Дейност на Атанас Георгиев в Цариград

На 24 юли 1860 г. се състояло друго събрание, в което присъствали първенците и от околните села и градове – Провадия, Добрич и Балчик, на което събрание дядо Атанас Чорбаджи съобщил решението от 11 май 1860 г. и на 21 май същата година. Всички присъстващи единогласно приели съставения в с. Хадърджа протокол и се присъединили към него, като упълномощили дядо Атанас Чорбаджи да отиде в Цариград, за да го връчи лично и да говори от името на българите от Варненския санджак (окръг), че те всички се отказват от гръцката патриаршия и се присъединяват към възглавяваната от Иларион Макариополски Българска народна църква. В това събрание се решило да се помоли турското правителство да издаде ферман-разрешително за откриването във Варна на българско училище и българска църква.

След като получил тези пълномощия, дядо Атанас Чорбаджи се отправил за Цариград, където остава да работи за отстояването на българските народностни интереси до края на живота си. За отбелязване е, че пребиваването му в Цариград е станало на собствени негови разноски, въпреки че е бил на обществена служба.

Първата акция на Атанас Чорбаджи в Цариград е била да поднесе лично на Иларион Макариополски молбата на варненските българи до Високата порта за откриването на българско училище и църква във Варна. За радост на всички в скоро време от Цариград се получил разрешителният ферман, което изненадало неприятно гърците и гагаузите гъркомани във Варна.

Заминаването на Атанас Чорбаджи в Цариград и личното му активно участие в центъра на черковно­националната борба на българския народ срещу гръцката фенерска патриаршия съвпада по време с второто заточение на Иларион Макариополски в Мала Азия. Оказало се, че Атанас Чорбаджи бил в Цариград точно тогава, когато е имало нужда от нови, ентусиазирани патриотични българи, които в отсъствие на Иларион Макариополски да продължат борбата с неотслабваща сила.

С не по-малка енергия и настойчивост се водила същата борба и във Варненско от отец Константин. Българската училищна община във Варна се превърнала в естествен национален център на българщината в североизточния край на полуострова. Въпреки че отец Константин не фигурирал официално като неин член, тъй като все още работел в гръцката митрополия, той е бил вдъхновителят на всички родолюбиви инициативи на българите във Варна и вземал най-активно участие в осъществяването им.

Успехът на варненските българи обаче не е бил пълен, защото турските власти признавали не народностите, а църквите, или по-точно казано, народностите са били представлявани в лицето на тяхната църква и на църковните им водители. Тъй като българите християни от Варна са се представяли официално от гръцката цариградска патриаршия, последната винаги ги е злепоставяла пред турските власти. Варненският гръцки владика, като представител на варненските православни граждани, продължавал да бъде официален представител на варненските българи. Фактическото положение на нещата обаче било съвсем друго. С пробива, направен от Иларион Макариополски в Цариград и отделянето на Българската църква от Вселенската гръцка патриаршия, настъпва съществена промяна в църковното служение на българите. До този момент всички христия­ни, неза­ви­симо дали са българи, или гърци, се чер­кува­ли общо в гръцките църкви, като всички църковни тре­би – кръщения, сватби, погребения, панихиди и дру­ги – се извършвали на гръцки език от гръцки свещени­ци. След отделянето на Българската църква от фенерската гръцка патриаршия всички църковни служби, за които става дума по-горе, както и самата черковна литургия се извършвала в новоорганизираните български църкви на старобългарски език. Точно тук, при тази важна стъпка във Варна и Варненско отец Константин повече от всеки друг е дал своя неоценим принос за повдигане на народностното съзнание на българите. При това трябва да се има предвид, че той е действал сам, без да има близката подкрепа на Атанас Чорбаджи, който по това време е бил в Цариград.

Отделянето на българите християни във Варна от фенерската цариградска патриаршия допринесло твърде много за повишаване на самочувствието им и способствало за подемането с по-голяма сила борбата за национална политическа свобода от османско иго. Изобщо важна предпоставка за повдигане революционния дух и вдъхване вяра за победа в борбата срещу политическия гнет на османците е изиграла извоюваната църковна независимост.

На 30 ноември 1864 г. почива варненският гръцки митрополит Порфирий. Непосредствено след неговата смърт отец Константин напуска службата си във варненската гръцка митрополия и по този начин си развързва окончателно ръцете от всяка чужда опека. Оттук нататък отец Константин се възправя с целия си духовен ръст срещу гръцкото духовенство.

Годината 1864 е забележителна за отец Константин и поради това, че на 11 юли му се ражда син, когото кръщава с името Петър.^(IX) Впоследствие този негов син става глава на Всемирното Бяло Братство в България, известен между последователите като Учителя Беинса Дуно.

Тук искаме да отбележим, че Учителя Беинса Дуно се ражда десет години след описаната по-горе среща в солунската църква “Св. Димитрий Солунски”. От друга страна, раждането на Учителя Беинса Дуно става хиляда години след въвеждането на християнството от цар Борис І като официална религия в България.

Въпреки многото трудности и спънки в борбата срещу елинизма и османските поробители, отец Константин все по-ясно вижда своето място и все по-пълно заема своя пост на възрожденец за верска и национална свобода. Отец Константин се нагърбва с все по-големи и отговорни дела, които го ангажират цялостно и го поставят в центъра на всички народностни дела.

В първите дни на месец януари 1865 г. варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник.²¹ С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като започва свещенослужене във Варна, в което съзира своята мисия.

Същата година българите във Варна и Варненско трябва да преживеят една голяма загуба. След тежък и всеотдаен труд за българската църковна независимост дядо Атанас Чорбаджи оставя своите кости в Цариград. Като верен войник на своя пост той не напуска Цариград по време на чумната епидемия през 1865 г., на която става жертва. Погребан е в цариградските гробища в местността Егри Капу на 20 юли 1865 г.

За да характеризираме дейността на Атанас Чорбаджи и общественото мнение за него, ще приведем писаното през 1895 г. в списание “Памятник”, където се казва: “По време на черковния въпрос, когато от всички наши по-главни градове се изпращаха представители в Цариград, намери се дядо Атанас Чорбаджи от с. Хадърджа, избран от Варненско, да отиде в Цариград и на свои лични разноски в продължение на пет години да представлява българите от Варненско, без да бъде честит да дочака разрешението на въпроса. Нашите тогавашни вестници не знаеха как да се изхвалят пред света с този уважаван старец. Целият български народ произнасяше с възторг неговото име...”²²

В книжка VІ от 1895 г. на същото списание Илия Р. Блъсков, като послеслов към специално посветената статия за живота и делото на Атанас Георгиев Чорбаджи, пише: “Няма ги вече тия стари сили като дядо Атанас Георгиев Чорбаджи и надали нашето общество ще види някой път такива старци, които да заслужат уважението си между младите...”

Професор д-р Петър Ников в спомените си за Ата­нас Чорбаджи предава мнението на варненско-прес­лав­ския митрополит Симеон, като пише: “Атанас Чорбаджи беше буден и пъргав човек, облечен във френски дрехи и с турски чизми до под коленете. Обстоятелството, че той остава да действа в Цариград в помощ на Българската патриаршия и не я напуска дори и по време на чумата, както това сториха другите представители на българските епархии, показва, че той е човек, въодушевен от месианското дело, на което посвещава живота си.”²¹
Константин Дъновски – първи български свещеник във Варна

В самото начало на 1865 г. по инициатива на отец Константин варненските българи свикват събрание в търговската кантора на Сава Георгиевич, където обсъждат начина, по който да проведат цялостното разрешаване на църковния въпрос във Варна.¹⁸ След задълбочено обмисляне те решават да отправят аргументирана молба пред турското правителство, а след това и пред гръцката цариградска патриаршия за откриването на собствена църква, в която богослужението да се води на старобългарски език. Тази им молба завършвала с предупреждението, че ако не бъде уважено искането им, те са готови да осуетят посрещането на новия варненски владика и да обсебят за свои нужди някоя от гръцките църкви във Варна. Така съответната ултимативна молба, подписана от първенците на петдесет-шестдесет села от Варненския санджак (област), бива изпратена в Цариград.

На 10 февруари 1865 г. група ентусиазирани вар­ненски младежи доверяват на отец Константин, че възнамеряват да завземат с пристъп гръцката църква “Св. Георги” и търсят неговото одобрение и сътрудничество.⁴² По това време отец Константин се среща с току-що пристигналия в града стар български свещеник отец Наум от Охридския манастир “Св. Наум”, на когото разказал какво възнамеряват да направят варненските българи. Охридският свещеник не одобрил тази им постъпка, като го посъветвал, вместо да предизвикват гърците и техните църковни власти, които естествено ще реагират на постъпките им, по-добре би било без много шум, но с твърда решимост да приспособят за българска църква долния етаж на българското училище и да започнат отслужването на църковни служби на старобългарски. Тази идея била възприета от отец Константин и той се заел енергично за нейното осъществяване. Предложението било подкрепено и от патриотично настроените български граждани. Без да подозират гърците, отец Константин спечелва на своя страна и турския мухтар (кмет) на Варна Ибиш Ефенди, който дал своето мълчаливо съгласие.

На 13 февруари 1865 г. отец Константин отива в с. Хадърджа, за да вземе от тамошната църква най-необходимите черковни принадлежности – икони, свещ­ници и пр., които същия ден по мръкнало били донесени във Варна. Същата нощ бил приспособен за църква дол­ният етаж на българското училище.

Откриването на новата българска църква се проек­тирало да стане на 14 февруари 1865 г. от отец Константин. Всичко било готово за изнасяне на неделната празнична литургия на старобългарски език. Поради възникнали опасения у някои български първенци този тържествен акт бил отложен. Въпреки това на неделната литургия на 14 февруари 1865 г. в същото помещение отец Константин извършил водосвет в присъствието на много българи и прочел на старобългарски език “Часовете”. На вечерната служба пред много народ същият свещеник изнесъл изцяло църковната служба на старобългарски.

Пробивът бил направен. Гърците и гагаузите-гъркомани незабавно започнали да негодуват срещу дръзката постъпка на отца Константина. Гърците направили интриги пред турските власти във Варна, като настоявали да се забрани църковнослужението в новоприспособената църква “Св. Арахангел Михаил”. Оплакванията им обаче не дали никакъв резултат, тъй като отец Константин бил уредил предварително въпроса с Ибиш Ефенди. Тогава гърците отнесли оплакванията си до цариградския патриарх.

Държанието на турските управници във Варна окуражило българите и на 17 февруари 1865 г. в новата църква “Св. Арахангел Михаил” била отслужена редовна тържествена литургия пак от отец Константин, съвместно с още двама други български свещеници.^(X) Литургията била проведена изцяло на старобългарски, като в нея вместо името на гръцкия патриарх се споменавало името на Иларион Макариополски. По този начин отец Константин, който бил първият учител във Варненско, станал и първи български свещеник във Варна.

По-подробно перипетиите по откриването на първата българска църква във Варна са разказани от самия свещеник Константин Дъновски в неговите “Спомени”.²⁰ Още по-драматично тези събития са предадени в писмото на варненския първенец и непосредствен участник в тези събития Рали х. П. Маврудиев, адресирано до Петко Р. Славейков, писано два-три дни след тези събития.

С факта на официалното откриване на църквата “Св. Арахангел Михаил” се скъсва с гръцката духовна опека на цариградската фенерска патриаршия над българското население във Варна. Този революционен акт на варненци, разбира се, не е могъл да бъде отминат безнаказано от гръцка страна. В това отношение отец Константин, който вече бил напуснал окончателно варненската гръцка митрополия, поел върху себе си цялата отговорност. Излагайки се на редица опасности, които той посрещал с твърдост и такт, успял да обезпечи на варненските българи църковна независимост. С това отец Константин фактически започва да изпълнява функциите на областен духовен глава и застава начело на всички църковни и битови дела, свързани с българите и българщината във Варна и Варненско. Тази дейност на отец Константин съвпада с идването във Варна на новия гръцки митрополит Йоаким.
Духовната просветителска дейност на Константин Дъновски

Период до Освобождението

Основният документ, който характеризира отец Константин като глава на българските възрожденци от Варненско, е официалната писмена кореспонденция на гръцкия митрополит Йоаким във Варна, адресирана до гръцката фенерска патриаршия в Цариград през периода от 1865-1873 г.²¹

Свещеник Константин Дъновски, като председател на българското църковно и училищно настоятелство във Варна и като глава на националната Българска православна църква, поел в свои ръце властта и предста­вителството на българщината в града и околията. Всичко това възбудило гнева и злостната реакция на гърци и гагаузи-гъркомани. Гърците се запретнали да обезвредят “самозвания” български свещеник, а митрополит Йоаким подготвял отстраняването му от Варна и изпращането му на заточение в някой от светогорските манастири. Във връзка с тези планове варненският гръцки владика пише до цариградската фенерска патриаршия следното: “Умолявам Негово Святейшество да благоволи и издейства височайша заповед за отдалечаването на тоя служител (свещеник Константин Дъновски) в някои от светогорските манастири. С това ще се премахне най-главното зло и ще се обуздаят другите.”²¹

Без да обръща внимание на доносите и обструкциите, преодолявайки всички пречки, отец Константин продъл­жавал неуморно своята дейност.

На 15 август 1866 г. във Варна се събират на събор под председателството на отца Константина всички български свещеници и селски първенци от епархията, в който събор е бил изработен и приет “Привремений законник”. Този законник поставя Варненската църковно-училищна община начело в целия санджак (област), а нейният председател – в случая отец Константин – за неин църковен глава. Документът уреждал правата и задълженията на свещениците от епархията и отношенията на градовете и селата към новата българска църковна община. Така била създадена една стройна централизация на народностната българска верска общност, тъй необходима за случая. Всичко това утвърдило отец Константин не само като борец, просветител и свещеник, но и като талантлив административен вдъхновител и ръководител на всички родолюбиви инициативи в този край. Неуморно той обхождал селата на цялата епархия, като уреждал църковните им дела, освещавал нови храмове и ги присъединявал към българската църква.²¹

По личните признания на варненския гръцки митрополит Йоаким отец Константин се е бил превърнал в “глава на варненските и околни българи”²¹, а в едно възторжено писмо, отправено до поп Захария от с. Аврен от 1866 г., отец Константин бил окачествен като “наш деспот ефенди български”, което означавало, че му е гласувано доверие, като му се давало възможност да обладава голяма власт и разпоредителство в неговите ръце²¹.

Безспорен документ за голямата дейност, която провежда отец Константин в църковно и културно-просветно отношение сред българите от Варна и Варненско, са докладите и изобщо кореспонденцията, които варненският гръцки владика Йоаким води с гръцкия патриарх в Цариград. Там е предадена много релефно борбата между двамата църковни дейци и е охарактеризирано делото на отец Константин като водач и защитник на българското население от този край.

Изнесеното в тези доклади от варненския гръцки митрополит придобива още по-висока цена и поради това, че същият гръцки митрополит малко след това бива избран за вселенски патриарх на източноправославната гръцка църква под името Йоаким ІІІ. Оригиналите на тези доклади, съставляващи кореспонденцията от 142 листа в размер 40/25 см. се съхраняват в архива на Варненския археологически музей под сигнатура ССІ ХХХVІ. По-долу ще направим само няколко извадки от тези доклади, за да характеризираме как варненският гръцки владика Йоаким преценява дейността на отец Константин. Тук трябва да имаме предвид, че преценката се дава от човек, който се мъчи да оклевети дейността на българския възрожденец свещеник Константин Дъновски.

