Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

„Бъдете сдържани В приемането! Окажете почит към човека, като приемете от него!" - така съветвам аз тези, които нямат нищо, което да подарят.

„Самия себе си аз принасям жертва на любовта си, а подобно на себе си и своя ближен" - тъй говорят всички творци.

ПЪРВ0Р0ДНОЯТ ГРЯХ се обсъжда от почти всички рели-гии. Всички те имат различни идеи за него. Най-изтък-мата и преобладаваща е християнската идея. Според християнството първородният грях е неподчинението. В момента, в който човек реши, че неподчинението е първородни­ят грях, подчинението автоматично се превръща в най-голяма­та добродетел. Подчинението създава роби. Подчинението е отрова, която унищожава всяка възможност за бунт. Подчинен­ието е разрушително, разрушително за самото достойнство на човека.

Християнската история е прекрасна, макар и да е пълна лъ­жа. В самото начало Бог бил забранил на човека да яде от дър­ветата на мъдростта и на вечния живот. Самата идея изглеж­да абсурдна. От една страна Бог е творецът, отецът, а от друга страна Той забранява на собствените си деца да бъдат мъдри и да живеят вечно. Има голямо противоречие.

Но дяволът убедил Ева да яде от дървото на мъдростта и аргументите му били напълно рационални, човешки и изключи­телно значими. Той казал на Ева, че ако не ядете от дървото на мъдростта и от дървото на вечния живот, винаги ще си оста­нете животни - а Бог го е страх, че ако ядете от дърветата на мъдростта и на вечния живот, ще станете богове. Той е

ревнив, завижда на собствените си деца. Той се страхува. Той не иска да отидете отвъд вашето животинско съществуване, Той иска да си останете невежи, безсъзнателни, зависими, а вие имате потенциала да станете равни на Бога.

Аргументите му са толкова дълбоки, че изглежда сякаш християнският бог не се държи така, както се предполага да се държи един бог.

Тъкмо напротив, дяволът се държи по по-божествен начин. Всъщност самата дума дявол идва от санскритски корен, който означава божествен. И думата божествен* идва от същия корен.

Но Ева и Адам се разбунтували. И когато Бог разбрал, че са яли от плода на мъдростта, Той незабавно ги изгонил от райс­ката градина, като се уплашил, че сега те ще ядат от другото дърво, което ще ги превърне във вечни същества, безсмъртни.

Тази история е важна в много отношения, защото цялата история на човека не е нищо друго освен едно търсене на все повече и повече мъдрост, и търсене на вечните извори на живота.

Всички религии се опитват да направят така, щото чове­кът да не тръгне срещу заповедите, които идват от Бога, макар че тези заповеди са грозни. Очаква се човекът да каже „да" въпреки себе си; само неговото послушание и вяра ще го избавят. Това е направило така, че цялото човечество е ста­нало бавно развиващо се, недоразвито. Да има всичките съкро­вища и въпреки това да живее в мизерия, да има целия потенци­ал да достигне звездите, но въпреки това да пълзи по земята.

Всички религии без изключение са лишили човека от негова­та гордост. А в момента, в който човек загуби своята гордост, своето достойнство, той загубва самата си душа; той пада по-ниско от човешкото ниво на живота, до подчовешки нива.

Заратустра внася една нова светлина, що се отнася до първородния грях, и той изглежда е най-адекватният и рациона­лен измежду всички други мистици на света. Това, което той казва, е толкова чисто, толкова ясно, толкова неоспоримо вярно, че не се нуждае от аргументи за доказване - то е само-очевидно, то е самолъчисто.

* Англ. Divine. (Бел. преВ.)

Ето какво казва той: Откак свят светува, човек се е твърде малко радвал: това, братя мои, е нашият първороден грях!

Вие имате такава безкрайна способност да се наслаждава­те на цялата дъга на удоволствията, видовете щастие, радос­тите и благословенията. Но всички религии ви казват: отречи се от удоволствията, отречи се от живота, живей колкото е възможно по-минимално. Не живей, просто оцелявай. И това се е превърнало б пътя на техните светци. Това те наричат ас­кетизъм, това те наричат дисциплина: да се отмие първород­ният грях, който Адам и Ева са сторили.

