IV. Принадлежност към Църквата и степени на общение

1.1. Католичността като единство в и от многообразието (№ 13)

№ 13: Католичността като единство в и от многообразието (в сферата на икуменизма днес се говори за „помирена различност”). След увод (13, 318) се излагат два момента.

Преди всичко ad extra (13, 319): текстът уверява различните народи и култури, че именно защото “не е от този свят”, Църквата може да приема цялото богатство на ценности (също и на „обичаи”, т. е. на традиции), които човечеството и историята показват и осъществяват (като „приготвено и поднесено на Христа, „вселенския Помирител”, наследство!). Три думи са важни (те впоследствие ще се срещат често в съборните текстове) и те определят това позитивно действие, което Църквата обещава по отношение на ценностите: очистване, консолидиране, издигане. Всичко е в програмата на обещаното действие. Но тук възниква едно съмнение: става думи за искрени обещания или само за тактически стъпки, за да се постигне приемане, на които по-късно няма да отговаря съответното ефективно действие?

Като отговор идва следващият абзац (13, 320) относно католичността ad intra, с огромно значение за това, Църквата да бъде достойна за доверие. Преди да обещава на онези, които са извън нея, тя трябва да лекува вътре в себе си валоризацията на различността в единството; трябва да намери примерна и привлекателна форма в своя живот. И в това отношение не само се черпи от казаното в «Mystici Corporis» (когато се излага разнообразието на «служения» и «статус на живот»), но се отваря хоризонтът за една по-радикална различност, която засяга културните основи на вярата и на Църквата. Тук се говори за пръв път за «отделни Църкви» (chiese particolari) в тесния смисъл на думата, както и за Църкви, които имат «собствени традиции» и представляват «законни различности» (за които трябва поне да се полага грижа: тук се има предвид повече миналото, отколкото бъдещето; но във всички случаи се отваря темата за различността, която трябва да се пази за в бъдеще, и «Ad Gentes divinitus» ще изложи обекта в една цяла глава - Третата).

Концепцията за „общение” (comunione) се превежда с тази по-конкретна на „комуникация”, или на споделяне и на сътрудничество между Църквите сестри; и се уточнява, че това става на три нива: не само с материална помощ, но и с лична, с помощта на „духовните съкровища”. Важно е да се отбележи, че в края на дългия абзац има позоваване на доктрината на харизмите и се стига дотам да се приложи към отношенията между Църквите принципът, който ръководи отношенията между членовете на една отделно взета общност: да се оценят отделните харизми, за да се изгради хармоничното единство на тялото. И папството придобива смисъла на служение в името на подпомагането на харизматичните различности, дадени на Църквите, та вселенското общение да представи истинското богатство на взаимоотношенията между всички.

Последните редове (13, 321) за съжаление рискуват да останат незабелязани! - те свидетелстват за един първостепенен избор. Предишният текст разглежда проблема за „другите” (други църкви и други религии) съгласно критерия „вътре или вън” (кой е член на Църквата? Кой не е?). Обаче съборната дискусия води дотам, че бива елиминирана тази перспектива; възприета е друга, която се основава върху критерия за степените на участие или на близост («variis modis pertinent vel ordinantum”, четем тук). Първият термин засяга християните (католици и не-католици), вторият – всички хора. Следващите номера (14-16) прилагат този новаторски принцип. «Lumen Gentium” разглежда три основни ситуации:

1.2. Пълно инкорпориране (№14)

№14: Пълно инкорпориране¹⁸² (38). Онези, които принадлежат към Католическата Църква. Особено голямо внимание се отделя (14, 322) на въпроса за необходимостта да принадлежим към Църквата, за да се спасим. Той е сведен до проблема за нуждата да се вярва в Христа, но поставен като морален проблем на съвестта (не се спасяват онези, които, макар да знаят, ... не искат да принадлежат).

После (14, 323) се говори за трите връзки на общение (във вярата, в тайнствата, в дисциплината), на които се основава пълната църковност за католиците, за да се поиска от католиците да не се смятат за „привилегировани”, а по-скоро призвани към по-голяма отговорност в процеса на спасението (не е достатъчно да принадлежиш „телом” към Църквата, трябва да принадлежиш към нея и с ”със сърце”)¹⁸³ (39). Тоест, различията са между праведните и грешниците. И след това (14, 324) има и принадлежащи “in voto” (т.е. само с желание); катекумените (оглашените), още некръстените; но желанието вече приобщава към Църквата: те са вече обединени, присъединени, следователно са „в Църквата”. За тях, както и за отделилите се християни ( № 15), се говори за единство с Църквата”.

1.3. Християните некатолици (№ 15)

№ 15: християните некатолици. След № 8 вратата е вече отворена за тези братя. Не трябва да се говори повече за „отделили се”; тук се предпочита да се наблегне на многото, което ги обединява с нас; прави се опит да се изброят нещата, които ни обединяват (от Словото до Светия Дух), чак до ефективните плодове на светостта, дори за героизма, чак до мъченичество. Както се вижда, вече се правят стъпки за преодоляване на ограниченията на и без това новаторския № 8, откъдето тръгва католическият икуменизъм, и се говори за общението със светите неща¹⁸⁴ (40). Тук откриваме един много важен израз: Католическата Църква има с тях „известно общение в Светия Дух”. Терминологията остава тази на обединението, (лат.: conjunctio), а не на инкорпорирането. Липсата на дяконално общение (по отношение на средствата за спасение) и на социално общение не ни позволява да говорим за инкорпорация strictu sensu¹⁸⁵. (41)

1.4. Нехристияните (№ 16)

№ 16: нехристияните. Този номер говори за тези, които изповядват дадено религиозно вярване, както и за невярващите. Поставени са основите на по-специфични документи: Тук е началото на «Nostra Aetate», с много богати, макар и много кратки изказвания за евреите, за мюсюлманите и за изповядващите друга вяра. Подчертава се онова, което ни обединява: макар за последните казаното да изглежда малко (= пътя на съвестта! Но дали е наистина малко?) Отношението между Църквата и нехристияните е изразено от Събора с термините на принадлежност към Църквата, към Божия народ. В този номер има едно важно позоваване на Св. Тома, специално на STh IIIa, q.8, a.3, ad 1, относно факта, че нехристияните не са като акт в Църквата, но са във възможност. Основата на тази принадлежност като възможност се състои във факта, че Христовата благодат присъства в тези хора и работи във външните граници на Църквата; освен това, истина е, че свободното ни съждение остава винаги отворено за истината. Съборът, чрез концепцията за принадлежност към Църквата, установява степените на инкорпорация, които не изключват дори една неевангелизирана личност, която чрез съвестта си се стреми да живее праведно: тя е кръстена „in voto”, тоест намира се в реално отношение, макар и непълно и добре изразено, с Църквата. (42). Това означава, че res tantum, теологалното общение, присъства и в нехристиянските религии: Бог присъства като “Провидение” в историята на хората чрез техните религии. От гледна точка на res et sacramentum и sacramentum tantum (тайнства, средства за спасение, институции ...) има и един «заместител», който по имплицитен начин води до участие към «универсалното», което е Католическата Църква, и този «заместител» «Lumen Gentium” прави имплицитен в концепцията за „принадлежност” към Католическата Църква.

Именно тази „степенувана” принадлежност към Църквата прави от цялото човечество „народ Божи”: универсалното, което е Църквата, призовава всички към спасение. Една нехристиянска религия може да крие semina Verbi, истински и собствени елементи на истина и спасение, но тези елементи на истина намират своята пълнота в Христа и в Неговото мистично тяло, което е Църквата¹⁸⁶ (42).

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: