Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

Като изрече тези думи, Заратустра замьлча като човек. който оше не е казал последната си дума; дълго и нерешително изпитваше тежестта на жезъла В рьката си и накрая рече тьй, и негоВият глас се беше изменил:

„Мъртви са Всички догове: сега ние искаме да живее свръхчове­кът" - нека в деня на великото пладне това бъде нашата последна воля.

ПОЧТИ Е невъзможно да се намери в дългата история на човечеството друг такъв човек с толкова много измере-ния, с толкова много прозрения, толкова мъдър и въпреки това толкова човечен като Заратустра. Неговата обик-новеност е напълно необикновена. Неговата човечност е тол­кова чиста, че може да се каже, че е дори по-висша от всяка божественост.

Той определено е в състояние да обяви: „Всички богове са мъртви" - всъщност те никога не са живели. Той заявява, че Бог трябва да бъде създаден. Вижте само напълно новото про­зрение на този човек. Бог винаги е бил творецът - а той обя­вява, че ние трябва да създадем Боза и че името на Бога ще бъде свръхчовек. Той ще бъде наше творение.

Днес всяко изказване е толкова натоварено със смисъл, че не е за вярване как може някой човек да кондензира толкова много смисъл в такива малки и прости изречения. Бих искал да медитирате върху всяко изречение, защото всяко едно изрече­ние носи една завършена жизнена философия. Това, което след­ва от нея, е огромно и с далечни последици. Заратустра дори и след двадесет и пет века е все още пред нас. Той не е част от миналото, а е някой, който ще се роди в бъдеще, защото ние все още не сме му съвременници.

Ние все още не сме в състояние да отидем отвъд низостта, животинството на нашата така наречена човешка природа. И не сме в състояние да направим дори и една стъпка в посока към свръхчовека, който за Заратустра е самият смисъл на земята, самата сол на земята - който ще бъде нашето най-велико творение, който е нашият нов Бог. Не старият Бог, който е създал света, но един нов Бог, който ние ще създадем с нашето собствено съзнание.

Като изрече тези думи, Заратустра замълча като човек, който още не е казал последната си дума.

Може би последната дума никога не може да бъде казана. Дори и ако някой успее да каже първата дума, това е повече от достатъчно. А Заратустра е успял да каже първите думи на един нов живот, на един нов човек, на една нова земя. Винаги има обаче едно дълбоко желание, един дълбок копнеж да се ка­жат не само първите думи, но също и последните.

Затова, след като казал тези думи... Заратустра замълча като човек, който още не е казал последната си дума - но той ще замълчава все отново и отново чак до самия край. Последната дума не може да бъде казана. Просто е невъзможно да принизиш последната дума толкова ниско, в тъмните долини, където живеят човешките същества, в езика, който е създаден за светски дела, в думите, които са подходящи за пазара, но са абсолютно безсмислени в дълбоките тишини на сърцето.

Но това е един копнеж, който се носи през вековете от всички мистици, от всички поети, от всички музиканти, от всички творчески души. Те всички са умрели в дълбока неудов­летвореност, защото не са били в състояние да кажат послед­ната дума.

Когато умирал Рабиндранат Тагор, великият поет на Ин­дия... Той постигнал най-големия възможен успех, най-голямата възможна известност, бил най-великият поет, който светът някога е познавал. Шели се смята за един от най-Великите поети на света по простата причина, че е написал две хиляди песни, които могат да се превърнат в музика. Рабиндранат е написал шест хиляди песни, които могат да се превърнат в далеч по-дълбока, далеч по-бездънна музика. Те не само могат да се трансформират в музика, но той е създал и нови изме­рения в самата музика, които никога преди не са съществували.

И естествено, един от неговите стари приятели, който седял до леглото му, му казал:

- Недей да изглеждаш толкова тъжен, няма нужда от тези сълзи в очите ти. Ти си завършил своя живот, живял си толкова пълно и толкова плодотворно. Кажи довиждане на живота с радост и благодарност.

Рабиндранат рекъл:

- С благодарност ли? Че кой ти е казал, че съм завършил

работата си, че съм изживял живота си? Аз определено съм дошъл да изпея една песен и в усилията да изпея тази песен написах шест хиляди песни - всички те са мои провали, защото не можах да изпея онази песен. Аз все отново и отново се опитвах. Всеки път се появяваше нова песен и хората толкова много ги обикнаха, че аз на никой не казах - това са мои провали, а не са моите стъпала към успеха... И когато ти ги хвалиш, това ме наранява.

Точно преди да дойдеш, аз се молех на Бога: „Що за шега е това? Ти ми даде способностите, даде ми потенциала, даде ми копнежа - и аз цял живот се готвя, - а когато изглежда, че бсичко е готово и аз мога да изпея моята песен, ти ми пращаш смъртта да почука на вратата ми. Това ли е твоето състра­дание?

Рабиндранат умрял с думите: „Не можах да изпея песента, която бях дошъл да изпея. Опитах всичко възможно, но всеки път нещо липсваше".

Може би в съществуванието не е възможно съвършенство. Ето защо последната дума не може да бъде казана. Или може би самото мълчание е последната дума - тишината, дълбочината на тази тишина. Ако човек може да я разбере, той е чул послед­ната дума - но никой не е бил в състояние да я произнесе. Тя не идва до устните. Тя е твърде божествена, а устните са толкова светски.

Дълго и нерешително изпитваше тежестта на жезъла В ръка­та си. Просто си представете Заратустра, със сдоя жезъл в ръката си, б дълбоко мълчание - той е казал много прекрасни неща, с огромна стойност - и това, че изпитва тежестта на жезъла в ръката си, показва неговото вътрешно състояние. Той се опитва да каже или да не каже: „Това може ли да се произне­се? Или аз копнея за невъзможното?"

Накрая рече тъй и неговият глас се беше изменил. Това е вторият път, за който се казва, че гласът му се е изменил. Първият път гласът му се изменя, когато говори за любовта като върховна ценност, и поглежда в тишина учениците си с голяма нежност и любов.

Гласът му се изменил. Той станал глас повече от сърцето и по-малко от ума. Той забравил логиката, спомнял си само

любовта. Заратустра вече не привеждал никакви аргументи, по-скоро самото му присъствие се превърнало в единствения аргумент.

Той бил любов, неговата ценност била вътрешно присъща. Той бил толкова безполезен, колкото и красотата на звездна­та нощ, или красотата на лотособия цбят, или на музиката, която чуваш, когато вятърът премине през боровата гора. И от него се излъчвало сияние - светлината му не идвала от някъде другаде. Светлината му идвала от неговото най-дълбо­ко същество и подобно на бликащ избор се разпръсквала и изсипвала върху другите. За първи път гласът му се изменил.

Това е вторият път и гласът му отново се е изменил, защо­то ако човек може да се премести от главата в сърцето, може да се премести и още по-дълбоко: от сърцето в съществото. Главата е много рационална, убедителна - обаче е опровержи-ма. Сърцето е ирационално, нелогично - но е неопровержимо. Съществото е отвъд двете. То не е нито рационално, нито ирационално - то е над рационално. Тук не става дума за опро­вергаване или неопровергаване - то е самоочевидно. Така че изреченията, които следват, са самоочевидни от най-дълбока­та част на съществото на Заратустра.

Сам тръгвам аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си - такава е моята воля.

Той за първи път променя начина, по който се обръща към тях. Преди се е обръщал към същите хора като „братя мои", а сега казва „мои ученици". Това е голяма промяна, да наречеш другите хора братя. Тъй като ние сме родени на една и съща земя, подкрепяни сме от едно и също небе, подхранвани сме от едни и същи звезди, ние сме братя. Но това не създава дълбоки мостове между нас, то е просто установяване на един факт.

Обаче нещата междувременно са се променили. Докато той говорил за най-висшата ценност и нейните качества, братята преминали през метаморфоза. Сега те го слушали така както се слуша Учител, те го припознали. Той бече не бил чужденец, не бил повече просто някой от тълпата. В съзнанието им проблес­нало, че по някаква случайност те са били благословени с това, че са намерили Учител, и той прочел в очите им промяната.

Когато погледнеш на някого като на Учител, очите ти излъчват толкова много любов, че любовта, която хората са

свикнали да познават, остава далеч назад. Обикновената, биологична любов се превръща почти в презрение. В момента, В който сц познал, и очите ти са се изпълнили с любовта към Учителя... Да се влюбиш в едно прекрасно тяло е нещо, което е много повърхностно. Влюбването в едно прекрасно същество притежава някаква допълнителна дълбочина, то е неизмеримо.

И оттук промяната: Сам тръгвам аз сега... и оттук тези думи и това решение: Сам тръгвам аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си! Аз не казвам просто „тръг­вайте си", защото можете да си тръгнете и да не бъдете сами. Можете да си тръгнете от мен и да бъдете сред тълпа­та. Аз ви отнех от тълпата, сега искам дори мен да напуснете. Искам да се запознаете с вашето уединение, с неговата красо­та, с неговото изискано блаженство, с неговия екстаз. Аз си тръгвам, сега и вие си тръгнете и бъдете сами.

Сега той говори така, както говори един Учител: Такава е моята воля. Просто малка промяна в думите и цели светове се променят. В началото Заратустра казвал: „Моля ви да разбере­те." Сега той заповядва: „Това трябва да бъде така. Аз тръг­вам сам, вие трябва да сте сами".

Наистина аз ви съветвам... а това изречение е върховно. Никое друго изречение в цялата история на мистицизма, на всички философии и на всички религии не може да се сравнява с него.

Наистина аз ви съветвам: отделете се от мене и се бранете от Заратустра! - защото аз мога да се превърна в затвор за вас. Аз мога да се превърна във ваше духовно робство. Вие можете да започнете да зависите от мен.

И той е много строг. Бранете се от Заратустра! А още по-добре: срамувайте се от него! Може би измамил ви е той. Той прекъсва всички мостове. Той ти разчиства пътя да бъдеш аб­солютно сам, защото извън това да преживееш своята самота не съществува религия, не съществува медитация, не съществу­ва нищо, което би имало някаква стойност.

Истинският Учител винаги помни, че не трябва да застава на пътя. Той е последната преграда. Лесно е да се отречеш от богатствата си, лесно е да изпаднеш от семейството си, да напуснеш съпруг, съпруга, майка, деца. Най-трудното нещо е да напуснеш Учителя. Това е последната бариера.

Но всеки Учител, който е достоен за името си, си създаВа

начини. Ученикът не може да се справи сам, той е твърде нов на пътя. Учителят трябва да му даде смелост, достатъчна смелост, така че той да може да напусне дори Учителя си и да навлезе в пълната самота.

Човекът на познанието трябва не само да обича своите враго­ве... Това е, което Исус казва: „Обичай враговете си." Това изре­чение се смята за много наситено със смисъл, със значимост, но то е обикновено, светско. Всеки учител по морал може да каже: „Обичай враговете си".

Заратустра е направен от друго тесто, той заявява: Чове­кът на познанието трябва не само да обича своите врагове, а и да умее да мрази приятелите си. Ето защо казва: „Пази се от своя най-голям приятел, от Заратустра." А още по-добре: срамувай­те се от него! Може би измамил ви е той. Зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик.

Учителят иска от теб да бъдеш Учител, да не оставаш ученик. Всеки Учител, който иска да си останеш завинаги ученик, не е Учител - той е фалшив, той експлоатира в името на духовността и създава някаква обвързаност и робство в душите на хората. Истинският ученик ще се отплати един ден на Учителя, като сам той стане Учител. Това изобщо не озна­чава неуважение. То е най-голямото уважение. Ученикът е осъ­ществил копнежа на Учителя.

И защо не искате да разкъсате моя венец?

Вие ме почитате, ала какво ще стане, ако един ден почитта ви рухне? Пазете се да не ви смаже идолът, който сте си издигнали.

Вие твърдите, че вярвате в Заратустра. Ала какво значение има Заратустра? Вие сте вярващи в мене, ала какво значение имат всички Вярващи люде?

Човек от калибъра на Заратустра не иска вярващи. Све­тът е пълен с вярващи. Заратустра иска хора, които са гото­ви да се променят тотално. Вярата никого не променя. Тя просто се превръща в част от паметта ти, тя не докосва твоето същество. Тя по никакъв начин не променя твоите действия. Тя не дава ново качество на твоя живот, не извиква На живот свръхчовека.

Той е прав: „Не ми вярвайте. Разбирайте ме! И нека чрез това разбиране във вас да се случи революцията".

Голата вяра е твърде евтина, тя е заблуда.

Целият свят живее в заблуда.

Оня ден ме информираха, че в Гърция хиляди акра земя принадлежат на гръцката православна църква и министър-пред-седателят на Гърция иска да раздаде тази земя на бедните. Църквата, и особено онзи същият архиепископ, който искаше да ме изгори жив, протестира много енергично.

Правителството е направило проучване и то е толкова показателно - а такава би могла да се окаже ситуацията, пове­че или по-малко, във всяка страна: деветдесет и четири процен­та от хората са кръщавани в гръцката православна църква, но само четири процента от тях изобщо ходят на църква. Девет­десет процента просто се самозалъгват. Те са Вярващи, но тяхната вяра не е достатъчна дори да ги доведе всяка неделя на църква - а какво да кажем за дългото поклонение от човека до свръхчовека?

Ала какво значение има Заратустра? Само човек с огромно зна­чение може да каже това.

Светът си е останал същият от хиляди години насам. Чове­кът не се е придвижил и на сантиметър, що се отнася до съз­нанието. Каква полза от вярването? Време е да започнем по друг начин да се отнасяме към хора като Заратустра, а не чрез вярата. Вярвал си в Буда, Вярвал си В Махавира, вярвал си в Кришна, вярвал си в Исус, вярвал си в хиляди други.

Но вярата ти не е променила нищо в теб.

Заратустра не иска вяра, а истинска революция В твоето същество. Ако си го разбрал, няма да вярваш. Ще продължиш да търсиш истината. Ще продължиш да търсиш, вътре В себе си, извора на жиВота и любоВта. Ако се Влюбиш В Заратустра, тази любоВ може само да бъде проявена- и то не като Вярваш в него, а като направиш мечтата му реалност, като направиш така, че свръхчовекът да се появи на земята, като изчезнеш като човек и създадеш на свое място сВръхчоВека.

Всички ВярВания са сторили само едно нещо: те са дали на хората фалшива идентичност. Можеш да станеш християнин и без да бъдеш разпнат; можеш да станеш будист и без да преминаваш през дългия процес на медитацията. Можеш да за­почнеш да вярваш, без да правиш каквото и да било, и да се

самозалъгваш, че правиш всичко за своето духовно израстване.

А вярата е сторила и още нещо: тя е причинила толкова много кръвопролития на земята, колкото изобщо е възможно. Наместо да донесе повече любов на света, тя е донесла повече омраза. Наместо да създаде свръхчовека, тя е създала подчо-бешки същества, същества, които дори са паднали по-ниско от човека.

Само преди няколко дни в Палестина... тъй като там има толкоВа много глад, скоро тя ще се превърне във втора Етио­пия. А политиците не ги е грижа за глада, всичко, от което се интересуват, е как да унищожат Израел, защото Израел е бил част от Палестина и те искат да си я възвърнат - тя не може да се дава на евреите, тя е мохамеданска страна. Зато­ва техните политици се бият, правят всякакви терористични актове, а никой не го е грижа за собствената му страна, че хора умират.

И хората са поискали да им се разреши да ядат човешко месо, защото храната е толкова малко, а труповете са тол­кова лесно достъпни, тъй като терористите убиват хора. И ще се учудите, че религиозните авторитети на Палестина са се съгласили, че ако разполагаш с труп, можеш да си го изядеш. Днес труп, утре жив човек. Каква разлика може да има тук?

Веднъж щом позволиш да се яде човешка плът... днес има толкова много трупове, защото терористите убиват хора. Но утре ще се появят магазини и ще има професионални убий­ци, защото човешкото месо ще трябва да се продава като храна. И кой ще ги възпре, ако хората започнат да убиват други хора, просто за да се хранят?

Това не е само в Палестина. То ще се случи дори и в страна като Индия - то се е случвало. По време на големия глад в Бенгал дори и майките са изяждали собствените си деца, а други майки, които не са имали смелостта да изядат децата си, са ги продавали, като са знаели много добре, че те ще бъ­дат изядени от някой друг, и са могли да купят с парите деца-та на някой друг. Трудно е да убиеш собственото си дете, но Някой друг може да ео направи. Можеш да убиеш нечие друго дете - уредено е по много лесен начин.

Но Може ли да се каже, че тези хора се развиват в посока на 9Но по-добро човечество? Прави ли се някъде по света каквото

и да било усилие? Към края на този Век канибализмът иде бъде широко разпространен феномен. Добре изВестно е, че според канибалите няма месо, което да е по-Вкусно от човешкото. Вед­нъж идом си опитал чоВешко месо, никое месо не може да се сравни с него. То е деликатес.

КакВо са сторили нашите Вярвания?

Те са ни превърнали В хиндуисти, в мохамедани, в християни. Те са ни разделили на народи. Те са униидожили простата идея за една земя, едно човечество, едно семейство.

Заратустра е прав. КакВо значение имат Всички вярващи люде?

Заратустра може да има значение за вас, ако след като го срещнете, започнете да търсите себе си. По никакъв друг начин той не може да има значение за Вас.

Това е великата надежда на Заратустра за човечеството. Той я нарича великото пладне.

„Мъртви са всички богове: сега ние искаме да живее свръхчо­векът" - нека в деня на Великото пладне това бъде нашата послед­на воля!

Това не е само негова надежда. Това е надеждата на всички велики мечтатели, на всички велики визионери, на всички ве­лики души, които могат да видят грозната реалност на човека и които могат също да Видят изключително прекрасния потен­циал, скрит в тази грозна реалност; които могат да видят животното, които могат да видят и скрития в теб бог.

Но хората започват да вярват. Вярата не помага.

Сега има нужда от действие, от едно-единствено действие - готовност да умреш във всичките си грозни качества и да родиш себе си в ценностите на истината, на любовта, на съст­раданието, на творчеството. Миналото е било управлявано от един Бог, който е създал света. Нека нашето бъдеще да е бъде-Ще на сътворяване на Бог от нашето съзнание.

Това ще бъде пладнето, великото пладне от мечтата на Заратустра. Трудно е да се каже кога ще настъпи то.

Но едно нещо е сигурно - че то трябва да дойде, защото Човекът не може вечно да остане грозен, просто един братов-чед на животните. Той трябва да достигне звездите. Той трябва да отиде отвъд себе си.

И само в това отиване отвъд себе си се състои истинската

Религия.

Тьй