Заратустра е изключителен и може да бъде разбран само от много интелигентни и много изключителни хора. Ето защо не съществува голяма религия - що се отнася до бройката - на последователи на Заратустра. Има милиони хора, които дори не са чували името му, а той е дал по-велики оригинални прозре­ния от който и да било друг.

Разпознавате ли оригиналността? Той казва, че единствени­ят първороден грях е този, че човекът си е позволил да се радва твърде малко! Той не е живял тотално, интензивно, лудо! Той не е живял с цялото си същество, той не е бил оргазмичен. И дори и да се е радвал по малко, радвал се е изпълнен със страх - че ще бъде наказан за това. Самоизмъчването ще бъде наградено в другия свят, а ако се наслаждаваш, това ще те заведе в без­дънния ад, където ще бъдеш вечно измъчван - за Вечни времена.

Така че макар и човек да се е наслаждавал по малко, имало е страх; насладата винаги е била половинчата, той никога не е бил изцяло в нея, никога не се е загубвал в нея. Религиите не са успели да откъснат човека напълно от удоволствията, но са успели почти до деветдесет и девет процента. 1/1 това, което е останало - онзи един процент - те са го отровили. Ти се наслаждаваш, като знаеш много добре, че вършиш грях и си утъпкваш пътя към пъкъла.

А защо Заратустра нарича това първороден грях? Защото този, който не се е наслаждавал до максималната, до оптимал­ната степен, няма да знае какво е животът, няма да знае какво е добродетелта, няма да знае значимостта и красотата на съществуванието. Той ще си остане невежа, ще си остане психо­логически болен - защото цялото ти същество ще иска удовол­ствие, а твоят ум, отровен от свещениците, ще го задържа.
Всеки човек е в едно странно напрежение. Природата иска да върви в една посока, а Вашите религии искат да ви заведат в точно обратната посока. Целият ти живот се превръща 8 борба със себе си. Ти ставаш враг сам на себе си. И докато не познаеш живота в неговите висини - удоволствия, трансформи­рани в блаженства, радости, превърнати в екстази - ти вършиш първороден грях против себе си.

А научим ли се по-добре да се радваме, ще се отучим най-добре да причиняваме болка на другите и да измисляме нови начини да ги нараняваме. Заратустра идва до странни заключения, тръгвайки от съвсем нови посоки. Гаутама Буда казва: „Не наранявай никого. Не навреждай на никого, защото това е грях." Махавира казва: „Насилието от какъвто и да е вид е грях." Заратустра идва до същото заключение, но цялата му аргументация е по-дълбока от тази на Гаутама Буда и Махавира.

А научим ли се по-добре да се радваме, ще се отучим най-добре да причиняваме болка на другите и да измисляме нови начини да ги нараняваме. Мога да заявя с пълния си авторитет, че веднъж щом постигнеш блаженство, вече не можеш да нараниш никого. Веднъж щом си познал вечността на живота и радостния танц на живота, става невъзможно за теб да нараниш когото и да било - защото няма никой друг освен теб. Ние не сме отделни острови; ние сме един континент, едно-единствено цяло.

Той не превръща това в грях, не ти забранява да нараняваш другите. Той просто казва да се наслаждаваш в най-пълна сте­пен и така няма да нараняваш другите, защото в самата ти наслада идеята за аз и ти изчезва. Вече няма други - това е един живот с милиони проявления. В дърветата, в животните, В човешките същестВа, В звездите - всичко това са проявления на един живот, на един-единстбен живот.

Ако нараним някого, ние нараняваме себе си. Но това прозрение възниква в теб тогава, когато достигнеш най-високия Връх на блаженството. Ето защо той казва, че това е първородният грях на човека: той се е наслаждавал твърде Малко, а човек, който не се е наслаждавал, няма да търпи никой друг да се наслаждава.

Това са прости психологически факти. ЧоВек, който е В със-тояние на болка, на мъка, на безпокойство, на нещастие, не Може да търпи никой друг да е В състояние на блаженство. Това

наранява. Защо аз съм нещастен, а другите не са? И ако цялото човечество страда, тогава да си блажен В това страдащо човечество означава да си в непрестанна опасност.

Хората биха искали да те унищожат. Ти не принадлежиш на тях, не си достатъчно нещастен. Ти си чужд. Може би си луд, защото когато целият свят е толкова нещастен, как успяващ да се смееш? Как успяваш да танцуваш и да пееш?

