Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

В тъмнината има тишина - сравнена с тишината на тъмни­ната, светлината е много бедна. Тишината притежава дълбо­чина, огромна дълбочина, а тишината на нощта не е тишината на гробището, тя е тишина, пълна с песни - с много песни. Звездите имат свои песни, свой танц; луната има своя песен, свой танц. И дори земята, обгърната от тъмнина, не е мъртва - тя е напълно жива, в нея има музика; този, който има уши, може да я почувства. Вятърът, който преминава през боровата гора, носи своите песни, и водата, коята слиза от планините, също носи своя танц.

Заратустра иска да има и двете. Когато можеш да имаш и дВете, защо да създаваш противоречие? „Води ме от тъмнина в светлина" означава, че се страхуваш от тъмнината, че все още си дете. „Води ме от тъмнина в светлина" не е нищо друго, освен една ориентирана към страха молитва. Иначе нощта е почивка, релаксация, обновление, подготовка за следващия ден. Тя отнема цялата ти умора, отнема целия прах, който се е

събрал през деня, и на сутринта ти си отново млад, отново свеж, отново готов да създаваш нещо. Но ти получаваш тази свежест, тази младост, тази енергия в утробата на нощта.

Именно през нощта са се случили всички велики мечти и сънища на човечеството. Може да им трябват стотици години да се осъществят, но всичко, което е станало реалност, е дош­ло при човека първо само като сън. Нощта не е само утробата, където ти обновяваш живота си, но също и утробата, където получаваш сънищата за твоя бъдещ прогрес.

Заратустра не иска никога да избира. Неговото послание е посланието на неизбиращото осъзнаване, животът на неизби-ращото осъзнание, който се наслаждава на всичко, което съ­ществуванието ти осигурява. Защо да се хващаш за светлина­та, защо не изследваш красотата и на тъмнината? Защо да се държиш за живота, защо не се впуснеш в приключение в непоз­натите земи на смъртта? Тези, които се молят: „Боже, води ни от смърт към живот", сигурно са обсебени и дълбоко уплаше­ни. А този, който се страхува от смъртта, не може да живее живота си в пълнота, защото смъртта не е отделна от жи­вота, точно както и тъмнината не е отделна от светлината.

Заратустра няма да избира. Заратустра ще се наслаждава и ще пее песента на деня, песента на нощта. Той ще танцува на слънцето в ранна утрин и ще танцува също и в звездната нощ.

Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори - защо­то всичко става тихо: птиците са отишли да спят, животни­те са отишли да спят, хората са отишли да спят, пазарищата ги няма. Една огромна тишина е слязла Върху цялата планета, сега дори и шепотът звучи по-силно.

Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори. Също и моята душа е бликащ извор.

Нощ е: едва сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята дуща е песен на влюбен. Това е нещо, в което трябва да се навлезе дълбоко. Любовта има някакви дълбоки корени в нощта. Може би в тъмнината е по-лесно да оставиш личността си настрана, да оставиш маската си настрана, да бъдеш гол, ав­тентичен и истински. Може би в тъмнината е по-лесно да се стопите, да се слеете един с друг, да забравите аз и ти.

През деня е малко по-трудно; на светло имаш нужда от своя

грим, от своята маска, искаш да покажеш себе си по най-добрия възможен начин. Искаш да скриеш всичко, от което се страху­ваш - ако хората разберат за него, може би няма да те харес­ват, няма да те обичат, няма да те приемат. Нощта ти дава свобода, която денят ти отнема. Изглежда уместно това, че любовта се корени в нощта.

Нощ е: едва сега се пробуждат всички песни на влюбените. фалшивите личности изчезват и истинските индивидуалнос­ти, без никакъв страх, че ще се изложат на показ, напълно голи в тъмното, могат да оставят настрана своята сериоз­ност и да бъдат игриви. А докато влюбените не започнат да си играят като деца, любовта ще си остане много повърхнос­тна и безсмислена.

Докато любовта не се превърне в невинна игра и забавление и смях, песен, танц - тя не е любов, а е някаква пазарна стой­ност, стока, която може да бъде показвана, която може да бъде купувана.

Само в тъмнината ти си наистина сам себе си, не се стра­хуваш вече от обществото и от тълпата - защото в тъмни­ната няма тълпа; ти си сам, няма общество, няма религия, няма църква, няма свещеници, няма глупаци.

Тъмнината ти дава свободи, тази свобода, която се случва само тогава, когато си напълно сам. Само в тази самота влю­бените мобат да пеят, да се наслаждават. Само в тази тъмни­на умът спира да бърбори, спира да спори дава възможност и на сърцето да се изкаже. Песента на любовта не е нищо друго освен песента на сърцето.

Заратустра все отново и отново подчертава факта, че да дадеш нещо на някого означава да нараниш гордостта му. По­ради това даването трябва да бъде много премерено, много изкусно. Не трябва да даваш по такъв начин, че да унижаваш другия. Но това е, което се случва. Хората всъщност не искат да дават, те искат да унижават. Даването е просто извинение да нараниш гордостта на някого - това е грозно и нечовешко.

Даването има нужда от голямо сърце и от голямо изкуство. Трябва да се дава по такъв индиректен начин, че получаващият да не чувства никакво унижение, но тъкмо обратното, да чув­ства голяма любов, да чувства, че го приемаш, да чувства, че когато си му давал, ти си се наслаждавал повече, отколкото когато си получавал, да чувства, че не той ти е длъжен, а ти си му задължен. Човек трябва да дава по такъв начин, че да окаже уважение и да издигне другия.

Аз не познавам щастието на получаващия. Заратустра казва: „Аз съм беден в смисъл, че не познавам щастието да получаваш - тъй като съм до такава степен осъществен, че нямам нужда от нищо. Дотолкова цялостно съм завършен, че няма как някой да ми даде нещо." И оттук: Аз не познавам щастието на получа­ващия; и често съм си мечтал за това, че кражбата е сигурно по-благословена от получаването.

Не познавам радостта от получаването, но съм виждал хо­ра да получават неща, виждал съм как се наранява гордостта им, как се унищожава достойнството им. Те биват превръщани в просяци. Ето защо често съм си мечтал за това, че кражбата е сигурно по-благословена от получаването.

По-добре да крадеш, поне достойнството ти ще бъде спа­сено. Той казва това не за да проповядва кражба. Казва го за да те накара да осъзнаеш, че всеки път когато даваш нещо на някого, трябва да даваш много предпазливо и много внимател­но. Давай така, като че ли даването е твоя нужда, а не е нужда на получаващия, като че ли ти си обременен и е много мило от страна на получаващия, че те разтоварва.

Това е моята бедност, че ръката ми нивга не почива от даване на дарове.

Той има толкова много, че непрестанно дава своята лю­бов, своята мъдрост, своите оригинални прозрения, обаче казва: „Това е моята бедност, не се обиждайте. Като Ви да­вам нещо, аз не се опитвам да докажа, че съм богат. Просто доказвам своята бедност" - това е една много странна идея, но много важна.

Когато сезонът на дъждовете дойте и дъждовните облаци се надвесят над теб пълни с вода, те искат да се излеят, не защото са загрижени от жадната земя, но защото са прека­лено натоварени с вода и тя става все по-тежка и по-тежка. Те се изливат заради този товар, заради тази натежалост. Това е тяхната бедност, че те не могат да поемат повече, твърде малки са, капацитетът им е твърде малък - те твърде рано се натоварват. Ето как всеки даващ трябва да мисли. Едва тогава всичко, което той дава, ще се дава от любов - инак тоВа няма да е добродетел, а грях.

Това е моята бедност, че ръката ми нивга не почива от дава­не на дарове; това е моята завист, че виждам чакащи очи и свет­ли нощи на копнеж. Той определено е много уникален в това, че вижда нещата от такива аспекти, от които никой никога не ги е виждал - преди или след това. Той казва: „Аз завиждам на очи пълни с очакване." И още: „Аз завиждам на просяците, защото те не нараняват никого." Като получаваш, как можеш да нараниш някого? Получавайки, те не могат да осъществят своето его.

„Аз завиждам..." Но какво може да направи Заратустра? Той е толкова пълен и толкова преливащ от любов и светлина, че няма друг избор. Ето защо казва: „Беден съм". Той няма какво да направи, той трябва да споделя.

Кабир, един от най-беликите мистици на Индия, има прек­расни изречения, които са подобни. Той казва: „Когато дървото твърде много натежи от плод, клоните му започват да се огъ­ват надолу, започват да докосват земята." Те са твърде теж­ки, за да могат да застанат така гордо, така егоистично, както са стоели. За първи път богатството им ги прави смирени, богатството им ги кара да се снижат към земята. Те молят някой да вземе плодовете им, за да станат безтегловни и отново да могат да се извисят в небето.

Кабир казва: „Същото е и положението на този, чието съ-

щество е станало зрял плод." Той става смирен, става беден, готов е да споделя с когото и да е; той не пита дали заслужа­ваш, или не - всичко, което той иска, е да се изпразни.

Но проблемът с духовното израстване е в това, че колкото повече даваш, толкова повече имаш. Ти непрестанно даваш, но от някакви непознати извори чашата на живота ти непрес­танно прелива, твоето даване никога не я изпразва.

„Къде изчезна сълзата от окото ми и цъфтежът на сърцето ми?" По пътя има моменти, точно като ден и нощ, като живот и смърт... в един момент ти си толкова пълен, че можеш да даваш на целия свят. Благословен си с толкова много, че не можеш да си представиш дали някога ще можеш да се изпраз­ниш. Колкото и много да даваш непрестанно, все повече и пове­че благодат идва при теб.

А след това идва нощта и изведнъж дори и сълзите от очите ти изчезват, и цветята в сърцето ти изведнъж ги няма. Ти си не само празен, но изведнъж си станал пустиня - а само преди миг е имало градина, само преди миг изворът е бликал с пълна сила.

Но човек трябва да научи красотата и на тези моменти. Когато загубиш пътя, дори очите ти изсъхват и сърцето ти вече не цъфти.

Изведнъж цялата Вселена сякаш е престанала да ми гово­ри, а само преди миг е имало такъв диалог, такова дълбоко общение. Мистиците наричат това тъмната нощ на душата. Човек трябва да я наблюдава в тишина - това също ще отмине. Скоро отново ще има пролет, но когато за първи път това се случи, изглежда сякаш живееш в някаква илюзия - цялата красо­та, всички звуци, всички танци - ти сигурно сънуваш.

Когато Всичко изчезне... но това е естеството на същес­твуванието, то балансира Всичко - иначе жиВотът ще се пре-

върне в хаос. Той е космос, защото всичко е балансирано. В един момент има песен, в следващия нищо не расте в теб. Човек трябва да наблюдава и двете, да обича и двете, да се наслажда­ва и на двете, да ги разбира като две страни на една и съща монета. В това разбиране е върховното събуждане, в това раз­биране е просветлението.

Човек трябва да научи, че съществуванието е диалектика. Това, което изглежда противоречие, не е противоречие - то е взаимно допълване, то е абсолютно необходимо. Ако човек не спира и вечно танцува, танцът ще го убие. Ако човек непрекъс­нато пее, песента ще се превърне в лудост. Танцът също иска почивка, песента също се нуждае от почивка.

И когато не чувстваш в себе си никаква песен и никакъв подтик към танц - радвай се, че в тази празнота растат семе­ната. Скоро ще има песни, далеч по-добри, отколкото си позна­вал преди; скоро отново ще има танц, далеч по-велик, отколко­то някога си мечтал.

Но чакай - ключовата дума е да чакаш и да наблюдаваш. Веднъж щом осъзнаеш колелото... ние на Изток сме го нарекли колелото на живота и смъртта. Думата за „свят" на Изток е джагат, а джагат означава колело - това, което непрестанно се движи. Една спица се издига и слиза, друга спица се издига и слиза.

Сутринта не е просто началото на деня, тя е също и на­чалото на нощта. Вечерта не е само началото на нощта, тя е също и началото на деня.

В момента, в който разбереш това, ще разбереш най-голя­мата тайна на всичко.