Възраждане



страница9/9
Дата22.07.2016
Размер1.91 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

От средата на 60-те
до края на 80-те години


През втората половина на 60-те години стават все по-забележими променените условия, в които се развива историческата наука. Отменен е (поне в най-крайните си проявления) инструктивният стил на налагане на историописните тези от партийни функционери. Тълкуването на събитията в парадигмата на социално-класовия подход вече допуска и възможността за връщане към безспорните национални ценности. Проявява се готовност за активизиране на проучванията в някои табуизирани през предходните десетилетия области - църковна и културна история, история на нравите и на ежедневния живот, българо-балкански и българо-европейски взаимодействия. Институциалната среда на историческата наука се усложнява в значителна степен. Укрепналият в кадрово отношение Институт по история към БАН продължава да бъде водещо изследователско звено в областта на българската история. Посредством възприетата от Съветския съюз система на аспирантурата той осигурява високо подготвени кадри както за своята дейност по издирване и публикуване на документи, така и за нуждите на някои други научни структури. През 1968 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП Институтът е натоварен със задачата по написването на многотомна история на България. Тя би трябвало не само да представи националния ни развой от позициите на марксистко-ленинската методология, но и да открои ”приноса на нашата страна в съкровищницата на световната култура”. Подготовката на изданието се превръща в приоритетна задача, работата върху която отнема няколко десетилетия, без да е приключила в пълна степен и към момента8. През 1964 г. е създаден Инститът по балканистика при БАН. Част от неговите сътрудници започват системни проучвания на българо-балканските отношения - включително и през Възраждането. Разрасналата се и укрепнала система на музеите - окръжни, градски, мемориални - създава добри кадрови предпоставки за детайлни регионални проучвания на факти и личности от Възраждането, както и за систематизиране на изворовия материал върху историята на българския народ през ХVІІІ и ХІХ в. Народната библиотека в София продължава да играе ролята на основно депо на извори за Възраждането като част от кадрите на нейния отдел Български исторически архив се ориентират и към научна работа. Подготовката на специалисти с висше образование по история се осъществява в Софийския и Великотърновския университети. През 1972 г. от големия Философско-исторически факултет се обособява Историческият факултет на СУ. Неговите кадри продължават да са сред най-ярките учени в областта, а самият факултет си изгражда име на едно от най-неконформистките звена в българската академична система. През учебната 1972/73 г. лекциите по история на Възраждането са възложени на Николай Генчев. От средата на 80-те години лекционният курс е поет от Д. Цанев. В определени периоди занятия по дисциплината (като основни или специализирани курсове) водят и други специалисти - Константин Косев, Крумка Шарова, Христо Христов, Румяна Радкова, Зина Маркова. Във Великотърновския университет преподаванията по история на Възраждането през 70-те и 80-те години се осъществяват основно от Георги Плетньов и Иван Стоянов. През 70-те и 80-те години публикаторската база на историческата тема е разширена в значителна степен. Изданията на Института по история и на Софийския университет продължават да излизат редовно, осигурявайки възможност за отпечатване както на отделни статии и рецензии, така и на по-обширни изследвания. През 1972 г. се появява академичното списание ”Bulgarian Historical Review” - издание за българска историческа наука, списвано на чужди езици. Аналогичен статус има и поредицата ”Etudes historiques”. Периодичните издания на историческото дружество, както и годишниците на музеите дават възможност за популяризиране на проучвания по регионални теми, за публикуване на документални материали, за уточняване на фактографски детайли, свързани с водещи или второстепенни събития. На високо професионално равнище се публикуват документи за Възраждането в ”Известия на държавните архиви” и в ”Известия на НБКМ”. Издателството на БАН и университетските издателства в София и във В. Търново печатат монографии и сборници със статии на преподаватели от съответните факултети. Издателството на Отечествения фронт се наема с отпечатването на многобройните селищни монографии, които придават специфичен облик на историописанието върху Възраждането през 70-те и 80-те години на ХХ век. Разширява се традицията за публикуване на материалите от тематични научни конференции, както и на юбилейни или мемориални сборници, посветени на видни учени. Съществен принос за систематизирането на основните резултати от проучванията върху Възраждането имат сборниците, посветени на Ал. Бурмов (1973), М. Димитров (1974), Д. Косев (1974, 1985), Хр. Гандев (1986), Хр. Христов (1976, 1988). На кръгли годишнини от събития се издават сборници, които в постъпателно либерализиращ се порядък интерпретират основни факти на предосвобожденското развитие. Като новаторски с акцентите си върху националните ценности се открояват сборникът ”Проблеми на Българското възраждане” (1981) и двутомникът ”Българската нация през Възраждането” (1980, 1989). Макар и в краткословен порядък, отпечатаните материали от конгресите на Българското историческо дружество и изданията от двата международни българистични конгреса (1981, 1986) дават относително ясна визия за постиженията и перспективите на знанието за Възраждането по онова време. През 1970 г. е отпечатан сборник с изследвания в чест на Михаил Арнаудов. Книгата по индиректен начин отбелязва практически пълната реабилитация на репресирания преди четвърт век учен. Тя е предшествана от преиздаването на някои негови монографии, появили се в периода между двете световни войни. Научните среди посрещат благосклонно и новите съчинения на енциклопедиста, посветени на Паисий Хилендарски (1962), на Любен Каравелов (1964) и на Българското книжовно дружество в Браила (1966). Широка популярност придобива двутомникът с подбрани историко-литературни очерци ”Творци на Българското възраждане” (1969). Убедителното завръщане на насилствено отстранения от колегията хуманитарист само по себе си представлява ясен знак за надмогването на крайностите, в които е тласнато знанието за Възраждането в първите години след 9 септември 1944 г. Определено по-освободени от идеологически предразсъдъци са и дискусиите по проблеми на Възраждането, които текат през 70-те години. През декември 1976 г. във връзка с подготовката на многотомната история е проведена дискусия за периодизацията на новата българска история. Обменът на различни мнения създава предпоставки за достигане до консенсус по трудния въпрос за началната граница на Възраждането. Макар и с известни уговорки, началото на прехода към Новото време е свързано с първите десетилетия на ХVІІІ в. Чрез редица академични и популярни издания тази теза е усвоена трайно в съвременната историопис. През 1977 г. по повод статия на Й. Митев на страниците на сп. ”Исторически преглед” започва дискусия за ролята на българската буржоазия в националната революция. С различни доводи водещите историци се дистанцират от овехтялата теза за пълната контрареволюционност на националната ни буржоазия. Поотделно Стефан Дойнов и Симеон Дамянов дори лансират концепция, че цялата буржоазия (едра, средна, дребна) е плътно ангажирана с всички основни направления на националната революция. В духа на рационалния марксизъм Кр. Шарова обобщава резултатите от обмена на мнения като характеризира отношението на отделните прослойки на буржоазията към легалните и радикални движения по периоди и по направления. Предложеният от авторката концептуален модел е израз на налагащия се по-балансиран подход към обществените реалности от предосвобожденския период. В хода на дискусията за буржоазията се откроява още по-сложният проблем за чорбаджийството и неговото отношение към културното и политическо възраждане. Започналият в края на 70-те години историописен дебат върху тази въпрос обаче се оказва неразрешим в пределите на марксистката методология; това отлага последния най-продуктивен етап на дебата за 90-те години на ХХ в. През 70-те и 80-те години продължават изследванията върху стопанското развитие на възрожденското общество, реализирани от Хр. Гандев, К. Косев, Стр. Димитров, Н. Тодоров, Хр. Христов. Върху основата на широк обем емпирични данни се формулират ред конструктивни тези за еволюцията на аграрните отношения, за отношението на чифлишките стопанства към собствено българското социално-икономическо развитие, за ранните капиталистически тенденции в градската икономика. Относителна новост в сравнение с предходните десетилетия са проучванията на В. Паскалева, Хр. Глушков, В. Хаджиниколов върху международните търговски отношения на нашите земи с различни зони на модернизираща се Европа. Макар и в индиректен план, през този период е възможно да бъде доловен и един условен диалог между тезите на нашите учени и концепциите на турските и западноевропейски османисти по проблемите, изхождащи от общоимперското икономическо развитие през ХVІІІ и ХІХ в. В самостоятелен проблемен кръг могат да бъдат обединени проучванията върху българския ХVІІІ в., активизирани след дискусията за периодизацията от 1976 г. За уплътняването на тезата, че цялото столетие принадлежи към възрожденската епоха допринасят изследванията на Вера Мутафчиева върху кърджалийското време, на Румяна Радкова върху образователното дело и интелигенцията, на Страшимир Димитров и Виржиня Паскалева върху стопанското развитие, на Надежда Драгова и Христо Христов върху Паисиевото дело. Любопитна илюстрация на градивния историописен подход спрямо този сложен възел от проблеми представлява документално-аналитичният сборник ”Румелийски делници и празници от ХVІІІ век”, отпечатан през 1978 г. под редакцията на В. Мутафчиева. Възвърнатият престиж на културно-историческите изследвания върху Възраждането ангажира с тази проблематика редица учени. Монографиите и студиите на Н. Жечев за българските емигрантски културни центрове и за просветното дело, пространните проучвания на Румяна Радкова и Николай Генчев върху произхода, състава и обществените позиции на интелигенцията, публикациите на Велко Тонев и Ангел Димитров върху образователните институции са осъществени върху основите на един дистанциран от най-неисторичните марксически идеологеми историописен модел. Пак по това време са написани и публикувани компетентни анализи на западноевропейското, балканско или руско влияние върху възрожденската култура с автори Н. Генчев, Ил. Конев, Н. Андреева, Н. Данова, А. Алексиева. Появяват се многобройни специализирани съчинения върху архитектурата и живописта, широкообхватни анализи на драматургията и театъра, многопосочни литературно-исторически текстове, както и изчерпателни обзори върху периодиката и книгоиздаването. Своеобразен индикатор за постигнатото в тази област е енциклопедията ”Българска възрожденска интелигенция” (1988), която дава максимално пространна фактографска и библиографска информация за практически всички регистрирани от изворите дейци, ангажирани със създаването и/или разпространението на културни продукти. Макар и в едри щрихи отпечатаният лекционен курс на Н. Генчев ”Българската култура ХV-ХІХ век” (1988) създава отчетлива представа за водещите тълкувателни стратегии в историописната реконструкция на културното възраждане през втората половина на 80-те години. Църковно-националното движение вече не е табуизирана изследователска зона. При все това през 60-те години в тази проблемна област все още доминират монографиите и документалните сборници, свързани с името на патриарх Кирил. През 70-те и 80-те години нещата се променят коренно. Появяват се обзорните монографии на З. Маркова за църковното движение до Кримската война (1976) и за Българската екзархия до Освобождението (1989). Статии и студии на Виржиния Паскалева, Велко Тонев, Илия Тодев, Христо Темелски, Надя Данова