Онзи ден Нилам ми донесе много статии - някои благосклон­ни към мен, други против мен, трети неутрални. Тя Всеки ден ми носи такиВа. Това е смайващо. Аз дори не ги чета. По цял свят, на всички езици хората си даВат толкоВа много труд - да пишат благосклонно към мен, да пишат против мен, да пишат неутрално, само фактите. В една статия тя просто прочете един ред. Виждал съм ги... тя се чуВстВа смутена и наранена, че хората пишат абсолютни лъжи за мен, без дори и частица ис­тина в тях. И тя просто казва: „Това е отвратително, гадно", и хвърля статията. А преди да я хВърли, казВа: „Този човек пише пълни лъжи".

Първо, в началото той казва, че аз съм най-неуважаваният и най-ученият човек В днешно Време. Той ще се шокира, който и да е писал това, защото аз не искам да бъда уважаван от овце и кози, от маймуни и магарета, от свине и пигмеи. Никога през живота си не съм желал някакъв респект. Не смятам днешното човечество за достатъчно достойно да имам уважението му, достатъчно е да имам неговото неуважение. Хората, които Заратустра нарича „свръхчовеци" - може би те ще са в състоя­ние да ме уважават, защото ще могат да ме разберат. Дори и днес има неколцина, които ме разбират - тогава тяхното ува­жение не е само уважение, то е любов, то е преданост.

А що се отнася до тоВа да съм най-ученият, този човек напълно греши. Аз не принадлежа към категорията научените. Целият ми жиВот се базира на една фундаментална истина, която не може да се нарече друго освен отучване. Работата ми е била как да отуча всичко, което обществото ми е наложило да уча, посредством училищата и колежите и университетите, как да изчистя себе си от всички тези боклуци. Вехтории и Всякакви простотии. Аз не съм учен човек. Може би да съм наи-отученият човек на света. И ще ми е много неприятно да бъда уважаван от настоящето чоВечестВо - то няма тази интели-

гентност, нито това сърце, нито това същество.

Двадесет и пет века са минали, а Заратустра още не е разбран, още не е обичан и уважаван. Може би все още предстои да дойде човекът, който може да обича хора като Заратустра. Яснотата, интелигентността, тишината, които са необходи­ми, за да бъде той разбран, напълно липсват в сегашните чо­вешки същества.

А причината да липсват е, че те не са си позволили да нап­равят своя потенциал действителност. Те не са си позволили да вървят по пътя на природата, по пътя на Дао, не са си позволили да текат с потока. Те са слушали погрешните хора, които са ги учели да плуват срещу течението, в което ще се обезсърчат и ще се провалят - и така ще се превърнат в осъди-тели. В момента, в който един човек се провали в постигането на своята цел, той се превръща в осъдител, и тъй като на всеки се казва да си създава цели, които са против живота, против удоволствието, против природата, провалът е абсо­лютно сигурен.

Тези нещастни люде не могат да разберат един блажен човек, а този, който не е познал блаженството, се наслаждава само на едно нещо - на страданието на другите. Всяка сутрин рано той очаква вестника си просто за да научи колко престъп­ления са били извършени, колко хора са били убити, колко хора са се самоубили. Тъй като добрата новина не е новина, единст­вено нещо лошо, нещо отвратително е новина. Нищо, което е естествено, не е новина, колкото и прекрасно да е.

Точно обратното се случва, когато си в блаженство: ти искаш и всички останали да са в блаженство, защото твоето блаженство се умножава, когато и другите са в блаженство. Нараняването на когото и да било става просто невъзможно. Това не е някаква дисциплина, това не е някакъв обет, който»си поел в храма съобразно някаква религия, това е просто последи­ца от собственото ти блаженство - че не можеш да нараня­ваш. Ти знаеш, че жиВотът се наслаждава в това да е в състоя­ние на блаженство, как тогава можеш да унищожиш някакъв друг живот? Така както ти се наслаждаваш, и всяка друга форма на жиВот иска да се наслаждава.

Ако Всичко около теб танцува и е в екстаз, това определено Ще направи твоя екстаз далеч по-богат. Наградата е тук и

сега. Нараняването на другите става невъзможно, защото то е като да нараниш собствената си радост. А помагането на хората да бъдат блажени няма да е като служение към тях, а служение на себе си, защото тяхната радост ще увеличи твоята радост. Колкото повече хора в света са блажени, толкова повече се създава една атмосфера на празнуване. В тази атмосфера можеш по-лесно да таниуваш, по-лесно да пе­еш. Това е един велик принос на Заратустра.

