да бъде доближавай и оскверняван, и същевременно означава самообладание и контрол над самия себе си, приучване към спазване на дистанция. Този двойствен Смисъл на респект и себевладе-ене е далеч от произволната, груба възбрана, той е по-скоро в. сърцевината на сложна конструкция, дефинираща позволеното и забраненото, но,най-вече принципа на реда, който постановява ранга, ролята и значимостта на всеки индивид в лоното на групата, както и на аеяко място и нещо — в лоното на вселената. Думата „тотем" произлиза от едно индианско наречие (Канада, областта на Големите езера). Изразът ototeman означава приблизително „сродник ми е". Изваден от социо-етническия си контекст, интерпретиран синтетически, този термин дълго време е служил като оперативно понятие на една религиозна теория, която е съзирала в тотемизма корена на „първичната" религия, във всеки случай религията на конституирането на първите човешки общества. Обаче, ако разсъдим по-внимателно, тотемът е начин за класификация, поставящ в съответствие „природни термини" и „културни термини", а не въплъщение на онтологичска, анимистка генеа-логия. С други думи. тотемите на „Орлите" и „Мечките" са респективно орел и мечка, това не е защото „произлизат" онтологически и еволюционно от тези животни - както според Дарвин човекът е произлязъл от маймуната или и двамата от някакъв прародител, - а защото всеки термин (орел/мечка) предоставя свое емблематично съкращение, олицетворяващо разликата между племената, от същия вид като тази, която „природно" съществува между орела и мечката. Фактът, че тези съответствия, отношения и зависимости, укрепвани от всякакъв род възбрани и позволения, успяват да подтикнат към поведение, което ни кара да мислим, че връзката е от онто-логически порядък, не бива да ни заставя да пренебрегваме сложността на структура, чиято „многопластова" логика никак не е очевидна и за момента не може да се обхване без пропуски, светлосенки и двусмислие. При все това, назовавайки метафорично културните .реалности (социалните отношения) с езика на природните реалности (животни/растения), то-темичната класификационна система поставя човечеството в диапазона на природата, като му показва пътя на природния ред, пътя на великото съвместяване независимо от различия и пречки. Безусловността на Бога поради самата си безкрайност е ненакърнима. Със сигурност може да се твърди, че за последователния монотеист няма и не може да съществува магия в смисъл на власт, способна да обсеби мощта на Бога, за да я използва в свой интерес (симония). Но магията не се прицелва толкова високо, не отива чак дотам, пък не е и нужно. Достатъчно й е да борави, обсебва и черпи от извора на божествена- та сила, невидимо присъстваща около нас. И понеже всичко е сила, енергия и всичко, което съществува, е „материално" изражение на тази жива енергия, проблемът е как да й станеш господар, да я овладееш, да я подчиниш и по този начин да придобиеш могъщество. С думи, жестове, действия да се предизвика ефект, който не може да се получи по друг начин. А за това са необходими познания, ловкост, понякога и хитрост. В зависимост от преследваната цел разграничаваме два вида магия: доброжелателна - в името на общото благо (дъжд, оздравяване, изобилие, победа...) и недоброжелателна (вещерство), преследваща егоистични цели, често пъти с деструктивен характер (отмъщение, измама, човекоубийство, болест, лудост, заробване...). Предвид божествения свят в неговия анимист-ки смисъл - различен от монотеистичното, панте-истинното и политеистичното разбиране на това понятие, - който съставлява лицето и скритата сила в елементите, съществата и предметите., ясно е, че анимистката религия се схваща като изцяло доброжелателна магьосническа практика и се противопоставя на вещерството, което разрушава съвместяването на нещата в света, въпреки че неви-наги е лесно да се разграничат двата типа магия поради сходството в магическите знаци и манипулации. Естествено, в ситуация на безпомощност няма как да не се породи надежда, че чрез познание, ловкост и хитрост може да се умилостиви божественото, да му се отворят очите за страданието, да се насочи неговата скрита, но съществуваща мощ в услуга на човешкото добруване. Това означава, че магията, чиято сила се укрепва и от словото, е очевидно пътят за излизане от всяко бедствено положение (болест, смърт, суша, глад, слабост, лишения и т. н.).. Възможни са и други способи, разбира се; за нас, „модерните" люде, това е напредъкът на науката и вярата в нейния прогрес. Монотеистичните религии представят ударите на съдбата като „наказание" за извършени грехове или като изпитание, подтикващо съгрешилите към повече вяра, непорочност и подчинение на Божието слово. Но това между другото. За да разреши проблема за злото и сполитащите човека злочестини, ма-гико-анимистката практика търси опора в божествените сили, от които се надява да извлече необходимото. Да се извлече обаче силата от божественото, за да се постави в услуга на общото благо и да се победи злото, не е същото, като да се впримчи в полза на „егоистичния аз". Тук се корени двойствеността на анимизма, където могъществото и витализмът доминират над етичното. Дали благотворното въздействие на изкуството като усещане за утеха, красота и призив към невидимото е наистина толкова далеч от магическите похвати и резултати? Молитвата, сливаща молещия с волята Божия, няма ли същия благотворен, не по-малко тайнствен ефект, и не. се ли стреми както магията да достигне спокойната светлина, извираща от Божията благодат? Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|