За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев

Ние се спряхме твърде много върху легендите във връзка със Св. Димитрий Солунски, за да изтъкнем мястото, което е заемал митът за неговото покровителство не само в съзнанието на съвременниците му, но и след неговата смърт. Трайно утвърдените легенди в съзнанието на народа стават върховно упование и се превръщат в интимна история, очистена от всичко преходно. В духа на едно такова разбиране ние приемаме “Откровението” на Константин Дъновски, извършено на 10 април 1854 г. Това, прочее, се вижда и от решението му да поеме своя истински път в борбите на живота, а не да се оттегли в покоите на монашеската килия, като същевременно му се подсказва, че “очите му ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще му се връчи и ще бъде за уверение като от Бога”.

При разговора между младия Константин и стария свещеник се казва, че последният го е съветвал да изостави идеята си за отдаване на монашество. В този диалог се изтъква, че Константин Дъновски трябва да бъде категоричен и да вземе твърдо непоклатимо решение, като даде тържествено обещание да се завърне обратно там, откъдето е тръгнал, като заработи за извоюването на верска и народностна свобода за българския народ. За да придаде по-голяма тежест на отправеното му предложение за връщане във Варна, старият свещеник му връчва залог, чрез който иска да подчертае, че става дума за тържествено дадено обещание пред Бога. След като Константин Дъновски обещава, че взема присърце дадения му съвет за връщане обратно във Варна, заявявайки, че “с готовност приема всичко, което му е било казано и което ще му се каже”. Тогава – се казва в “Откровението” – старият свещеник вдигнал очи и ръце нагоре и изрекъл: “Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци”. “След тези думи – пише в брошурата си Константин Дъновски – старият свещеник посегнал към пазвата си и извадил нещо, обвито в една бяла кърпа, “с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара. Като разви кърпата, извади един антиминс и го целуна, като покани и мене да го целуна. После показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, запитвайки ме дали го познавам. Аз му рекох: “Ако е число, то е 1747.” – “Така, вярно – рече, – именно от това число води началото си тоя свят престол.”^(VI) В случая антиминсът играе символичната роля на свети църковен престол, пред който се дава тържествено обещание, валидно на клетва.

Числото 1747 е годината на проявлението на Небето в малката солунска църквичка “Лагудяни” на 20 декември 1746 г. Понеже използването на антиминса започва практически през 1747 г., в него се вписва тази година. В антиминса фигурира числото 153. Това число е взето от Евангелието на Йоана, гл. 21, ст. 11, използвано във връзка с улова на риба в Тивериадското езеро от учениците на Христа. С помощта Христова те успели да получат богат улов от 153 големи риби – число, символизиращо привличането на човешката душа към Христовата вяра.

Ако съберем двете числа от антиминса, а именно 1747 и 153, ще получим числото 1900, което изразява годината, когато Учителя Петър Дънов свиква първия събор на Бялото братство във Варна. Чрез сбора на двата числени символа – 1747 + 153 = 1900 е посочено началото на дейността на Учителя, символизирана с първия събор на Бялото Братство през 1900 г. Чрез числото 1747 се отбелязва вдигането на анатемата от българския народ, а с числото 153 се символизира благодатта Христова, която им вещае светли бъднини.

Старият свещеник, връчвайки антиминса на Константин Дъновски в църквата “Св. Димитрий Солун­ски”, е искал да го насочи към всеотдайно служене Богу и народу. Самият антиминс би следвало да се приеме и като символ за възлагане на мисия по поръчение на Небето. За да се разбере истинското значение, което старият свещеник е придавал на антиминса, връчен на Константин Дъновски, необходимо е да се проследи неговата (на антиминса) предистория, подробно разказана във втората част на брошурата.

“На 20 декември 1746 г. в Солунската църква “Панагия Лагудяни” 77-годишният свещеник йеромонах Теофани Светогорски, аскет от Иверския манастир в Света гора, Атон, извършвал агрипиния по случай 40 дни от зверското изтребление на няколко души християни от кръвожадни мохамедани. Майките и вдовиците на жертвите, заедно с някои свои роднини, във всенощно бдение горещо молели Бога за помощ и утешение. През нощта настанала голяма буря, която едва ли не съборила малката църква. Призори, малко преди завършване на литургията, бурята утихнала и църквата била огряна от чудна светлина като през бял ден. Огрени като слънца се явили трима мъже и една девойка. Зачуден, йеромонах Теофани останал вцепенен на мястото си, без да се помръдне. Девойката го наближила и му рекла: “Преподобни старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви проводена съм с тия трима набожници – мъчениците Димитрий (вероятно Св. Димитрий Солунски, б. а.), мъченик Мина, а на третия името му няма да съобщя (вероятно третият е същият стар свещеник, който се явява на Константин Дъновски в солунската църква “Св. Димитрий”, б. а.), за да ви предам волята на Пресвета Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, за нашия окаян народ християнски.”
Исторически бележки за падането на Варна под турска власт

След това в “Откровението” се казва: “За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, т.е. в 1444 г., когато християнските водители (крал Владислав ІІІ Ягело, б. а.) до град Варна със своята измама принудили турския цар (тук се има предвид султан Мурад ІІ, който лично води в битката османската войска, б. а.) да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас отправил своята молба към Бога: “О, Исусе, ако си наистина Син Божий, както Те изповядват Твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, гдето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!”... И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гняв и проклятия се изле на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!”

В горния текст от “Откровението” на Константин Дъновски спират вниманието ни две обстоятелства. Първо, че и двете армии в битката при Варна през 1444 г. са се ръководили лично от държавните им глави: на християните – от крал Владислав ІІІ Ягело, а на мюсюлманите – от султан Мурад ІІ. Това ни дава основание да считаме, че и от двете страни се е придавало особено значение за изхода на тази битка. Походът на обединените християнски войски срещу нашествието на османците в континента при победен край би могъл да бъде решителен удар срещу мюсюлманските нашественици. Второ, историята на войните е пълна с находчиви тактически хитрини, дипломатически стратегии и др. Организираният поход на християните срещу мюсюлманите обаче става в името на правдата и справедливостта, срещу бруталността и завоевателското нашествие на иноверците. Непочтеното в случая е, че именно в името на такива високи цели християните са си послужили с най-долнопробно клетво­престъпничество. Султан Мурад ІІ, възмутен от постъпката на Владислав ІІІ Ягело, с основателно негодувание моли силите небесни да станат съдници за погазената клетва. Султан Мурад ІІ не отправя молбата към Аллах, а се обръща към Исуса Христа, призовавайки го като арбитър срещу християнското безчестие. Тази форма на търсене въздаяние за несправедливостта е многократно по-силна по своето психологическо въздействие от една отправена молба за помощ към Аллаха. За да си изясним за какво клетвопрестъпничество става дума и в каква недобросъвестност е обвиняван крал Владислав ІІІ Ягело, налага се една историческа справка. Ако въпросният поход срещу османците би завършил благоприятно за християните, би следвало да се очаква предотвратяване на османското нашествие на Балканския полуостров и прогонването им в Мала Азия, респективно българският народ не щеше да преживее османско робство.

След навлизането на османците в пределите на полуострова и надвисналата угроза от падането на византийската столица Константинопол в мюсюлмански ръце папа Евгений ІV сключва на 28 юли 1442 г. уния с Византия и организира кръстоносен поход срещу османското нашествие. Начело на този поход застава младият току-що встъпил на престола двадесетгодишен полски крал Владислав ІІІ Ягело, съвместно с увенчания с бойни победи унгарски воин Ян Хуниади. В акцията по похода са привлечени сръбският деспот Георги Бранкович, Венецианската република, Дубровнишката република, като впоследствие се присъединяват босненци, сърби, власи, албанци.³³

В решителното сражение на 3 ноември 1443 г. войските на обединените християнски народи разбиват османските отряди при Ниш. Скоро след това пада в християнски ръце и София. Победоносно войските на християните се отправят към Ихтиманските теснини, които били завардени здраво от османските войски. След остри схватки и под напора на лютата зима, въпреки поражението на османските войски при София на 5 януари 1444 г., обединените християнски войски започват изтегляне обратно, като през Ниш напускат полуострова, понесли със себе си много плячка и пленници. В началото на февруари 1444 г. войските на Владислав и Хуниади се завръщат в Буда, посрещнати с големи почести като победители. Така завършва т.нар. “дълъг поход” на обединените европейски сили.

Непосредствено след завършването на похода, балканските народи, и по-специално албанците под водачеството на Скендербег и черногорския войвода Стефан Черноевиц, започват организиране на нов поход срещу Турция. Същевременно византийският император, заинтересован от подновяването на похода, търси връзки с Венеция, Дубровник, с унгарските владетели и поляците, с босненците и др. за прогонването на османците от завзетите земи на полуострова. Венеция и Папската курия са били резервирани по отношение участието си в този нов военен поход. Въпреки това обаче те не преставали да се интересуват от разгрома на нашествениците и заявявали, че “винаги са защитавали интересите на християнството и ще продължат това тежко тяхно задължение”.

В тази обстановка Владислав ІІІ Ягело свиква дър­жавния съвет, където се решава подновяването на воен­ните действия срещу османците. В противовес на това ре­шение Владислав изпраща на султана посланичество, което да уговори условия за дълготраен мир с Турция. Това става само десетина дни, след като полският държавен съвет е взел решение за ново нападение срещу османците. Изпращането на християнско посланичество се пази в пълна тайна. За него не споменават нищо западните и византийските историци. Докато пратениците на Владислав за договаряне на мирния договор са били на път, военните приготовления на запад, и по-специално на поляците и унгарците, са в пълен ход. Междувременно османците претърпяват поражение от възстаналите албанци под водачеството на неуморимия Скендербег, което още повече насърчава християните към нов освободителен поход. В такава обстановка през юни 1444 г. започват преговорите за мир на пратениците на Владислав ІІІ, Ян Хуниади и Георги Бранкович с османците. Посрещането им в Одрин става при много тържествена обстановка.

Описание на посрещането и воденето на тези преговори е направено от изтъкнатия по това време хуманист Кириак от Анкона, присъстващ в Одрин при пристигането на посланичеството.³³ По улиците на Одрин към султанския сарай се запътва изпратената от християните дипломатическа мисия. Седемдесет конни­ци яздят отстрани, за да придадат тържественост при влизането на делегацията. От страна на крал Владислав е натоварен да преговаря Стойка Гизданич. Той носи изрични кралски инструкции. Пратеникът на Ян Хуниади е Витислав, а Георги Бранкович е представен от смедревския митрополит Атанасий Фракеш и от Богдан. Османските сановници искат от посланичеството гаранции, обезпечаващи спазването на споразумението за мир, чрез полагане клетва от страна на християнските владетели. След като западните посланици дават съгласието си за полагане на такава клетва, османските сановници определят Балтаоглу Сюлейман (капуджибашия) като свой пратеник във вражеския лагер, който да получи лично в писмена форма кралската клетва на Владислав ІІІ Ягело, както и клетвата на Ян Хуниади и Георги Бранкович.

Водейки преговорите за мир, поляци, унгарци, чехи, босненци, сърби, албанци и др. трескаво се подготвят за нов поход срещу султан Мурад ІІ. В Буда се разработва военният план за похода, като се преценява, че за християнската конница ще бъде по-леко да се спусне през равна Влахия, откъдето да започне изходният пункт на военните операции. На 24 юни 1444 г. Владислав пише на босненския крал, че се е заел да унищожи “проклетите османци”. Също така праща съобщение на флорентинците, че скоро ще се отправи срещу мохамеданската напаст, за да я прогони от Европа.

В разгара на повсеместната военна подготовка на 25 юли1444 година крал Владислав ІІІ Ягело приема лич­но в унгарския град Сегед султанското посланичество и потвърждава сключения мир в Одрин, като дава писмена клетвена гаранция за спазването му в продължение на десет години, а султанът поема задължението войските му да не преминават Дунава. Само след няколко дни, на 4 август 1444 г., Владислав ІІІ Ягело обявява предприемането на нов кръстоносен поход на християните срещу османците и нарушава току-що дадената клетва. Този начин на действие силно разгневява султан Мурад ІІ. Възмутен от поведението на краля – от клетвопрестъпничеството му и неизпълнението на поетите от него международни договорни задължения, султанът кипи от ярост.

На 20 септември 1444 г. сборната армия на Владислав и Ян Хуниади, състояща се от поляци, унгарци и присъединилите се към тях власи и други, преминава Дунава при Оршова и атакува старата Видинска крепост. След като обединените християнски войски навлизат в Дунавската равнина и овладяват Оряхово, Никопол, Свищов, Нови пазар, Шумен, Провадия, през Девненското езеро се насочват към Варна. На 9 ноември 1444 г. армията на християните навлиза във Варненското поле. В същото направление султан Мурад ІІ повежда лично многобройна войска в подкрепление на турската отбрана пред Варна. Преди започването на боя на 10 ноември 1444 г. пред султанския шатър, разположен на една тракийска могила, е забоден на копие Одрино-Сегедският мирен договор, чрез което османците изразяват възмущението си за неговото пренебрегване от страна на християнската коалиция.

Битката при Варна е решаваща и ще определи съдбата на народите от Балканския полуостров за векове. Хронистите описват деня 10 ноември 1444 г. като изненадващо зловещ. Неочаквано ясното небе потъмняло, извил се силен вятър. Като някаква поличба се разразила невиждана буря. При тази обстановка още в първите часове на утрото двете войски се хвърлили в бой една срещу друга. Ние няма да описваме този необикновено жесток бой, което е сторено от цяла редица турски хронисти, систематизирани в сборника “Варна 1444 година”.³⁴ Разстроената османска армия бързо се съвзема и се хвърля в атака. Обратът на битката е толкова неочакван за османците, че техните хронисти единодушно го обясняват с вмешателството на Аллаха и Божието възмездие за безчестно потъпкания току-що сключен мирен договор, подписан при особено тържественост, между Владислав ІІІ Ягело и султан Мурад ІІ.

Разказаното около битката край Варна получава една и съща нравствена оценка както от страна на османците, и по-специално от султан Мурад ІІ, така и от отец Константина. В съзнанието на мюсюлманите поражението на обединените християнски сили през 1444 г. е преплетено с представата за Божие възмездие, поради грубо потъпкване на тържествено дадената клетва. Отец Константин в своето “Откровение” говори за “срамното престъпване от страна на християнските народи на дадена клетва”, за “умножение на греховете им”, за “препълване чашата на търпението и изливане на Божия гняв върху измамниците”. Въпреки че походът на Владислав ІІІ Ягело срещу османците е бил вдъхновяван от най-добри чувства и възвишени цели за освобождаване на Божи гроб от чуждо иго, всички виждат в разгрома на християните възмездие срещу клетвопрестъпничеството. Коварството и непочтеността, като средство за изправление на каквито и да било деяния, не могат да бъдат оправдани с нищо. Не е достатъчно да сме въодушевени само от добри подбуди и цели. Едновременно с тях е необходимо да се подберат и подходящи средства за тяхното осъществяване. Изобщо каквото и да е деяние, не е ли положено на почтени основи, не може да разчита на траен успех.

Селото, намиращо се в непосредствена близост до бойното поле, турците преименоват на Хадърджа, в чест на героя Коджа Хъдър. По време на Руско-турската война от 1769-1774 г. и особено по време на петмесечната обсада на Варна през Руско-турската война от 1828-1829 г., военните действия се водят близо до някогашното бойно поле от 1444 г. Пак оттук минават руските войски през Руско-турската освободителна война на 1877-1878 г., под главното командване през първата част от войната на руския велик княз Николай Николаевич Романов, син на император Николай І. След отминаването на военната стихия село Хадърджа, в чест на главнокомандващия на руските войски, бива преименувано на Николаевка, в който акт ние виждаме символа на приключване на робския период и поставяне началото на освобождението на България.

Малко преди освобождението на България, тук, в с. Николаевка, се ражда Учителя Петър Дънов. В България има шест други села, преименувани с ново име Николаево, но с. Николаевка е само едно и представлява русизъм на побългареното Николаево.
Християнските грехове и гонението на богомилите

В “Откровението” на свещеник Константин Дъновски се визира само измамата на крал Владислав ІІІ Ягело. В текста на същото обаче се казва, че гневът Господен бил предизвикан от “умножението на греховете на християните”. Това ни навежда на мисълта, че би следвало да се търсят и други грехове, за които не е казано нищо конкретно, а само се загатва.

Една историческа справка ще хвърли светлина и по този въпрос. Ако огледаме събитията, които сполетяват жителите на Балканския полуостров и по-специално българския народ през първата половина на Х век до началото на втората половина на ХV век, ще видим как под тежестта на своите собствени грешки българският народ бива изправен пред една непосилна борба, която завършва с духовно разслояване и загубване верската свобода, от една страна, и военно поражение, което поставя българския народ под османско иго в продължение на пет века.

През X век в пределите на тогавашна България се роди и укрепна едно самобитно духовно-религиозно движение с новаторска насоченост, известно на културния свят под името богомилство. Днес всички са единодушни в преценката си за богомилството, смятайки го за една от най-бележитите прогресивни прояви на българския народ през епохата на Средновековието. Озарено от високите идеали на християнството, богомилството не се подвоумява да встъпи в открита борба срещу проявите на разложение на църковното духовенство, от една страна, и разгулността на феодалната върхушка (царстващ дом и болярство), създатели и крепители на средновековните порядки, от друга страна.

По своята същност богомилството представлява далечен предтеча на реформаторски религиозни движения, появили се много по-късно в Западна Европа. Ако не бе безжалостно потъпкано от църквата и държавата, то би могло да се утвърди и да стане движеща духовна вълна. През втората половина на ХІ и началото на ХІІ век богомилството с неотслабваща сила воюва срещу църквата за нейното обновление, от една страна, и срещу гражданската власт за извоюване на една справедлива социална основа. Същевременно през двувековното византийско владичество (1018-1185) богомилството отстоява борбата срещу чуждото верско потисничество.

Вместо да почувстват духа на социално обновление, което е носило в утробата си богомилството, българските църковни власти и държавници го обругават и организират жестоко преследване срещу неговите последователи. Гоненията срещу богомилите започват още от времето на цар Петър І (927-969) и продължават векове, за да загасне жаравата им на полуострова и да продължат делото си на Запад. През 1211 г. цар Борил съвместно с духовенството свиква голям църковен събор срещу богомилите, последван от масови гонения, които по своя обсег и жестокост не отстъпват на Вартоломеевата нощ, а по характера си имат твърде общо със средствата за борба на Светата инквизиция на Запад. Тези издевателства стават у нас, в България, 360 години преди Вартоломеевата нощ. Организираното преследване срещу богомилите продължава и по времето на царуването на цар Иван Александър, когато в Търново се свиква нов църковен събор през 1350 г.

Гоненията срещу богомилите ги принуждават да емигрират извън границите на България. Прокудените богомили-емигранти търсят спасение в Корсика, Сар­диния, Сицилия, Италия, Босна, Херцеговина, Франция и др. Това придвижване на българските богомили започва от Х и продължава до ХІV век. Преселили се на Запад, емигрантите-богомили са разнасяли идеите на богомилството. Местното население ги наричали Българска ерес или само българи. По тази причина двама от прапрадедите на Наполеон Бонапарт фигурират в родословното му дърво с прозвището българите.⁸⁴ Така например в потомствената стълбица на Наполеон фигурира и някой си Гийом Български (Guieum de Bulgar (1034-1077), който не е българин, защото неговите родови предходници са корсиканци, но като последовател на богомилската ерес са го наричали българина. Аналогичен е случаят и на друг Наполеонов родственик от същото родословно дърво, фигуриращ като Bulgarino (1097 г.), което преведено на български, означава българчето. Първият граждански университет в света е в италианския град Болоня, организиран в края на ХІІ век от италианеца Мартино Булгаро, наречен така, защото и той се числил към богомилската ерес, титулована като “българска”.

Религиозните спорове и еретичните бунтове на богомилите в пределите на Балканския полуостров и на Запад не са някакво ретроградно отстъпление към античната политеистична религиозна концепция, а нап­ротив, носителите на тези идеи са целели утвържда­ване авторитета на християнството, представено в една осъвременена за времето си социално-религиозна морална концепция. В този смисъл, от гледището на европейската история на философската, социалната и културната мисъл, богомилството се квалифицира като нова, по-висока степен на развитие на общественото съзнание през Средновековието.

Пуснало дълбоки корени всред българите, където би могло да се превърне в разсадник на хуманитарни идеи, богомилите биват отхвърлени далеч зад пределите на България. Брутално смазани и жестоко прогонени, българските богомилски апостоли емигрират на Запад и северозапад в Босна, Херцеговина, Италия, Франция и др., за да се превърнат в далечни предтечи на по-късно утвърдилата се европейска Реформация в лицето на чешкия реформатор Ян Хус, на немските вдъхновени борци Мартин Лютер, Томас Мюнцер, Улрих фон Хутен, на нидерландеца Еразъм Ротердамски, французина Жан Калвин и др.³⁵ Вместо живителните струи на богомил­ството българската източноправославна църква по това време изпада под влиянието на исихазма, който намира последователи не само всред нисшето, но и сред върховното българско духовенство.

Спиралата на историческото развитие сочи неизменния възход чрез преодоляване инертността на миналото и разчупване на старите форми, които са станали негодни за новото съдържание. Липсва ли поглед всред ръководителите на един народ към идващото ново и превърнат ли се те в спирачки за неговото утвърждаване, тези личности и този народ биват отхвърлени от неумолимия ход на прогреса, насочен към по-съвършено светоусещане и устройство. Жалко, че тогавашните ръководители на Източноправославната църква, царстващата династия и болярството не са били в състояние да разберат духа на времето. Нима отрицанието на богомилството и изгонването на богомилите от България не е израз на неразбиране на историческата повеля на времето, за което българският народ заплати скъпо със свободата си? Какво добро може да очаква онзи народ, който вместо да даде тласък за възход напред като водеща нация, дезертира и се плъзга по линиите на гражданската и църковна разруха?

Тази преценка се споделя и от вещия славянски историк Шафарик, който е добре запознат с историята на нашето средновековие. “Българското царство – казва Шафарик – даже и по време на най-голямото си величие и сила е било застрашавано от двете велики враждебни политически сили – Византия и Римската империя, Цариград и Рим. Българското царство – допълва същият автор – обаче е бивало най-вече обезсилвано от своите собствени недъзи. Срещу социалната разюзданост на болярството и срещу нравствения упадък на църковенството се възправя с особена сила богомилството, което раздвижва народните маси, буди и внася борчески дух срещу беззаконията на царедворци и църковници. Светската и църковната власт обявяват богомилството за ерес и срещу богомилите се започва жестоко гонене. За своите идеи богомилите биват хвърляни в тъмници, малтретирани и изгонвани от страната. Въпреки това обаче богомилството не е могло да бъде задушено. През втората половина на ХІ и в началото на ХІІ век то дава решителен отпор не само срещу феодалния гнет, но и срещу чуждите нашествия. Борбата срещу богомилството е била дълготрайна и мъчителна.”³⁶

Продължителните гонения разгромяват богомилското движение и се идва до шестването на неограничената светска и църковна власт на царедворци и духовници, които довеждат България до робство. “С унищожаването на богомилското движение в средните векове – пише Клинчаров – българската реакция не само убива жизнените сили на българския народ, от които той е имал нужда, за да се брани против похитителите на неговата свобода и национална независимост, но с унищожението на богомилството за дълги години се пречупи кълнът и зарядът на българската култура.”³⁶ Носителите на този светъл заряд от прогресивни идеи обаче бяха смазани, унищожени и пропъдени от българската църква и държава, което стана причина за разрастване на разложението им. По този начин от носител на прогресивни идеи средновековна България се превръща в изоставаща робска земя, която се сгромолясва под тежестта на своите грешки и изпада в неколковековно робство.

Безпристрастна преценка за обстановката, срещу която реагират богомилите, ни дава историкът Григорий Цамблак в неговото “Похвално слово за Патриарх Евтимий”, където се казва: “Край град Търново се простира една местност, отделена от него само с една река... В тази местност беше храмът на приснодевата Христова майка и Богородица. Ежегодно в него се събираше народът от целия град, заедно с жените и децата. По обичая празнуването траеше осем дни. И когато се стичаха по случай празника и под предлог на моление, те вършеха всякакви нечисти дела, понеже местоположението и пустотата задоволяваха влечението на блудниците и поради това си навличаха божието негодувание”.³⁷

За мястото и ролята на богомилите се спира и проф. Димитър Ангелов, позовавайки се на един твърде важен паметник за нашата история, на който досега не бе обръщано достатъчно внимание.³⁸ Става дума за ”Българския апокрифен летопис”, съставен към средата на ХІ век от неизвестен автор, който е имал за цел да предаде накратко историята на българския народ от най-старо време, представена като смес от православни и богомилски легенди, където българите били представени като предопределен от Бога народ.

Накрая нека се позовем на мнението на Петър Дънов, Учителя Беинса Дуно, относно съдбата на богомилството и падането на България под турско робство, изразено в една от неговите беседи: “Когато изгониха богомилите из България, българският народ падна под турско робство цели петстотин години. Едно време евреите разпнаха Христа, но какво ги постигна след това – две хиляди години робство.”³⁹

Друга съществена простъпка, която трябва да получи своята обективна историческа преценка, е поведението на цар Иван Александър при унаследяване на неговия престол. Въпреки че даваната досега преценка за ца­рува­нето на този български цар е положителна, не може да се отминат обаче някои негови политически ходове, които имат фатални последици за съдбата на България и изобщо за народите, населяващи Балканския полуостров. Когато цар Иван Александър се възкачва на престола (1331 г.), османците напират на границата на византийските владения в Мала Азия и са пред вратите на Константинопол. Без да си даде сметка за застрашаващата го голяма опасност на нашествениците от Мала Азия, цар Иван Александър лавира между двамата претенденти за византийския престол, като се съюзява ту с единия, ту с другия претендент и с това помага косвено османците по-лесно да разгромят Византия и да се настанят на Балканския полуостров.

Към средата на ХІV век мюсюлманските нашественици достигат Мраморно море и стават господари на галиполската крепост Цимпе. С тази придобивка те се настаняват на предмостова позиция на полуострова. Тази ценна военностратегическа изгода те получават от византийския василевс Кантакузин не в резултат на военни действия, а като договорна компенсация за оказаната им военна подкрепа срещу династичните домогвания на Иван Палеолог (1352 г.). Вместо да се организират за съвместен отпор срещу мюсюлманските нашественици, византийци и българи взаимно се обезсилват, като сключват сепаративни мирни договори с османците, след което последните лесно се справят поотделно с едните и с другите. Такъв е случаят през 1363 г., когато цар Иван Александър се споразумява с Мурад ІІ за съвместно нападение срещу Иван Палеолог. Стъпили здраво на Балканския полуостров, османците още на следващата 1364 г. нападат българите. Оттук нататък събитията се развиват в полза на нашествениците, докато се стигне до пълния разгром на християнските народи, населяващи полуострова. Всички, които са влизали в непосредствен военен допир с османците, са получавали реалната представа за тяхната военна мощ, окриляна от необуздан фанатизъм. Имайки предвид това, ние недоумяваме как застрашените Византия и България не виждат грозящата ги опасност. Вместо да се организират срещу нея чрез съвместен отпор, те си позволяват игра с огъня и, разбира се, изгарят в него.

Към всички тактически грешки, които прави цар Иван Александър в своята държавническа дейност, трябва да се прибави и неговият неправилен ход по отношение разделянето на България между двамата му сина. Естествен приемник на цялата държавна власт след смъртта на Иван Александър би трябвало да бъде първородният му син Иван Страцимир. За да угоди обаче на властническите капризи на втората си жена Сара, от която има втори син Иван Шишман, Иван Александър извършва още приживе разделяне на България между тях двамата. На законния престолонаследник Иван Страцимир той дава управлението на Видинската област, а на втория си син Иван Шишман предоставя централ­ната част на държавата като Търновско българско царство. Този акт на разединение на българската държава е предшестван от самоволното отделяне на българските боляри Балик и Добротица, които се обявяват за самостоятелни феодални владетели в Карвунската област (днешна Добруджа, Балчишко) до Козяк (днешен Обзор). Всичко това улеснява разгромяването на България от османците.

В тази епоха България се сочи като факлоносец на прогресивното начало и една от първите държави в Източна Европа, които след Византия въвеждат християнството като обща народностна религия. За да се избегне влиянието на Рим и да не попадне във властта на Римокатолическата църква, чехите, в лицето на Великоморавския княз Ростислав, се обръщат към Византия да им бъдат изпратени християнски проповедници, които да отбият народа от влиянието на Римокатолическата църква. За такива им били проводени братята Кирил и Методий, които през 862-863 г. утвърж­дават в Моравско християнството от източноправославен тип. Междувременно русите от Киевска Рус са въз­прие­ли християнството чрез Византия, но поради езикови различия то им стояло като чужд придатък. Едва когато учениците на братята Кирил и Методий ги обучават на славянската писменост и ги снабдяват с разбираемата за тях славянска църковна книжнина, те почувствали силата на Христовото Слово. Поляците възприемат християнството през 966 г. по римокатолическия обред и минават в лоното на Римокатолическата църква. Като носители и разпространители на Христовото учение между славяните (с изключение на поляците) се явяват българските християнски просветители. А прогресивното начало в развитието по това време на културното човечество се провеждало чрез християнството.