Наместо да очаква наслади на небето, защото помогнал на някой, който страда - и да си отвори сметка в рая, на която да му се трупат добродетели - той казва: „Измивам си ръката, защото нараних нечия гордост. Видях ео да страда, видях го оголял, видях раните му, които той криеше. Макар и да му помогнах - но какво е моята помощ? Гордостта му е наранена и аз трябва да си измия ръцете. Трябва да сторя нещо, така че той да не се чувства засрамен, да не чувства, че гордостта му е наранена, тъкмо напротив - да чувства, че съм му задължен, че ми е дал възможност да помогна на един брат. Той не ми е задължен, аз съм му задължен".

Бъдете сдържани, бъдете много, много внимателни и пред­пазливи в приемането.

Милиони хора в този свят страдат, защото никой не ги приема. Всеки ги пита: „Ти достоен ли си? Ти заслужаваш ли?" Никой не ги приема такива, каквито са, а определено всеки е такъв, какъвто е. Не е негова вината, че съществуванието се нуждае от него такъв, какъвто е - той сигурно изпълнява някак­ва потребност, за която ти не знаеш. Ти не осъзнаваш много от мистериите на живота и щом животът приема този човек, кой си ти да го отхвърляш?

Но навсякъде по света хората страдат по простата причина, че нямат какво да дадат, че никой не ги иска такива, каквито са, че всеки иска те да са някой друг - тогава ще ги приемат. Но никой не може да бъде някой друг. В самото усилие той се осакатява, в самото усилие той се изкривява, в самото усилие той губи своята естествена благодат и своята природ­на съдба, отклонява се. А това създава нещастие.

... така съветвам аз тези, които нямат нищо, което да подарят.

Това е най-голямата вреда, която можеш да причиниш на някого. Омразата не може да нарани толкова. Ти поне мразиш, има някакво взаимоотношение. И омразата във всеки момент

може да се превърне в любоВ, защото любовта се превръща в омраза - те са конвертируеми. Харесването може утре да се превърне в нехаресване и обратно, обаче безразличието си остава безразличие.

Безразличието е най-лошият вид поВедение, което един чо­век може да възприеме. Но наблюдавай себе си, доколко си без­различен? Колко хора обичаш, колко хора мразиш? Колко хора харесваш, колко хора не харесваш? Броят ще бъде много малък. А какво да кажем за милионите, към които си просто безразли­чен? Когато в Етиопия Всеки ден умират по хиляда души, ти просто го четеш във вестника и сърцето ти дори не си променя ритъма. Етиопия е далеч, тя е все едно на друга плане­та, а очевидно ти не можеш да се грижиш за целия свят.

Не става Въпрос да се грижиш. СтаВа дума за разширен­ието на твоето съзнание. Етиопия би трябвало да е на карта­та на тВоето съзнание. Но ако В Етиопия хората умират, защото нямат храна, В Европа храната се унищожава в океана, защото им е излишна - планини от масло, планини от храна.

Само разходите по унищожението били два милиарда дола­ра. Това не била цената на храната - само разходите за докар­ването на храната до океана и хвърлянето й там. Направо да се чудиш има ли човекът наистина сърце, или то е просто една фикция? Същото се случва и в Америка. На всеки шест месеца В Европа и в Америка - и на двете места - милиарди долари се прахосват за унищожаване на храна, докато в бедните страни хората умират. А смъртта от глад е най-грозната, защото отнема толкова дълго време и толкова много ненужно стра­дание. Един здрав човек може да живее без храна в продължение на три месеца и тогаВа да умре. Но тези три месеца ще бъдат ад, те ще изглеждат като три живота.

Този, който познава живота като радост, ще разбере, че и другите живи същества са В същата категория - те също искат да живеят, те също искат да се наслаждават. Ако мога да направя нещо, то няма да е за тях, то няма да е служение -то ще е просто моята радост, моето удоволствие от това, че споделям себе си.

Имаш ли обаче страдащ приятел, бъди място за отдих за неговото страдание, но нещо като корав одър, походно легло: тъй ще му бъдеш най-добре полезен.

И стори ли ти приятел зло, кажи: „Аз ти прощавам това, което стори на мене, но това, че го стори на себе си - как бих могъл да ти го простя!" Какво мога да направя? За да ми сториш нещо на мен, ти трябва да сториш нещо и на себе си. Аз мога да ти простя за това, което си ми сторил, но какво мога да направя за това, което си сторил на себе си? Ти не можеш да нараниш някого, без да нараниш себе си. Просто е невъзможно да се държиш по отвратителен начин с когото и да било -същевременно ти ще се държиш отвратително и със себе си. Не можеш да обидиш когото и да било, без да обидиш себе си. Така говори всяка голяма любов: тя преВъзмогва дори прошка и Жалост. Когато кажеш „изпитвам жалост", това не е любов -защото този, към когото си проявил жалост, ти си го накарал да се чувства по-нисш.

Любовта никога не прави който и да било да се чувства по-нисш. Тя дава превъзходство. Тя изважда на повърхността най-доброто у другия човек.

Християнските мисионери продължават да проповядват по света, че докато не станеш християнин, не можеш да бъдеш спасен. Има само един спасител, Исус Христос. Тези, които не следват Исус, трябва по някакъв начин да бъдат доведени в стадото. В миналото те били принуждавани със сила, с убийст-

ва, с палежи. Днес средствата за покръстването им са се проме­нили, но основната идея си остава същата. В началото свещени­ците са пристигали с Библия в едната ръка и с меч в другата, сега идват с Библия в едната ръка и с комат хляб в другата.

Гладният, умиращият от глад не може да устои на изкуше­нието. Дори и ако трябва да стане християнин - той не знае нищо за религията, цял живот е познавал само едно нещо, и то е глад. Хлябът определено изглежда голямо изкупление. Но като даваш хляб на бедните, ти купуваш техните души. А идея­та е, че колкото повече хора направиш християни, толкова повече добродетел си натрупал. Теб не те интересува това те дали ще бъдат спасени, интересува те твоята сметка, твоята добродетел. Състраданието е причинило голяма вреда. Бъ­дещият човек трябва да се издигне над състраданието. Новият човек трябва да се научи да споделя - не заради някаква награда, не заради някаква компенсация, но просто от чиста радост. Да споделяш е наслада. Ако имаш хляб и можеш да го споделиш с гладен човек без да нараняваш неговата гордост, ако можеш да споделиш с тези, които са нещастни, и да за­пазиш своята благодат, това ще е истинска добродетел.

Това ми напомня за Жан-Пол Сартр, който е бил един от най-значимите философи на нашия век. Той казва: „Другият е ад." Това е заключението от един дълъг живот с много любовни истории, но всяка любов е свършвала в състояние на ад.

Накрая той вади заключението, че няма значение кой е другият, самият друг човек е ад. Другият има свои неща, които харесва, които не харесва - дори и влюбените не могат да бъ-

дат в хармония, защото хармонията е една напълно различна дисциплина. Докато не си се научил да бъдеш в хармония със себе си, как можеш да бъдеш в хармония с който и да било друг?

Тъй че добре е, ако влюбените просто се срещаш по плажо­вете, в парковете - само от време на време. Всичко ще изглеж­да страхотно и прекрасно, защото и двамата ще са будни и ще носят маските си, гримовете си; ще си говорят нежни неща един на друг.

Но щом започнат да живеят заедно, става трудно да бъдеш фалшив непрестанно по двадесет и четири часа на ден. Става тежко и маската започва да пада - не можеш да я задържиш в продължение на двадесет и четири часа. И не можеш да продъл­жаваш да говориш все същите сладки любовни думи отново и отново - те започват да отегчават. Скоро откривате, че няма за какво да си говорите. Любовта ви се превръща в повторение, в механично повторение, като че ли гледате един и същ стар филм все отново и отново.

Чух за един селянин... когато в селото му за първи път дошло кино, пътуващо кино, той изгледал сутрешната прожек­ция. Всички си тръгнали, но той останал. Управителят дошъл:

- Какво става? Прожекцията свърши и сега трябва да чистим за следващата.

Селянинът рекъл:

- Дай ми билет за следващата прожекция, никъде няма да ходя, ще гледам и следващата прожекция. И ако не съм доволен, ще изгледам и третата. - Давали по три прожекции всеки ден.

