Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

Да беше си останал В пустинята и далеч от добрите и правдиви­те! Може би шеше да се научи да живее и да обича земята — а и да се

СМЪРТТА Е Възможно най-погрешно разбраният феномен. Хората са смятали смъртта за край на живота. Това е първото, основно неразбиране. Смъртта не е краят, а началото на един нов живот. Да, тя е край на нещо, което е вече мъртво. Тя е също и кресчендо на това, което наричаме живот, макар че много малко хора знаят какво е животът. Те живеят, но живеят в такова невежество, че никога не се сре­щат със собствения си живот. И за тези хора е невъзможно да познаят смъртта си, защото смъртта е последното преживя­ване на този живот и началното на следващия. Смъртта е вра­тата между два живота: единият остава назад, другият чака отпред.

Няма нищо грозно в смъртта - обаче човекът, поради своя страх, е направил дори думата смърт грозна и непроизносима. Хората не искат да говорят за това. Те не искат дори и да чуят думата смърт.

Страхът си има причини. Страхът се появява, защото умира винаги някой друг. Ти винаги виждаш смъртта отвън, а смъртта е преживяване на най-вътрешното същество. То е все едно да наблюдаваш любовта отвън. Можеш да наблюдаващ с години, но няма да дойдеш до разбиране какво е любов. Можеш да разбереш проявите на любовта, но не и самата любов. Ние знаем същото и за смъртта. Само проявите на повърхността -дишането е спряло, сърцето е спряло, човекът, такъв, какъвто е говорил и ходил, вече го няма: наместо живо тяло лежи само един труп.

Това са само външни симптоми. Смъртта е преминаването на душата от едно тяло в друго тяло или в случаите, когато един човек е напълно събуден, от едно тяло в тялото на цялата вселена. Това е едно велико пътешествие, но ти не можеш да го познаеш отвън. Отвън са ти достъпни само симптомите, а тези симптоми са накарали хората да се страхуват.

Тези, които са познали смъртта отвътре, загубват целия си страх от смъртта. Наместо смъртта да бъде някакво грозно и страшно нещо, тя се превръща в едно от най-чисти­те, най-тихите и най-върховните преживявания. За първи път преживяваш себе си без своя затвор, без тялото, едно преживя­ване на абсолютна свобода... неспъвано, волно.

Този вид смърт може да бъде позната по много начини. Еди­ният начин е обичайният - но тогава няма как да разкажеш за това. Ще си си отишъл. Преживял си смъртта, но преживява­нето ти си е отишло заедно с теб. За щастие има и други начини, по които можеш да преживееш точно това, което е смъртта, и все пак да останеш жив.

Любовта е единият начин. При тоталната любов, когато вече нищо не задържаш, се случва нещо като смърт. Ти вече не си тяло, вече не си ум, а си чист дух. При медитацията се случва същото преживяване на безтелесност, на липса на ум, обаче при пълно осъзнаване, при абсолютна живост.

Ето защо влюбените никога не се страхуват от смъртта. Ако един влюбен чувства страх от смъртта, това показва, че

той не е познал любовта. Медитиращите никога не чувстват страх от смъртта. Ако един медитиращ се страхува от смъртта, това означава, че той не е навлязъл дълбоко в меди­тацията.

Има само една дълбочина, която трябва да бъде докосната, било чрез любовта или чрез медитацията или чрез творчество­то. Дълбочината се изразява в това, че ти не си вече твоето физическо тяло, не си вече и твоето ментално тяло - а само чисто съзнание, чисто небе без никакви облаци, безкрайно. Дори и само един проблясък в това - и смъртта се превръща в едно славно преживяване. Заратустра има да каже някои много важни неща.

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Все още звучи странно учението: „Умри тъкмо навреме".

Когато той казва Мнозина умират твърде късно, той има предвид, че те продължават да живеят безсмислено, без никак­ва радост, без никаква песен.

Нищо не разцъфтява в техния живот. Изглежда като че ли те са забравили как да умрат. Те продължават да живеят, ма­кар че животът за тях няма хъс, няма възбуда, няма екстаз. Но те не са достатъчно храбри да оставят тялото да отпадне.

Те живеят ненужно. Те живеят като товар на земята. Живеят като паразити, без творчество, и не само че не тво­рят, но и унищожават, защото не могат да живеят, не знаят как да живеят. Те силно завиждат на онези, които все още пеят, все още танцуват, все още обичат. Те осъждат всички онези, които живеят.

Хората, които умират твърде късно, са осъдителите. Те стават светци, стават свещеници, стават святи не защото са такива, а защото са неспособни да обичат и не знаят как да умрат: те висят в някаква безтегловност. И трябва да наме­рят оправдание. Оправданието им се превръща в осъждане на целия свят.

За един гръцки философ Зенон се знае, че проповядвал на хората, че животът е безполезен, безсмислен, безплоден, че единственото интелигентно нещо, което човек може да нап­рави, е да се самоубие.

Стотици негови ученици се самоубили. Самият той живял

дълго, умрял над деветдесетгодишен. Някой го попитал преди да умре:

- Как така ти през целия си живот си проповядвал на хора­та, че единственото интелигентно нещо е самоубийството? Защо си живял толкова дълго?

Зенон отвърнал:

- Трябваше, иначе кой щеше да казва на хората, че животът е безполезен, че е безсмислен? За мен беше мъчение, но аз все пак продължих да живея просто за да спася хората от това безсмислено, напразно съществувание.

Страхотно извинение! За да може той самият да живее, си намира извинение.

Запомнете това като критерий: всеки, който осъжда живо­та, е осакатен, не е развил сърцето си, няма корени; никакви цветя не разцъфтяват в неговото същество и той не може да приеме, че греши. Отмъщението му към живота се превръща в отречение. Всички религии проповядват: „Отречи се от живо­та". Кои са тези хора, които проповядват: „Отречи се от живота"? Това са хората, които не са способни да живеят живота, които не познават изкуството на живота.

... а някои умират твърде рано. Заратустра няма предвид, че те наистина умират - той иска да каже, че те продължават да живеят посмъртен живот: умират на тридесет, а ги погреб­ват на седемдесет. През всичките тези четиридесет години нищо не се случва в живота им: той е напълно празен, пустиня, в която нищо не расте и нищо не зеленее. През живота им не тече нито един поток със своите песни, със своите звуци. Те са абсолютно безплодни. Нищо не създават, нищо не раждат -картини, поезия, музика или танц.

Това е посмъртен живот. Те умират на тридесет. В деня, в който спреш да обичаш, да създаваш, да израстваш - в метафи­зичен смисъл ти си мъртъв, физически можеш да продължаваш да дишаш, но дишането ти не може да бъде синоним на живота. То е само вегетиране: зелки и карфиоли, а светът е толкова пълен със зелки и карфиоли.

Заратустра казва: Все още звучи странно учението: „Умри тъкмо навреме". Този, който е живял правилно, интензивно и цялостно, ще умре непременно в подходящото време. Смъртта му няма да е нищо друго освен узряване, жътва. Смъртта му

няма да е друго освен осъществяване.

Той е живял толкова много, обичал е толкова много, изпол­звал е цялата си енергия за творчество, наслаждавал се е тол­кова много, че идва момент, когато иска да си почине. Чашата на неговия живот е пълна. Той няма нужда да продължава да се мотае по земята. Дошъл е до това място, до което е бил пред­определен да стигне.

Това Умри тъкмо навреме може да се разбере само от тези, които живеят, и то живеят тотално, без задръжки, естест­вено - не според мъртви писания, а според живите извори на своето същество. Те определено достигат един огромен екс­таз на осъществяването; смъртта им се явява завършек -цикълът се е затворил. Смъртта им ги е върнала в едно ново раждане. Докато не умреш тъкмо навреме, никога няма да преживееш красотата на смъртта. Тя ще си остане само един предразсъдък, едно мнение - това, което си чул хората да раз­казват за нея. Но няма да имаш свой собствен личен опит. •

Умри тъкмо навреме: тъй учи Заратустра. За Заратустра смъртта е осъществяване на целия ти потенциал. Вече ня­маш нужда да си в тялото. Можеш да умреш радостно, с усмивка на лице, с огромна мистерия в очите. Смъртта ти няма да се почувства като ненавременна; почти 99.9 процен­та от случаите на смърт са ненавременни - или тВърде къс­но, или твърде рано.

В деня, в който Гаутама Буда умирал, рано сутринта той казал на учениците си:

- Повече от достатъчно е. За мен е бреме да напусна. - Те не могли да разберат какво иска да каже: може би имал предвид, че трябва да отиде на друго място. Буда казал: - Вие не разби­рате: аз имам предвид, че ще напусна тялото. Ще намеря хубаво място. Живял съм прекрасно, сред планините, с дървета­та, с дивите животни и с медитиращите.

Той се огледал наоколо и видял две дървета, които били много красиви и много високи. Те били все едно близнаци, заста­нали редом. Буда казал:

- Това място ми изглежда подходящо. Ще умра там, точно между тези дървета.

По начина, по който го казал, изглежда сякаш смъртта за Него била просто някакво решение. За човек, който е живял с

пълнота, смъртта се превръща в решение: от него зависи. Смъртта не идва при него, той самият прави тялото си достъпно за смъртта. Болезнено е, когато смъртта дойде при теб и ти отнеме тялото, а всичките ти неща са незавършени -децата ти не са пораснали, дъщеря ти е щяла да се омъжва, бизнесът ти не върви добре. Смъртта е почукала на Вратата ти, а ти не можеш да я посрещнеш. Дори и императорите не могат да посрещнат смъртта, защото все още има толкова много за завладяване, за покоряване. Алчността не познава граници. Тя все иска още и още. Ето защо смъртта изглежда сякаш е враг.

Но за човек като Гаутама Буда тя е просто един избор. Той отишъл между онези дървета, седнал там и казал на уче­ниците си:

- Никога повече няма да ме видите. Това тяло е живяло до границите на своята пълнота, то иска да се оттегли, то има нужда да отиде на своята върховна почивка. Но преди да го оставя, ако имате някакъв въпрос, трябва да го зададете. Можете да срещнете друг събуден човек... къде и кога, не може да се предскаже.

Но учениците плачели. Това не било време да се задават въпроси и те казали:

- Ти отговаряш на въпроси вече четиридесет и две години, отговорил си на всичките ни въпроси. Просто си почини, не се тревожи за нас. Показал си ни пътя и ние ще го следваме.

Тази история е прекрасна. Буда си затворил очите и казал:

- Направих първата стъпка - вече не съм тяло. - И после: -Направих втората стъпка - вече не съм ум. Направих третата стъпка - вече не съм сърце. Направих четвъртата стъпка -влязох в моето съзнание. - В този момент дишането му спряло, сърцето му спряло. Това е един напълно различен вид смърт -толкова лесен и толкова релаксиран, толкова осъществяващ, толкова благодарен на съществуванието.

Тези стъпки са същите както и при медитацията. Ето защо казвам, че ако медитирате, можете да преживеете смъртта без да умирате: можете да се върнете. Това е преход от тялото към ума, към сърцето, към съществото.

Гаутама Буда умрял в подходящото време. Но колко хора

могат да кажат, че умират в подходящото време? Времето никога не е подходящо. На всички гробове ще намерите надпис: Той умря без време." Няма да намерите и един гроб, на който да пише: „Този човек умря навреме." Никой не би харесал това; пори и мъртвият би станал и казал: „Това не е хубаво. Ти ме осъждаш, като казваш, че съм умрял навреме. Аз съм умрял, а ти ми се подиграваш." Но в действителност, умирането тъкмо навреме е най-прекрасното нещо на света. То е част от една дълга серия от събития в твоя живот.

Винаги си или късно, или твърде рано, но никога точно нав­реме. Причината е, че умът ти живее или в миналото... Тези, които живеят в миналото, в своите спомени, във всичкия този прах, който са оставили зад себе си по пътя, те винаги закъсня­ват. Закъсняването се превръща в навик, защото те не могат да бъдат в настоящето, а да си навреме означава да бъдеш в настоящето.

А има и хора, които живеят в бъдещето. Те винаги планират за утре, какво ще правят утре. Те винаги избързват. Вече са изтървали точното време.

Това състояние на съществуване в миналото или в бъде­щето е толкова безсъзнателно, че почти всички попадат в тези две категории: ориентирани към миналото и ориентирани към бъдещето. Много рядко може да се намери някой, който да е в настоящето, тук и сега.

Само този, който живее всяко „сега", без да бъде спъван от минало или от настояще или от бъдеще, който просто живее в този момент, не с някакво усилие, защото моментът е много малък - и най-малкото усилие, и вече не си в него... Докато не започнеш да живееш съвсем релаксирано, не можеш да живееш в „сега".

Когато живееш релаксирано, всеки момент от твоя живот става толкова богат, защото ти си напълно там, с цялата си любов, с цялата си интелигентност, с цялото си същество.

Този малък момент започва да прелива от твоята интели­гентност, от твоята любов, от самото ти същество. Превръ­ща се в такова доволство.

Тайната е известна - тя е публична тайна. Знаеш, че винаги имаш само един-единствен момент във времето. Нямаш два или три момента. Ако можеш да живееш този един момент в пълно­та, ти познаваш цялата тайна на живота, защото винаги имаш само един момент и знаеш как да го живееш.

Този начин на живот е единственият правилен живот и той може да съдържа кресчендото на правилната смърт. Правилна­та смърт може да се спечели само с правилен живот.

Но хората скитат къде ли не - в миналото, в бъдещето, в спомени, в мечти - и просто пропускат тази дреболия, че нас­тоящето е единственият жиВот, който имаш. Не можеш да живееш своето минало, него вече го няма. Не можеш да живе­еш своето бъдеще, него още го няма. Живей това, което е единствената възможност - настоящето. Всъщност минало, бъдеще и настояще са разграничения на нашия ум. Времето познава само едно състояние и то е настояще. То е винаги настояще. Времето познаВа само едно място и то е тук. То е Винаги сега, то никога не е тогава.

Тези, които не живеят навреме, не могат и да умрат навре­ме, защото животът и смъртта не са отделени. Смъртта или ще представлява край на един неосъществен живот, живот на обезсърчение, на отчаяние, на мъка, или ще бъде живот на осъ­ществяване, на радост, на любов, на благодарност, на молитва към цялото съществувание.

Поне да не се беше и никога раждал! Отколкото да не научиш изкуството на живеенето, отколкото да не достигнеш до точния момент на смъртта.

Заратустра казва: Поне да не се беше и никога раждал! Така съветвам аз лишните люде. Тези, които не познават живота и не познават смъртта, са излишни. Те не би трябвало да се раж­дат; те ненужно са си създали грижите да се родят. Щом си се родил, щом са ти дали възможността, използвай я в най-пълна степен.

праби: той иска да превърне умирането си в нещо Велико. Той е пропуснал живота, само смъртта му е останала.

Аз бях голям приятел с един главен министър, първия главен министър на Мадхия Прадеш, един старец. Той ми каза, че един­ствената му молитва към Бога е да може да умре като главен министър.

Попитах го:

- Какво ще спечелиш от това? Смъртта си е смърт, не­зависимо дали умираш като просяк или като глаВен министър.

Той рече:

- Ти не разбираш. Ако умра като главен министър, смъртта ми ще се честВа като на някой цар. Ще има няколко почиВни дни, ще се Веят знамена В моя чест, тялото ми ще се носи от Военна машина, а Войниците ще ми отдаВат последна чест.

Казах му:

-Ти изглежда си пропуснал живота, иначе какВо те е грижа, когато си мъртъВ, дали тялото ти ще приема козируВанията на войниците, развятите знамена, царските почести, едносед­мичната отпуска В правителствените канцеларии? Какво зна­чение ще има за теб?

Спомням си, че макар и да остаря много, той Все настоява­ше да остане главен министър - и си остана главен министър, и умря като главен министър. Това беше Всичко, за което се беше родил - да умре като главен министър, и всичките тези осемдесет и пет или деветдесет години междувременно си бяха просто празни.

Тези са излишните - президентите, министър-председа-телите. Някога да сте мислили за това какво става с Никсън и какво ще стане с Роналд Рейгън, когато той вече няма да е президент? Той не може да стане отново президент, вече е загубил тази възможност. Хората са забравили Ричард Никсън, хората ще забравят и Роналд Рейгън. Веднъж щом някой се докопа до престижен пост, той се държи за него - не иска да бъде забравен.

Ще се учудите, когато разберете: преди Руската революция министър-председател на Русия е бил един мъж на име Ке-Рвнски. Когато революционерите превзели страната, той избягал и живял в Ню Йорк, работейки като управител на една бакалия. Умрял през 19в0-та, а дотогава никой изобщо и не

подозирал, че този бедняк, собственикът на бакалията, някога е бил един от великите министър-председатели на една от най-мощните империи, Русия. Едва след като умрял, във вестни­ците се появило малко съобщение: „Керенски, който беше министър-председател преди Руската революция, почина." Едва смъртта му накарала хората да осъзнаят, че през цялото това време той бил жив.

Животът на излишния човек няма присъща стойност. Ето защо той има нужда от нещо друго да му даде стойност -неговите пари, неговата власт, неговият престиж, нещо вън­шно. Нищо външно не може да направи живота ти по-богат, нищо не може да направи смъртта ти по-богата. Само вътреш­ното, твоето вътрешно същество, твоята субективност, има силата да превърне живота ти в танц, а смъртта ти в послед­ния, върховния и най-великия танц.

Но ако животът ти е бил живот на любов, на творчество, на споделяне, на радост, ако не си оставил ни една част от своето същество неизживяна, смъртта ти ще трябва да бъде церемония, празник.

Смъртта трябва да е триумф, победа, идване у дома. Но за това трябва да трансформираш целия си живот. Трябва да живееш различно - не като християнин или хиндуист или моха­меданин, а като едно естествено човешко същество, без ника­къв страх и без никаква алчност.

Нека този момент бъде достатъчен сам за себе си.

Не го жертвай заради нещо друго в бъдещето и не го прахо-

свай в припомняне на стари мили спомени.

Сътвори този момент толкова мил и толкова прекрасен, колкото можеш, и по такъв начин, момент след момент, живо­тът ти ще се превърне в огърлица от цветя.

И когато тази огърлица бъде завършена, време е за смърт­та, смърт, която е церемония, която е празник - най-красивият измежду празниците.

Така да умреш е най-доброто; а второто е да умреш в борба и да пропилееш една велика душа. Ако не можеш да бъдеш най-вели­ката възможност за себе си, ако не можеш да бъдеш осъществ­яване за себе си, тогава второто най-добро, както предлага Заратустра, е да бъдеш поне воин.

Думата воин е загубила старото си значение. Вече няма бойни; има хора, които идват като крадци със самолетите, хвърлят бомби и бягат. Тези страхливци не са воини.

Научната технология е унищожила толкова много в човека, че то е почти неизчислимо: например воинът е изчезнал, от него вече няма нужда. Машините по-добре могат да свършат работата, а сега дори и ядрените оръжия нямат нужда от пи­лот. Достатъчно е само Роналд Рейгън или неговото шимпанзе да натисне бутона, който се намира в Белия дом, и някаква ракета ще се задвижи, носейки със себе си смърт за милиони.

В миналото воинът е бил човек с достойнство. Той самият е бил във всяко едно отношение произведение на изкуството. Неговото изкуство да се бие със сабя или да стреля с лък му давало известна дисциплина, известна гъвкавост на тялото -силно, но гъвкаво.