В доклада си от 13 април 1865 г. варненският гръцки митрополит пише: “... Десет дни преди пристигането ми тук превърнаха една стая на своето училище в параклис, в който свещ. Костандий (навред в тези доклади свещеник Константин Дъновски се именува като свещеник Костандий) от едно село, по произход българин, поменува в литургията името на Илариона”.²¹

В доклад от 7 ноември 1866 г. същият владика пише: ”Свещеникът Костандий, за когото преди една година писах на църквата, е вече глава на тукашните и околните българи.”²¹ В друг доклад от 28 февруари 1867 г. митрополит Йоаким пише: “Главно от преди години, а систематически от пристигането ми тук, тукашните многобройни първенци и братя в Христа българи, заедно с един свещеник на име Костандий съставили в града друга суверенна църква, като вършат всичко онова, което божествените и свети икони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и те в църквата си се събират на редовен съвет под председателството на казания свещеник, с когото разглеждат всички работи на бълга­рите – духовни и други... От около 90 села, канонически подчинени на Варненската (гръцка) епархия, едва около десет, обитавани чисто от гърци, признават светата (гръцка) митрополия, а останалите не ¢ се подчиняват, при това много от тях вършат това против волята си. Този духовен предстоятел (свещеник Константин Дъновски, б. а.) управлява целия клир на неподчиняващите се села, църкви, училища и всичко обществено на тези християни. Той назначава и размества свещеници, учители и подобни, съди съпружески спорове, издава разводи, дава позволителни за брак, падахурси, освен това осветява църкви, събира безпрепятствено владищината, за което бе свикал през лятото т.г. едно общо събрание от свещениците и първенците на българските села...”²¹

В доклада си от 13 април 1865 г. същият митрополит пише: “Свещеникът на параклиса (т.е. свещеник Константин Дъновски) действа твърде безсрамно и скандалиозно и докарва общо разбунтуване на духовете на едни против реда в църквата, а на другите – против нас.”²¹

В друг доклад от 7 ноември 1866 г. същият митрополит пише: “Към средата на август тукашните първенци българи поканиха и събраха общ събор от свещениците на своите села и от чорбаджиите, на които след разис­квания се приело уреждането на свещеническите права, преместването им от едно село в друго и прочее... От началото на септември т.г. свещеник Костандий, предстоятел на българската църква, ...събирал пари, които щял да употреби за уреждането на тукашното си незначително училище и кой знае за какво друго...”²¹

Каква роля е играел по това време отец Константин се вижда и от други документи. Така например пър­венците на с. Гюн-Доуду, Варненско, на 13 октомври 1865 г. са отправили до ръководството на варненската българска църква “Св. Арахангел Михаил” следната молба: “Подписаните селяни от селото Гюн-Доуду молиме българската черква във Варна, която знае, че сме се отделили от гръцката патриаршия и сме в мераза, молиме българското общество да представлява селото при Хюкюмата за всичките ни работи и признаваме българската черква във Варна за наша майка, та да ни варди в духовните ни черковни работи.”²⁰

Все в този смисъл отец Константин започва да играе почетната роля на “деспот ефенди български”, т.е. като автономен български разпоредител.²¹

С течение на времето турската власт, като преце­нявала целесъобразността на битовите мероприятия и инициативи, предприемани от Варненската българска църковна община, започнала да им съдейства и да ги подпомага. Онова, което в близкото минало се вършило за охраняване правата на българите и българщината във Варна и Варненско от Атанас Чорбаджи, сега изцяло минало в ръцете на отец Константин.

С разрастване функциите на Варненската българска църковна община се налагали по-големи разходи, поради което настъпили финансови затруднения. Търсейки изход от това положение, решило се начело на Варненската българска църковна община да застане лице с по-висок духовен сан, чийто авторитет да импонира на българите и да ги стимулира към по-големи парични помощи. През септември на 1867 г. свещеник Константин Дъновски се оттегля от председателския пост и се озовава в с. Хадърджа. На негово място Иларион Макариополски изпраща от Цариград архимандрит Панарет. Въпреки че тази незаслужена с нищо смяна засегнала честолюбието на отец Константин, той не престанал да се интересува и да се грижи за българските християни от Варненската епархия като за свои чада. Нещо повече, разполагайки с повече свободно време, сега той е имал възможност да се включва в по-широк кръг помощни и патриотични инициативи.

Не е безинтересно да видим преценката на Георги Сава Раковски за дейността на отец Константина. В една дописка, отпечатана в бр. 9 от 27 януари 1868 г. на вестник “Македония”, излизащ в Цариград, е писано: “Един пътник, който се намирал през първите дни на януари 1868 г. във Варна, съобщава впечатленията си и някои подробности за българите във Варна.” Като описва подроб­но тържес­твеното празнуване на Богоявление и похвалва родолюбивите българи, в дописката се казва: “Попитах за предишния им църковен предстоятел, отца Константина, къде и защо го няма. Казаха ми, че бил в с. Хадърджа, отстранен, защото били го удирили (обвинили), че бил уж в споразумение с униатската (католическата) цариградска църква и се стараел да вмъкне в униатство Варненската епархия. Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквоз нещо за този българин, който аз познавах отнапред за родолюбив мъж...”

Действително по това време свещеник Константин Дъновски е бил напуснал председателството на Варненската българска църква и община и се намирал в с. Хадърджа, но не по причини на родоотстъпничество, а по финансови съображения, които изложихме по-горе. Явно е, че пишещият дописката за вестник “Македония” не е бил правилно осведомен или е бил личен неприятел на отец Константина. Никой честен българин от Варна и Варненско не би могъл да допусне да падне и най-малка сянка на вероотстъпничество от страна на отец Константин. Точно обратното, той е бил винаги и си остана до края на живота си ревностен източноправославен свещеник. Ние се позоваваме на цитираната по-горе дописка, за да покажем, че съставителят на дописката – Георги Сава Раковски, е имал високо мнение за отец Константина. Действително тази дописка е анонимна и не е подписана от никого, но върху нея се спира Георги Димитров, автор на “Княжество България”, който в “Известия на Варненското археологическо дружество” пише: “От стила на писаното в цариградския вестник изглежда, че пътникът, автор на тази дописка, непременно трябва да е бил Георги Сава Раковски; то се доказва и от идеите и духа, с който е писано.” Не за първи път Георги Сава Раковски скрива себе си зад някой анонимен “пътник”. Та нали пак същият автор, като “Горски пътник”, кръстосва България надлъж и шир. ²⁰

Отец Константин Дъновски прекарва в с. Хадърджа две години и няколко месеца и бива наново повикан във Варна да поеме стария си пост като ръководител на Варненската българска църковна община. Оказало се е, че и архимандрит Панарет се е сблъскал със същите трудности от финансов характер и не е могъл да направи нещо повече от онова, което се е вършило дотогава от отец Константина. Освен това между архимандрит Панарет и Варненската българска община възникнали някакви недоразумения, което предизвикало неговото отзоваване през март 1870 г. По предложение на Иларион Макариополски председателството на общината било наново възложено на свещеник Константин Дъновски, който продължил с още по-голяма ревност да се грижи за варненските българи.

В началото на 1870 г. отец Константин бива избран от Варненската епархия като делегат на Народния църковен събор на българите в Цариград.

От началото на 1871 г. отец Константин организира във Варна ученическото дружество “Просвещение”, от­крива подписка за издигане здание за девическо училище и осъществява маса други родолюбиви инициативи. Като логически завършек на неуморната дейност на отец Кон­стан­тин е образуването на Варненско-Преславската епархия, за митрополит на която бил ръкоположен на 2 де­кември 1872 г. архимандрит Симеон.

На 17 март 1873 г. варненските българи издигнали за председател на епархийския смесен съвет отец Константина.

От 1876 г. отец Константин започва да служи и в параклиса при руското консулство във Варна. Участието му като инициатор на всички родолюбиви дела на българите от Варненско, както и тесните му връзки с руското консулство във Варна, му навличат големи неприятности. Още в началото на Руско-турската война (1877-1878) той бил задържан от турците като опасен за властта човек. Повод за затварянето му е било обвинението като отявлен русофил и свещенослужител в параклиса на руското консулство. Изправен пред военен турски съд, той едва не бил обесен. Положението му било значително усложнено и поради отправените атаки срещу него от страна на варненските гърци и гагаузи. Благодарение намесата и застъпничеството на холандския консул във Варна, чиято съпруга по народност била рускиня, отец Константин останал жив. С навлизането на руските войски във Варна той бива освободен от затвора, където прекарал седем месеца.