Начало на Българското възраждане

Преходът в българските земи през 18-19 век се осъществява по еволюционен и революционен път,в условия на подготовка,съзряване и провеждане на буржоазно-демократична революция.Тя протича в условията на преплитане на външни и вътрешни противоречия,с участието и вмешателството на Великите сили и балканските съседи на българите,в непрекъснати драматични обрати,в дипломатически игри,действия и въоръжени конфликти в хода на решаването на Източния въпрос.

Ако същността на българското възраждане се изразява главно в прехода от феодализъм към капитализъм,от Средновековие към Ново време,то неговото съдържание са промените в ежедневието на българина във всички области, промени,които обославят прехода.

Изворите, от които черпим сведения за разглеждания период са два вида-домашни и чужди.Домашните са 4 групи.Първата група са лични и обществени архиви на възрожденски дейци и организатори.Втората група е периодичният печат / 90 издания и 1800 книги /. Третата група са спомени на възрожденци-П.Хитов, З.Стоянов,Иван Касабов.Четвъртата група се веществени паметници като къщи,църкви и др.

Чуждите извори са 3 групи.Първата група са османо-турски документи. Втората група са документите на Цариградската патриаршия. Третата група са документите на балканстите страни,Европейските Велики сили,САЩ.

Изследванията на българското възраждане преминават през 3 етапа.Първият етап обхваща част от Възраждането и продължава до Първата световна война.Изследват се предимно културните промени през Възраждането от Васил Априлов, Марин Дринов,Иван Шишманов.Вторият етап е периодът между Първата и Втората световна война.Проучват се основните възрожденски процеси от Иван Сакъзов,Жак Натан,Христо Гандев.Третият етап е след Втората световна война.Проучват се всички проблеми на възрожденската епоха.Изследвант се много извори,създават се обощаващи изследвания от николай Генчев,Кр.Шарова,Ал. Бурмов.

Българското възраждане е част от общия европейски процес,осъществил прехода от Средновековието към буржоазния свят.На Запад епохата на Възраждането /Ренесанс/ разбирана като връщане към античните образи на реалистичност,като поврат от догматичното мислене към светската наука и култура,започва много по-рано през 15 век.Българите изостават от тези процеси поради завладяването от османците,което откъсва българските земи от стопанските и културни промени на Запад и ге обрича на мъчително съществуване в рамките на средновековните азиатски икономически форми.Това определя и спецификата на възрожденския процес в българските земи,макар че тук като цяло Възраждането следва общите закономерности на прехода от феодализъм към капитализъм.

Преходът на Запад протича през три основни етапа.Първият обхваща 15-16 век / Ренесанс/ и представлява революция в материалния и духовния живот на хората;време,през което се изгражда икономическата база на буржоазното общество и се оформя неговата структура,скъсва се със средновековатата догматика и схоластика и се поставят основите на модерната буржоазна наука и философия.Вторият етап е епохата на Просвещението.Тогава окончателно се изграждат буржоазните отношения,оформят се осоновите на съвременната наука,тържествува обективизма и рационализма.Този етап обхваща целият 18 век.Третият етап е преходът към новото време.За своя характеристика той има буржоазния революционен преврат,призван да узакони правата на буржоазията като управляваща сила.Това става с революциите в Нидерландия, Англия, Франция и САЩ.

Българското възраждане започва и завършва по-късно от западноевропейското и протича в условията на политическото господство на една чужда за българите държавна власт.При това Турция със своята изостаналост и ислямска култура се оказва неспособна да се интегрира с християнска Европа и сама по себе си е бариера за пробщаването на поробените народи към постиженията на европейската цивилизация.Обновителните процеси в българското общество се затрудняват и от липсата на независима църква и самостоятелен духовно-просветителски живот.Това означава,че националните идеи си пробиват път в условия на чуждо духовно влияние и опити на народностна асимилация. Забаветите темпове на българското възраждане се определят в голяма степен от политическата обстановка.Българските земи през целия възродителен процес са арена на дипломатически и военни противоборства между европейските държави и Турция.Сърбия и Гърция по-рано се докосват до постиженията на Западна Европа.Доста по-рано в тези държави се появяват националистически идеи,насочени срещу културно-политическото обособяване на българския народ в неговите есетсвени етнически граници.Разбира се,контактите на българите с съседните им балкански народи има и стимулираща роля за собственото им развитие.Става дума за пренасяне на нови форми и движения,които ускоряват процесите на национално съзряване.Положително в това отношение е влиянието на Гърция,чието национално възраждане започва по-рано от българското. Контактите с нея, дейността на гръцките народностни общности в българските земи довеждат до европеизация и обуржоазяване на градския живот.

Историческите условия, при които се осъществява възрожденските процеси в България,съдържат една важна особеност-налице е тясната връзка между буржоазията и другите прослойки в българското общество.Тази социално-политическа сближеност се определя от еднакво неприемливата за целия български народ чужда политическа система.Общата безпереспективност на османския политически живот обединява усилията на всички прослойки на бълтарското общество в стремежа на главната цел на Възраждането-освобождение от робството и създаване на самостоятелна българска държава.

В социално отношение промените през епохата са постепенното оформяне на слаборазвито буржоазно общество в българските земи.В основата на формиращата се буржоазия са дребни стокови производители–селяни и занаячии.Със зараждането и развитието на елементите на буржоазните отношения и поради необходимостта обяснението на същността на явленията в природата и в обществения живот,както и от нов тип обществена дейност,възникава нуждата от творчески решения,които влизан в противоречие с установениет догматични норми и канони.Постепенно в българското общество се заражда тенденцията на откъсване от примитивизма,за вземане на решения и осъществяване действията в синхрон със създаващите се буржоазни отношения.Започва формрането на интелигенция от буржоазен тип,която според изискванията на практикато трябва да има по-високо образувание,за да може да изпълнява новите идейно-политичеки и културни задачи и да удовлетволява новите социални изисквания.След османското завладяване зараждащата се българска буржоазия е първата социална сила в обществото със самостоятелна роля и функции в производствения,социалния и културния живот .Обособяването й определя и появата на нов тип интелегенция,която вече е материално осигурена,може да задоволява нуждите на буржоазята,да обновява теоретически и идейно стремежите й към политическо, духовно и културна признание.

Промените в културната и духовната област са в две основни насоки:новобългарско просветно движение и борба за църковно обособяване.Стремежът за освобождаване на образуванието и културата от елинското влияние и поставяне основите на новата материална и духовна култура.Съществена страна на този процес е борбата срещу гръцката власт за независима църква.

Дълбоките промени в обществото,свободата за стопанска инициатива и духовен избор водят до оформяне на българската нация.Тя се изгражда в етническите граници на обща територия,обхваща земите на Мизия,Тракия и Македония,с еднакъв книжовен и говорим език,с обновяващо се съзнание и единна културна традиция,с единен национален пазар.

Най-съществена проява на националния подем на българите са борбите за политическо освобождение.Отражение върху тях дават противоречията между европейските сили на Балканите и отношенията им с Османска Турция.През възрожденската епоха в българското освободително движение се създавата общонационални програми,образуват се национални организации и центрове,които застават начело на освободителната борба.

. Границите на една епоха са винаги повече или по-малко условни,защото е почти невъзможно да се постави точен разграничител на различвите периоди в развитието на човешкото общество или отделен народ.Условността на границата трябва да се приеме като нещо напълно нормално особено тогава,когато отсъстват събития,които се приемат като начало на качествино ново стопански и обществено развитие.Проблемът за това кога започва Възраждането вълнува още съвременниците на тази епоха.Според Васил Априлов и Георги Раковки началото на този процес трябва се се свърже с реформите в Османската империя започна1ли 20те години на 19 век.

През 1871 Марин Дринов публикува статията “Отец Паисий,неговото време,неговата история и учениците му”,в която отнася началната граница в 1762 и я свързва с делото на хелендарския монах.това мнение,предвид авторитета на неговия създател,остава господстващо десетилетия наред.Въпреки някои несъгласия и опити за ревизирането му то се приема от Иван Шишманов,М.Арнаудов,П.Ников и други изследователи на този период.

През 30те години на 20 век Христо Гандев измества началната граница към края на 16 век и началото на 17 век.Въз основа на някои проблясъци в духовно-културния живот на българите и на разложителните процеси в Османската империя Гандев поставя началото в 1600г.Този опит на съвместяване на процесите с тези в Западна Европа се указва неудачен.

Съвременните историци свързват възрожденската епоха с материалните,социалните и културно-духовни промени,които настъпват сред българите в резултат на вътрешното развитие и в резултат на външните явления,проникващи от развитите страни.Дълго време първите признаци на тези промени се търсят и отнасят към началото на втората половина на 18 век.При съпоставяне на двете половини на 18 век се оказва,че между тях несъществува качествена разлика.Нещо повече,новите процеси са ярко изразени през първата половина на века,докато втората половина е белязана с феодални размирици и кърджалийското време.Поради тези причини в историческата наука в днешно време е наложено мнението,че началото на българското възраждане трябва да се отнася за началото на 18 век

Крайната граница на Възраждането се определя по-лесно и точно. Въпреки това и тук съществуват различни мнения,поради различното съдържание, което изследователите влагат в понятиета Възраждане.Тези,които идентифицират възрожденските процеси с борбата за духовна и културна еманципация на българите с останалите народи,твърдат,че епохата завършва с края на борбата за самостоятелна българска църква 1870.Такова е мнението на Иван Шишманов и П.Ников.Според М.Арнаудов краят трябва да се постави 1912-1915,а по-късно той променя границата до 1941,в коята към територията на България се присъединяват Беломорска Тракия,Вардарска Македония,Южна Добруджа.

Съвременната историческа наука приема за крайна граница Руско-Турската война1877-1878,но това се отнася само за освободените земи.Възрожденските процеси продължават да се развиват,макар и с различен интензитет в останалите земи,които са все още пов османска власт-Северна Добруджа, Нишко, Пиритско, Вранско, Македония, Западна и Източна Тракия, чак да края на Първата Световна война.

Като се съобразяват с реалните изменения и историческото развитие на обществото през 18-19 век изследователите разделят българското възраждане на 3 периода. Първият започва он началото на 18 век и завършва през 20 те години на 19 век. Той се характеризира с разложението на турската стопанска и военнополитическа система,с постоянно заселване на стоково-паричната циркулация,със зараждане на буржоазните отношения.През този период се появяват и утвърждават нови обществени сили,заражда се националната буржоазия.

Вторият период завършва с Кримската война 1853-1856 и съвпада с реформите в Османската империя,започнали през 20 те години.Въпреки своята ограниченост но време,този период е наситен с процеси,които задълбочават промените в българското общество.Силен тласък на тези промени дават реформите в Турция,които макар и половинчати в много случаи катализират зародилите се в предния век отношения.Ускорено върви материалното производство,стабилизира се българската буржоазия,която заства начело на движението за независима светска просвета и независима българска църква.

Третият перод обхваща 50-70 те години на 19 век и завършва с Руско-Турската война.До този период възрожденските процеси достигат до пълна зрялост. Окончателно се формира българската нация,която получава офицялно признание в действителните си граници не от някой друг,а от самата Османска империя.Ако в предходите периоди борбата е твърде хаотична и често под ведиза “борба за вяра”сега признатата нация открито посатвя въпроса за своята политическа самостоятелност.Това е времето на организирано национално-революционно движение и на кулминацията на борбта за свобода –Априлското въстание.Този период завършва с Руско-Турската война ,след коята България възкръсва за втори път.

През 18-19 век силната някога империя се превръща в “болния човек”,към когото са отправени погледите на всички заинтересовани относно Източния въпрос.Разложителните процеси обхванали всички етажи и посоки на господстващата система се появяват и развиват много по-рано от началото на Българското възраждане.

Още в края на 16 век могъщата и страшна империя започва да среща препядствия,в които в предходните столетия е преодолявала без проблеми.Успехите на бойното поле започват да намаляват,армията търпи поражение след поражение и най-доходният източник на средства пресъхва.Същността на новия феодализам се изправя пред нови реялности,които налагат промяна на механизмите на източноазиатския деспотизъм.,но въпреки всичко той се запазва токъв какъвто е.В същото време в Западно европейските страни настъпват чувствителни промени,които се отразяват и във военното дело-изграждат се нови,редовни армии,променя се въоръжениети и се въвеждат нови тактики.Спахийското опълчение и еничарският корпус обаче продължават да използват старото въоръжение и тактики,които при настаналите промени водят само до поражения.при това положение Османската империя понася само поражения от своите съперници.

Особено очетливо необходимостта от турската армия се проявява през следващите векове.Войните с Австрия и Русия за пряко доказателство за това отношение.Само през 18 век Турция води 5 неуспешни войни,а всичко това води до увеличаване на данъците,разпространяване на епидемии и редица още несгоди.

Военните неуспехи рефлектират върху всички сфери на живот в империя.Спахиите започват да се отклоняват от задълженията си.Те търсян начен за превръщане на леновете си в частни владенияи насочват погледа си към най-сигурният източник на доходи-земята.Същото правят и останалите категории от османското общество,свързани с послужебното владеене.Всичко това води до сериозно дестабилизиране на традиционния живот в империята.

