Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

ЧОВЕКЪТ ВИНАГИ е разсъждавал за смисъла на доброде-телта, но никой човек изобщо не е внасял измерението, което Заратустра внася в света на добродетелите. До-

бродетелта Винаги е била проповядвана от религиите като средство за награда, като средство за небесата, като средство да станеш любимец на Бога, на съществуванието.

Но всички тези религии са давали на добродетелта едно външно значение, едно значение, което идва отвън, а не такова, което израства отвътре. Заратустра дава вътрешен смисъл на думата добродетел, точно както цветята разцъфтяват и са свързани в дълбочината си с корените, дълбоко в земята. Те не са отделени - земята може и да не проявява цветове и аро­мати, и красота, обаче всичко това е скрито в нея и се изразя­ва в цветята. Семето на добродетелта е Във вас, то няма нищо общо с каквато и да било награда. То е награда само по

себе си. То не е средство за каквото и да било, а цел само по себе си.

Заратустра трябВа да бъде разбран много дълбоко, защото това разбиране ще промени цялата ви концепция за религиозен живот, за духовна революция, за новия човек, който ще бъде рели­гиозен, но без религии, който ще бъде религиозен, но без никакви цели, чиято религиозност ще бъде просто ароматът на негово­то най-вътрешно същество. И добродетелта му ще бъде в това да го споделя, да го дарява из цялото съществувание.

Заратустра пита своите ученици: Кажете ми как стигна златото до най-високата стойност? Затова, че е необикновено и безполезно, и бляскаво, ала с матов блясък; то винаги се само-дарява. Нещата, които той казва за златото, са верни по от­ношение на най-висшите добродетели като истина, красота, добро, любов.

Размишлявайте върху бсяко отделно качество, което той изтъква: то е необикновено, то е уникално, то е рядко. В момен­та, в който една добродетел стане обикновена, тя престава да бъде добродетел. Това, че е необикновена, това, че е ряд­кост, това че е уникална, е в самата й природа. Ако всеки в света е истинен, истината ще престане да бъде добродетел. Кой ще я нарича добродетел? Ако да си състрадателен стане обичайно качество на човешките същества, състраданието ще изчезне от списъка с великите добродетели. С други думи, добродетелите са на индивида, а не на общата тълпа.

И второ, тя е безполезна. Прозрението на Заратустра В нещата е толкова ясно, толкова прозрачно, толкова безкомпро­мисно, че той има смелостта дори да каже, че добродетелите са безполезни. Тъй като всичко, което е полезно, е само средство за нещо друго. Полезното е винаги средство, никога цел.

Любовта не може да бъде средство за каквото и да било. В момента, в който превърнеш любовта си в средство за нещо, тя вече не е любов. Любовта трябва да остане безполезна, за да запази своята красота, своята радост, своя аромат. В момента, в който тя стане средство, в стълба за достигане донякъде, за постигане на някаква цел, тогава целта става важна, а любовта губи значението си в сравнение с целта.

Поради това любовта не може да има цел - нито пък исти-

ната, нито доброто. Като се каже, че те са безполезни, това шокира много хора, защото се смята, че любовта трябва да бъде най-великото, най-полезното нещо. Истината трябва да е най-полезното нещо. Но не се разбира механиката, по която работи животът - всичко полезно пада в по-ниската категория на средствата. Целта е винаги безполезна.

Религиите дискутират от векове, но колкото и да е стран­но, ни един човек в цялата история не е попитал: „Каква е ползата от Бога?" Щом любовта трябва да бъде полезна, щом истината трябва да бъде полезна, щом доброто трябва да бъ­де полезно, щом красотата трябва да бъде полезна, тогава каква е ползата от Бога? Бог трябва да е най-безполезното нещо на света.

Това наранява така наречените религиозни хора, но за щас­тие няма Бог, така че никой няма защо да се наранява. Но ако имаше Бог, Той непременно щеше да бъде безполезен, напълно безполезен, просто нямаше за нищо да става - защото щеше да бъде целта на всичко, но средство за нищо. За човек като Заратустра добродетелта е на мястото на Бога: да си добро­детелен значи да си религиозен. Но за обикновените религии да си добродетелен означава, че използваш това, за да достигнеш Бога, за да достигнеш себереализация, за да влезеш в рая.

Но за Заратустра безполезно не е дума на осъждане. Каква е ползата от един розов цвят? Казваш: „Той е прекрасен", но каква е ползата от красотата? Каква е ползата от прекрасния залез, когато облаците в небето стават толкова психеделич-ни, толкова пъстри - като че ли целият хоризонт е станал поетичен? Птиците се връщат у дома... каква би могла да е ползата от такъв прекрасен залез? Няма изобщо никаква полза. А художникът знае това от векове. Затова е казал: „Изкуство за изкуството". То е цел само за себе си.

И трето, то е бляскаво, ала с матов блясък; то винаги се самодарява. То е лъчезарно, то няма нужда от нещо друго да го украсява, то е напълно самодостатъчно, преливащо от радост, излъчващо блаженство, без никаква друга причина освен просто да бъде самото себе си.

Заратустра започва своето изказване с това, че пита уче­ниците си: защо златото е стигнало до най-високата стой­ност? И дава три причини: то е необикновено, то е безполез-

но, то е самолъчисто.

Заратустра има отгоВора. Познай своите богатства, познай своите съкровища, за да можеш да споделяш, за да можеш да ги даряваш на другите. Намери себе си просто за да споделяш, защото в момента, В който споделяш себе си, ти отиваш отвъд обикновеното чоВешко състояние, ти стаВаш свръхчовек.

Обикновеният човек е алчен, той е просяк. Той непрекъсна­то трупа, той никога не дава; той не познава езика на даване­то или радостта от даВането. Той е много беден - той позна­ва само най-триВиалното удоволствие на Вземането. Когато Взимаш, дори и да Вземеш целия сВят, твоето удоволствие ще бъде тривиално, а като даваш, дори да дадеш и една роза само, радостта ти ще бъде като на император.

Даването е може би най-блаженото преживяване на света, а когато даваш себе си, когато даваш нещо от твоето най-вът­решно същество, ти наистина даваш.

Цялото религиозно усилие, цялото духовно поклонение, ця­лото откриване на себе си е поради една проста причина: че докато не познаеш себе си, не можеш да даваш. Как можеш да даВаш това, което е непознато за теб? А чудото е в това, че в момента, В който познаеш себе си, ти не можеш да устоиш на изкушението да даВаш. То идВа с откриването и ти незабавно искаш да изкрещиш на целия сВят: „Аз открих извора на живота, елате и споделете с мен".

Всеки път когато преживееш нещо от отвъдното, ти не можеш да го сдържиш вътре в себе си. Това е просто не­възможно, то не е в природата на живота. Колкото по-велико е твоето вътрешно постижение, толкова по-Велико ще бъде же­ланието да даваш. В началото ще се изненадаш - жаждата ти да намериш извора на живота е била голяма, но сега знаеш, че желанието ти да споделяш е дори още по-голямо.

А мистерията, с която ще се сблъскаш, е следната: колко­то повече даваш, толкова повече имаш; колкото по-малко да­Ваш, толкова по-малко имаш. Ако не даВаш, ще му загубиш сле­дите. Можеш да го задържиш в сВое притежание само като го споделяш, като го споделяш, без да задържаш нищо, като из­празваш себе си. И съществуванието ще се погрижи - когато изпразваш себе си, от непознати извори на твоя живот съ­ществуванието ще излива свеж сок, нови богатства - ти ни­кога няма да си празен. Пълнотата ти ще стане безкрайна, но ще стане безкрайна само тогава, когато даваш безкрайно.

Няма друга религия на света. Всички други религии са фал­шиви, всички други религии са просто заместители за заблуда на хората. Единствената религия е религията на любовта. И когато намериш 8 себе си неизчерпаеми извори, любовта ти ще настоява да сподели с тези, които са достойни, с тези, които са недостойни, без никакво разграничение, защото любовта не

познава разграничения.

Само бедните правят разграничения. Колкото по-богата е твоята душа... разграничението става невъзможно. Тогава ве­че не става въпрос дали някой е достоен или недостоен: тогава всичко, което ще има значение за теб, е дали ще има някой, който да получи. И ти ще си благодарен на човека, който полу­чава, а не обратно. Няма да се надяваш човекът да ти е благо­дарен за това, че си му дал нещо.

На Изток има една традиция, много странна... Будистки монаси или джайнистки монаси, или хиндуистки монаси... това са трите религии, родени в Индия, които носят аромата на Изтока. Когато дадеш храна или дрехи на един монах - защото монасите са просяци, те не притежават нищо - за всичко, което им трябва, те просят... Когато слънцето залезе, те не трябва да притежават нищо: утрешният ден ще се погрижи за себе си. Такова е тяхното упование, че щом като досега животът се е грижил, няма причина утре да не се погрижи. Надвечер те са съвсем без нищо; на сутринта за всичко, от което имат нужда, те просят.

Странната традиция, за която щях да ви разкажа, е, че когато дадеш нещо на някой монах, след това трябва да му дадеш нещо повече. Това нещо повече се нарича твоя благо­дарност, защото монахът е приел твоите дарове. Той е могъл и да ги отхвърли. Тъй като е приел твоята храна, ти трябва да му предложиш нещо друго, за да покажеш своята благо­дарност, че: „Ти дойде в моята къща, изпроси храна от мен - ти прие моята храна. Аз не бях достатъчно достоен, за да давам, и особено на теб. И въпреки това ти беше достатъчно щедър да получиш, така че, моля те, като символ на моята благо­дарност, приеми нещо повече".

Когато за първи път осъзнах това, ми изглеждаше много странно. Обикновената логика ще каже, че монахът трябва да е благодарен - ти си му дал храна, дал си му дрехи, дал си му лекарство, или от каквото там се е нуждаел - той трябва да ти е благодарен. Но тъкмо напротив: традицията казва, че ти трябва да благодариш, и не само с думи, но трябва да дадеш нещо символично, за да покажеш своята благодарност.

Тази много древна идея има отношение към това, което каз­ва Заратустра. Ти споделяш себе си, споделяш своята любов -

недей да разграничаваш, кой си ти, че да разграничаваш? Съ­ществуванието не разграничава. Ти не трябва да претендираш, че си по-мъдър от самото съществувание. Всичко, което можеш да направиш, е да покажеш своята благодарност, освен това и защото той ти е позволил да споделиш своето съ­щество с него, позволил е на твоя дъждовен облак да се излее над него. От теб зависи дали ще си благодарен към жадната земя, към розовите храсти - те са те направили по-богат с това, че са приели. И когато даваш от твоите най-съкровени извори, ще откриеш, че нови води идват и пълнят твоята чаша; чашата ти никога не остава празна.

Наистина такава даряваща любов трябва да се превърне в похитител на всички ценности. Любовта е достатъчна, всички други ценности могат да станат нейни сенки.

Наистина такава даряваща любов трябва да се превърне в похитител на всички ценности; ала здравословно и свещено назо­вавам аз това себелюбие. Може би, двадесет и пет века след Заратустра, аз съм единственият човек, който използва дума­та себелюбие като основа на цялата духовност. Иначе всички религии говорят за себеотрицание. И никой не се интересува как да бъдеш себеотрицателен - ти дори не знаеш какво е това „себе". Ти никога не си навлизал в себе си.

Стенли Джонс, един от великите християнски мисионери, често ходеше в Индия - шест месеца в Индия и шест месеца на Запад, такова беше ежегодното му разписание. И аз имах много шансове... защото той отсядаше много близо до града, където преподавах в университета, и ние често се срещахме при наши­те сутрешни или вечерни разходки. Това, което непрекъснато стоеше като въпросителна между нас, беше, че той непрекъс­нато говореше, че в сравнение с християнството всички из­точни религии са себични, защото наблягат на медитацията, а Медитация означава навлизане навътре, в твоето уединение, до самия център на твоето същество, докато християнството те учи да отиваш при бедните.

В своята медитация няма да намериш бедняци и няма да

започнеш да отваряш болници; няма да намериш сираци и няма

да започнеш да строиш сиропиталища; няма да намериш болни

хора - така че какво ще правиш вътре? Истинската работа е

отвън. Там има бедни хора, там има гладни, болни, там има

умиращи от глад хора, там има сираци, проститутки... и има толкова много проблеми. И при положение, че си заобиколен с всички тези проблеми, ти учиш хората да медитират, да навли­зат навътре? Това е себичност.

Първия път, когато ми каза това, аз го слушах и си мълчах. Той попита:

- Какво става? Защо не ми отговаряш? Съгласен ли си с мен, или не си съгласен?

Аз рекох:

- Въпросът за съгласието не стои. Аз просто мълчах. Домъчня ми за теб.

Той се изненада:

- Какво? Домъчняло ти е за мен?

- Да - отвърнах, - защото това, което наричаш алтруисти-чна дейност, безкористно служение, е чиста глупост. Тъй като този, който не познава себе си, е самият той сирак - сирак в духовен смисъл. Той още не е намерил своите корени в същест­вуванието, той все още е едно смъртно тяло. Той не знае нищо за вечния дух. Докато не познае себе си и докато не познае необятните богатства, скрити в него, той не може с нищо да помогне на когото и да било. -Така и казах на Стенли Джоунс: -Помни, никога вече не казвай, че медитацията е себична. Меди­тацията е единственият път. Когато си станал себичен, вследствие на това идва един момент... целият ти живот ста­ва себеотрицателен. Но това се случва само тогава, когато си напълно центриран в себе си и тогава имаш състрадание, тога­ва имаш любов, тогава можещ да правиш всичко, което искаш. Ще има бедни, ще има болни, ще има сираци и ти вече можеш да им помогнеш по някакъв начин. Но първо спаси себе си. Ти се давиш, а се опитваш да спасяваш другите - и наричаш това автентична религия. Аз го наричам просто глупост.

„Себелюбието - казва Заратустра, - е здравословно и свято", защото само от себелюбието може да израсте всичко, което е прекрасно, творческо, любящо. И тогава, каквото и да правиш, ти няма да искаш никаква награда за това, няма да искаш никакви небеса, никакъв рай, никакъв Бог - няма да искаш нищо за награда. То само по себе си е награда. То не е средство за нещо друго. И докато животът ти не стане награда сам за себе си, ти не си религиозен. Това може да бъде дефиницията за

религиозен човек: такъв, чийто живот се е превърнал в награда сам по себе си - себичен, здравословен и свят. Нагоре лети нашият ум: той е образ на нашето тяло, образ на напредък и извисяване. Символи за такова извисяване са имената на нашите добродетели.

Тъй шествува нашето тяло през историята, себеосъществява се и се бори. А духът -що е той за него? Предтеча на неговите борби и победи, сподвижник и ехо.

Нашите ценности са наши полети, далечни полети в непоз­натото: нашите полети в собственото ни съзнание. А вът­решният ни свят не е по-малък от външното пространство. Ние сме точно по средата: отвън е безкрайно пространство, отвътре е също безкрайно пространство.

Да не ви притеснява мисълта как-в толкова малко тяло мо­же да има толкова безкрайно пространство. То не се съдържа в тялото, а само го докосва - центърът на тялото. И тъй като е отвъд тялото, то непрекъснато се разпростира безгранично. Нашият център е центърът на вътрешното и външното съ­ществувание. И колкото по-висок е нашият полет, толкова повече се изчиства тялото ни, защото духът ни става по-велик - тялото става все едно като злато минало през огън. То ста­ва все по-чисто и по-чисто.

Дори и тялото се превръща във велика ценност: невин­ност, мир, ведро спокойствие, красота, грация - толкова мно­го съкровища се отварят също и в тялото.

В Япония има един храм, в който няма статуя на Гаутама Буда. Наместо статуя има един пръст, който сочи към далеч­ната луна. Това е своеобразен храм, защото Буда не е нищо друго освен пръст, който сочи луната. Недейте да се покланя-те на пръста - това няма да помогне. Погледнете луната, на­където пръстът сочи. Забравете за пръста, забравете за писанията, забравете за Учителите, забравете всичките си религии; просто се опитайте да разберете за какво намекват,

и ще се учудите да откриете, че хиляди пръсти сочат към една и съща луна.

А последователите на тези пръсти се бият и убиват едни друеи. Мохамеданите убиват християните, християните уби­ват евреите, хиндуистите убиват мохамеданите - и никой не се сеща, че се бият заради пръсти. Пръстите може да са различни, но луната е една и съща. Ъглите на пръстите могат да са различни, защото хората са стояли на различни места по различно време, в различни епохи. Как би могъл Кришна да сочи точно по същия начин както сочи Исус? Как би могъл Буда да сочи по същия начин като Заратустра?

А може да се случи и някой да е левак. И ще трябва да избиеш всички тези леваци, тези идиоти - целият свят вярва в десни пръсти, а тия вярват в леви!

Дясното е някак си правилно, а лявото погрешно. Ще се учудите да узнаете, че десет процента от хората са леваци. Това не е малък процент, но те са били принуждавани, още от самото начало, да използват дясната ръка. Тъй като ако си използваш лявата ръка, навсякъде ще ти се смеят, навсякъде ще се притесняваш, в училището, през целия си живот. Затова те биват принуждавани и са се научили да пишат с дясната си ръка - но ако бяха оставени да се развиват естествено, десет процента от хората в света щяха да пишат с лявата си ръка. И това е сигурно, че от десет Учители поне един ще сочи луната с лявата си ръка.

А този глас не е ничий друг освен твоя собствен. И помни, освобождава само тази истина, която е твоя. Всяка нечия друга истина се превръща винаги в обвързване.

Завчера ви разказвах за Винсент Ван Гог, известния холанд­ски художник, който не могъл да продаде и една картина през живота си, защото никой не можел да разбере красотата на неговите картини. Той твърде много бил изпреварил времето си. И едва днес Анандо ми донесе изрезка от вестник за една от неговите картини с цветя, която е счупила всички досе­гашни рекорди. Била е продадена за четиридесет милиона дола­ра. Ван Гог умрял в бедност и накрая полудял, защото нямал достатъчно за храна.

Наместо да яде, той предпочитал да рисува. Затова какво­то и да имал, не го давал за храна, а да си купува бои, платно. И той рисувал - гладен, по цял ден на горещото слънце, рисувал стоейки. Горещото слънце и гладът го докарали до лудост. Когато го пуснали от лудницата след една година - защото всичко, от което той имал нужда, било почивка, добра храна, -той нарисувал своята последна картина и след това се само­убил. Бил само на тридесет и три години.

Той написал писмо на братята си; „Недейте да смятате, че

Ще извърша самоубийство. Аз не се стремя да избягам, но

причината да напусна този свят е в това, че не мога да се

грижа едновременно както за тялото си, така и за моите

картини. Отлагах толкова дълго, колкото беше възможно;

освен това вече нарисувах картината, която исках да нарису­вам. Умирам напълно осъществен, без съжаление, без да се оплаквам".

А сега според тази вестникарска изрезка картината му стои зад железни решетки - защото сега тя струва четириде­сет милиона долара - и отпред стоят двама полицаи със заре­дени пистолети да я пазят - а художникът от никого не получил дори хляб и масло.

Бих нарекъл Ван Гог светец, защото животът се е отнесъл толкова зле с него, колкото можете да си представите. И въп­реки това в последното си писмо той не съжалява, не мърмори; той умира напълно осъществен, защото направил всичко, кое­то искал да направи. Той допринесъл с малко красота към све­та. Той я е дал, независимо дали хората я разбират или не. „Това не е моя работа; то си е техен проблем."

Сега, след сто години, картините му се издирват, защото всяка една от тях е станала толкова ценна, че дори и най-великите художници остават далеч назад. Това е рекорд: досе­га никоя картина не е била продавана за четиридесет милиона долара. А на нея има нарисувани само рози. Няма да дадеш чети­ридесет милиона долара за истински рози.

Но той през целия си живот - аз съм чел всичките му писма, те са всичко, което той е написал - няма и един момент, когато той да е бил разгневен или да е да е осъждал, или да е казвал по някакъв начин нещо против света. Той все отново и отново казва: „Мога да разбера. Щом не могат да видят красо­та в моите картини, какво могат да направят? Нито аз мога да направя нещо, нито те могат.

Аз съм изпреварил времето си; моите картини ще трябва да чакат да дойдат моите хора. Когато хората ми се появят, може би те ще ги признаят, ако картините ми се запазят."

Никоя галерия не искала да вземе картините му дори без­платно. Хората се срамували; приятелите му се срамували, защото той давал картините си на своите приятели, същите тези картини: „... просто да я държиш при теб, защото нямам достатъчно място. Живея в малка стая, не мога да плащам по-висок наем и нямам място да държа всичките си картини. Така че просто си я окачи на стената".

Хората окачвали картината на стената, а когато той си

пъгвал, я изхвърляли в мазето: „Всеки, който дойде тук, ще си омисли, че сме се побъркали, защото не можем да обясним какво означава тази картина." Всичките двеста картини били намерени по мазетата на хората, на странни места. И продъл­жава едно голямо търсене, защото той е нарисувал хиляди картини и ги е раздал на хората, тъй като нямал място къде да

ги държи.

Ще нарека светец този човек, който живее живота на само­жертвата - но саможертва не на някакъв хипотетичен бог, саможертва не на някаква дървена статуя, а саможертва, за да сподели своята радост и своята красота, и своята визия, и своите мечти. Ако съвременните хора не могат да разберат това, той е готов да чака. Него вече няма да го има, но някой друг, някой в бъдещето ще разбере тоВа, което той споделя, ще му се наслади, а това е достатъчно голяма награда.

Такова доверие в собственото творчество, такова упова-ние, че някой ден ще има човек, който ще го разбере - че той не може да остане вечно неразбран, - може да бъде качество само на истинския светец, на истинския мъдрец.

Но за повечето хора това е опасност. Самото присъствие на човек, чието сърце прелива като река, прелива от любов, е опасност. Любовта му може да те удави, любовта му може да унищожи твоето его. Да си близо до такъв човек означава да загубиш границите си, идентичността си.

Ето защо хора като него биват така мразени - до такава степен, че Сократ е трябвало да бъде отровен. Той сигурно се в превърнал в огромна опасност за хората В Атина. Що за опасност би могъл да бъде той? Неговата любов, неговата

истина, неговото преливащо блаженство е не по-малко опасно от наводнение. При наводнението може би ще има възможност да изплуваш, но веднъж щом те хване потопът на любовта, не можеш да изплуваш.

В продължение на векове хората, които в действителност са били благодат, са били смятани за проклятия. Само много малко хора, смели, интелигентни, куражлии, готови да риску­ват, готови да се впуснат в едно приключение на дълбоко упова-ние и любов, са познали тяхната благодат - другите са познали само тяхната опасност. И е по-добре да унищожиш тези опас­ни хора, защото те могат да създадат хаос в цялото общество.

Но хаосът, създаден от хора като Заратустра, като Сок-рат или като Исус, е хаос, от който се раждат звезди, от който човек достига до най-високите върхове на еволюцията. Старото се унищожава и се ражда новото. Това е хаос, който трябва да се приветства. Но ситуацията, дори и сега, си е останала съвсем същата.

Любовта е неговата централна тема, тя е негов Бог; и лю­бовта е началото и произходът на цялата добродетел, любов­та е същностната нужда на всеки един да разпръсне тъмнина­та и невежеството.

Любовта е нов морал, ново добро, нов Бог.

Наистина нов дълбок клокот и глас на нов извор!

Власт е тя- тази нова добродетел; властвуВаща мисъл е тя, а около нея една проницателна душа: едно златно слънце, а около него змията на познанието.

Тъй рече Заратустра.

18-та ГЛАВА ЗА ДОБРОДЕТЕЛТА, КОЯТО ДАРЯВА, ЧАСТ 2

О, днешни самотници, вие, които се делиппе от другите, един ден

ЧОВЕКЪТ Е ЕДИН ОПИТ - опит на съществуванието да достигне до висините на съзнанието и до дълбините на самите извори на живота. Човек трябва да бъде разбиран

1 само по този начин. Вие не сте родени завършени. Всички останали животни са родени завършени: кучето е родено като куче и ще умре като куче. Човекът може да е роден като човек и да умре като Гаутама Буда. Между раждането и смъртта никое друго животно не се развива, освен човека.

Щом това се разбере в сърцето ви - че сте един опит на съществуванието, - вие награждавате сами себе си с най-голямото възможно достойнство. Тогава не можете да продъл­жавате да живеете по механичен, роботизиран начин. Трябва да се движите - да се движите към звездите. Трябва да напредва­те, а напредъкът ви не познава граници.

Вие сте едно поклонение без цел; едно поклонение от веч­ността към вечността. Защото реалността ви не е само вън­шна - външността е много повърността - вашата истинска еволюция ще бъде вътрешна. Вашият път е навътре. Следова­телно този факт, че сте един опит, накрая ще се превърне в това, че ще бъдете опитност. Ние правим опити с неща, които са извън нас. Науката е експериментална. Ние преживя­ваме неща, които са вътре в нашето същество. Религията има отношение към преживяванията. Човекът трябва да прави и двете. Той трябва да бъде експеримент в ръцете на същест­вуванието, но също и да се превърне в преживяване сам по себе си, в собствената си субективност.

Тези думи на Заратустра са твърде важни, за да бъдат заб­равени. Всяка една дума трябва да се превърне във вибрация вътре във вас - не само в спомен, но в едно живо отваряне към по-обширни полета, към по-големи небеса.

Заратустра не е проповедник, той е учен на душата. Негова-

религия не се състои от обожествяване, а от трансфор­мация - символът на неговата религия е огънят. Огненият сим­вол е много значим - огънят е единственото нещо, което не се подчинява на гравитацията. Той не върви надолу, а винаги нагоре.

Но същата самозаблуда се е случила и с тези, които се смятат за последователи на Заратустра. Наместо да бъдат пламък, да се движат нагоре във висшите сфери на съзнанието, те са се превърнали в поклонници на огъня. Обожествяването е много хитро средство, то отклонява хората.

Ако ученият започне да обожествява своите инструменти, смятате ли, че ще съществува прогрес? Ако художникът започ­не да обожествява боите и платното, смятате ли, че ще съ­ществува творчество? Един музикант, който обожествява музикалните си инструменти, няма да бъде в състояние да донесе велика музика в света.

Но що се отнася до религията, точно това се е случило. Хората обожествяВат и смятат обожествяването за религия. То не е религия. Вие сте се отклонили, като сте се хванали за символите даже и в храмовете на Заратустра. Огънят се поддържа жив в продължение на двадесет и пет века, но никой не се превръща сам в огън, така че целият боклук да изгори и да може да се спаси само златото, чистото злато.

Заратустра говорил за най-висшата ценност, за любовта. Любовта за него е синоним на Бога, но не по същия начин както при Исус. При Исус Бог е на първо място, а любовта на второ. Исус казва: „Бог е любов". Това показва, че любовта е един от атрибутите на Бога, но Той може да има и много други атрибу­ти. Бог е не само любов, единствено любов - Той е и много други неща.

При Заратустра любовта идва на първо място; любовта е Бог, защото любовта е най-висшата ценност. И дори само смя­ната на тези думи променя толкова много нещата, че изглежда невероятно. Щом любовта е Бог, значи Бог става един от атрибутите на любовта - а какво е Бог, освен творчество? Всичко, за което се отнася религията, е творческата любов.

Той е дефинирал най-висшата ценност по един абсолютно уникален начин. Първо, че тя не е обикновена - така че каквото и да си мислите за любовта, това не е любовта, за която

говори Заратустра. Вашата любов е много обикновена. Любов­та ви е само едно име - зад него няма нищо друго освен биоло­гична похотливост. Вашата любов не е ценност, а деградация, обвързване - а не свобода. Тя носи нещастие и мъка в живота ви, а не блаженство, не тишина, не ведро спокойствие, не бо­жественост. Докато любовта не носи тези качества, тя си остава обикновена. Според Заратустра първото важно нещо по отношение на най-висшата ценност е, че тя трябва да е уни­кална, да е много рядка.

На второ място, тя трябва да е безполезна. Малко е труд­но да се разбере този втори момент, защото всички нас са ни учили на философията на полезността. Как може нещо, което е безполезно, да бъде най-висшата ценност? То дори не може да се нарече ценност.

Но смисълът на Заратустра е ясен. Той казва: любовта не може да бъде средство за някаква цел. Не можеш да я използ­ваш. Можеш да я живееш, можеш да бъдеш любов, но не можеш да я използваш за някаква цел, за постигане на нещо, за някакво крайно намерение - не можеш да я сведеш до средство. Това е, което той има предвид, като казва, че най-висшата ценност е целта на всички други ценности, но сама по себе си е безполез­на - защото няма нищо по-висше от това, за което тя може да бъде средство. Тя е цел сама по себе си.

И трето, че няма нужда от никаква външна подкрепа, която да я направи ценна; тя блести от собствения си вътрешен цен­тър. Тя е лъчиста. Тя дарява сама себе си с красота. Тя е на­пълно независима.

След като говори за най-висшата ценност, тук Заратустра млъкна за миг и погледна с обич учениците си.

Когато бъде произнесено нещо дълбоко, то по необходи­мост трябва да бъде последвано от тишина. Тази тишина му придава по-голяма дълбочина, по-голям смисъл, по-голямо про­никновение.

Тук Заратустра млъкна за миг. Учителите не са оратори. Те не практикуват някакво конкретно искуство на говоренето, а се опитват да предадат своя опит на учениците си. Поради това те използват както думи, така и моменти на безсловесна тишина. Тяхната истина може по-често да бъде намерена в интервалите, когато те замлъкват.

Когато чуеш една дълбока истина и Учителят е замълчал, думите изведнъж изчезват и присъствието на Учителя изпълва сърцето ти. В тези моменти на тишина протича нещо, което никой никога не е бил в състояние да изкаже и няма и бъде в състояние. Този пренос е възможен само когато Учителят е в тишина и учениците са в тишина. Когато се срещнат две тишини, изпитваш най-висшата ценност, преживяваш любовта.

Сега в думите му и в гласа му има разлика - те не са сухи, станали са по-сочни; те не са философски, станали са по-поетични. Той не трябва да дава аргументи на тези ученици; той им е дал самото преживяване. Сега може да говори с тях без аргументация, без логика. Сега той има свободата да бъде дори ирационален - защото всичко, което е велико в живота, е ирационално. И той е изключително доволен.

Както ученикът има нужда от Учител, така и Учителят може би има дори още по-голяма нужда от ученика. Ученикът напипва в тъмнината, той е празен, той не е натоварен. Учите­лят прелива, той иска да споделя и бърза да намери някого, който е способен да бъде възприемчив, отворен - който е способен на общение.

Останете верни на земята. Едно от основните неща при За­ратустра е, че той е против всички религии. Те казват: „Оста­нете верни на небесата; останете верни на Бога, който е да­леч отвъд облаците." Заратустра настоява: Останете верни на земята, братя мои, с цялата мощ на вашата добродетел! - с ва-

шата любов. Обичайте земята. Посейте семената на любовта в земята.

Въпросът не е в това как да влезеш в някакъв рай в небето. Тъкмо напротив, въпросът е в това как да трансформираш та­зи земя в рай. Тя има целия потенциал. Просто едно събуждане за потенциала на земята, за потенциала на хората на земята -и няма да има приказки за някакви небеса или райове или някакъв Бо8. Човекът може да стане завършен, осъществен в себе си.

Тази земя е наш дом, тя е наша майка - ето защо той нари­ча учениците си „братя мои". Нито Кришна, нито Мохамед, нито Мойсей, нито Буда са наричали някога своите ученици „братя мои". Те са много далеч, те са святи хора, а ти си далеч под тях, ти си земен, светски. Какво взаимоотношение може да съществува между теб и тях? То определено не може да бъде взаимоотношение между братя.

Това единствено изречение: Да, един опит беше човекът прави от Заратустра един от най-великите учени на вашето вътрешно същество. Човекът не е завършено същество, чове­кът е ставане. Погледни дърветата - те са същества, те след­ват фиксирана програма. Те ще живеят определено време, всяка пролет ще дават цветове и плодове - всичко е фиксирано в тях. Те само остаряват, никога не израстват.

Всички животни са едни и същи; те остаряват. Само при човека е различно: той може да остарее точно като животни­те и дърветата, а може и да израсте - в съзнанието, в любовта.

в благодарността, и може да донесе на земята смисъла, който тя търси... търсейки смисъла, тя е достигнала до човека.

Обаче стократно се опитваха и объркваха досега както духът, така и добродетелта. А причината, поради която експер­иментите са се проваляли, е, че никой още не е разбрал, че ние сме експериментите на земята. Всички религии са започнали да отричат земята, и ето тук те грешат. Те са синове и дъщери на земята, но са започнали да се отричат от земята - а земя­та е тази, която ги е довела до това ниво на живот и съзнание. Заратустра би искал да останете верни на земята, така че експериментът да не може да се обърка.

Не само разумът на хилядолетията - също и тяхното безумие избухва у нас. Ние сме наследили не само разума на милионите отминали години. Наследили сме също и тяхното безумие.

Всичко, което е било сбъркано в течение на милиони години, също идва при нас като наше наследство. И човек трябва да бъде много буден, за да може да отсее това, което е погрешно в традициите, в ортодоксалностите, в религиите от минало­то, и да намери точката, от която другите експерименти са се отклонили. Не можеш сляпо да следваш пътищата, защото и ти ще се отклониш.

Опасно е да бъдеш наследник, защото при наследяване полу­чаваш всичко: както рационалността, така и лудостта; както успехите, така и провалите. И трудността е в това: успехите са много малко, а провалите са много. Здравомислието е много рядко, а лудостта е много разпространена. Почти деветдесет и девет процента от наследството ви е лудост. Именно поради това наследство човечеството си остава нещастно, не може да се освободи от древното обвързване - защото си мисли, че то е наше наследство, че робството е наше наследство. Веригите стават украшения, а затворите стават наши домове.

За да бъде религиозен, човек трябва да бъде бунтар.

За да бъде религиозен, човек има нужда от огън, който да изгори всичко, което е фалшиво, всичко, което е излишно, всичко, което не е съществено, и да запази само това, което е много малко, точката, от която можеш да започнеш да се движиш в правилната посока.

Все още се борим стъпка по стъпка с исполина Случайност и над цялото човечество властвуваше досега още недомислието,

безсмислието. Най-големият ни проблем е защо експериментът не е успял, защо човекът Винаги се е оказвал провал, защо не се е оказал солта на земята, смисълът и значението.

Трябва само малко интелигентност и не е трудно да се разбере. Над цялото човечество властвуваше досега още недоми­слието, безсмислието. Просто наблюдавай собствения си живот и живота на хората около теб. Колко е недомислието? Колко е безсмислието? И това недомислие и безсмислие преобладава.

В една от индийските религии, джайнизма, има две секти. Разликите между тях са толкова недомислени и безсмислени -но те продължават да се бият за тях. Като пример ще ви кажа: една от разликите е, че Махавира, техният двадесет и чет­върти тиртханкара, двадесет и четвърти месия, е живял гол. Разликата е, че едната секта казва: „Исторически факт е, че Махавира е живял в действителност гол." А другата секта твърди: „Той само е изглеждал гол, защото е получил дрехи от Бог, които били прозрачни. Така че той не бил гол, само е изглеждал гол".

Е, що се отнася до всички останали, той си бил гол, не­зависимо дали наистина гол или облечен с някакви напълно прозрачни дрехи... каква е разликата? Но това създало разцеп­ление. И двете религии, вече двадесет и пет века, се бият една с друга. Ще наречете ли това разумно, обмислено, или просто глупаво?

Друг проблем е дали Махавира медитирал със затворени или с отворени очи. Всеки интелигентен човек би се интересувал от това каква е била медитацията му. Какво значение има дали медитирал с отворени или със затворени очи?

Това, което има значение, е медитацията.

Говорих с един джайнистки монах:

- И едните, и другите грешите.

- Какво имаш предвид? Рекох му:

- Ще взема да създам трета секта. Той е медитирал с мигащи очи - което изглежда по-естествено: в един миг отворени, в следващия затворени.

Те не се покланят на една и съща статуя на Махавира. Ако очите й са затворени, тогава едната секта ще й се покланя -другата секта може да се покланя на тази статуя само ако

нарисува фалшиви очи. Тогава е добре, Всичко е наред, но ще й се покланят само ако има отворени очи.

И аз казах на джайнисткия монах: - Аз много добре познавам Махавира: той мигаше точно като теб. Тъй че и едните, и другите сте прави. В една секунда е бил със затворени очи, в следващата ги отварял. Той не бил сляп. Не налагайте идеята, че той непрекъснато си е държал очите затворени. Не налагайте и обратната идея, че ги е държал Винаги отворени, защото това не е в природата на нещата.

Клепачите не са ви дадени безцелно. Очите ви са най-дели­катната част от тялото, те имат нужда от постоянно чистене. Дори и малка частица прах не трябва да пада върху тях - може да ги повреди. Клепачите ви правят точно това, което и чистачките на колата - просто чистят.

Но какъвто и да е случаят, борбата е толкова глупава. Хора­та се въвличат в тези борби и забравят същностното. И то не само при една религия - случаят е съвсем същият с всички религии по света. Техните конфликти са толкова тривиални.

Например, мохамеданите имат две секти: шиити и сунити. А разликата... Те и двете вярват в пророка Мохамед, и двете Вярват в свещения Коран, и дВете вярват в Бог, проповядван от свещения Коран, и двете вярват в Кааба, и двете вярват, че Всеки мохамеданин поне веднъж в живота си трябва да отиде на поклонение в Кааба - така че по всички същностни неща, които правят човека мохамеданин, те са в съгласие. Но непрекъснато се убиват едни други.

Мохамед имал син, Мохамед имал и дъщеря, и естествено имал и зет. И в това е проблемът: кой е наследил Мохамед -синът или зетят? Но какво значение има? Ти не си му нито син, нито зет. Който и да го е наследил, това е една и съща рели-ия. Има пълно съгласие относно религията - така че който и да е наследил Мохамед, дали А или Б или В, няма значение, не би тряббало да има значение.

Нов продължение на четиринадесет века шиитите и суни-тите непрестанно се убиват едни други. И до такава степен са потънали в тези тривиални проблеми, че забравят всичко за религията, забравят всичко за еволюцията, забравят всичко за вътрешното израстване - няма време! Първо трябва да уредят

тези глупави неща - които не могат да бъдат уредени, няма начин сега да се уредят.

Вашият дух и вашата добродетел нека служат на смисъла на земята, братя мои! И нека ценността на всички неща да бъде отново установена от вас! Ценността трябва всеки път да се установява отново, с идването на ново време. Животът е неп­рекъснато течение - той непрестанно се движи точно като река. Той се поддържа свеж и чист само чрез движение. Спри движението на реката и тя става мръсна. Движението е процес на пречистване. Друг е въпросът къде са се отклонили човешките експерименти - те са се фиксирали.

Това, което е казал Конфуций, не може да се промени. Всичко се е променило. Но ценностите, дадени от Конфуций, са си останали същите - това създава раздвоение в човешкия ум. Ако той следва живота, което е естествено, тогава ще върви против фиксираната ценност. Ако следва фиксираната цен­ност, ще върви против живота. Създали сте дилема за всеки човек, фиксирането на ценностите е унищожило човечеството и целия експеримент на еволюцията.

Човек Във Всеки момент трябва в будност да умира за миналото и да се ражда наново, така че да остане свеж, чист, да тече като поток, в противен случай - ето. Всички религии са спрели В някаква точка: животът се е отдалечил много от тях, но те не са склонни да се променят.

Когато Галилео открил, че Земята се върти около Слън­цето, а не обратно, тоВа било против Библията. Библията просто преповтаря обичайната илюзия, която виждаме, защо­то стоим на Земята, а Земята е толкоВа голяма, че не можем да Видим движението й. Всичко се дВижи заедно. Но ние Вижда­ме, че Слънцето изгряВа сутринта, залязва вечерта, така че според обичайното разбиране Слънцето се върти около Земя­та. Това се съобщава В Библията. ТоВа е Възгледът на обикнове­ния, неук чоВек.

Галилео бил учен. С помощта на инструменти, на висша ма­тематика, той установил, че човечеството е живяло с погреш­на концепция: че не Слънцето се върти около Земята, а Земята се Върти около Слънцето. Незабавно бил призован в папския съд. Той бил възрастен, на седемдесет и пет или осемдесет години, един от най-великите учени, които светът някога е

познавал. И папата му заповядал:

- Ще промениш книгата си, защото Библията е написана от самия Бог, а ти не можеш да си по-мъдър от Бога. Напиши В твоята книга, че Слънцето се върти около Земята - иначе всичките ти книги ще бъдат изгорени, а ти ще бъдеш изгорен жив... Ти си еретик. Създаваш религиозна идея.

Галилео му отвърнал:

- Религията няма нищо общо с това. Дали Слънцето се Върти или Земята се върти, какво значение има това за религи­ята? Човек пак може да медитира по същия начин; може да медитира, да се моли, да танцува, да пее - това, на което съот­ветната му религия го учи. Моето изяВление няма с нищо да промени нещата.

Но папата казал:

- Заповедта ми е окончателна. Ти разпространяваш заблуди. Аз обичам Галилео, поради негоВото чуВство за хумор. Той

рекъл:

Това са хората, които са спрели. Християнството дори и днес проповядва, че Земята е плоска. Сега имаме самолети и ракети, които обикалят около Земята, и това, че Земята е кълбовидна, а не е плоска, не е предположение, а действително преживяване. Можеш да тръгнеш оттук да пътешестваш, и ако вървиш напраВо и не спираш, накрая отноВо ще дойдеш до съща­та точка. Ако Земята беше плоска, на някое място щеше да паднеш от нея в празното небе, но тъй като тя е кръзла, не можеш да паднеш - ще напраВиш пълен кръг.

Но християнството не е готово да промени концепциите си. И Всички религии имат подобни концепции; те са спрели преди хиляди години. Заратустра казва: „Винаги обновявайте своите ценности. Затова трябва да бъдете борци!" И ако има нужда от борба против фиксираните ценности, бъдете борци. "Затова трябва да бъдете творци и да създавате нови ценнос-ти" -ценности, които са съвременни, ценности, които се под-

крепят от най-последните открития, от най-последните екс­перименти в науката, в психологията, във всяка друга област Само тогава човек може да продължава, без да засяда някъде-неговата еволюция може да протича, без да бъде спъвана.

Махавира заявява: „Казах ви последната дума; вече няма как­во повече да се открива. Всичко, което трябва да бъде открито относно човешкото съзнание, аз съм го открил. Няма да има двадесет и пети тиртханкара." Гаутама Буда казва същото нещо. Мохамед твърди: „Имало е пророци(|рреди мен, но след мен няма да има пророци, защото аз съм донесъл цялото знан­ие; Вече нищо не е скрито".

Заратустра има много различен подход, много смирен. Съ­ществуват хиляди пътеки, по които не е стъпил още човешки крак - хиляди видове здраве и скрити острови на живота. Все още са неизчерпани и неоткрити човек и неговата човешка земя. Той иска да бъде последната дума. Тъкмо напротив, той иска да

бъде началото и оставя всичко открито. „Продължавайте да се променяте, като навлизате в нови пространства. Не е необхо-димо да бъдете в съгласие с мен, защото има хиляди пътища, по които не е стъпил още човешки крак, има хиляди острови на земята и във вътрешното същество на човека, които още не са открити. Така че не се дръжте за мен - продължавайте ната­тък!"

Той казва: „Аз ви уча на движение. Аз не ви давам фиксирана

доктрина; аз ви давам само стимул, импулс, предизвикател­ство." Истинският Учител е винаги предизвикателство: преди­звикателство за нови открития, предизвикателство за нови непознати пространства, предизвикателство за далечни звезди. Той просто те окуражава. Той ти помага да разпериш криле и оставя цялото небе отворено за теб.

За жалост това още не се е случило.

Все още... Вие сте днешните самотници; моето име за са­мотници е саняси. Все още сте малцина. Двадесет и пет века са минали, но думите на Заратустра звучат така, сякаш са казани днес.

0, днешни самотници, вие, които се делите от другите, един ден вие трябва да станете един народ. Преди двадесет и пет века той се е надявал - и това все още е надежда. Аз все още се надявам, че вие няма да си останете малцина. Дори съм започ­нал да ви наричам „моите хора".

мога просто да повторя неговите думи, защото днес те са

прекалено рано, изпреварил е времето си. Всеки гений идва ра­но, но Заратустра изглежда е дошъл прекалено рано.

Може би сега е времето, когато можем да превърнем тази земя в храм на изцеление - не само на тялото, но също и на душата, едно свято място, където всеки ще е цялостен, а не раздвоен, не шизофреничен.

И вече я облъхВа нов повей. Той е все още много слаб, но го има в сърцата на много интелигентни и смели хора. Вече се е появил един копнеж към по-велик живот, към по-висш живот, към по-добър живот. Пролетта е може би много близо. Може би сме дошли тъкмо навреме.

И вече я облъхва нов повей, който носи здраве - и една нова надежда! Ние искаме тази надежда да стане реалност; тя твърде дълзо е била само надежда. Време е мечтата да се реализира и ако не можем да реализираме тази мечта, тогава няма бъдеще за човечеството.

Това ми дава голяма надежда, защото побърканата тълпа е близо до глобално самоубийство. И сега ще има само две алтернативи: или да трансформираш себе си в нов човек, в свръхчовек, или се готви да изчезнеш от тази земя. А аз не мисля, че човекът иска да умре. Не мисля, че дърветата искат да умрат или пък птиците или животните. Не мисля, че животът иска да извърши самоубийство.

Поради това, най-вероятно, той ще избере да трансформи­ра себе си и да роди свръхчовека, и да изостави целия този замисъл, който политиците по цял свят би подготвят, за извършване на самоубийство. Сега се сблъскват силите на живота и на смъртта. Силите на живота са крехки, точно като повей във въздуха. А силите на смъртта са много мощни.

Но въпреки това смъртта не може да надделее над живота. Омразата не може да надделее над любовта. Грозното не може да надделее над прекрасното.

За него това е било надежда; за мен то се приближава все повече и повече към това да стане реалност. Вие може да сте тези щастливци, които ще видят мечтата да се трансформи­ра във факт. Вие може да сте свидетелите на раждането на свръхчовека.

Тъй рече Заратустра.

XIX