Да бъде светлина!
Изтегляне 1.34 Mb.
|
ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ СЛЪНЧЕВАТА МОМА ВЗОРЪТ НА ПАРАБРАХМАН И това е море, и тук плават лодки с бели, сини, жълти и многоцветни платна, които зефирите носят на всички страни. Никъде движението не е така буйно, многообразно, разновидно и омайно със своите форми от красоти, видения, прозрачни була, които покриват съществата от този мир. И мирът на чувствата, който е едно огнено море, е движение, но там вълните се носят като облаци от бурни течения и се въртят като колела, които движат слънца и звездни мирове по неведоми творби на сърцето, което захваща да бие от огнени болки на желания и любов. А този мир, който се нарича море на мислите на Светлината, е дивен и толкова безкраен, че не се виждат брегове, където, казват, рози и цветя растат, но толкова хубави, че който ги достигне и си откъсне, вечен аромат усеща в душата си. Море, което все по на изток става светлина и колкото повече се наближава ярката точка на острова, която блести като фар, толкова повече се увеличават лодките на нимфите, силфите и други жители и жителки на този мир. Те се носят на всички страни с ярка бързина и всяка лодка носи все по-хубави и по-хубави лица. Между такива лодки, в които седят и се носят най-нежни деви от светлината, се движи и се загубва все повече лодката на Фиат. Неговият глас привлича хубавите същества и се вижда там далече как всички отправят лодките си към него и не след дълго го обкръжават като триумфален кортеж. „Жител от другия край, жител от огненото море!" — викат нежните и леки жителки на светлината. Явно е, оттук изтичат всички надежди на деня, от тук всеки ден взима своите светлини и сияйни движения и ги отнася в своя дом. Не напусто го наричат Остров на Царицата на Деня. Цветен е и този остров, от цветни форми и фигури. Захваща да се строи всеки мир, така и всяка планета, така и всяко сърце небесно и земно. Но цветята са от лъчи, листата — от сияния, а коронките светят като слънца. Как бие все по-силно сърцето на Фиат, като доближава градините на тези цветя. Защото явно личи как всяко става все по-живо и взема форма на човешки същества, но толкова хубави, че красотите на земните полета са нищо в сравнение с това. Колко смътно си представя сега земните жители този, който отдавна е напуснал бреговете на тъмата и грубостта. И тук са изложени всички движения на живота, но всеки живот като че пълни все повече сърцето и душата и тя се разширява и се чувства не като частица от този безкраен мир, а самият мир. Чувства, че всяка лодка с тези нежни същества е частица и атом от неговото огромно тяло, което се мести като океан с бавни и тихи вълни на възвишени усети. Лодката на Фиат се вижда как се носи към острова на Царицата на Деня, а Тя — същество неописуемо, с очи блестящи, с поглед светлив, дава надежда и живот като че ли на всички звезди, слънца и събудени мирове. Колко са малки, незначителни мировете, когато Духът ги гледа през своята необят- ност. Съзнанието е мощна същина и всички проявени тела — планети, същества, сърца на Богове — се носят като искрици, въртящи се около слънцата на огромните съз¬нания. И съзнанията са слънца, и около тях се въртят планети от съзнания — но съзнанията винаги в своето собствено самочувствие се виждат и знаят за същества живи, очарователни, красиви, блажени. Огромните съзнания се знаят като същества, а чувстват като планети и слънца своите огромни тела и така обемат мировете и техните погледи пробиват за миг огромните пространства, които делят всяко планетно тяло. Този летеж: на светлините между звезда и звезда, слънце и слънце, явно е тук, че са лъчи от очи, светлини от желания, яркости от мисли и възвишени усети, които си изпращат един друг Боговете. А и звуковете така се движат, както треп- тенията на светлините. Едните се лансират от мисли- те, а другите от словата. Нали и мислите са слова, само че по-безмълвни, по-тихи, леки и ефирни. Красивите същества — това са мислите на съществата на силфите, които се носят в неописуеми лодки като поздрави с цветни букети на изразителки на чувствата и сърдечните мисли на някой любещ Бог или Богиня. Защото тук всичко живее, всичко се проявява като живо същество и мисъл, и чувства, и живее толкова, колкото е благоволил неговият Отец. Но Фиат прави разлика с неговата лодка от онези там и вижда как като в по-твърда скала се блъскат другите и отстъпват, а неговата неуязвима се носи все напред. Като викат така жителите от другия бряг, то значи: „Безсмъртно сърце, което твори." Има разлика от истинските същества и съществата от мислите там. Едните са без- смъртни Синове и Дъщери Божии, а другите като цветя на техните сърдечни сезони. По сезони се дви-жат живите същества, мисли на Божествата, както по земното поле, тревите, цветята и дървесата, малките насекоми, пеперудки, птичетата и млекопитаещите. И там така към изворите на ноумените, от които се създават всички феномени. И там така в причините на мирове, вселени, същества, сърца, планети и слънца. Искри са това, които разумът може само да отхвърля от тези висши животи, но самите те не могат да се опишат, защото не са нищо друго освен усещания, тре птения и преживявания. Само лодката на Фиат, или това, което е ръка до ръка с него, може да го усети. Но Фиат е сам и самият той се намира в едно захласнато състояние от новите, все по-нови усети и видения и се потапя все повече в море от вълни, но не море с повърхнина, а море, което го обгръща от всички страни, защото отдавна е минал той четирите измере- ния. И ако се говори за Лукси, то тя не лети отгоре на повърхността, над която да се вижда неподвижният свод, а лети отвътре надолу и нагоре, отстрани и отвсякъде. Островът на Царицата на Деня е нещо повече от очарование, извор тих, чиито води не се движат, а отразяват всички лазури и красоти, цветя и аромати безконечни. Тя седи, не спи и със зорко око, засмени устни следи движението на сферите, които кокетно я поглеждат, защото са Богове, а Тя е Богиня, оставена някога от вековете да осветява пътищата на по-тъмните тела — атоми, частици от огромното тяло на Господа. И всеки, като продължава пътя, спира се малко на острова, дава покой на своята умора и пак, и пак отива да създава векове и безконечности от бури и животи, въртежи и стремления сърдечни, защото всичко се движи. И това е хаос от разновидения. Но понеже всичко отива към една точка на усет, към един усет на любов, то хармонията е явна. Сливат се същества и все от много правят по-малко и хранят усета на самосъзнанието на онова огромно самосъзна- ние, което пламти като безконечен усет в едно сърце огромно, страшно, но и мило, нежно и любещо. В този мир се сливат съществата по силата на хармонията на сърцата — а там долу се пилеят, в оная точка на творбата, която гори като огън, вечно шуми и бушу- ва... Но друг е островът на Царицата на Деня. Тя седи и поглежда с усмивка всяко същество, и го прилепва с целувка към себе си завинаги и вечно, щом изрича нежно: „Обичам те, без теб не мога, о, Царице на Сладостта!"... Тя е обкръжена от особени същества, които не остават никога далече и вечно съзерцават красотата и хубостта й. Висшите същества обичат да бъдат гледани и съзерцавани, защото това е храна за ефирните тела. Те са същини от трептения и усети и това ги храни — да ги гледаш и да ги съзерцаваш и с това да им пращаш вечни усети на любов, сладост и благоволение, това ги храни. Едно „Обичам те", „Колко си хубава" прави още по-разширяващо се и блестящо лицето на Божеството, а благоволението го прави още по-милостиво, а любовта — още по-нежно. Ето защо Принципът на Принципите е: „Обичайте се един друг" — значи хранете се един друг. Така се хранят ефирните тела на Божествата, защото са усети, трептения и блаженства, а това е безкрайност и без-брежност, океан, светлина, море... ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Ела ме целуни, о, слънце на моите лазури. Нима не знаете вие, мили дружки на моето сърце, че така расте тялото ми — от целувки! ПЪРВА СИЛФА И всеки ден ние прибавяме по една роза към тялото ти от рози, и всеки миг по един мирис, а ти ставаш все по-хубава. ВТОРА СИЛФА И всеки час по една звезда прикачваме на главата ти и по едно слънце запалваме на гърдите ти. ТРЕТА СИЛФА И по една въздишка в сърцето слагаме с нов мир все повече и повече. ЧЕТВЪРТА СИЛФА И за кого е всичко това? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ О, ще дойде той, ще дойде! Венецът на моята тъга, тъгата на моя копнеж, красотата на моята уста. Изгарям за нещо и го търся, и прониква навсякъде окото ми, затова горя. За нищо не се гори, за празнина не се свети — нещо ще дойде. ПЕТА СИЛФА Но какво е то? Колко искам да знам същината на този усет на твоето сърце, на този удар, на този Цар! ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Любов е то. Има ли по-силна и ярка храна за Божествата от Нектарното Мляко на любовта! Целув- ката само храни Божествата — ето защо само за целувки е техният копнеж. И вие ме целувате, и ярки слънца се отронват за моята вселена. Една съм аз, Царицата на Деня, но колко много са те! ШЕСТА СИЛФА Имало, казват, мир, където всяко същество храни дру го и така в луди жари от любов се стопяват едно в друго, и това няма край. ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Колко сте наивни! Ами това е Всемирният Живот, той е това и ние сме в него. СЕДМА СИЛФА Тогава кого търсиш, о, ти, нежна Царице на Деня? Кое е това щастливо и велико същество, което отваря устните си и поглъща твоята уста, о, Богиньо на Слън¬цата? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Всяко тяло храни друго и ние, сърцата, храним Единното Сърце — Него. А нас хранят Боговете. А тях — Богините. И така до безкрайност. Всяко сърце и същество има нещо, което го храни — нектар от амброзия, която с него се е родила, както млякото се ражда с детето. Ето за тази храна тъжи тялото ми. Тя е любов. Но къде е сърцето, което я излъчва? За него копнея, за слънцето, което само моята любов излъчва, за мене само, за моето сърце пригодна. Така в огромното безчислие всяко живее по Две и търси: и Две търсят Две, и тези Две пак Две, и така из вековечността... Има жители, наречени жители от дру- гия бряг. Те хранят Божествата. Такъв жител е моят възлюбен. Него чакам. Те са най—сладката храна, защото минават през всички елементи на живота: огън, вода, въздух, етер... до нас — светлината. Огънят се храни от светлина и топлина — нежност, водата от огън и въздух — желание, етерът от въздух и дихание — чувства. И така всяко посред има две от страните си, с които прави три. Само когато е три, е вечен живот, макар и менящ се. ПЪРВА СИЛФА О, ти, мила Царице на Светлината, всеки твой сън е едно поглъщане на един жител от другия бряг. ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Всеки сън на едно Божество е едно самопрераждане. А във всеки сън по едно ново същество се явява като сладка мечта. Сънят на Божествата е новорождение, а всяко раждане носи мечтата на своя сън. Ето, сънната си мечта искам, нея търся. Него искам. И ще се яви моят. Той е само мой, той иде. Моята сила на желание тегли лодката му. С трептения по невидими лъчи ви- кам моя възлюбен и той идва. О, колко съм щаст- лива! ВТОРА СИЛФА А много ли те обича той? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Безконечно обичат тези, които са обичани от безконечното. Едно само има, че ние знаем кого оби-чаме, а те не. Конечното не може да узнае безконечното, докато не стане безконечно. Той много ме обича, но не ме знае коя съм и летейки, ме търси. Такава любов обичат безконечните същества. Това се казва любов на безконечното: да обичаш с векове и да не знаеш що е, къде е, а любовта ти да расте все повече и повече до неизмерими размери. Има ли, кажете, по-силно средство да се расте до безконечност от това на любовта. Тя само така расте, защото едно блаженство отваря вратата на второ, по-голямо, това на друго, още по-голямо, и така до безкрай. Това е животът, разширение и растене в любовта. Защото любовта е най-висшето блаженство. Тя е самият живот. Този усет се разширява, поглъща и когато погълне всички небеса и мирове, забива като сърце и тогава, кажи, има ли нещо, което да може да го изрази? Любовта все расте и расте, защото любовта е красива същина, която, като даде удар в сърцето, всякога излиза от него като летяща гълъбица и се показва отгоре... О, най-мистерна е нашата същина! На жената същината е най-мистерна и неузнаваема — Любовта е жена и който улови нейния магичен кръг, става Бог. А тя скромна тогава, излъчваща се, непоро- чна, спуска ръце и става целувка на Бог — Богиня. Всесилна е тя, любовта, докато намери мъжа, а щом го намери, тя облича най-скромната одежда на подчине- нието и става жена. Жената става жена. ТРЕТА СИЛФА Защо тогава ти искаш да станеш жена, о, Царице на Деня, ти, на която сега се кланят мировете? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Защото обичам това, което си е мое. Има нещо, което на всеки си е негово. Аз съм едно от Две, а това не е живот. Животът е Две в Едно. Слияние е той, а ние сме в мира на разделението още, затова обичаме всеки нещото си. А това нещо за мене е той. Две огнени точки летят като слънца из празнината и се търсят. Каква история, каква поезия е всичко това! От най-малкото и до най-голямото се носи мелодията: „Къде си, къде, о, мили?" От най-малкото до най-голямото се носи песента: „Къде си, къде, о, мила?" И намира я, огрява вселени и атоми и като я намери, търси я пак и пак... О, мистерна любов, колко си велика! Ти бягаш и се криеш, затова си жена. Ти си много красива, затова си Дева. Ти си много нежна, затова си съпруга! Усет чист, свят и непорочен, защото е вечен. Обич, дейност, майка си, докато направиш мъж, и в същия момент жена ставаш и от безконечие правиш мир ограничен. А в този мир слагаш своето безконечие. Мирът е мъж за тебе, о, слънце, а щом този мъж, кого- то обикнеш, направиш слънце, ти се спускаш пред него като Царица на Красотата — Жена Вечна, чиста и непорочна. И то свети тогава от радост. ЧЕТВЪРТА СИЛФА Стига със своите захласи, Царице. Розата, която си откъснала за него, виж, свети, защо е това? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Наистина, свети ли ярко като слънце? ПЕТА СИЛФА Да, да!
ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Идва, идва тогава той. Идете на брега, посрещнете моя възлюбен! Ето, ето го милия мой! Ах, идете, иде¬те при моя възлюбен. (Става и се взира в морето.) Вижда се лодката му, скрийте се всички, скрийте се! И мене закрийте със светлите рози и омай на деня. Нека чуем неговия стон за мене. Сърцата просветват като слънца, когато любимите им се крият по цветята. Когато песента на любещия стане слънце — слънце трябва да е Храмът, където ще се срещнат Мъжът и Жената. Скрийте се, о, дружки на моите мисли и мечти. Частици, летящи около хубостта ми, скрийте се. Гори красотата в него, не виждате ли как светло сияе лицето му. Красотата на Божествата изобразява своя лик на този, когото обикне, а той сияе като слънце тихо и далечно, отразено в спокойните води на езерото, когато люби само Нея. Аз съм цяла в лицето му,не виждате ли красотата и величието, и Божест- веното? Там съм, в израза му мил. А той сияе, защото знае кого обича. Скрийте се и мълчете, Той ще говори с цветята, лазурите, със звездите и слънцата — бъдещи частици наши, деца и атоми от нашето тяло, което се строи. И той знае това, милият. Какви Две Тела ни готви Великият Всемир, о, вижте, вижте! Ние ще станем това всичкото, ние само с него, които се обичаме така мило, безконечно и вечно. О, каква целувка ни готви Великият Всемир! Какви красиви тела ни готви Великият Всемир! Две тела готви само и в тях ще влизат всички негови любещи чеда като в Едно. Две тела ще бъдем само и Всемирът ще се носи като хиляди и милиони същества, но те ще са атоми от нашите Две Тела. О, какви тела ни готви Великият Всемир!... Скрийте се, скрийте се! Мълчете, там нещо се таи в словото му, което пее — нима не се скриват замислите и в най-малкото движение на сърцето — замислите на Великия Всемир, Той във всичко отразява мечтата си и сега в израза на моя любим нима не виждате как се крият замислите на Целия Всемир!... Мълчете, нещо велико се крие в словото на неговата песен. Всичко е скрито в нея, но който вижда, ще усети, който обича, ще я прегърне — там е тайната на Великия Всемир. В словото на моя възлюбен е изразено то и се крие като в безконечно шумолене на листата. О, мълчете, че никой не знае още, нито някога ще узнае какво се крие в песента на Поета. Така и в дивната хармония на слънцата се крие това, което той никому не изрича, което крие и пошепва само на тази, която е негова. Мълчете и чуйте неговата въздишка. Той изрича всичко и когато изрече моето име, то се повтаря от век на век, от мир на мир, от слънце на слънце, от звезда на звезда. Името ми, най-потайното... Мълчете, когато пее... Едно е словото тогава — моето, когато се изрича с огън и аз светя като ярка Богиня пред неговите огнени очи. Идва, идва, скрийте ме, мълчете! Идва с огнената песен в моята светлина. (Тя се захласва толкова в мислите и чувствата си, че примира от мечти и няма сила да се скрие, пада в ложето си от цветя, рози и аромати, сияния и се забравя, затваря очи, едва диша в полусънно състояние на екстаз на Дева, която всичко, което е мечтала в миналото, сега го преживява в сън. В такова състояние е Царицата на Деня, когато Фиат слиза на брега на острова и и търси живи същества, но няма. Всичко е изчезнало. Минава тогава по-навътре из цветните поляни, из скритите дълбини и за миг се спира в удивление: вижда я той в захласа на силния пек на деня... Така идва Слънчевият Чародей към Звездата, която свети над пустинята, и тя засилва ярко и той не различава светлия и лик от този на слънцето. Така пече и слънцето над пустинята, когато под него се явява свежистата Чародейка на Красотата. И много същества умират от пек и жари, и треви, и цветя изсъх ват. И ще я освежи той — Чародеят из морските вълни. Затова идва и затова се явяват оазиси в пустинята, защото я освежава нея, изнемогнала.) ФИАТ (над спящата Царица на Деня) Нима и тук спиш, о, ти, която искам да оживя в сърцето си! И тук, в океана на образите на светлите мечти. Нима заспаха твоите мили очи, нима се забулиха светлите хубости на твоето румено лице! Разтвори своята нежност на топлина и жари и като събереш булото си от лазурите на безконечностите, съживи се: най-напред отвори милите си очи и ме погледни. И тук ли аз трябва да будя твоите чари, о, моя жар свещена, където грее яркото слънце на мисълта, където стихнаха бурите на чувствените въртежи. И няма сърца, само моето бие. Нима твоето заспа? А защото бие моето, то не е само, То взема отнякъде ударите си — от твоето ги взема. О, кажи, заспала Царице на Деня, бие ли то, твоето сърце? Въздъхва моята гръд, нима тя сама диша? Не е сама, от твоята взема тя своето дихание. В сладки трепети се пълни моята душа. Нима сама го прави? От твоите го взема, от твоите сладости, които сега се носят като сънни образи на твоята мечта. Жив съм, защото ти зад мене живееш, о, мила. И като спускам сили и светлини, чувства и мисли, трепети — аз живея. И като спускам слова огнени и песни, погледи и милувки — за кого? Пак за теб, о, ти, която се спусна навсякъде и във всичко! Нима има цвете, в коронката на което да не си оставила спомен? Нима има вълна в морето, в която да не си оставила удари от твоето сърце? Нима има, кажи, красота в небето, в която да не си отразила красотата на лицето си? Ти си всичко това и там, и тук, и навсякъде, и пак, и пак не си ти същата, която търся и обичам. Виждам те сега, моя си в своето безсилие и силата ти е погълната в мен, но няма ли зад тебе друго и още друго? До деня нощ има и мрак зад светлината, но зад мен? Коя си Ти зад сърцето ми, това, което не виждам? Ти се яви пред очите ми, защото не си ти, която търся. То е все зад сърцето ми, зад мисълта ми. Ще те намеря ли някога, о, мило създание на вековете? Съществуваш ли някъде и коя си ти? Или сега витае духът ти и се крие в Царицата на Деня? Ако си ти, обади се. Има ли те някъде и какво си ти, о, мила? Дева, жена, светлина, блаженство, красота? И пак, и пак зад устни си устна, зад целувката си целувка. А защо в целувката не си ти, а нейната нежност си, а в нежността не си ти и в покоя на нейния сън... И там, и там не си. Къде си тогава, о, мила моя? Къде, къде? А гледам те как спиш и витаеш в моя поглед, и пробуждаш се, но къде е гласът ти? Не смея да се докосна до тебе, когато спиш. А когато се събудиш, защо заспива моят разум? Сладък сънен покой го налита и зная, че щом той заспи, ти изпъкваш като светъл лик от седмошарни образи, които се преплитат в хармонии и ликове на Богове и Богини. Не заспивай, о, ти, вечнобудна същина, защото твоят сън я събужда, но отдалечава. Спиш сега ти като цвете, на което лазурите шептят и зефирите носят диханието му по небесните полета на някого там: „О, тук е тя, твоята мила мечта на просторите!" О, Царице, събуди се леко! Спиш ти като светла звезда в празните простори на моята мечта, като нощ, която хвърля булото и се скрива в сладката коронка на тъмнината. Никой досега, никой не изрече моето име. Та коя уста е чиста и непорочна, която да изрече името на този, който най-много обича, и тя е, която само може да изрече името на този, когото най-много обича. Нима не тревожат моите трепети твоите сънни покои в този ден от нощ, в тази нощ от ден! Събуди се! И когато загори нещо, което ти никога не наричаш слънце, а луна от скромност, тогава дай ми на мен слънцето. Спи сега ти като ручей, който заобикаля цветни брегове на езеро и не смее да влезе в него, и отлив отвлича полета и цветни долини. И ти така събуди се, о, ти, която само нектари раждаш, преливай се като лазурен свод, когато прелива звездите си от изток на запад. Два вида е любовта: открадната и законна. Законната любов нашепват мировете и сърцата пробиват с лъчи твоите празни простори на междузвездните атомни пространства, и те открадват и носят те по слънцата, като пишат закони. Без законен договор съм сега пред тебе, помни, о, спяща Царице на Деня. Ще те открадна. Нима има по-сладко нещо за една мома, на която цветята са мечти, а мечтите — цветният младе- нец. Ето ме, събуди се! О, мила жар свещена, събуди се! Спиш ти, а събират се вековете и пеят вечната пе- сен на твоето „Ела!". Един звук е един живот, един въздух е едно събуждане от тази вечна песен, която ти пея. И звездите, казват, са звукове, и слънцата са ноти от друга песен, която там някога ще пея за тебе. А сега нима розите и цветята, които ти хвърлям, не заслужават поне една целувка на морния пътник по бреговете на вечната нощ!... (И както първите зари на изгряващото слънце събуждат нежната заспала нощ, така и тя леко се пробужда и с усмивка на ранна зора отваря очи като от сън дълбок, като цветна въздишка от усмивки и сънни залези. Протяга ръце към него.) ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Ще стана.
Ти ли си, о, мое слънце на лазурните простори? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Защо ме събуди? Какъв бе сладък моят сън в обятия-та на Вечния Младенец! Ако си ти, защо не ме прегър- неш? За този ти говоря, който е сън в моята реалност, а ти ли си реалността в моя сън? Защо не ме прегърнеш или те плашат вековете, които се въртят по цветните кръгове на Майя? ФИАТ Как да те прегърна, когато ще се разкъсат розите, от които е съставено тялото ти? Но, кажи, нима и в съня на Богините има реални образи на Мъж и в съня на Божествата — реални образи на Жена? Това ли търси- те и вие, когато заспали ви намират синовете на земите, спящи из цветните градини на Майя? ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Нима не виждаш, че от много рози е моето тяло и всяка роза крие мирисите на много животи, които образуват кръгове като дъги от паднал камък по води- те на животите? Колко рози носиш, о, ти, който искаш да прегърнеш Царицата на Деня? От много рози е тя, от много коронки и отвори скрити. ФИАТ Един само лъч носи моето сърце, но знаеш ли го ти какво нещо е той? Земен лъч от тъмни простори. ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Не, никога слънчевото тяло не познава тъмни отвори на земни лъчи на тъмни блаженства, о, ти, който носиш нощта по моите поляни. Защо хвърляш було тъмно по моя светъл плащ? Знаеш ли какво значи това — Слънчева Мома да те омае? Тя целува не с една уста, а много, тя целува атомите с атоми, знаеш ли ти това, о, сине на човека?
Не, в Слънчевата Мома има нещо, което крие, тя сама не го знае. То се затвори там от жал за моето изчез- ване, когато бях Син Божи в първия сън на Царицата Майка, то се затвори от жал и спи. Него искам да събудя, о, Царице на Деня. ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Нима и изворът на слънцата не знае за това, за което говориш, о, сине на земята? Няма такова нещо по Слънчевата Мома. Да не си замаян от хубостта ми? Да не бленуваш, о, уморени пътнико от другия бряг? ФИАТ Не, моето съзнание е живо и светло, о, Богиньо на Нежността. Аз нося порочното зачатие. (Царицата на деня потреперва, като чува тази дума. Фиат улавя ръката й, но тя се изскубва.) Заспи леко и тихо и потърси една загубена мечта зад мечтата, и ще си спомниш какво си била ти тогава в най-висшия мир в нашия дом, истинския рай на нашия живот. Заспи, мила моя, и виж, и спомни си какво сме загубили. Него ти нося, това, което загубихме горе — намерих го в дъното на мрака. Плутон ни го открадна, но аз слязох на дъното и го намерих, него ти нося. Моите трудове, страдания и мъки са приключения за цял живот на небесния човек. Но нали го намерих, нося ти го. Аз съм небесният човек в образа на земния сега. Не бой се, Царице, аз не ти нося нещо ново, а отдавна там съществувало, но откраднато. Временно се потъмнило — нося ти лъча на творбата. ЦАРИЦАТА НА ДЕНЯ Нима този лъч твори звезди, слънца? ФИАТ Не той ги твори. Друг лъч ги твори, затова са слънца и звезди, но те не са човеци — тела. Но ще станат и когато станат човек, тогава ще говорят за своите Царици това, което аз сега на теб. Нима не виждаш как всичко се върти като колело в луд въртеж и прави там в точката на центъра сърце — това е бъдещ човек. Всяко слънце и звезда е бъдещ човек, нима това не знаеш? А защо? Все за този лъч ще слизат до дъното на Ада Божествени Синове, но пътят му е винтообра- зен. И тези въртежи са пътища, по които слизат пъти- ща тесни, по които само атом може да слезе. Ето защо слънцата се пръскат на атоми и Божествата също, и така атом по атом слизат надолу и после така се из- качват. Разбра ли тази никога неясна мистерия на загубения и намерения Рай в една точка на безконечен усет? Това е то земният лъч на творбата, осезателен допир на нежност в усет на безконечността в една точ- ка. Загубеният Рай е безконечността — пространст- вото, а намереният Рай е единната точка на допира, усещан в безконечност, непрекъснато и вечно — вре- мето. Намереният Рай е да усетиш в себе си простран- ството и времето: пространството като допир, а вре- мето като вечно настоящо Блаженство — Макроко- смоса. Най-сетне ето живота в принципа: възпламене-но усещане в любовна жар, екзалтиране на любовен усет и светлина — Висшия Ум и неговото ефирно тяло, като Макрокосмос — Блаженство.
облекло. Той е порочен, но когато го облечеш в ризата на своята чистота, която ти запази, като остана тук, във висшия мир, и тогава ще стане онова велико дело, което слива земното с небесното и за което трептят от радост Херувимите и всички небеса висши. Ела, но не така, като сияние. Заспи, нека в сън се яви мечтата на загубения Рай и да се осъществи великото дело на старото най-първично желание в небесния мир — вечна творба във вечно настояще без време и пространство — Първична светлост, не слънчевата. Това е загубеният Рай, което сега ти нося и пред което трепери твоето непорочно зачатие. Но то няма да бъде опорочено, защото хармонията ще запее и ще ни спусне своето благоволение. Та нали затова Бог — Богиня са толкова добри и милостиви — да ни простят. Защото няма и Божество, което да не отнася по един грях до Всевишния Престол, който се прощава. И така, като си отнесем земното на небесното, да заживеем като човеци — слънца вовек и веков. (Нещо ново става Момата на Слънцето пред силните мисли и желания на земния човек — тя усеща, че нещо носи особено, което никога не е познавала — но за което мечтаеше преди малко. „Това е, за което ми говори той сега" — помисля си тя, затваря очи и заспива. Жарният Човек обладава Слънчевата Мома и тя сънува и вижда мечтата си, тази, която е мечта на мечтата й, и си спомня загубения Рай, който сега е намереният Рай. Така се лъжат в илюзии и човеците, и пеперудките, дори и слънцата — защото след екзалтирането на този принцип и слънцата виждат, че над тях свети нещо още по-ярко —реалността, която е илюзия, когато погледне нагоре, реалност е само в настоящето, когато се самогледа или хвърля погледи в миналото. Но все илюзия, когато над нея свети безконечността. Тя заспива, но не след дълго той отпада в захласа си и сън го наляга. Не устоява и този сън го погубва. Заспива и вижда как тя се буди и се изтръгва от обятията му, той вижда това, но няма сила да я възпре. Губят се силите му пред блясъка на това блаженство, докато изчезва съзнанието му. Когато не след дълго се събужда, той се вижда в страшен мрак. Всичко е изчезнало и тя е само далечен спомен от миналата мечта. Слънцето е залязло отдавна, защото няма никакъв лъч на запад и сияния от залез. И пред мрака на тази нова нощ извиква.) О, реалност, реалност, докъде ще се губи твоят светъл лик? Слънце след слънце те гони и мир след мир, о, най-ярко слънце в безконечността. Постигаш ли се или все там оставаш, отгоре? Сама твориш това, което лети като птица огнена с мечтата ти, и го поглъ¬щаш със сладост — жена твориш, но къде е Жената, о, същина вечнобежна, или твоят собствен образ бяга от тебе самия, ужасен от страшните вопли на ненасит- ното желание на прегръдката? Бяга Жената, бяга и все бяга, о, колко е чиста и непорочна! И тогава, когато Тя е ти, пак се изплъзва от ръцете ти и се издига сияеща над твоята тъма, и пак те поглежда нейният образ, все там долу, устремен към теб, който те обича дивно и неизразимо, о, ти, който все гледаш нагоре нея. Жената, където вечна въздишка е твоят копнеж. Тя, Тя е Реалността! Викаш, но уловихте ли някога Жената, о, слънца? Така вика Най-Старият Творец Парабрахман и трепти брадата му пред вечно младата свежест на неговата Света Дева Мария, и устремява поглед нагоре, а Тя го гледа с дивна любов и нейната усмивка обема като светлина мировете, и те се виждат — децата и... Като далечно ехо идват мисли от намерения Рай в сърцето на Загубения и Фиат вика с все сила и повта¬ря като изумен това, което му нашепват мировете. Като силна струя минава през него мировият стремеж и все там пак се губи, откъдето идва — Вечността. Фиат се опо-мня в мрака и от време на време шепне това, което неговият Отец — Най-Старият Парабрахман — шепти вековечно. Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Соланита ♦ всемирният култ на боговете и човеците 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Тайните на злото 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Мисията на Българите Елементи част II петър Дънов – Учителя Изтегляне 1.34 Mb. Сподели с приятели:
|