повествуват върху локални или персонални проявления на движението. През 1975 г. е отпечатано и първото издание на емблематичната Тончо-Жечева книга ”Българският Великден или страстите български”. Посрещната в средите на професионалните историци с първоначални резерви, тя скоро придобива полудисидентски статус на феномен, съдействал за отърсване на църковното ни възраждане от прахоляка на десетилетни идеологически предразсъдъци и атеистични наслоения. Настояванията на Т. Жечев за надмогване крайностите на противостоянието просветители/революционери не оказва съществено въздействие върху проучванията, посветени на политическото възраждане по това време. Предпочитани обекти на историописни интерпретации остават радикалните лидери, революционните структури и въоръжените борби. Откроими приноси в по-широкото интерпретиране на тематиката имат биографичните изследвания на В. Трайков за Г. С. Раковски, на Кр. Шарова за Л. Каравелов, на Н. Генчев за В. Левски. Монографията на Ст. Дойнов за освободителното движение в началото на ХІХ в. (1979), статиите и студиите на Ог. Маждракова-Чавдарова за освободителните борби през 50-те и 60-те години, очеркът на Н. Жечев за Велчовата завера (1985) свидетелстват убедително, че дори и тази приоритетна за марксистката историопис област постепенно се еманципира от политически целесъобразните тези. Освобождаването от идеологическите клишета се долавя и в колективния труд на Дойно Дойнов, Константин Косев и Николай Жечев ”История на Априлското въстание”, отпечатан през юбилейната 1976 г. В по-сложно положение са поставени изследователите на руско-турската война 1877/78 г., довела до създаването на Княжество България. Тълкуването на промените в съдбата на българския народ, свързани с тази война, до самия край на 80-те години е подвластно на безкритичната възхвала на повратната, но определно нееднозначна въоръжена инициатива на руския царизъм. Под натиска на извъннаучни фактори представата за характера на българо-руските контакти през Възраждането през 70-те и 80-те години на ХХ в. е консервирана на нивото на идеологическите постулати от предходните две десетилетия. Това обстоятелство личи ясно както в обемния сборник ”Българското възраждане и Русия” (1981), така и в поредицата научни и популярни книги, отбелязващи вековния юбилей на Освобождението. Показателен детайл в това отношение представлява изземването и претопяването на отпечатаната през 1975 г. на монография на утвърдения вече учен Н. Генчев ”Българо-руски културни общувания през Възраждането” - една традиционно написана книга, която на няколко места в завоалирана форма проблематизира руската балканска политика. Определено по-раздвижен е оценъчният фон около проблемите, свързани с българо-европейските и българо-балканските политически контакти и културни взаимодействия. Като приносни се открояват съчиненията на Димитър Косев, Симеон Дамянов и Николай Генчев за въздействието на Франция върху националното ни развитие, статиите на Андрей Пантев и Христо Глушков за политически и търговски контакти между българи и британци, проучванията на Виржиния Паскалева и Константин Косев за българо-пруски/германски общувания. Николай Жечев, Николай Тодоров, Надя Данова, Веселин Трайков, Стоян Маслев, Илия Конев свързват имената си с историописни текстове, посветени на отношенията със съседните балкански народи - гърци, румънци, сърби. Подчертаното разширяване на научния интерес към областта на международните комуникации има две важни последици: 1) в научно обръщение са включени значителен обем неизползвани или непознати чужди извори за Възраждането; 2) картината на националната ни еволюция е реконструирана при по-стриктно отчитане тенденциите на общоевропейското и общобалканско развитие. В пряк диалог със собствено българския историописен процес се развиват проучванията по възрожденски проблеми от страна на някои чуждестранни българисти. Без присъщото на следвоенната съветска историопис настойническо отношение по въпроси от предосвобожденското ни развитие публикуват статии и книги Василий Конобеев, Нина Зуева, Екатерина Шатохина, Евгения Лвова, Степан Сиделников, Николай Червенков, Агоп Улунян, Кукури Лилуашвили. Румънците Петре Константинеско, Лаура Баз-Фотиаде, Константин Велики, Елена Сюпюр допринасят в значителна степен за уплътняване на фактическата картина, представяща историческата съдба на българската стопанска и политическа емиграция във Влашко и Молдова. Монографията на сръбския професор Джордже Игнятович ”Любен Каравелов и сръбското общество” (1969) е призната като безспорно приносен анализ към осмислянето на българо-сръбските отношения през 60-те години на ХІХ в. В отделен очерк гръцкият професор Стефанос Пападополос разглежда българското политическо развитие през ХІХ в. в пряка успоредица със съдбата на другите балкански народи. Макар и встрани от марксистката линия на националната ни историческа наука свое присъствие в проблематиката на Българското възраждане регистрират американците Джеймс Кларк, Майкъл Петрович, Филип Шашко, както и канадският учен Томас Майнингер. Традиционният за българската историопис персоналистки подход към възрожденското минало се активира в продуктивен план още в началото на 60-те години. Симптоматичен знак за констатираната тенденция представлява съставеният през 1965 г. сборник с авторски очерци на М. Арнаудов озаглавен ”Поети и герои на Българското възраждане”. Успоредно с проучванията върху жизнения път и обществената дейност на най-видните революционери се подготвят и отпечатват монографии и студии за други политически фигури - бунтовници, учители, книжари, публицисти. Панайот Хитов и Бачо Киро, Найден Геров и Тодор Икономов, Иван Селимински и Хр. Данов, Сава Филаретов и Тодор Пеев, Драган Цанков и Григор Пърличев, Илия Блъсков и Неофит Рилски - това са само част от ярките обществени фигури, чиито биографии стават обект на убедителни историописни реконструкции през 70-те и 80-те години. Пряко свързан с все по-настойчивите вглеждания в делата на възрожденската интелигенция е и продължаващият процес по публикуване книжовната продукция на разширяващ се кръг общественици. Четирите тома със съчинения на Раковски (1983-1988), 8-томното издание на представителна част от Славейковото творчество (1978-1981) и 12-томната поредица с Каравелови текстове (1984-1989) се нареждат сред елитната част на споменатата група издания. В по-малък обем, но в удобен за учебно и академично ползване вид са отпечатани и томове със съчинения на Софроний Врачански, Васил Априлов, Нешо Бончев, Добри Войников, Васил Друмев, Райко Жинзифов, Иван Богоров и др. Като цяло публикуването на исторически извори е съществен приоритет на институциите, свързани с възрожденската история. Особеност на периода е засиленият интерес към чуждите документи. В специализирани сборници и в периодични издания са включени многобройни западно- и централноевропейски и балкански извори. Професионално подготвените за печат английски, френски, австрийски, маджарски, румънски, чешки, руски и др. пътеписи за Балканите правят достъпни на българския учен ценни наблюдения за нашите земи през ХVІІІ и ХІХ в., които трудно могат да бъдат открити в националните ни книгохранилища. Естественият акцент върху работата с руските източници също разширява зоната на поставените в научно обръщение документи. По отношение на домашните извори продължава продуктивната тенденция за публикуване на архивни сбирки, свързани с дейността на определена личност, но не в полагащите се темпове. Плод на тази тенденция са сборниците с извори от архивните фондове на Димитраки Хаджитошев, Йоаким Груев, Николай Павлович, Васил Друмев. Отпечатани са и някои останали в ръкопис мемоарни източници, свързани с делата на исторически фигури като Тодор Икономов, Никола Бацаров, поп Минчо Кънчев. Мемоарите на много възрожденски учители са преиздадени. Като добър историописен знак може да се окачестви появата на тематични сборници с възрожденски текстове - публицистика, литературна критика, пътеписи, политически прокламации и програми и др. Обогатяването на представата за възрожденската епоха се движи и по линията на регионалните изследвания. Монографиите на С. Дамянов за Лом, на Н. Генчев за Пловдив, на Ив. Унджиев за Карлово, на В. Тонев за Добруджа, на Ил. Тодев за Тракия, както и колективните трудове върху миналото на Враца, В. Търново, Трявна, Габрово, София проникват в много от детайлите на възрожденските процеси по места. Подобни постижения бележат, макар и в немонографичен вид, и редица музейни специалисти по отношение на селищата, в които работят - Георги Джумалиев за Шумен, Тодорка Драганова за В. Търново, Величка Койчева за Ст. Загора, Жечка Сиромахова за Русе, Михаил Грънчаров за Плевен. Освободени от някои историописни клишета, регионалните проучвания се движат близо до живата конкретика на българското възрожденско битие. Те разкриват синкретизма на модернизационните процеси, демонстрирайки реалното единение между политическите начинания, образователните инициативи и църковните борби, които по места обикновено са резултат от активността на едни и същи лидери, общи институции или взаимно застъпващи се инициативи. Усложняващата се представа за динамиката на процесите във възрожденското общество намира израз и в текстове, ангажирани с неприоритетни за маркистката историопис теми - читалища и учителски събори, книжовни дружества и издателства, библиотеки и печатници. Специфичен феминистки привкус носи обширното изследване на В. Паскалева със заглавие ”Българката през Възраждането” (1964, второ издание 1986); една книга, която в относително ранен период прониква задълбочено в съществени детайли на възрожденското ежедневие. Значим акцент върху самоуправленските институции поставя монографията на Хр. Христов ”Българските общини през Възраждането” (1973). В непривично теоретичен план през 80-те години се интерпретират и проблемите за формирането и особеностите на българската нация през Възраждането. Независимо, че статиите на Хр. Христов, В. Паскалева и Хр. Гандев по този въпрос са натоварени с известен схематизъм, самият факт на историописно открояване на националообразуващите тенденции е показателен за налагащия се по-широк методологически подход спрямо епохата. В резултат от мащабна подготвителна работа през 1985 и 1987 г. се появяват пети и шести том от представителната академична поредица ”История на България”. В хронологически порядък двете книги проследяват развитието на българския народ в периода на Възраждането чрез текстове, написани от най-авторитетните специалисти по съответните проблеми. На фона на качествени илюстрации подробните статии и старателно подготвеният научен апарат представят в умален мащаб постиженията и слабостите на българската историопис по проблемите на Възраждането от това време. Добрата фактографска уплътненост и освободеното от директни идеологически внушения повествование доближават томовете до положителните страни на аналогични западноевропейски книги, ползвани като образец при подготовката на академичната история. Подчертаният приоритет на революционните борби, ненадмогнатият биографизъм, както и непреодолените клишета при представянето на някои факти и процеси показват, че през 80-те години на ХХ в. - независимо от разчупването си - комунистическите идеологеми продължават да властват над историописанието, свързано с Възраждането. Влиятелният и склонен към неканонично историописно поведение професор Николай Генчев присъства почти символично в двата академични тома. Това обстоятелство представлява симптоматичен знак за свързаната с неговото публично поведение неконформистка линия в тълкуванието на епохата. Популярният му лекционен курс ”Българско възраждане” (1978, 1981, 1988, 1995), ръководеното от него амбициозно начинание за проучване на възрожденската интелигенция, протежираният от професора кръг от млади учени, направили успешни кариери с културно-исторически изследвания на Възраждането - всеки един от тези факти свидетелства убедително, че прекомерно разстланото научно поле на историческото знание за Възраждането през 70-те и 80-те години не е лишено от ярки творчески присъствия.

90-те години Радикалните процеси на политическа и културна демократизация, получили тласък след 1989 г., поставят хуманитаристиката в променена обществена ситуация. Макар и частично дестабилизирана, институциалната среда на историческата наука запазва основните си параметри. В условията на значителни финансови ограничения и кадрова редукция институтите по история и балканистика при БАН, университетите и музеите продължават да бъдат основните научни центрове, свързани с проучвания върху възрожденската епоха. С разрастването на частния сектор в издателската дейност публикаторската база определено се разширява. Отпадат цензурните ограничения. Независимо че позициите на научната критика отслабват, някои от здравите регулационни механизми в системата на историческото знание продължават да действат, отсявайки най-стойностните книжовни прояви. През 90-те години продължават изследванията в традиционните тематични направления - социално-икономическо развитие, революционни борби, църковно движение, културни прояви, регионални особености, личностни присъствия. Освободените от идеологически ограничения тълкувателни възможности предпоставят появата на нови или актуализирането на някои преддеветосептемврийски концепции, свързани най-вече с просветното и църковно възраждане. В подчертано по-широки предели се анализират българо-балканските и българо-европейските взаимодействия. Проблемите около българо-руските отношения през ХІХ в. и около Източната криза 1875-1878 г. все още предизвикват ожесточени спорове. Ежедневието на възрожденския българин, легалните политически движения, самоуправленските традиции, културните институции, чорбаджийството, еволюционистките организации и инициативи - това са част от темите, получили приоритет в пространството на научните дирения чрез редица продуктивни изследователски начинания от последните години. Анализирани с посредничеството на разширяващ се кръг използвани архивни материали и публикувани извори, новите, както и традиционните теми и подходи, бележат градивни перспективи пред развитието на историческото знание за Възраждането и в условията на започналия ХХІ век. БЕЛЕЖКИ:

1. В текста терминът историопис се употребява за означаване на група от исторически текстове, свързани по опредеделен признак. Терминът историография се употребява за означаване на познанието за историописните явления и пораждащите ги феномени 2. Изложението проследява развитието на българската историопис по проблемите на Възраждането. На небългарски автори и текстове се позовавам само в случаи, когато те са оказали съществено въздействие върху еволюцията на българската историопис 3. Архивът на Възраждането през 1924 г. е отчислен от Етнографския музей и предаден на Народната библиотека в София. 4. Във връзка с разширяването на изследователския му профил, през 1960 г. Институтът по българска история е преименуван в Институт по история. 5. От учебната 1963/1964 г. започва системно обучение по история в и новооткрития Педагогически институт във Велико Търново. Поради спецификата на университетската система вписването на това структурно звено към проучванията на Възраждането е свързано със следващия етап в развитието на българската историопис. 6. Текстът, посветен на Възраждането, обема целия ІV том на книгата. 7. Тук употребявам термина идеологии в кавички, защото смятам, че идеологията като устойчива система от възгледи е присъща на обществени феномени от публичен характер - нации, партии, социалне групи. Личностите могат да бъдат носители на системи от идейни възгледи. 8. Според утвърдената от редакционната колегия концепция, изданието би трябвало да бъде реализирано в 14 тома. В периода 1979-1999 г. са отпечатани общо 8 книги.



ЛИТЕРАТУРА:

Генчев, Николай. Движение на изследванията в българската историография. - В: Университетски изследвания и преподавания на българската история у нас и в чужбина. С., 1982.

Генчев, Николай, Иван Унджиев, Мария Велева, Константин Косев. Основни моменти в развитието на българската историография върху Възраждането. - Първи конгрес на Българското историческо дружество. Т. 2. С., 1972.

Велева, Мария. Развитие на историческата наука в България след Освобождението - В: Лекции за следдипломна квалификация на учители. Т. IV. С., 1983.

Даскалов, Румен. Как се мисли Българското възраждане. С., 2002.

Проблеми на българската историография след Втората световна война. С., 1973.

Тъпкова-Заимова, Василка. Българската историческа наука в рамките на славянознанието (от втората половина на ХІХ до 20-те години на ХХ век). - В: История на славистиката от края на ХІХ и началото на ХХ век. София, Издателство на БАН, 1981.

 

 
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница