Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

С твоите сълзи върви В усамотението, братко мой. Аз обичам този, който иска да твори, надмогвайки себе си, и така погива.

— Тъй рече Заратустра.

ТВОРЧЕСТВОТО Е МОЖЕ БИ единствената екзистенци­ална религия. Моментите на творчество са моменти, в които ти си едно с вселената. Ти в известен смисъл си се изгубил, не си вече своето старо его - а в друг смисъл си намерил себе си за първи път.

Само творецът познава дълбините на живота и висините на любовта. Тези, които не познават измерението на творчест­вото, остават в неведение за това що е истинска религия. Истинската религия не е богослужение. Истинската религия се състои само от едно неидо: да участваш заедно с твореца, кол­кото и малко да е участието ти. В това има голяма значимост, защото само ти можеш да го извършиш и никой друг.

Бог не е някаква личност някъде си - Бог е само едно колек­тивно име за цялата творческа енергия на вселената. В момен­та, в който твориш, ти си част от нея, а тези, които не тво­рят, си остават отделени от потока на съществуванието. До­като хората, които унищожават, не само са отделени, но са и против съществуванието. Те са истинските грешници.

Единствената добродетел, достойна да се нарече така, е творчеството. Няма значение какво твориш, но то трябва да издига живота, да украсява съществуванието, да прави живее­нето по-радостно, песента по-сочна, любовта по-славна - и та­ка животът на твореца започва да става част от вечността и безсмъртието.

Заратустра говори за пътя на твореца. Милиони хора живе­ят, но не създават нищо. А едно от фундаменталните неща на живота е, че ако не създаваш нещо - било то картина, песен, танц, - не можеш да постигнеш блаженство, ще си останеш в нещастието. Само творчеството ти дава твоето достойнст­во. То ти помаза да разцъфтиш в своята пълнота.

Художникът е напълно сам в своята визия.

Танцьорът е напълно сам в своя танц.

Нижински, един от великите танцьори, веднъж бил попитай:

- Ти танцуваш пред голяма публика - не се ли притесняваш? Той отговорил:

- Притеснявам се, но само докато започне танцът. Щом вляза в моя танц, аз съм напълно сам, никой друг няма. И не само че другите изчезват, но понякога идва един момент, и той е най-великият момент, когато аз самият изчезвам - само тан­цът остава.

Наблюдавано е при Нижински, че има някои моменти, в кои­то той скачал толкова високо, че това било физически невъз­можно, поради гравитацията. А най-учудващо било, когато той се спускал надолу: спускал се толкова бавно, точно като листо, което пада бавно към земята - няма закъде да бърза. Гравитацията и това не позволява: гравитацията придърпва нещата със сила.

Питали са го за това и той казвал:

- То за мен е мистерия. Винаги когато се опитвам, не ста­ва, защото аз съм там. Може би аз съм теглото, върху което действа гравитацията. Когато напълно забравя себе си, то изведнъж се появява - аз съм просто наблюдател, както и ти си наблюдател, изпълнен с удивление. Не знам как се случва това.

Може би егото е най-тежкото нещо в теб. В момента, в който Нижински почувствал, че самият той изчезва - че само танцът остава, че танцьора вече го няма, - той се докосвал до същото изживяване, както и Заратустра или Гаутама Буда, или Лао Цзъ, но от едно много различно измерение. Неговият танц се превръщал в мистично преживяване.

„Който търси, той лесно загубва сам себе си. Всяко усамотен­ие е Вина" - така гоВори стадото. Тълпата мрази тези хора, които искат да са индивидуалности, които искат да вървят по свой път, които искат да живеят по свой начин. Стадото иска да си като останалите. Твоето отделяне им напомня за тяхна-

та непълноценност и не е за учудване, че стадото Винаги е било против индивидуалността.

Исус не бил разпнат заради това, че говорел против юдаиз-ма. Той бил роден като евреин, живял като евреин, умрял като евреин, и всичко, което говорел, се съдържало в еврейските писания. Няма и едно нещо, което да се посочи като противно на юдаизма. Защо трябвало да разпнат този младеж? Какво било престъплението му?

Неговото престъпление се състояло в това, че той вървял сам, че се утвърдил като индивидуалност, че не следвал тълпа­та, че прокарал своя собствена пътека. Той не се движил по магистралата с всички останали - да се държи по същия начин като тях, да говори за същите неща, да живее същия живот.

Зад това има една много ясна психология; всички, които страдат от чувство за малоценност, искат да бъдат с хора, които са също като тях - така те могат да забравят за своята малоценност.

Но всеки, който не страда от чувство за малоценност, остава сам, не се нуждае от уюта на тълпата, от подкрепата на хората, намира себе си „самодостатъчен" - превръща се в опасно напомняне, че си кух отвътре и че се опитваш някак си да загубиш себе си в тълпата.

Стадото ще каже на твореца: „Който търси, той лесно загубва сам себе си. Не се отделяй от тълпата".

Ван Гог, един от великите холандски художници, искал да стане художник. Той бил от бедно семейство. Семейството му казвало: „Не можем да си го позволим." Бащата работел в мина за въглища. Но Ван Гог бил напълно сигурен, че това е съдбата му - не ставало въпрос да си го позволи или не - той щял да бъде художник. Семейството го изоставило. По-малкият му брат му давал всяка неделя точно толкова, колкото да му стигне за седем дни, за храна и да намери подслон. През три от дните той постел, а четири дни ял. Трябвало да пости три дни, за да си купува бои, платно, за своите картини.

Картините му толкова мното изпреварили времето си -геният винаги изпреварва времето си, - че през целия си живот

той не продал ни една картина. Досега са оцелели само двеста картини и всяка картина струва повече от един милион долара - а човекът живял в крайна бедност, точно като просяк.

Брат му смятал, че той сигурно страда дълбоко от голяма болка и мъка, че никой не разбира неговите картини. Хората се смеели на картините му. Той бил едно ново начало в света на живописта - пионер. А на пионера винаги се смеят; творецът, който не повтаря миналото, а внася бъдещето, не може да не бъде погрешно разбран.

Брат му казал на един свой приятел:

- Ще ти дам пари, купи поне една от неговите картини. Той ще се почувства щастлив, че поне един човек разбира кар­тините му.

Приятелят му нямал усет за живописта, но отишъл. Ван Гог бил много щастлив и му показвал тази картина, онази картина, но човекът рекъл:

- Която и да е ще сВърши работа. Не ми губи времето, ето ги парите.

Това било шок. Човекът дори и не погледнал картините: Всяка картина става - просто вземи парите и ми дай картината. Ван Гог казал:

- Тези картини не се продават и кажи на брат ми да не си прахосва напразно парите. Това не са твои пари, защото мога да видя, че нямаш никакъв усет. Изпратил те е брат ми, просто за да ми даде някаква утеха. Направо се махай от това място! Удовлетворението ми не идва от това да продавам картините си; аз съм напълно удовлетворен, докато ги създавам.

Радостта на твореца е в самото сътворяване, той няма друга награда. И в момента, в който започнеш да мислиш за някаква награда освен своя акт, ти си само техник, а не творец.

Тълпата не може да не се страхува от такива хора, защото те не следват социалния морал, не следват социалните норми. Те вече не са част от тълпата. Те нямат задължението да хо­дят във вашите църкви, да четат вашите свещени книги. Те са Намерили своя религия и религията им е тяхното творчество. Тълпата не може да разбере това и се опитва да ги убеждава: "По-добре да се върнеш. Не върви сам. Можеш да се загубиш".

Гласът на стадото още дълго ще звучи и в твоите уши. И ако речеш: „Аз нямам вече обща съвест с вас... вече не същото „аз" -

не принадлежа на вас, вие сте просто зъбци от колелото. Аз съм индивидуалност и искам да живея живота си според моя собствен вътрешен глас, а не другите да ми диктуват, да ми се налагат, да ме манипулират.

Ван Гог се влюбил в една от своите далечни братовчедки. Нямало нищо лошо в това, но той бил беден човек и на всичкото отгоре художник. Никой не харесвал неговите рисунки, никой не можел дори да си представи какво рисувал той - нито пък той можел да обясни.

Той казвал: „Странно нещо, никой" не пита дърветата: „Ка­къв ви е смисълът?" Никой не пита цветята: „Каква ви е цел­та?" Цветето е просто прекрасно! Да си прекрасен е доста­тъчно; никаква друга цел не е необходима. Моята картина е цвете. Защо ще ме питаш за смисъла, за целта? Това не е ня­каква стока, а творчески акт. Така както природата създава, аз съм част от природата. Картината също е творение на природата".

Той направил предложение на едно момиче. Тя не могла да повярва, че той ще се осмели да стори такова нещо. Всички го смятали за ненормален. Било вечер, слънцето било залязло и те седели на светлината на една прекрасна свещ. Момичето прос­то се пошегувало. Тя казала:

- Ти наистина ли ме обичаш, както твърдиш? Тогава си дръж ръката над пламъка на свещта толкова дълго, колкото поискам. Това ще е доказателство.

Ван Гог си поставил ръката над свещта и я изгорил. Моми­чето не могло да повярва... тя махнала свещта. Сега било абсо­лютно сигурно, че човекът е луд.

Любовта е нещо велико, обаче не е необходимо да даваш такива доказателства, и всеки, който дава подобни доказател­ства, може да се окаже опасен. Бащата на момичето му казал никога вече да не идва в къщата му. Ван Гог попитал:

- Но какво лошо съм направил? Твоята дъщеря ми поиска

доказателство за любовта ми. Мога да дам доказателство пори и с моята смърт. Любовта ми е по-голяма от моя живот.

Макар и да казвал изключително значими думи, той бил от­блъснат и вратите били затворени пред него.

Неговият брат много го обичал и изпитвал голямо състра­дание към него - та той на никого нищо лошо не бил сторил. И въпреки това всички изглежда били срещу него. Единственото, което той правил, било да не следва тълпата. Баща му искал той да отиде в християнска семинария, където да се изучи за християнски свещеник, но той възразил:

- Свещеник? Искам да бъда художник. Не съм достатъчно луд да бъда свещеник. Баща му бил готов да му даде пари да стане свещеник, но не бил склонен да му дава пари да става художник или да го изпрати в художествено училище. Брат му дълбоко му съчувствал. Той помолил една проститутка:

- През целия си живот - а Ван Гог бил вече на тридесет -той никога не е познал любовта. Би било много мило от твоя страна... ще ти дам пари... направи се, че го обичаш.

Проститутката била готова - това й било професията, нямало проблеми. Тя се срещнала с него като че ли случайно и завързала разговор с него за неговите картини, казвайки, че са страхотни...

- И между другото - рекла тя, - ти си толкова прекрасен. Никой никога не му бил казвал такова нещо. Ван Гог попитал:

- Какво смяташ, че е прекрасно в мен?

Дори и на проститутката й било трудно да каже какво било прекрасно в него - Ван Гог не бил много красив мъж. Тя казала:

-Харесват ми ушите ти - като не намерила друго.

Ван Гог дошъл, посред нощ, с двете си уши - той ги бил отрязъл и ги увил в пакет - и предложил тези две уши на жена­та, като й казал:

- През целия ми живот се намери някой, който да обикне нещо в мен. Искам да ти ги предложа, твои са.

И от двете уши капела кръв... жената обезумяла. Решила, че той е истински луд. Какво по-голямо доказателство ти трябва?

Затворили го в лудница, където той живял една година. Но картините, които нарисувал в лудницата, са най-добрите му картини, защото там нямал грижа за храна, подслон, дрехи -Всичко се осигурявало от лудницата. Тези двеста картини са

оцелели.

Психиатрите и другите експерти в лудницата открили, че той не бил луд - просто не бил нормален. По цял ден рисувал, от сутрин до вечер - дори без кафе-пауза, и ядял чак през нощта. Те решили: „Той беще малко ненормален, но безопасен за когото и да било." Освободили го и след няколко дни той извършил самоубийство - но това не било самоубийство. Той написал пис­мо на брат си: Картините, които исках да нарисувам, ги нарисувах.

Той искал да нарисува слънцето, а дотогава никой изобщо не бил успял да го нарисува. В продължение на една година той непрекъснато рисувал, рисувал само слънцето във всичките му настроения, във Всичките му различни цветове - сутринта, следобед, вечерта, по залез - стотици картини. И когато останал доволен, че е направил това, което е искал, не е имал нужда да живее повече. Животът му е бил да създаде това, което е създал - сега вече бил напълно задоволен. „Така че, моля те, недей да мислиш за това като за самоубийство. Това не е самоубийство. Сега аз просто нямам причина да живея. Проща­вай, но аз не съм част от тълпата, където хората продължа­ват да живеят без изобщо никаква причина".

Ако помислите сами, ще установите, че това, което той казва, е от голямо значение: Живееш ли заради някакъв смисъл? Живееш ли заради някакво творчество? Живееш ли, за да нап­равиш живота по-прекрасен? Ще дадеш ли своя принос в същес­твуванието? Ако ли не, тогава защо продължаваш ненужно да натоварваш земята?

Това не било самоубийство; това било едно велико прозре­ние на творец, който не би могъл да живее без да твори. Тборенето било неговият живот и тъй като то било осъщес­твено, животът нямал повече смисъл за него.

Естествено, такива хора живеят с голяма скръб. Ала нима ти искаш да тръгнеш по пътя на твоята горест, - и въпреки всичко те искат да вървят по пътя на своята горест - който е път към самия себе си? Това е болезнено, осъдително - ти ста­ваш за посмешище, но въпреки това искаш да вървиш към себе си. Та покажи ми твоето право и силата си за това! За да бъде творец, човек има нужда от сила - силата на лъва, а не робството на камилата.

Творецът не е амбициозен и не копнее за издигане. Тези, които са амбициозни и които са алчни по висините, са едва трето качество хора: те могат да са композитори, но не са творци. Творецът няма намерението да стане известен, не се стреми към уважение. Цялата му енергия е насочена само към едно нещо: неговото творчество.

Всички стари, велики шедьоври... например ние не знаем кой е бил архитектът на Тадж Махал, най-прекрасния архитекту­рен шедьовър на света. Не знаем кой е създал Кхаджурахо, един храмов комплекс, чиито статуи са с несравнима красота. Се­демдесет храмове са били унищожени от мохамеданите; тридесет са оцелели, защото са били дълбоко в гората.

Във всеки храм има хиляди статуи, а хората, които са ги създали, дори не са се подписали - те са били осъществени с това, че са ги сътворили.

Ние не знаем кои са създали Упанишадите, най-прекрасни­те изречения за върховните преживявания на човека. Те са смя­тали себе си просто за проводници, за посредници на същест­вуванието, само като инструменти на битието да твори -никога не са мислили, че те са творците. За тях било грозно дори само да напишеш името си.

А виж тълпата... те не са създали нищо, но във всяка общес­твена тоалетна са се подписали; в кината си изрязват имена­та по седалките. Такова желание името ти да остане след като вече те няма, такова желание да се изтъкнеш, да проявиш амбиция, не е част от творческата душа, а от светската и посредствената.

Милиони хора имат дълбокото желание да бъдат роби, за­щото робството носи известни компенсации: ти си свободен

от цялата отговорност; нямаш нужда да се грижиш за себе си - някой друг ти е господар. Този вид робство съществува под много форми. Има седемстотин милиона католици, които вяр­ват, че Исус е техен спасител. Смятате ли, че това е по-раз­лично от робство? Ако трябва да те спасява някой друг, ти не си човек на свободата. Същото положение е и при другите. Хиндуистите вярват, че Кришна ще дойде и ще ги избави от тъмнината, от пътищата на греха...

Но ти за какво си? Ти нямаш ли душа? Нямаш ли съзнание? Не можеш ли сам да се измъкнеш от тъмнината? Някой трябва да дойде и да ти донесе светлина? А ти разбираш ли какво означава това? Ако някой те спаси, той може и да те бутне обратно. Ако някой друг ти донесе светлината, той може и да ти отнеме тази светлина. Тя не е твоя светлина. Докато нещо вътре в теб не израсте - свободата, светлината, любовта, -не можеш да се осланяш на това. Ти непременно ще бъдеш роб и ще трябва да платиш за това. А плащането не е малко; ще трябва да платиш със собствената си душа.

Това се е случило в Бастилията, във франция, по време на френската революция... Бастилията била най-големият затвор във франция и била предназначена за затворници, осъдени до живот, така че белезниците и веригите им нямали ключалки. Нямало е да им ги свалят, те са щели да си умрат заедно с тях. Живеели с веригите си и умирали с тях. А в Бастилията имало три или четири хиляди затворници.

Революционерите помислили, че ще бъде голяма радост за тези бедни хора, ако бъдат освободени. И така, те влезли в Бастилията... Хората живеели в тъмни дупки, някой от триде­сет години, друг от четиридесет - имало и такъв, който живе­ел там даже от седемдесет години; той бил деветдесетгоди-шен. И когато чули за свободата, те не я поискали, отказали се. Те казали: „Толкова сме свикнали с тъмнината, с мръсотия­та, с развалената храна - с всякакви унижения. Бият ни, не се отнасят с нас като с човешки същества, но за петдесет

години толкова много сме свикнали с това. И ако сега трябва аа започваме живота си отново навън, това е прекалено тежка задача. Простете ни и просто ни оставете така, както сме." Но революционерите са си революционери. Те не разбират от дума: отрязали им белезниците, веригите, освободили ги про­тив тяхната воля и ги изхвърлили навън от затвора. И ще се учудите, като разберете, че надвечер половината от тях се върнали, помолили да ги пуснат, защото не могли да спят без своите белезници и вериги - чувствали сякаш нещо им липсва -така както не можеш да спиш без възглавницата си, както детето не може да спи без плюшеното си мече. Петдесет го­дини, седемдесет години... тези вериги вече не били вериги, те се превърнали в част от телата им. Революционерите не могли да разберат, но трябвало да им върнат веригите. Затворници­те били изключително щастливи, те се върнали в тъмните си дупки и заспали спокойно.

Целият ден бил ден на мъчения. Очите им били отслабнали; те не можели да виждат... това ярко слънце. Пропастта между тях и хората навън била станала толкова голяма, че не могли да разберат какво става. За петдесет години толкова неща са се променили. И кой щял да им даде храна? Кой щял да им даде работа? Кой щял да им даде тяхното унищожено достойнство?

Никой не бил готов да даде работа на човек, който бил в продължение на петдесет години в затвора с доживотна присъ­да. Той вече бил на седемдесет или деветдесет години - почти труп. За седемдесет години не се бил къпал, целият смърдял. Хората ги избягвали, никой не искал дори и да говори с тях. Естествено, те се върнали у дома и казали на революционери­те: „Сега това е нашият дом и ще бъде също и нашият гроб".

Твоята стойност може да бъде твое робство.

Заратустра казва: „Преди да отхвърлиш своя ярем, помисли два пъти: може би той е твоята ценност." Преди да отхвърлиш своето обвързване, почакай - помисли малко.

В тази страна, вече от четиридесет години свободна - и аз

съм питал хора като Джейпракаш, като Рамаманохар Лохия, велики водачи на революцията в тази страна: „Непрестанно говорите, че трябва да се освободим от Британската империя, но никога не съм чул някой да казва за какво? Свобода от... аз разбирам, но вие нямате програма за тогава, когато ще сте свободни - какво ще правите тогава?" И точно това се случи. Свободата от Британската империя се случи, обаче за четири­десет години какво направи Индия? Тя нямаше програма.

Дори и днес тя не знае какво да прави със свободата - да се убиваме едни други? Мохамеданите убиват хиндуистите, хинду-истите убиват мохамеданите за дреболии - бият се и се убиват. Но за четиридесет години не се появи творчество. За четиридесет години тази страна слезе по-ниско, отколкото някога е била.

Хората произвеждат само деца и всяко дете носи повече бедност. Когато страната се освободи, имаше четиристотин милиона души, а сега те са деветстотин милиона. За четири­десет години се прибавиха петстотин милиона души. Бедност­та нарасна неимоверно. Към края на този век, за първи път 8 историята, Индия ще бъде най-многолюдната страна. Китай за първи път ще бъде надминат. Индия ще има повече от един милиард население.

Земята е толкова експлоатирана, че не може да ражда пове­че. Горите се изсичат, дъждовете се объркват, сезоните вече не са същите и никой политик няма смелостта да каже... Всички религии са против контрола над раждаемостта. Ако кажеш нещо против раждаемостта, ще загубиш изборите; да те изберат се оказва по-важно, отколкото да се изправиш с лице пред факта, че до края на този век половината от страна­та ще умира от недояждане и глад - точно както в Етиопия.

Етиопия е малка страна - при все това всеки ден умират по хиляда души. В Индия, когато процесът на недояждането и глада започне, ще умре по един на всеки двама души - петсто­тин милиона души ще умрат. И що за живот ще бъде, когато ще си заобиколен от трупове? Няма да има кой дори да занесе тези трупове на мястото за изгаряне. И когато толкова мно­го хора умират, милиони болести ще плъзнат. Ще бъде отвъд възможностите на който и да било да спаси останалите жи-

би Но никой политик няма никога да спомене за това.

Ние винаги си мислим за това да се освободим от нещо, обаче никога не мислим какво ще направим от нашата свобода.

Свободен от какво? Малко го е грижа Заратустра за това! Ала твоят поглед трябва ясно да ми каже: свободен за какво?

Можеш ли сам да си дадеш твоето добро и зло и да окачиш над себе си скрижалите на своята воля? Способен ли си да се превър­неш в закон за самия себе си?

Ако ли не, значи не можеш да бъдеш свободен човек. Можеш ли да създаваш за себе си стойности на добро и зло? Иначе ще трябва да следваш десетте Божи заповеди.

Чгпособен ли си да бъдеш съдия и дори да наказваш себе си, ако сториш нещо лошо? Иначе свободата ти ще бъде просто самоубийство. По-добре да си беше останал роб. Някой друг щеше да се грижи да не Вършиш зло; някой щеше да се погрижи да правиш добро. Някой щеше да се грижи за закона, за стойностите.

Този, който иска да бъде напълно свободен - а творецът трябва да бъде напълно свободен, - трябва да намери доста­тъчно сила в себе си да създаде стойности, да съди себе си - и ако има нужда, и да наказва себе си.

Ужасно е да бъдеш насаме със съдника и отмъстителя на своя закон. Така бива запокитена звезда в пустия простор и в ледения дъх на самотата.

И до днес още ти страдаш от присъствието на многото, ти, който си се отделил: и до днес все още е запазена целостта на твоята смелост и твоите надежди.

Но един ден самотността ти ще те изнури, едии ден твоята гордост ще се огъне, а твоята смелост ще се пречупи. Тогава ти ще простенеш: „Аз съм самотен!" Човек има нужда от огромна сила, за да бъде сам, но докато не бъдеш сам, ти не си истински човек.

Достойнството ти се състои в това да бъдеш сам.

Това се е случвало на много хора - тези, които са нарекли света илюзия, мая, фалш. Основната причина за това не е била философска, а психологическа. Това са били хората, които са живели в уединение. Живеенето в уединение изисква толкова много сила, за да си запазиш разсъдъка. Здравият ти разсъдък зависи от тълпата.

Правени са много експерименти: ако те поставят в отдел­на килия... това изглежда да е най-голямото наказание в затво­ра. Никой не те измъчва, просто те поставят в отделна килия - тъмно е и ти си сам. Скоро ше започнеш да си загубваш разсъ­дъка, силата си. След три седмици ще започнеш да виждаш илюзии, халюцинации. Ще започнеш да говориш на тези халюци­нации, а също и да отговаряш от тяхно име, а там няма нищо.

Хората, които са създали философията на мая, философия-та на илюзорния свят, са хора, живели твърде дълго в уединение. Те са били монаси, живеещи в Хималаите, далеч в планините. Загубили са контакт с хората и с всичко в тях, което им е било дадено от хората. Всичко това малко по малко изчезнало. Те били толкова сами, че започнали да си създават халюцинаторен събеседник или цяла тълпа около себе си. Те знаели, че това е фалшиво, но също и че имат нужда от него. Това било преживя­ването, което създало философията, че всичко е фалшиво.

За да си сам и за да останеш сам, едно нещо е абсолютно необходимо: и в своята самота ти също да си творец. Ако не си творец, ще се побъркаш. Ако си творец, дори и в своето усамо­тение ще си способен да запазиш интелигентността си - и не само да я запазиш, но и да я доведеш до нейната най-пълна проява.

Има чувства, които искат да убият самотника. Не успеят ли да постигнат целта си, тогава самите те трябва да умрат! Ала ти в състояние ли си да бъдеш убиец? - убиец на собствените си илюзии, убиец на собствените си емоции. В своята самота;Ще искате своите приятели, ще искате своите съпруги, своите съпрузи, ще искате своите деца, ще искате хиляда и едно неща, за които никога не сте си представяли. И тези желания ще те убият, тези емоции ще те убият, освен ако ти не си в състоян­ие да ги убиеш.

Ето защо Заратустра пита: „Способен ли си да станеш убиец на собствените си емоции?"

Единствените хора, на които те не са простили, са тези, които стоят като върховете на Хималаите, които са толкова високо над тях, като Сократ или като Ал Хиладж Мансур, или като Гаутама Буда, или като Кришна. Много е трудно на тълпа­та да прости на тези хора. Сократ са го отровили, Мансур са го убили, толкова много пъти са се опитвали да убият Гаутама Буда. И същото е вярно за всички истински, по-висши човешки същества сред нас.

Не че те са различни от нас - ние не сме развили по-висше-то в нас, не сме развили своето същество. Потенциално и ние сме толкова велики като Гаутама Буда, обаче не сме си напра­вили труда. А когато някой си направи труда, изостри своето същество, доведе своя гений до разцвет, това ни наранява. Не можем да простим.

Ти се издигна над тях, ала колкото по-високо се изкачваш, тол­кова по-дребен те вижда окото на завистта. Ала най-много от всичко мразят този, който лети...

И пази се от добрите и правдивите! Те разпъват на кръста с удоволствие тези, които си изнамират своя собствена доброде­тел - те мразят самотника.

Пази се и от свещената простота! За нея е нечестиво всичко, което не е простовато. Тя обича също да си играе с огъня - на кладите.

Хората, които възхваляват свещената простота - помни, те са опасни, защото всичко, което не е просто, им изглежда нечестиво. Цялото велико творчество не е просто, а сложно. Да си прост не е голяма добродетел - всеки идиот го може. Но да си математик от калибъра на Алберт Айнщайн е много сло­жен феномен. Не можеш да простиш на такива хора. Малките

хора никога не опитват своите собствени таланти, защото това е трудно, изисква работа и непрестанно усъвършенстване. Веднъж попитали един велик музикант - защото в Индия класическата музика е едно от най-сложните неща, едно от най-фините, и дори и майсторите не спират да свирят - а то­зи, когото попитали, бил един велик майстор:

- Ако не практикуваш един ден, какво ще се случи? - Той сви­рел по шест до осем часа всеки ден. Отговорът му бил:

- Ако не свиря един ден, ще забележа разликата: музиката няма вече да бъде със същата дълбочина, със същата извисе­ност. Никой друг няма да го забележи. Ако обаче не свиря два дни, тогава музикалните критици ще разберат, че нещо липсва, че не е същото. А ако не свиря три дни, тогава дори и любите­лите на музиката ще започнат да забелязват, че нещо липсва.

Човекът се упражнява по осем часа на ден и сВири музика, която сякаш не е от този свят; създава от звука такава ти­шина, такава сладост, докосва сърцето ти до най-голямата му дълбочина. Това изисква търпение и усилие.

Това не е простота, то е едно от най-сложните неща.

Един от моите приятели, доктор Рамаманохар Лохия, оти­де да се види с Алберт Айнщайн, който му беше определил сре­ща. Той дошъл точно навреме, но жената на Айнщайн му казала:

- Ще трябва да почакате малко - не мога да кажа колко ще трае това малко, защото той е във ваната, а щом влезе Във ваната, минават понякога два, понякога четири, понякога шест часа... и не ни е разрешено да го безпокоим, така че моля да ме извините. Почакайте, пийте чай, починете си. Той може да дойде всеки момент.

Минали точно шест часа преди Айнщайн да излезе от баня­та и да попита Рамаманохар Лохия:

- Толкова късно ли си дошъл... шест часа? Жената казала:

- Той не дойде късно; той чака от шест часа, но ти беше във Ваната.

Рамаманохар не могъл да разбере какво става. Алберт Айнщайн обяснил:

- Когато съм във Ваната и си играя със сапунени мехурчета, на никой не му е позволено да ме безпокои, защото Всичките ми теории за звездите съм ги открил, като съм си играл със сапу-

нени мехури в банята. Напълно спокоен, като знам, че никой не може да ме безпокои, просто като си играя със сапунените мехури, умът ми функционира по най-добрия начин и аз напълно забравям за времето. Така че просто ме извини. Имаш късмет, че излязох толкова рано.

Всичко, което има голяма стойност, не може да не бъде сло­жно. Колкото по-голяма е стойността, толкова по-голяма ще е сложността. Но хората, които възхваляват свещената про­стота, не могат да не осъдят сложността като нечестива.

Той просто те кара да осъзнаеш три неща: че ако не си творец, ти не си религиозен, че ако не си творец, ти реално не си жив, и че ако не си творец, ти не си свободен. Твоето твор­чество ти носи свобода, сила, интелигентност, съзнание, но ти носи също и опасности, които той те кара да осъзнаеш.

Това е път за смелите, за тези, които искат да живеят рисковано, защото няма друг начин да се живее.

Страхливците само съществуват; само смелите живеят.

Най-голямата храброст и сила са необходими тогава, когато отиВаш отВъд себе си. Ти ще трябва да се превърнеш в пламък, в който ще изгориш до пепел, и от теб ще се появи едно ново същество, един нов човек - това, което Заратустра нарича свръхчовек.

Творчеството е пътят към себе си и към твоя свръхчовек. Докато човек не намери своя свръхчовек, той е живял напразно.

XV ГЛАВА ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА

и ако би се случи голяма неправда, послушайте ме и избьршете Веднага пет малки срещу нея! Отвратителна гледка представлява онзи, когото едничък гнети неправдата.

ЕДНО от най-важните изказвания на Исус е това; „Ако ня-кой те зашлеви по едната буза, дай му и другата". Зара-тустра не би се съгласил. И причината той да не се съг-ласи е изключително важна: ако някой те зашлеви по ед­ната буза и ти му дадеш да те зашлеви и по другата, ти принизяваш неговата човечност. Ти ставаш светец, а него превръщаш в грешник, ти го караш да се чувства неудобно, ти заставаш на позицията „аз съм по-свят от теб". Това е обида, а не уважение към човечността.

Заратустра би искал да отвърнеш на удара и да останеш човек - а не да се превръщаш в светец. Така ти не обиждаш другия. По такъв начин ти демонстрираш равенство: „Аз принадлежа на теб; ти принадлежиш на мен. Аз изобщо не съм по-висш от теб; ти по никакъв начин не си по-нисш от мен".

Това е странен начин да се гледа на нещата. Но у Заратус­тра определено има нещо, което трябва да се запомни. В основата си то е, че всички така наречени святи хора са егоисти, дори и в тяхната скромност, в тяхното смирение. В тях няма друго освен презрение към човешките същества. Дълбоко в себе си те знаят, че всички вие сте грешници, че дори не сте достойни за техния гняв - те по никакъв начин не ви смятат за равни на себе си.

Заратустра е много човешки и не иска да задоволява вашия така наречен духовен егоизъм.

Деветдесет и девет процента от вашите светци са таки­ва, защото искат да могат да ви наричат грешници - цялата им радост е не в това, че са светци, а че са в състояние да ви наричат всички вас грешници, да принизяват всички - най-съкро­вената им радост е, когато могат да унищожават достойнст-

Вото на всеки.

Очите на Заратустра със сигурност проникват по-дълбоко от който и да е било друг във взаимоотношенията на всеки човек. Той казва: Когато имате някой враг, не му заплащайте злото с добро, защото това ще го засрами. Сторено ти е някак­во зло, имаш враг - не прави добро в отговор на неговото зло. Всички религии на това те учат. И повърхностно погледнато, техните учения изглеждат много дълбоки: ти вършиш добро, дори и когато другият човек ти прави зло.

Но защо вършиш добро? Каква е психологията, която стои зад това? Дълбоко в своята психология ти не се ли радваш на факта, че си засрамил другия човек? И може ли това в какъвто и да е смисъл да се нарече духовно? Да засрамиш другия... далеч по-добре щеше да е да беше сторил същото, което ти е сторено на теб. Това нямаше да го засрами и нямаше да даде храна на твоето его.

Обратно, докажете му, че ви е направил нещо добро. Наместо да отговориш на неговото зло с добро, Заратустра съветва: „Приеми неговото зло и докажи, че той ти е сторил някакво добро". Това е един напълно различен подход към живота, опре­делено далеч по-дълбок, отколкото която и да е религия някога е достигала.

Ако можеш да докажеш на човека, че той ти е сторил нещо добро, ти не само ще избегнеш да му вършиш зло, но и няма да го засрамваш с това, че му правиш добро. Напротив - доказ­вайки, че той ти е сторил добро, ти го издигаш в собствените му очи. Може би това ще създаде възможността неговата враждебност да изчезне.

Много е трудно да останеш враг на човек, който непрекъс­нато ти доказва, че когато му правиш зло, това за него е нещо добро, благотворно, някакво благословение. Той е много стра­нен - неговият подход към живота е странен, но неговата странност може да те промени. Това, на което учат религи­ите, не изглежда да променя когото и да било.

Разправяха ми за един християнски мисионер, който непрес­танно повтарял в проповедите си следното изречение на Исус: „Дай си и другата буза, дори и да са те шамаросали". Един човек се изправил и ударил шамар на мисионера. Това никога преди не се било случвало, а той цял живот проповядвал. Пос-

ледвала дискусия, но това не помогнало - той бил пълен с гняв, с ярост. Но трябвало пред тълпата да докаже, че следва това, което проповядва. Така че той си дал и другата буза, макар и неохотно, надявайки се, че онзи идиот няма да го удари. Но човекът също не бил обикновен - той го шамаросал по другата буза дори още по-силно!

И тогава в мисионера изведнъж се случила една огромна промяна - той скочил върху човека и започнал да го удря. Чове­кът го попитал:

- Какво правиш? Това е против твоето учение! Мисионерът отвърнал:

- Забрави за учението, защото то беше само за другата буза. След другата буза вече няма учение. Сега вече съм свобо­ден! Аз следвам Исус Христос докъдето стигат думите му -трета буза нямам!

Гаутама Буда е произнесъл едно изречение, което показва безплодността на такива учения. Той е казал: „Прощавай най-малко седем пъти". Седем пъти са повече от достатъчно и ако един човек може да прости седем пъти, той ще премине през трансформация - иначе как може да прости седем пъти? Но един човек станал и попитал:

- Ами какво да кажем за осмия път? Аз искам да съм сигурен. Седем пъти ще мога да се справя, обаче какво да правя на осмия път? Свободен ли ще съм?

Гаутама Буда не могъл да повярва на ушите си, не могъл да повярва на очите си. Той отговорил:

-Ти си ме разбрал напълно погрешно. Извинявай, ще ги нап­равим седемдесет и седем пъти.

Човекът казал:

- Това не променя нещата. Аз съм борец. Мога да понеса дори и седемдесет и седем пъти. Ами след това? Можеш да ми дадеш каквато си искаш цифра, но въпросът остава същият - а след това?

Ако въпросът остава същият, значи човекът не е простил дори и при първия път. Той просто следва ритуала и събира все повече и повече гняв, все повече и повече ярост за този Момент, когато ще са се изчерпали всички тези пъти, за които Буда е казал да се прощава - и тогава гледай какво става.

Като разбрал каква е ситуацията, Буда казал:

- Взимам си думите обратно. Няма да кажа седем пъти, няма да кажа и седемдесет и седем пъти. Казвам само „да простиш". Не бях прав да ти давам цифри. Няма да ти давам никакви цифри: ще простиш и толкоз.

Но подходът на Заратустра не е да простиш, защото ако ти простиш на някого, той няма да ти прости - никога. Ако и ти го удариш, вече сте кбит - въпросът приключва. Но когато ти простят, преживяването остава незавършено. Ти си нака­рал човека да се засрами; той не може да ти прости. Със своето опрощение ти си създал по-голям враг. Никой освен За­ратустра не е поглеждал на нещата от този ъгъл - че истин­ският смисъл е да унищожиш враждебността, а не да я създа­ваш. Нито Исус, нито Буда са били способни да дадат ключа за трансформиране на враждебността.

Заратустра казва: „Ако наистина искаш врагът да изчезне - и наместо Враждебност да има приятелство, - тогава му докажи, че ти е дал едно голямо благо, нещо ценно, и че си му толкова благодарен, че нямаш думи да го изразиш." Той ще се почувства объркан, защото не това му е било намерението, обаче едно нещо ще Види със сигурност: че от другата страна има не егоист, някакъв набожен егоист, а един съВсем обикно­вен и достоен за любов човек.

И по-скоро се сърдете, отколкото да го засрамвате! Всички са те учили как да не се гневиш, но когато не се гневиш, засрам­ваш другия. Той е паднал по-ниско; ти си се издигнал по-Високо-толкова си състрадателен!

Фридрих Ницше, който е написал книгата Тъй рече Заратус­тра върху учението на Заратустра, казВа В едно от своите изречения, че Исус дори и в последния миг на кръста бил един голям егоист, защото последната му молитва била: „Отче, прости на Всички тези хора, защото те не знаят какВо пра­вят." И В последната си молитВа той се молил само за едно нещо: „Аз знам, а никой друг не знае; всички тези хора са не­вежи, прости им".

Заратустра би казал, че той ги засрамва - какво повече би могло да бъде... Когато са разпнали човека, а в последния си миг той се моли за тях: „Прости им, те не знаят какво праВят." Той пак си остава знаещият, а другите си остават невежи - същес-

тва, по-нисши от човека.

Заратустра не може да прости на Исус. Той се държи като Всички така наречени „аз съм по-свят от теб" хора. Дори и в смъртта си той не го забравя. Последните му думи предс­тавят целия му живот. И може би тази е причината, поради която е бил разпнат. Хората не могли да му простят; той ги засрамвал Във всеки момент - те трябвало да го унищожат. И той е отговорен за сВоето разпъване - не по-малко от хората, които са го разпнали.

1/1 по-скоро се сърдете, отколкото да го засрамвате! И когато ви проклинат, никак не ми се нрави, че вие искате да отвърнете с благословии. По-добре и вие проклинайте по малко! Остани човек! Неговото настояване е много ясно: ти си човек, остани човек.

Той не очаква от теб да станеш светец, праВедник, и кога­то хората те псуват, да се очаква да ги благославяш.

Защо бил толкова много против Исус? По простата причи­на, че Исус казал: „Аз съм единородният син Божи; аз съм пастирят, вие сте моите овце. Всичко, което трябва да прави­те, е да ВярВате В мен, и аз ще Ви спася - ще Ви избавя от всичките ви обвързаности, от тъмнината, от нещастието, от ада." Той се доказВал като Бог. Ницше не могъл да прости това. То е най-Великото его, което чоВек може да има, при това човек, който е толкова набожен, че никой не възразява, и толкова прекрасен, че никой не може да осъзнае негоВата грозота.

Никой не изглежда да е избавен, никой не изглежда да е спа­сен - Всъщност дори и той самият не могъл да се спаси. ПраВ е Заратустра, когато казВа: Отвратителна гледка представлява онзи, когото едничък гнети неправдата.

Обаче великите учители на човечеството ви казВат: „Трябва да сте смирени, трябВа да сте кротки, трябВа да не се гневите, трябва да прощавате." Ето къде Заратустра застаВа сам - една напълно уникална индивидуалност с уникален подход.

рядко

Много пъти съм Ви разказвал за един Дзен монах. В една пълнолунна нощ някакъв крадец влязъл в къщата му. Тя била една малка къщурка, надалеч от селото. Вратата била отворена, защото в къщата нямало нищо, заради което да се затваря вратата. Дзен учителят нямал нищо друго, освен едно одеало, което той използвал през деня да покрива тялото си, а през нощта да се завива, когато спи. Той бил буден до прозореца, лежал и гледал как изгрява пълната луна. Била една прекрасна, много тиха и спокойна нощ.

Когато крадецът влязъл, в очите на Учителя се появили сълзи. Сълзите били за това, че нямало нищо в къщата. А горкият човек бил дошъл чак от далечното село. Веднага трябвало нещо да се направи, и то да се направи по такъВ начин, че крадецът да не се почувства засрамен, да не се почувства обиден. Тъкмо обратното, да се почувства уважен. Той запалил една свещица и като се покрил с одеалото, влязъл след крадеца. Вътре в къщата, две-три стаи по-нататък, бил крадецът.

Когато крадецът го видял да идва, много се уплашил. Учителят казал:

- Не се плаши. Всъщност аз живея в тази къща от триде­сет години и съм поглеждал във всяко кътче и ъгълче, но няма нищо - изключително много съжалявам. Ти ми оказа уважение, защото крадците ходят по къщите на богатите хора, в домовете, в дворците на царете - кой ще дойде при нас, бедни­те? Ти си първият крадец - безпрецедентно. Ти си такава голяма чест за мен. За първи път в живота си аз се чувствам като богаташ.

Крадецът се уплашил дори още повече, защото този човек не изглеждал много в ред - какви ги приказвал? Учителят казал:

- Само едно нещо: ще трябва да направиш договор. Аз не съм намерил нищо в тази къща - това е крайно лошо. Но мога да ти помогна, защото си новак. Можеш да не успееш да пре-тършуваш цялата къща, даже и в мазето. Аз ще те разведа навсякъде. Но помни: ако нещо се намери, делим наполовина.

Крадецът си казал:

- Боже мой, та този човек е собственикът на къщата.

Дори и в тази странна ситуация крадецът започнал да се смее. Учителят също се засмял и казал;

-Добре, ако искаш малко повече, можеш да вземеш шестде­сет процента - шестдесет на четиридесет, - защото ти ре­ално вършиш работата, аз просто те развеждам. Но всъщност няма нищо - аз от тридесет години търся. Ще си бъде истин­ска загуба на време. Предложението ми е, докато нощта не е много напреднала, ти все още можеш да намериш някоя бога­ташка къща, и аз няма да имам дял в това, няма да взема комисионна. Ти само трябва да приемеш едно условие.

Крадецът попитал;

- Условие ли? Какво условие? Учителят казал;

- Просто вземи одеалото ми, защото аз нямам нищо друго да ти дам. Ти може никога вече да не се върнеш. Кой знае какво ще се случи утре. Но не можеш да го откажеш, то е подарък. Ти не го крадеш, аз ти го давам.

Учителят стоял там гол. Нощта била студена, той трепе­рел, а крадецът не можел да реши какво да прави. Той не можел да откаже одеалото. Сълзи се появили в очите на Дзен учителя и той казал;

- Ако искаш да дойдеш отново, просто ме информирай дба-три дни предварително. Аз мога да прося, мога да посъбера нещо за теб. ЧувстВам се толкова беден. Не можеш да отка­жеш да вземеш одеалото, то е всичко, което притежавам. Да­вам ти всичко, което имам.

Крадецът искал някак си да се измъкне - той никога преди не бил срещал такъв човек. Взел одеалото и побягнал. Учите­лят извикал;

- Чуй ме! - Крадецът никога не бил чувал такъв авторите­тен глас; - Затвори вратата! И преди да затвориш вратата, научи се на малко възпитание. Аз ти дадох подарък, а ти дори не ми благодари. Кажи „благодаря", защото това може да ти помогне по-късно.

1/1 така, крадецът казал; „Благодаря ви, господине", затво­рил вратата и побягнал.

След две години го хванали при друг обир - и при този обир одеалото било намерено у него. Това одеало било известно. Всеки знаел, че то принадлежало на Учителя, а от две години не

били виждали у него. Затова съдията постановил;

_ Това ще бъде решаващо. Ако Учителят каже, че това оде­ало е негово и ти си го откраднал, тогава нямам нужда от други свидетели, нямам нужда от други улики, от аргументи -просто ще те осъдя.

Извикали Учителя да дойде в съда. Съдията го попитал;

- Познаваш ли този крадец? Учителят отговорил;

- Крадец ли? Сигурно грешиш, това е човек с много добро Възпитание. Когато му подарих моето одеало, той ми каза:

Благодаря ви, господине" и затвори вратата след себе си. Той е такъв джентълмен. Не трябва да наричаш никой джентълмен крадец.

Съдията не могъл да измисли какво да прави. А Учителят рекъл;

- Той не може да бъде крадец. Мога да свидетелствам за него. Той е един от моите стари приятели. От две години все не можем да се срещнем.

Заради Дзен учителя - когото много уважавали - крадецът бил освободен. 1/1наче нямало шанс да го освободят. Като из­лезли от съда, той коленичил пред нозете на Учителя и казал;

- Сега идвам с теб. Учителят рекъл;

- Исках да останеш дори и онази нощ, но ти толкова бърза­ше, че избяга, толкова бързаше, че беше забравил дори да затвориш вратата, толкова бързаше, че беше забравил дори да кажеш „благодаря". Сега разбираш ли? Казах ти, че това може да ти помогне някога по-късно. Научи се на добри обноски! А що се отнася до мен, аз съм много щастлив за теб. Ти ми оказа почит - иначе кой идва в колибата на бедняка? Ако дойдеш с мен, добре си дошъл.

Целият живот на крадеца се променил. Той станал един от най-просветлените ученици на Учителя. И цялата метаморфо­за се състояла само от едно просто нещо; че Учителят му оказал уважение в ситуация, в която всеки друг би го обидил, като му дал достойнството, дължимо на всеки човек - без зна­чение каква му е професията - независимо дали е крадец, или доктор, или инженер; това са само професии. Те не променят с нищо човешкото достойнство.

Ако справедливостта не се основава и не се корени в любов­та, тя вече е несправедливост. Всичките ни съдилища са тол­кова студени - няма любов, няма състрадание, няма разбиране. Има само буква - мъртва; закон - мъртъв; съдия - мъртъВ; и всичко мъртво решава за живото. Всичко се решава по отноше­ние на миналото.

Човекът може да е откраднал, но това е минало действие, то не означава, че в бъдеще крадецът не може да стане светец.

Човек може да се промени в самия този момент.

Неговото „утре" е отворено - то не е превзето от негово­то „Вчера". Цялата ни справедливост в продължение на Векове е приемала за даденост, че няма утре. Неговото „вчера" е доста­тъчно, за да се реши за човека, а всички тези „вчера" са мъртви.

Какво означава това? То означава, че мъртвата част от твоя живот решава за твоето живо бъдеще. Тя няма да ти позволи свобода. Тя ще се превърне в твои вериги и в твой затВор - може дори да се превърне в твоя смърт.

Едно малко действие не може да дефинира целия чоВек, но това е начинът, по който се извършват нещата, и се извърш­ват с такава студенина. Съдията прочита присъдата за някой, който е осъден до живот или е изпратен на бесилката. В очите му няма дори една сълза - нито пък мисъл, че този човек може да има съпруга, може да има деца, може да има стара майка, стар баща. Той може да е единственият човек от семейство­то, който печели пари, може да е единствената надежда.

Изпращането му на бесилката няма да поправи никой сто­рен грях, а ще извърши още грях. Децата ще станат просяци, крадци; съпругата може да се наложи да стане проститутка; в своята напреднала възраст бащата и майката може да трябВа да работят просто за да имат храна.

Едно малко действие, извършено може би в едно много мимолетно, сантиментално, емоционално състояние, може би без никакви намерения... определено така се е случило, че чове­кът е убил някого. Но то се е случило в такава ярост и гняв, че

яростта и гневът не могат да решават за целия му живот - и не само тоВа, но и за живота на неговите деца, на неговата съпруга, на неговите родители, на децата на неговите деца... Така това малко действие става решаващо за векове напред.

Ще идват поколение след поколение, а това действие ще променя техния жиВот В определена насока. Това е много сту­дено, нелюбящо; тоВа не е справедливост - това е всъщност отмъщение от страна на обществото. Съдията не е нищо друго осВен палач В служба на общестВото. Всеки, който тръг­не против правилата и нормите на обществото... съдията, полицията, армията и законът - те Всички са готоВи да унищо­жат човека. Този човек не се е подчинил, той се е разбунтувал, той е сторил нещо, което стадото е сметнало за незаконно.

Можете да погледнете в очите на вашите съдии и оттам гледат винаги само палачът и неговото хладно желязо.

Без любов, без сърце, ти не можеш да видиш цялата слож­ност на живота на един чоВек. Едно малко действие може да реши цял един дълъг жиВот. Ти затваряш вратата към бъде­щето, не му даваш възможност да се промени - ти не му даваш дори още един шанс. Любовта е винаги готова да даде шанс, възможност.

Но тези студени очи на вашите съдии знаят само мъртви­те закони и следват тези закони без да изобщо да помислят, че законът не е създаден, за да му бъде принесен в жертва чове­кът. Законът е направен, за да служи на човека, а не човекът да служи на закона. Законът може да се промени - той е направен от човека.

Човекът е творение на Бога, а ние се държим с Божието творение по такъв глупав начин и с такава слепота, че е учудващо, дето няма бунт против нашите закони, против на­шите съдилища, против нашите конституции. Тълпата прос­то продължава да ги следва, може би като всеки се страхува, че ако каже нещо, ще изпадне от тълпата и ще се изложи на опасност.

Бях в затвора в продължение на дванадесет дни. Имах трима адвокати, най-добрите в Америка; правителството

също имаше най-добрите адвокати, защото делото беше на един-единствен човек срещу цялото правителство на Америка Но моите адвокати непрекъснато ме убеждаваха да не казвам и една дума. Аз им казвах:

- Но това е странно. Вие сте тук, за да ми помагате. Те ми отговаряха:

- Знаем, че ако кажеш каквото и да било, ще си навлечеш повече неприятности. Може да си напълно прав, ти си прав обаче тези съдии са мъртви, те знаят само това, което е напи­сано в техния закон; те няма да те чуят. Всъщност те са направили вече своите отсъждания и ние се опитваме някак си да ги убедим.

Ако започнеш да говориш, тогава това дело може да про­дължи с години. Страхуваме се за твоя живот, защото за тези дванадесет дни напълно осъзнахме, че ако правителството не може да спечели делото, те ще те убият. Ако има изгледи ти да спечелиш, не можеш да излезеш жив от затвора. Можеш да излезеш от затвора - това ни го изясниха, - ако загубиш делото.

Просто се смили над нас и над тези, които те обичат по целия свят - само заради тях, просто си мълчи. Каквото трябва да се каже, ние ще го кажем, и ще кажем само това, което те искат да се каже. Ние искаме да избягваме конфлик­ти, защото в един конфликт ние знаем, и те знаят, че ти имаш Всички шансове да спечелиш. А те нямат шанс да спечелят, защото нямат улики против теб за никакво престъпление - и в това им е проблемът. Проблемът им е, че са те арестували незаконно без никаква заповед за арест. 1/1 изобщо не те пускат под гаранция.

Без да дадат никаква причина защо... дори и главният дър­жавен адвокат на Америка прие това в съда в последното си изказване: „Не бяхме в състояние да изтъкнем каквато и да било причина защо не можем да дадем гаранция." И въпреки това не беше дадена гаранция.

Извикаха моите адвокати и ги накараха да разберат:

~ Нещата са съвсем ясни. Правителството в никакъв случай не иска да загуби, защото това ще бъде международно пора­жение на най-голямата сила в света, нанесено от един-единст­вен човек - правителството няма да търпи това. Така че от

аависи. Не можем да кажем на Бхааван, защото той няма да азбере как нещата се случват зад кулисите. Присъдата Вече е изготвена и ако искате да оспорвате, ако юкате процес, тогава трябва да ви е ясно - да не ни казВате по-късно, че: „Вие не ни обяснихте" - че делото може да продъл­жи десет, петнадесет, двадесет години. В нашите ръце е до­колко ще го проточим. А дВадесет години мъчение...

Едно нещо трябВа да запомните: че БхагВан може да напус­не затвора жив само ако загубите делото. Правителството при никакви обстоятелства няма да загуби това дело. Ако пра­вителството загуби делото, тогава Бхагван губи живота си.

Затова моите адвокати непрестанно ме убеждаваха:

- Не казВай и една дума. Просто ни остаВи някак си да се справим. Ние искаме бързо да те изВадим от затВора и от затВора направо на летището. Така че за петнадесет минути да си изВън Америка. Не щем да остаВаш в Америка дори и за през нощта, защото могат да дойдат посред нощ и да те арестуват по някаква друга причина. Те са те арестували без причина, могат и отново да те арестуват.

Аз казах:

- Това е много несправедливо, защото Виждам, че аргумен­тите им са толкова идиотски, че аз дори нямам нужда от вас - мога да се защитавам и сам, без да познавам закона ви. Няма нужда да познавам закона ви - знам, че съм невинен, и това ми е достатъчно!

Но те нито ми позволяваха да говоря, нито спореха. Те позволиха на правителствените адвокати да запълнят цял ден с безсмислен спор, просто за да губят бреме. Но те за това се бяха споразумели: „Ще си мълчиш и няма да спориш, така че да изглежда сякаш те печелят делото".

Те нямаха и едно нещо против мен, и когато аз напуснах Америка, те самите признаха на една публична пресконфе­ренция: „Ние нямахме обвинения против БхагВан. Нашият при­оритет беше да унищожим комуната. Не искахме да държим Бхагван В затвора, защото това щеше да го направи мъченик, така че искахме някак си да го изкараме от затвора и да го изгоним от Америка. Защото ако той беше там, щеше да е тРУдно да се унищожи комуната".

През целия ден докато съдията седеше, можех да видя, че

той изобщо не слушаше; през половината време беше в полусън. Присъдата беше Вече дадена наготово от най-високо място -беше дошла от Вашингтон. Той просто трябваше да я проче­те, трябваше просто да остави да измине подходящото коли­чество време, така че да не изглежда твърде внезапно. Адвока­тите ми бяха видели присъдата преди да я Внесат в съда. И се бяха съгласили с нея: „Няма да оспорваме". Изглежда, в света няма справедливост.

За мен беше голямо преживяване да обикалям света. В името на справедливостта и правителството всякакъв гняв, бруталност, отмъстителност, завист, ревност... всичко се скрива зад нея; тя е напълно студена, без никакъв респект към индивида, към живота. Само едно нещо е от значение, и то е, че на обществото-трябва да се позволи да си отмъсти на индиви­да. А обществото, разбира се, не познава любовта - то няма сърце.

Но нашият дух... когато се родим, идваме с хиляда и една потенциални възможности. Те са само семена - затова не мо­жем да ги видим. Като им дадем подходящата възможност, подходящото усилие, подходящата почва, всички те могат да разцъфтят. И вие можете да споделяте своята радосп своето блаженство, своята благодат толкова, колкото иска­те, защото изворите са неизчерпаеми.

Докато човек няма такава любов и такова блаженство, той

не е достоен да бъде съдия. Ние все още трябВа да очакваме там, в юридическите колежи, да се учи не само право, но хората да се окуражават да бъдат по-тихи, по-любящи, по-умиротворе-ни, по-разбиращи, по-състрадателни. Да даваш на хората само мъртвите букви на закона е опасно.

В ръцете на слепите ти даваш толкова голяма власт. Пре­ди да им дадеш власт, дай им любов, така че с Властта никога да не се злоупотреби.

Само любовта е тази, която може да попречи на злоупотре­бата с властта. Любовта е най-голямата ценност; законът е най-малката.

Но това, че законът е станал най-голямата ценност, а лю­бовта е напълно пренебрегната, е нещастие и крайно трагично състояние. Що се отнася до закона, или що се отнася до храмо­вете на справедливостта, до съдилищата, няма място за любовта.

Има нужда от една велика революция, която да трансфор­мира всеки закон според закона на любовта. Справедливостта трябва да бъде просто сянка на любовта, тя трябва да не е отмъстителна, а почтителна. Това е възможно, то е възмож­но в живота на отделните хора, и може един ден да стане възможно в живота на цялото общество.