Управителят си помислил, че човекът се е побъркал, но тъй като му дал пари, той си рекъл: „Ами нека я изгледа тогава." След втората прожекция управителят дошъл отново просто от любопитство и попитал:

-Доволен ли си сега?

- Доволен ли? - възкликнал селянинът. - Хайде де! Ще изгле­дам и третата прожекция. Ето ги парите, давай билета.

Управителят попитал:

- Но какъв е проблемът? Ако мога да ти бъда от някаква помощ?...

Селянинът отвърнал:

- Никой не може да помогне. Но няма да си тръгна преди да

остана доволен.

- А как можеш да останеш доволен? - попитал управителят. - Какво трябва да стане? Просто ми кажи.

Селянинът отвърнал: - ВъВ филма има една красива жена, която просто си стои на брега на прекрасно езеро и се разсъб-лича. Тя почти се е съблякла, само последната дреха е остана­ла, но за нещастие минава влак и докато се изниже влакът, жената вече плува в езерото. Аз чакам, защото в Индия е невъз­можно влакът да идва винаги навреме. Някой ден ще закъснее -ако не днес, утре ще дойда, вдругиден ще дойда. Някой ден ще се случи влакът да не дойде, едва тогава ще остана доволен.

Управителят рекъл:

- Боже мой, много ще е трудно!

А какво виждаш ти в своя филм? - един и същи филм, а дори и влакът не идва. И всяка вечер решаваш: стига вече, но след двадесет и четири часа започваш да си мислиш, че може би... човек никога не знае, нещо може да се окаже различно. А това продължава през целия ти живот.

В момента, в който нещо се превърне в повторение, ти за­почваш да се държиш като робот. И всичко непременно ще се превръща в повторение, докато твоята интелигентност, тво­ята медитативност, твоята любов не е толкова огромна, че да трансформира теб и човека, когото обичаш, така че всеки път като погледнеш в неговите очи, да е нещо различно, да е нещо ново - нови цветя са цъфнали, сезонът се е сменил.

Докато човек не стане непрестанно променящ се, дори и любовта се превръща в ад - инак всеки би се влюбил в целия свят, обаче живее в свой ад: собствени адове, все едно като тоалетна в стаята. За да живее живот, който никога няма да се превърне в нещастие, който никога няма да се превърне в ад, човек трябва да бъде във всеки момент свеж, необременен от миналото, винаги опитващ се да намери нови измерения, нови начини за общуване с хората, нови песни за пеене.

Човек трябва да си постави за цел, за много важна цел да не живее като машина, защото машината няма живот - тя има ефикасност. Светът има нужда ти да бъдеш машина, защото светът има нужда от ефикасност.

Но твоето същество има нужда ти да си абсолютно неме-ханичен, непредсказуем - всяка сутрин да те намира нов. Това е

пътят на свръхчовека, това е пътят на санясина.

Жалост, съчувствие, състрадание са далеч по-нисши от любовта, защото любовта е творчески опит. Влюбените се създават един друг. В тяхното непрекъснато взаимно създава­не те остават нови, те остават свежи.

„Самия себе си аз принасям жертва на любовта си, а подобно на себе си и своя ближен".

Никога недей да мамиш своята любов, защото никоя измама не може да остане неизвестна, неразкрита - скоро другият човек ще узнае твоята измама. Никога не лъжи човека, когото обичаш; бъди автентичен и искрен, бъди просто като отворена книга - недей да скриваш нищо, недей да претендираш за нищо. Остани самият себе си.

„Самия себе си аз принасям жертва на любовта си, а подобно на себе си и своя ближен".

Поради това няма нужда да се чувства товарът на претен­циите, лъжите, измамите и лицемерностите.

Просто бъди автентично сам себе си.

Тъй говорят всички творци.

Ала всички творци са коравосърдечни.

Любовта като творчество е една изключително значима идея. Любовта не само като взаимоотношение между две ста­тични личности, но любовта като творчески водовъртеж, лю­бовта като танц, който е толкова бърз, на пълна скорост, че е трудно да се установи кой е влюбеният и коя е възлюбената.

И танцът продължава да става все по-дълбок и по-дълбок, и танцуващите изчезват и само танцът остава. Човек може да превърне живота си в един прекрасен танц, в един творчески акт на любов.

Заратустра учи на любов като най-висшата ценност.

Любовта за него е Бог, любовта за него е религия.

Тъй рече Заратустра.