Разложителните процеси в Турция се засилват още повече от включването й в общоевропейския стопански живот.Сключването на серия неравноправни договори и налагането по този начин режима на капитулации се отразяват негативно върху икономиката й.През 1535 Франция първа от европейските страни се облагодетелства от подобен договор.Следва Англия-1581,Холандия 1600,.Ниските вносни и високите износни мита затормозяват развитието на промишлеността и стопанството. Отсъствието на държавен протекционизъм и покровителственото отношение към външно търговските партньори спъва и без това изостаналата икономика. Следващите векове този негативизъм се задълбочава още повече. След победоносните войни на Русия през 18 век ,тя също се облагодетелства от наложения търговски режим и получава същите привилегии каквито имат и западните страни.

Важно място в разложителните процеси обхванали Османската империя,заемат демографските промени,свързани с изключителният прираст на населението през 16-17 век.В същото време завоеваталните походи най-често завършват без успех и вместо очакваното разширеие,империята губи значителни територии.Това води до стесняването на жизненото пространство и до жестоки междуособни войни.

Феодалните размирици,съпътстващи империята през 17-18 век усложняват и без това незавидното й положение.Претенциите към самостоятелност,към престола и стремежът към отцепване от държавата осслабва престижа на върховната власт.Особен дял в тези процеси има аянският институт,създаден от Османската империя за посредничество между представителите на изпълнителната власт и населението.Според Оливие аяните /това е арабска дума и означава очи/ са обикновено известни хора,най-добродетелните,посочени от населението,които се нагърбват с тази почетна длъжност.Още в своя замисъл аянлъкът има за задача да покровителства богатството на лица,които не са част от военноленната система.И още-от самото начало на аянският институт е противопоставен на администрацията по места.Чрез него централната власт цели да контролира едрите военноленници из провинцията.

Аянството е предизвикано и наложено от централната власт с цел да се укрепят устоите на тази власт по места..Но когато тази провинциална институция става опасна за империя,тя се оказва безсилна да я премахне.А това е така,защото политическата мощ на аяните и покровителстваните от тях богаташи от нов тип нараства непрекъснато и в редица области заема връх над полуслужебното феодално земевладение.

Феодалната анархия се засилва особено много през втората половина на 18 век и първите дестилетия на 19 век.По това време империята не е в състояние да наложи своята воля в значителна част от балканските си провинции.Аяните се разпореждат като независими владетели.В Тесалия,Епир и Албания господства Али паша Темеделенли. В Беломорска тракия се разпорежда гюмюрджинският аянин Текаджик.Най-тежка и продължителна е борбата на централната власт с видинския отцепник Осман Пазвантоглу.

Заплахата от пълно разложение на феодалния строй,военните неуспехи и анархията пробуждат Селим ІІІ /1789-1807/ към реформи.С тях се цели засилване на централната власт и създаване на нова редовна войска,тъй като последните войни с Русия и Австрия показват,че спахииството и еничарството са отживели.

Рефрмите на Селим ІІІ на зесягат основите на феодалния строй.Самия султан остава най-едрия феодал в държавата.Независимо от това срещу дейността му се обявява по-голяма част от османското общество,в резултат на което управлението на Селим ІІІ е изпълнено с непрекъснати бунтове,размирици,разбойнически нападения, кърджалийски и даалийски нашествия,които се извършват с голяма сила в европейските владения на империята.

Важна причина за разложението на османския феодализъм през 18-19 век са национално освободителните борби на покорените християнски народи.Като последица от промените,настъпили в империяте ,сред християнското население започва развитието на процеси свързани със засилването на стоковото обръщение и с постепенната имуществена диференциация.Новите отношения си пробиват път изключително бавно и мъчително като преодоляват неимоверни трудности.Появява се националната буржоазия,която в началото е неуверена,дезориентирана,податлива. С течение на времето обаче тя укрепва и започва да формира свои собствени идейни възгледи.Именно тя застава начело на борбите за национално освобождение .

Лепсата на победоносни войни и нахлуването на европейското стопанство довеждат до оживление в икономическият живот на империята.,до обособяване на регионални национални пазари и най.-вече до разрушаване на спахийната и военно-ленна система.На фона на традиционното земевладеене през миналия период се появили владения от нов тип,с необремененост към централната власт.Условните форми на владеене на земята по пъта на покупко-продажбата изменили своя характер,като се превърнали в реално притежавана земя.Чрез заграбване или закупуване на земясе уедряват поземлените владения и се изграждат т.нар. чифлици.В своята завършена форма,чифликът е голям стопански комплеск, разположен върху един или два тимара, обработващ се с наемна работна ръка,а заплащането става главно с раздаване на малки парчета земя.

Големи промени настъпили в селското и градското стопанство.Една част от селянети пряко се обвързаи с господарския чифлик,и загубили напълно или частично своите вадетелски права върху земята.Друга част бели лишени от плодородната земя и разорени от традиционните и допълнителните данъци.Едновременно с това с навлизането на стоково-паричните отношения се засилили процесите на разкрепостяване и движение на селяните,ограничаващи функцията на селската община.Създавали се условия някои представители на българското население да се включват с стоково-пазарния оборот и да натрупат известен капитал,с който да организират собствено селско производство,обвързано с пазара.В своите стопанства те използвали различни форми на наемен труд /изполици и кесим/ ,обособявали се и някои категории наемни работници-кесимджии,изполичари,аргати.Наемничеството обаче не било в чист вид.Споменатите категории работници се наемали за част от годината или заедно с наетата земя.

Промени настъпили в градското стопанство. Градът станал център на икономическият живот. През 18 век започвало ново оживление в занаятите и търговията,което се дължи на засиленото търсене на произведените в България суровини,полуфабрикати и занаечийски произведения.Българските зърнени култури,спиртни напитки,месо,кожи,аби,шаяци,гайтани намират добър пазар в границите на Османската империя,а и извън нея.Тази тенденция съществува трайно и въпреки,че е смущавана от редица външни и вътришни фактори и обстоятелства като анархия,беззаконие,дискриминация и конкуренция,продължава до 1787 година.

Оживлението в икономиката на империята започва през 18 век,а зесилването интереса към българското стопанство води до промени в социалната структура на българското общество.Занаячийте и възродените еснафски организации започават да оформят различни групи не само по кфалификация и старшинство –майстори,калфи,чираци,но и по имуществено-социални принципи.Сред търговците също става разслоение на дребни,средни и едри търговци,прекупвачи,предприемачи и посредници.

Измежду по-заможните граждани,търговци и занаячии,както и на село сред заможните селски стопани започва бавното укрепване на българската буржоазия.Нейните представители стават инициатори и оглавяват политически, културни и духовни движения през Ранното българско възраждане.

Политическите движения и прояви се изразяват под формата на симпатии и стремежи към подкрепа на враговете на Османската империя ,както и в организиране на отпор и самоотбранана българските селища в годините на междуособици и анархия.

Културно-духовното раздвижване в българското общество засилва интереса към образованието с пребладаването на светски и народностно български елементи като израз на прагматизъм и желание за разграничаване от другите народи в империята.

През 18 век Просвещението обхваща цяла Европа като приема различни форми и се видоизменя според условията на отделните страни Гръцкото просвещение и зародилият се интерес към философията осъществява пренасянето на еврпейски идеи на балканска почва – чрез сръбското просвещение,свързано с имената на Йован райч и Вук Карди и чрез Русия.За това помагат и бългаските търговци и студенти в чужбина.

Духовната пробуда през 18 век намерила израз в разцвета на дамаскинарскта книжнина.Спори се към коя епоха да бъде отнесена.Тя трябва да бъде приета като гранична книжнина между Средновековието и Възраждането.Между дамасккините личат имената на Неофит Рилски, Йосиф Брадати,Тодор Врачански,Роман Габровски.

През 18 век се засилва книжовната дейност на католиците от Крастово, Виена, Загреб и Нови Сад.В Австрия е създадена школа,която продължава традициите на Филип Станиславов и неговия “Абагар”1651.Най.известните книжовници от тази школа са Георки Пейкич,епископ Антон Стефанов.Католическата литература има ясно изразен български характер.

Ренесансовите мотиви се забелязват най-ясно в т.н. “Руско-славянска школа”,която се създава в Сремски Карловци.Към този център се числят големите книжовници от първата половина на 18 век-Христофор Жефарович и Партеней Павлович. Хр. Жерафорович е роден в Дойран и най-известното му произведение е “Стематография” отпечатана във Виена 1741. В нея са представени няколко славянски и неславянски герба. Представен е и българският герб-разярен лъв с корона на главата. Партений Павлович е роден в Силистра,учи в Букурещ и пътува из Европа и Балканите.През 1751 става епископ.Пише автобиография,оди за Русия и стихитворения.

Забелязва се засилен интерес към българите от страна на католическа Европа.Йосиф Асемани –перфект на Ватиканската библиотека и Блазиус Клайнер – “История ня България”1761.Появяват се две нови теории за българите “Зографската история” анонимна или написана от монаха Спиридон. и “История во кратце о болгарском народем словеском”1792.Но пръв изразител на идеите,породени от обществено-политическо развитие на българско възражденско общество и влиянията на европейски и балкански страни станал Паисий Хилендарски.

Паисий Хилендарски е роден 1722 в самоковската епархия.Надделява на последък схващането,че е роден в Банско.През 1745 заминава при Брат си Лаврентий,игумен в Хилендарския манастир в Света гора и става монах.През това време манастирите се посещавали от българи и от светски лица от други балкански народи.Сред монасите си пробивала път националната идея.Разгаряли се спорове между сърби, гърци, румънци свързани със националния суверенитет и националните им идеи.В тази обстановка у Паисий Хилендарски се родила идеята да напише история за българите.Источници за написване на книгете той намира в книгата на Цезар Бороний “Деяния церковния и гражданския от Рождение Христово”1719,в нейния руски превод при Петър І,историческият труд на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”,”Славянское царство” издадени през 1601,а руския превод, който използва от 1722.След завръщането си от Австрия Паисий Хилендарски се премества в Зографския манастир,където през 1762 слага край на епохалното си дело-завършва своята “История славянобългарска”.”Историята” е сбито и ясно изложение на миналото на България.Той разказва за миналото в силно нациолистичен и романтичен дух.Из анализа на миналотоПаисий извежда своите заключения, подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство.В името на тази цел той атакува тези,които се срамуват от своя род и език.С тези си разсъждения Паисий Хилендарски чертае политическата програма на новата епоха,която главно се базира на националната идея.. В политическо отношение Паисий Хилендарски акцентува главно на националното обособяване на базата на езика,писмеността,културата и историческите тенденции.Така в мирогледа му се отразява идеала на Просве

Руско-Турската Освободителна война

През 1875 Източният въпрос навлиза в поредната криза,която започва с въстанието в Босна и Херциговина против месната и централна администрационна власт.Есента на същата година българите организират въстание-Старозагорско въстание 1875. Липсата на достатъчно време за подготовка,слабата организация и недостатъчното оръжие и средства са причина за неуспеха на въстанието.То има само няколко локални прояви,една от най-ярките е тази в Стара Загора водена от Стефан Стамболов.Въстанието от 1875 налага мнението,че за да има едно такова действие успех то трябва да е масово и добре организирано,не трябва да е обвързано изцяло с външни прояви,фактори и сили,а трябва да бъде проведено в подходящо за него време и условия.

В българското общество на лице са обективни предпоставки за успешното организиране на едно такова масово въстание.Преди всичко по-голяма част от българското общество е заинтересувано от промяна,тъй като то проявява интерес към новостите и новите идеи на Западна Европа,но не може да се докосне до тях заради изостаналостта и консерватизма на Османската империя. Противоречията между централната и местната власт благоприятстват едно такова движение.

В хода на Източната криза 1875-1878 участници в нея са:балканските народи,Османската империя и Великите сили,като всяка една от страните преследва своите си интереси.Балканските народи се стремят към освобождение,държавно утвърждаване или териториално разширение.Великите сили се стремят да извлекат облаги от кризата или чрез запазване целостта на Турция-Англия, или чрез нейното разрушаване-Русия.Австро-Унгария следва своите си интереси.

Наред с положителните промени, които предизвиква Априлското въстание,като всяко едно исторически събитие то има и отрицателни страни.Неуспехът ме дава съдбоносна насока на събитията свързани със българския национален въпрос. Априлските кланета се отразяват на психиката на народа драматично.

Априлското въстание е потушено с невиждана и нечувана преди това жестокост.Убити са около 30 000 души, 80 селища изчезват.Турското правителство разорява едни от най-преуспяващите градове по-това време като по този начин се опитва да лиши българите от водачи и да ги усмири за години напред.В потушаването на въстанието участва както редовна така и нередовна турска армия и башибозуци.

Сведения за Руско-Турската война черпим от наши и чужди извори.С най-голяма достоверност са: сб."Българско опълчение” под редакцията на М.Михов; сб. “Освобождение на България от турско иго”; записки на граф Игнатиев; ”Международни актове и договори”; документи от Цариградската конференция.

Автори ,посветили трудовете си на този период:В.Вълков “Българско опълчение”; Г.Генов “Източния въпрос”; К.Косен “Бисмарк,Източния въпрос и българския въпрос”; Хр.Христов “Освобождението на България и политиката на западните държави 1877-1878”; А.Пантев “Българският въпрос и Великобритания”1876-1878”; Ат.Бендерев “История на българското опълчение и освобождението на българия 1877-1878”

След потушаване на Априлското въстание освободителното движение изпада в тежиа морална и политическа криза. Но бързо изострящите се противоречия между Великите сили и сръбско-турската война,международната подкрепа на българската кауза и дипломатическата дейност в Цариград накарали българските водачи да се заемат отново с политическа дейност.

Много от оцелелите се завръщат в Румъния и още през юни-юли 1876 закипяла политическа дейност.Активност проявяват и московските славянски дружества и “Добродетелна дружина”.

Отново се очертават две течения - революционни и консервативно, но в революцио- нното вече доминират умеренолибералните настоения.С оглед предстояцата военна акция славянските комитети си поставят за цел да обединят двете течения.Юли 1876 те изпращат в Букурещ Вл.Йонин с цел да ги обедини в една организация.Този път “старите“ са тези които се противопоставят на руските искания.Но въпреки разногласиата и противоречията на 10/22 юни 1876 на общо събрание са свикани всички благотворителни комитети.Учредява се нова организация БЦБО. Начело, като почетен председател застава Вл.Йонин, председател-К.Цанков, секретар-П. Енчев . Макар че към него се прикрипят някои от крайните революционери като Стамболов то си остава буржоазнолиберална организация подчинена на руските желания.Против БЦБО се обявяват старите като създават”Човеколюбиво общество”.

През ноември БЦБО приема своята програма,коята предвижда “да се възобнови от България,Тракия и Македония българска държава,гдето главният и преобладаващ елемент е българския”.Според програмата страната ще се управлява самостоятелно и независимо с конституция,изработена от народно събрание.Тя ще гарантира всички граждански и политически права на всички,които живеят в територията й.За да се осъществи тази идея се предвижда външна окопация,при която ще се състави и привременно правителство.Става ясно,че като пробължител на буржоазно- либералното течение БЦБО се отказва от самостоятелни действия и отново възприема пилитическите комбинации като средство за решаването на българския въпрос.Поради упадъка в революционното движение и кризата в българското общество господстващи са консервативните идеи.Решаваща роля за формирането на новата политика изиграва външната международна обстановка и подготвяната от Русия война.

Дейността на БЦБО следва избраната от славянските комитети политика и по тяхно внушение започва да набира доброволци за участие в сръбско-турската война.Активна роля играе ген Ив.Кишенев с помощта, на които са събрани 2500 доброволци,които са включени като 3 отряда в руската девизия.След създаването на този отряд се наблюдават и по-радикални идеи в БЦБО.Изработен е план, според които в България трябва да навлезе 10 000 отряд от сръбско,който пък трябва да е подкрепен от друг отряд от Южна Русия.

Политиката на БЦБО е изцяло подчинена на Русия.През есента на 1876 то изпраща мемоар изцало съобразен с нея.В него са предложени няколко програми за решаване на българският въпрос като всички от тях се основават на националният принцип.

Сведенията за зверското потушаване на въстанието разтърсват хуманистите и демократите из цяла Европа.Кошмарът на кървавото варварство достига до Европа чрез публикациите на Джон Макгахан и Едвин Пиър в “Дейли нюз”.В периода 1876-1877 в 200 европейски вестника са отпечатани близо 3000 статии в подкрепа на българите.За кървавата драма свидетелстват американски,френски,немски,руски посланници и мисионери.Постепенно Европа се убеждава,че трябва да се сложи край на тези зверства.Движения в подкрепа на българите се провеждат във Франция.В тях участват В.Юг,Емил Жирарден,Жан Петрик и Жан дьо Вестин.

В.Юго пише:”Настанал е моментът да се надигне глас срещу тия зверства. Целият свят се е възмутил и възнегодувал. Има моменти,когато човешката съвест взима думата и заповядва да я слушат.Трябва да се тури край на империите,които убиват.”

В Англия,въпреки че правителството на Дизраели защитава Турция, се провеждат много митинги и протести.

Особено активни са движенията в Ирландия, която също по това време се бори за свободата си. Начело на движението застана Уилям Гладстон, лидер да опозиционната партия.

Отговор идва и от Италия.Джузепе Гарибалди изпраща телеграма, за да окуражи българския народ и да изкаже съжалението си,че не може да участва в тази борба.

Априлските събития имат отзвук и в Германия,Австро-Унгария,особено астивни са е чехите.Поетесата Елишка Красногорска и поетът Светополук Чех заклеймяват варварството в стиховете си.

Към протестите се присъединява и Константин иричек и цялата румънска интелигенция.

Естествено тези събития оказват влияние на руското общество.Под ръководството на славянофилските комитети се организира голямо движение. В него участват Л.Н.Толстой, Достоевски, Тургенев, Полонски, Менделеев. Под тяхно внушение започват да се събират средства. В акцията участва и Одеското общество.

Широката подкрепа на европейското общество кара евро. дипломация отново да обърне поглед към Източния въпрос.Правителството на Дизраели наредило да бъде проведена анкета из българските земи.В комисията участват:Уолтър Беринг,Юджин Скайлер ,Макгахан и княз Церетелев.Така създадената комисия обиколила по-главните центрове на въстанието и установиле последиците от потушаването му.Рапортите, дописките и докладите, особено на Макгахан и Жан дьо Вестин не оставили никакво съмнение,че Европа не може да продължи да си затваря очите пред това, което се случва в Ориента.

Интересът към Източния въпрос си изостря още повече,когато на 30 юни 1876 избухва войната от една страна Сърбия и Черна Гора,а от друга Турция. Третата причина е превратът,който се извършва на 30 май 1876 от младата турска партия начело с Мидхат паша.Абдул Азис е свален,а на неговото място застава Мурад V. Целта на правителството с този преврат е да докаже на европейската общественост,че в Турция се извършват реформи.

В това време българските първенци изпращат свои делегати до европейските дворове със меморандум от 2/14 август 1876.Сред тях да и Драган Цанков и М.Балабанов.

Започава нова бурна дипломатическа акция от страна на Русия.Срахувайки се от изолирани действия,тя търси подкрепата на Австро-Унгария.На 26 юни 1876 в Райхщад се състои среща между Александър ІІ и Франц Йосиф.Руското правитессво формулира своята теза за създаване на славянска автономна област на Балканите.На нея обаче се противопоставят и Австро-Унгария и Англия.

Под натиска на английското общество правителстово изисква от Турските управници да накажат виновниците за погрома.Въпреки това руското правителство не се отказва от военни действия.На 8 октомври 1876 на конференция в Лондон граф Шувалов предлага нов план, според който Австро-Унгария да вземе Босна и Херциговина, Русия-България,а съюзнически флот да навлезе в Босфора, но и той е отхвърлен.

След тези проучвания,евр.дипломация насочва вниманието си към сръбско-турската война,но и след нейният края обстановката остана мобилизирана.Започва да надделява мнението за организиране на конференция.Едновременно с това Русия обявява частична мобилизация.На 4 ноември1876 Англия приема да участва в конференцията.

Така се стига до Цариградската конференция,която се провежда в края на 1876 и началото на 1877.В предварителната подготовка,руският делегат Игнатиев лансира нов проек за решаване Източния въпрос,според който България трябва да образува автономна провинция,в която да се включват Дунавска България,Тракия,Македония без Варна,Одрин и Воден.

Този проект отново е отхвърлен от Австро-Унгария и Англия.Според тях бунтовническите райони трябва да получан административна автономия,а другите да запазят стария си статут.Те настояват България да бъде разделена на 2 автономни области,като Беломорска и Одринска Тракия не се отделят.Русия приема този проект и на 11/23 1876 била открита онференцията.Тя одобрила предварително изготвения проект.Според него България се рязделяла на две области”Източна с център Търново и Западна с център София.Източната включва:Русе, Търново, Добруджа до устието на Дунав, Варна, Сливен, Пловдив и част от Одринският вилает. Западната-София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля,част от Серският санджак, Стрмската, Велешката и Касторийската кааза.Предвиждало се създаване на международна комисия,която да следи заизпълнението на взетите решения.

Осведомена за противоречията между Великите сили Турция,още първия ден на конференцията обявява,че султанът дарява конституция,която определя статута на бълг. земи.В началото на 1877 Високата порта свиква Великия диван,който отказва да приеме и изпълни решенияте взени на Цариградската конференция,въпреки предупрежденията на Солсбъри за рискъукойто правителството поема.

След провала на Цариградската конференция става ясно,че проблемът може да бъде решен единствено и само чрез военни действия.

Руската дипломация се заема за осигори благоприятна международна обстановка в случай на война.В началото на 1877 тя сключва конвенция с Австро-Унгария,която в случай на война трябва да запази неутралитет.С оглед предстоящата война ген.Игнатиев предприема обиколка в Англия,Франция,Германия,Италия,целта на която е Великите сили да се съгласят Русия да наложи със сила решенията от Цариградската конференция т.е. западните страни да пазят неутралитет.

В резултат на руската дипломация март 1877 са провежда нова конференция н Лондон – 19/31 март.Подписани са няколко протокола и 3 декларации, в които се настоява да бъдат проведени реформите предписани от Цариградската конференция Въпреки декларациите и протоколите отново изпъкват противоречията между Великите сили.

След Лондонската конференция Русия започва усилена подготовка за война.На