Можете да видите в гората, при елените, колко прекрасни са техните тела. Няма да намерите и един елен, който да е дебел и грозен, ни един елен, който да е американец. В Америка има тридесет милиона души, които умират от затлъстяване, но пак продължават да ядат - те са пристрастени към храна-та. Но няма да намерите ни един затлъстял елен... те всички си приличат.

Воините са били нещо подобно - телата им са били красива гледка. Те са се грижили за телата си, грижили са се за своята дисциплина, а дори само за да бъдат воини, имали нужда от известна медитация: да бъдат нащрек, да са в непрестанна будност, защото във всеки един момент... малка грешка и край

с теб. Те са се движели по острието на бръснача - струва си да се види равновесието им. Но тези воини са изчезнали. Сега Войната е грозна работа, сега тя е чисто унищожение; тя не дава никаква стойност на човечеството.

Но воинът в продължение на хиляди години е придавал достойнство, отдавал е чест на своето тяло, на своя ум, на своето същество, защото е трябвало да бъде абсолютно бу­ден, да не допуска никакви мисли. Той не може да се върне б миналото, не може да отиде в бъдещето, трябва да бъде в настоящето. Именно поради това в Япония фехтовката и стрелбата с лък са се превърнали в методи за изучаване на медитацията. Няма нужда да се учи медитация сама за себе си - просто се научи да стреляш с лък и ще станеш медитатор; просто една малка разлика.

Херигел, един немски професор, изучавал стрелба с лък в Япония. Той бил най-добрият стрелец с лък в Германия. Но в Япония стрелбата с лък не е просто стрелба с лък, а медита-тивен процес. Германецът бил озадачен, защото според него­вата идея ако можеш винаги да уцелваш центъра на мишена­та, ти си велик стрелец, а той успявал на сто процента.

Но неговият Учител му казвал:

- Не, основното нещо липсва. Не ни интересува центърът на мишената, не ни интересува, че стрелата ти винаги улучва целта, ти ни интересуваш. Ти не трябва да правиш нищо. Трябва да позволиш на стрелата да се движи от само себе си. Трябва само да създадеш ситуацията и след това да чакаш, и нека се случи.

Това било невъзможно да се разбере от германски ум: как може да се случи, ако не опънеш лъка, ако не направиш нещо, и просто стоиш там със своя лък и стрела, как ще се случи? А дори и да се случи, няма да се улучи целта. Тук можеш да видиш разликата между Запада и Изтока. Западният ум повече се интересува от целта, а източният ум се интересува повече от стрелеца, от воина.

Учителят много пъти му казвал:

- Забрави за целта. Дори и да я пропуснеш, ще се получи-Първо трябва да ремонтирам теб.

Херигел питал:

- Какво друго мога да направя? Аз съм най-добрият стрелец в моята страна.

Учителят му казвал:

- В своята страна може и да си най-добрият стрелец, но тук си просто аматьор.

Три години минали, а той все не схващал. Трудно му било да разбере. Накрая, вече уморен, той казал на своя Учител:

- Утре напускам. Учителят рекъл:

- Съжалявам за теб, но преди да си тръгнеш утре, ела, пий чай с мен, и след това можеш да вървиш.

Когато дошъл да пие чай с Учителя, той обучавал други ученици на стрелба с лък. Херигел седнал на една пейка и просто наблюдавал. За първи път не го засягало. За първи път бил отпуснат - иначе в него имало напрежение - ден след ден, той все мислел: как да го остави да се случи? Но в онзи ден си седял на сутрешното слънце, в градината на Учителя, релакси-ран, и наблюдавал. Той видял как Учителят показва на другите ученици как да позволят на стрелата да полети към целта, как не трябва да я принуждават, а просто да я пуснат.

Учителят взел лъка. Херигел не бил напрегнат, не бил загри­жен, той си тръгвал, така че по-ясно можел да види как Учите­лят стоял там, напълно релаксиран. Когато стрелата напуска­ла лъка, той могъл да види ръцете му - 8 тях нямало напрежен­ие. Могъл да види лицето му - в него имало истинска грациоз­ност. И той изведнъж разбрал какво се има предвид под „да оставиш да се случи".

Той спонтанно се изправил, взел лъка и стрелата от ръката на Учителя - Учителят дори и не попитал какво смята да прави - и без да се грижи за целта, хванал лъка и стрелата по един много релаксиран и елегантен начин... случването. Той улучил целта. Учителят рекъл:

- Чудесно, ти го направи. Ти не беше извършителят; ти му позволи да се случи.

Херигел пише в дневника си: „Разликата беше толкова ог­ромна. Ако бях си тръгнал един ден по-рано, може би нямаше да Позная красотата на това, което моят Учител ми казваше Неуморно в продължение на три години. Аз се уморявах, но той Не се уморяваше - всеки ден едно и също нещо. Но грешката

беше моя. Аз бях напрегнат и цялата ми грижа беше да улуча целта, а той се интересуваше само от това аз да бъда в едно грациозно и релаксирано състояние. Аз бях неговата цел". Учителят бил изключително щастлив:

- Най-сетне след три години ти успя да го направиш. Херигел казал:

- Аз не съм успял нищо. Просто те видях. Никога не бях те гледал. Ти всеки ден ме учеше. Аз бях в своя ум и непрекъснато си мислех: „Как?", но въпросът не е в „как". Тъй като аз бях толкова загрижен да го направя, не можах да го направя. Днес нямаше загриженост и безпокойство, умът беше тих, и аз за първи път те видях - каква грация, каква красота.

В Япония фехтовката и стрелбата с лък са се превърнали в методи за научаване на медитацията. Воинът от миналото е бил едно прекрасно човешко същество, с тяло, така прекрасно като на диво животно, притежаващ пъргавина и огромно из­куство.

Заратустра си спомня, че ако не можеш да умреш като мъд­рец, тогава умри поне като воин. Това е Втората най-добра

смърт.

Но ако не си господар на своя живот, как тогава можеш да бъдеш господар на своята смърт?

На изток е добре известен фактът, че повечето велики мъдреци обявяват своята смърт предварително, но хората са разбрали това погрешно: хората си мислят, че те я предсказ­ват, но това не е предсказание. Те знаят, че са дошли до осъ­ществяване и в живота вече няма нищо, няма какво повече да се открива - тяхното пътешествие е завършило.

Това, което обявяват, че: „След седем дни или след три дни, или утре, аз ще умра", е, защото те са способни да пожелаят смъртта си. Това не е предсказание. Но целият Изток живее в объркване: хората смятат това за предсказание. То изобщо не е предсказание: те биха могли да поостанат, ако желаеха, още малко, но не искат да прекаляват с каквото и да било. Когато

нещо е направено до своя завършек, когато дори и последните щрихи са нанесени, тогава е време да напуснеш, да кажеш до­виждане на земята.

А кога ще поискам? Който има цел и наследник, той ще поиска смъртта тъкмо в подходящо време за целта и наследника...

Някои и други престаряват твърде много за своите истини и победи: беззъба уста няма вече право за всяка истина.

А всеки, който се стреми към слава, трябва овреме да се прости с почитта и да приложи трудното изкуство - овреме да се оттегли от сцената на живота...

Де да дойдеха проповедници на бързата смърт! Те биха бит за мене истински вихри и фъртуни и ще разтърсят дървесата на живота! Ала аз слушам да проповядват само бавна смърт и тър­пение към всичко „земно"...

Да беше си останал в пустинята и далеч от добрите и правди­вите! Може би щеше да се научи да живее и да обича земята -а и да се смее!...

Нека вашата смърт, приятели мои, да не бъде сквернословие срещу човека и земята: това прося аз от меда на душата ви.

Дори и в смъртния ви час нека вашият дух и вашата доброде­тел да пламтят както заревото на вечерното слънце над земята: иначе ще излезе, че не умеете да умирате.

Аз самият искам да умра така, че вие, приятели мои, заради мене да обикнете още повече земята: и отново пръст искам да стана, за да намеря покой у онази, която ме е родила.

Наистина една цел имаше Заратустра, той хвърли топката си: сега вие, приятели, сте наследници на моята цел - на вас подхвърлям аз златната топка.

Най-много от всичко обичам да гледам, приятели мои, как хвър­ляте златната топка! И затова оставам още малко на земята: простете ми!

Заратустра е несравним в много от своите прозрения. Това може да бъде един от най-великите уроци: че ако искаш славна смърт, а не такава, която е грозна и презряна, трябва да започ­неш да живееш още от този момент. Твоята грижа трябва да е тоталността: да живееш тотално, да изгаряш своята факла на живота едновременно и от двата края. Когато дойде време да се почувстваш осъществен, ще бъдеш в състояние да умреш тотално. Няма да се държиш за живота.

Виждал съм много хора да умират. Те умират като просяци Вкопчили са се; те не искат да умрат, защото още не са живе­ли, а смъртта е дошла. Но когато е имало живот, те са ео прахосали. Сега когато смъртта е почукала на вратите им, те са осъзнали прахосването на живота.

Но този, който е живял тотално, ще отвори вратите, ще покани смъртта, защото смъртта не е твой враг. Тя е просто смяна на къщата: от едно тяло в друго, от една форма в друга, или в крайна сметка от формата в безформения живот, който обгръща земята.

Религиозният човек не само живее религиозно, той и умира религиозно.

Човекът на изкуството живее с изкуство и не само живее така, но и умира с голямо изкуство.

Един Дзен-Учител попитал учениците си (времето на смъртта му било дошло) следното:

- Преди да си отида, искам да открия някакъв уникален начин, по който да умра. Вие ме познавате. Не искам да умра, като повтарям, като копирам, като просто следвам някого. Кажете ми, има ли някакъв начин, по който да умра уникално?

Един чоВек предложил:

- Може би да умреш като седиш в поза лотус? Но другите възразили:

- Много мъдреци са умирали седейки в поза лотус, така че това не е ново.

Друг рекъл:

- Можеш да умреш, стоейки.

И те продължили да говорят, като че ли това е някаква игра - то би трябвало да е игра, - но един възразил. Той казал:

- Знам един мъдрец, който умрял стоейки. Тогава някой друг предложил:

- Значи има само един начин. Застани на главата си! Умри като стоиш на главата си; аз не знам някой да е правил това преди.

Учителят рекъл:

- Това ми се струва добре, тъй че довиждане, приятели. И той застанал на глаВата си и умрял.

И сега учениците се почудили какво да правят. Те знаели какво да праВят с мъртво тяло, което лежи на легло, но нямали

прецедент за някой, който стои на главата си и е умрял. „Какво па правим с него? И щом беше толкова уникален, старецът трябваше и да ни каже какво да правим след това". Някой предложил:

- По-голямата му сестра е също Велик Учител. Тя е монахи­ня, живее в близкия манастир. По-добре да я повикаме, защото можем да сторим нещо неподходящо, а не е хубаво да правиш неподходящи неща с Учителя си, когато той е мъртъв.

Някой изтичал да й каже - и сестрата, по-възрастна от брат си, дошла много ядосана и завикала от вратата:

- Той през целия си живот беше безобразник, никога не се държеше така, както хората очакваха от него. Но поне аз нико­га не съм си представяла, че и като умира, пак ще се държи така. Къде е?

Тълпата й отворила път и тя му се скарала:

- Бокоджу, идиот такъв! Ти си станал просветлен, но не си забравил пакостите си. Слизай от тази поза и лягай на леглото, както е редно.

Бокоджу трябвало да се подчини - не може да се възразява на по-голяма сестра. Те проверили всякак - дишането му било спряло, сърцето му било спряло. Той се върнал, легнал на легло­то и казал на сестра си:

- Окей, можеш да си тръгваш вече, ще умра както е прилично. Сестра му си тръгнала и той умрял прилично.

Те пак проверили. Съвсем същото: нито дишане, нито пулс. Човекът сигурно е чакал в четвъртото състояние, знаейки или наблюдавайки от тази дълбочина какво ще правят сега ученици­те му. И като ги виждал В такава голяма дилема, сигурно много се е забавлявал.