Атом 1. Нищожно малка частица; най-малката неделима частица. 2. Източник на огромно количество енергия и мощ

Въведение. Моята история
В края на втората ми година в гимназията ме удариха с бейзболна бухалка в лицето.
Докато съученикът ми замахваше с всичка сила с нея, тя се изплъзна от ръцете му, поле- тя право към мен и ме улучи точно между очите. Нямам никакъв спомен от този момент.
Бухалката се заби в лицето ми с такава сила, че ми счупи носа и го превърна в дупка.
Ударът запрати съединителната тъкан на мозъка ми в задната част на черепа. Главата ми моментално започна да се подува. Само за части от секундата се оказах с разбит нос, многобройни фрактури и напукани орбити и на двете очи.
Когато се съвзех, видях хора с ужасени погледи, вперени в мен, а други вече тичаха за помощ. Погледнах надолу и видях, че по ризата ми има червени петна. Един от съу- чениците ми си свали ризата от гърба и ми я подаде. Притиснах я към счупения си нос, за да се опитам да спра кръвоизлива. Изпаднал в шок и абсолютно дезориентиран, нямах представа колко тежко съм пострадал.
Един от учителите ме прегърна през рамо и двамата поехме по дългия път към лекар- ския кабинет – през цялото игрище, надолу по хълма и обратно в училище. Усещах как хората непрекъснато посягат към мен, за да ме държат да не падна. Не бързахме и преодолявахме разстоянието крачка по крачка. Никой нямаше ни най-малка представа, че всяка минутка е била важна.
Когато пристигнахме, лекарката ми зададе цяла серия от въпроси.
– Коя година сме?
– 1998-а – отговорих аз, а всъщност беше 2002-ра.
– Кой е президент на Съединените щати?
– Бил Клинтън – отвърнах аз, а правилният отговор беше Джордж У. Буш.
– Как се казва майка ти?
– Ъъъ... ъммм... – И така десет секунди. – Пати – отвърнах аз небрежно накрая, без да обръщам внимание на факта, че мислих цели десет секунди, докато се сетя за името на майка ми.
Това беше последният въпрос, който помня. Организмът ми се оказа неспособен да преодолее бързото нарастване на отока в мозъка ми и загубих съзнание, преди да дойде линейката. Минути по-късно са ме изнесли от училище и откарали в местната болница.
Скоро след това тялото ми започна да отказва. Затруднявах се с такива елементарни функции като дишане и преглъщане. Преживях първия апоплектичен удар в живота си.
След това дишането ми напълно спря. Лекарите се разтичаха за кислород, но се разбра, че болницата не е достатъчно добре екипирана, за да се справя с такива сложни ситуации, и затова се обадиха да пратят хеликоптер, с който да ме закарат до по-голяма болница в Синсинати.
Качиха ме на носилка и ме отведоха до хеликоптерната площадка от другата страна на улицата. Носилката се друсаше по неравния тротоар, докато една сестра я буташе напред, а друга подаваше въздух в дробовете ми на ръка. Майка ми, която бе пристиг- нала в болницата малко преди това, се качи в хеликоптера заедно с мен. През целия полет съм бил в безсъзнание, без да мога да дишам сам, а тя е седяла до мен и ме е държала за ръка.

Въведение. Моята история
7
Докато с майка ми сме летели към болницата, баща ми отишъл у дома, за да види дали брат ми и сестра ми са си вкъщи, и им казал за станалото. Преглъщал с усилие сълзите си, докато обяснявал на сестра ми, че нямало да може да присъства на церемонията по връчване на дипломите на осмокласниците тази вечер. След като помолил роднини и приятели да се грижат за тях, той подкарал колата по пътя за Синсинати.
Когато двамата с майка ми се приземихме на покрива на болницата, екип от почти двайсет лекари и сестри се спусна към нас и ме откара в травматичното отделение. През това време отокът в мозъка ми бе нараснал до такава степен, че непрекъснато изпадах в посттравматични гърчове. Счупеният ми нос трябваше да бъде оправен, но организмът ми нямаше да бъде в състояние да понесе операциите. След поредния гърч – трети за този ден – ме поставиха в медикаментозна кома и на командно дишане.
Родителите ми не влизаха за първи път в тази болница. Десет години преди това бяха идвали тук, даже в същата сграда, след като тригодишната ми тогава сестра беше приета с диагноза левкемия. По онова време брат ми беше на шест месеца. След две години и половина химиотерапия, поредица от лумбални пункции и биопсия на костен мозък сестра ми най-сетне излезе от болницата щастлива, здрава и без рак. И сега, след десет години нормален живот, родителите ми отново се озоваваха в същото положение, само че с другото си дете.
Докато съм бил в кома, от болничната администрация изпратили да повикат свещеник и социален работник, за да успокояват майка ми и баща ми. Оказал се същият свещеник, с когото се запознали преди десет години, когато родителите ми разбрали, че сестра ми има рак.
Докато денят постепенно помръквал, цяла фаланга машини поддържала живота ми.
Родителите ми спели на походни легла и ту не можели да заспят от тревоги, ту ги наля- гала умората и изпадали в полусънно състояние. По-късно майка ми ми каза: „Това беше най-кошмарната нощ в живота ми“.

Изтегляне 1.83 Mb.

Сподели с приятели: