ДАО. Трите Съкровища Въведение ВЕЧЕРТА Е ГОРЕЩА. Мусонът, вторият ми такъв сезон в Индия, е почти привършил. Стените от дървесни насаждения избухват с потъмняваща зеленина. Червените цветя почерняват, скрити дълбоко сред сенките. Аз чакам пред портата на къщата на Учителя заедно с още една дузина други: оранжеви роби, тихи, напрегнати в очакване лица, кратки разговори, сякаш шумолене на животинки през нощта в гората. Аз не очаквам нищо; очакванията и техните стотици дубликати и сенки са настрана и си почиват. Бяхме си досадили един на друг - тези очаквания и аз, и то отвъд точката на досадата - и засега взаимно сме се отписали. Ние чакаме дълго. Аз чакам. През последните петнадесет месеца вложих всички усилия в медитация - като последната беше двуседмична интензивна начална терапия, в която изкрещявах вълни от болка, идващи от детското тяло: тялото, което беше останало в мен като подтикваща причина и ключ към всички житейски драми. Дребни страхове набраздяват тялото ми, изчезват и отново се появяват. Наблюдавам дъха, който минава през тялото като нежен прилив - той е от природата, аз почти се привързвам към него.
Накрая влизаме-през портата и вървим по постланата с чакъл алея покрай къщата, всеки в своя собствен свят; заобикаляме към верандата, където Учителят, неочаквано облян в светлина, е седнал на тъмен стол: около него светлина, той облечен в бяла роба, с непринудено спокойствие в своето открояващо се с по-тъмен цвят тяло, сред заобикалящите го петна от светлина и нощ. Единият крак преметнат върху другия, единият сандал се изул, откривайки изумително стъпало като жива скулптура, така прекрасно със споя светлокафяв тен, че ти се иска да му се поклониш. Събуваме обувките и бързаме по мраморните плочи с нозе, изпитали внезапна наслада от техния допир, за да бъдем привлечени като с магнит от неговите нозе, за да седнем, сякаш отворени по един невидим и безмълвен начин и изложени на този взор, който е самият той. За да се почувстваме прозрачни, и сами, и несъществуващи, н напълно тук -с него, бидейки негови, в него.
Той се усмихва. Ние сме насядали в полукръг пред нозете му като пред някой разказвач, като пред коледна елха -една невероятно плътна концентрация на любов. Усмивката му е детска в своята невинност и пълнота, и тя е усмивка на нещо, което повечето от нас никога не са виждали - един възрастен, който е толкова открит, толкова пълен, толкова осъществен, толкова зрял, че отново е експлоадирал в детството. Той е толкова човешки пред нас, че е чак свръхчовешки - той е всички нас, осъществени до най-пълна слава, до най-пълна дълбочина. Каквито и мисли да са се въртели в ума ми, те са изгасени от неговия блясък. Аз мога само да наблюдавам. Мисълта се превръща в движение на безнадеждност в тялото. Наблюдавамсебе си как искам да бъда с него, да го чувствам как говори в мен.
Той разменя по няколко думи с един-двама от нас -проблеми на любовта и медитацията, какво трябва да се прави; на някой, който чувства много страх, му се дава като медитация да казва ааах, чувствайки как звукът се излъчва от центъра на.страха, и след това да легне сякаш върху гърдите на майка си, в пълна неподвижност и чувствайки енергията.
Тогава той ме поглежда. Той не ме чака да кажа каквото и да било, и за мое учудване заговорва: "Мадури, това ще бъде една много решаваща вечер за теб." Да, казвам аз, и кимам, сякаш съм знаела, защото аз и знаех, и не знаех. Той взима едно малко джобно фенерче с тесен лъч и казва: "Сега седни съвсем неподвижно - затвори очите", и насочва лъча в третото ми око: в центъра на челото, над веждите. Аз съм вътре в себе си, и наблюдавам светлината как пада върху вътрешните движения, сякаш изведнъж заблестява светлина върху някакви тъмни мърдащи насекоми, някакво гнездо на хлебарки и молци в тъмен ъгъл. Те се разпръскват н разлитат, и не остава нищо освен разцъфтяване на енергия, мънички раждания на движение, някакъв флуид, някаква трудност. Натиск от топлина в центъра И край. Отварям си очите. Той ме гледа с цялата си сила и с цялото си същество, и ми говори по един оживен, приятелски начин:
"Отсега нататък, просто бъди напълно обикновена."
Казвам да, и ох, и кимам, и съм в нещо като несъществуващо прозрачно объркване, липсващо учудване, окъпана в светлина и чакаща с отворена уста като някакъв идиот, а гой казва:
"Просто бъди напълно обикновена. Движи се по обикновен начин - просто се движи така, както чувстваш. Остави цялото бъдеще, всички цели. За теб не съществува бъдеще. Бъди щастлива. Няма нищо, което трябва да се прави - остави всички усилия."
Хм - трябва ли да медитирам? - питам аз.
"Ако така чувстваш", отговаря той. Толкова е ярък и присъстващ и тотален, че се чувствам заслепена и погледът ми непрестанно иска да се отклони, и аз пак поглеждам. "Но недей да правиш никакви усилия при.медитацията Ако така чувстваш, тогава медитирай; но просто се наслаждавай, а ти и не отиваш никъде - недей дори и да мислиш да се чувстваш виновна, ако не ти се медитира. Няма вече 'Мадури, има нужда от прати прасав1, Мадури има нужда от начална терапия. Не. Толкоз. И помни - никакви "трябва". Това, което ти казвам, е да релаксираш. Просто да се отпуснеш."
И той ми говори, гледайки ме: "Никакви проблеми повече. Никога повече недей да носиш тук проблеми. Да, нали разбираш. От тази вечер да отпадне целият контрол. Окей, Мадури? Добре!", като че ли каза: достатъчно.
И аз кимам, и умът ми преглъща, и аз казвам: струва ми се, че не знам дали мога да се уповавам просто да бъда... а той отговори. "Просто се отпусни. Бъди обикновена" -сякаш игнорираше усилието ми да направя от това проблем. И аз изпаднах в пранам, а след това се върнах на мястото си смеейки се, полуприпаднала и наблюдаваща, а той местеше пълнотата на своето внимание и любов по целия кръг, за да се срещне с всеки един от нас.
Когато даршанът свърши, аз се смеех, покланяйки му се заедно с другите докато той влизаше бавно в къщата, смеех се, докато си слагах сандалите и тичах безтегловна по алеята и навън през портата, смеех се, докато карах с велосипеда си към къщи в тъмното.
Не мислех повече за това, че съм смятала че трябва да бъда необикновена. Но на следващия ден се чувствах гневна, възмутена, като хваната в капан. Почувствах, че всички пътища за отстъпление са отрязани. Няма "трябва"! Няма пече проблеми! Не бих могла вече да го питам какво да правя! Но аз трябваше да загубя контрол! Трябваше ли? Не, дори не и това. Няма "трябва"! Отпусни се! Бъди щастлива! Няма проблеми! Няма "трябва" по отношение на "няма проблеми"! Той беше прекратил всичките ми игри. Бях раздразнителна и направих скандал, и се успокоих, и следващият ден се случи, след това и по-следващият, и аз се случвам през целия ден.
Това е просто непрестанна медитация.
Това е Лао Дзъ.
- Всичко, което той ми каза, все още навлиза в мен Да бъдеш обикновен Моето борещо се его, моето другарче за цял живот, трябва по сто пъти да се вглежда в себе си щом започне да се опитва да се бори, и трябва да повярва, че борбата е свършила. То е като да повярваш, че можеш да преминеш по въже, опънато над планинска клисура - да повярваш, че тревогите вече не са необходими. Усилието се е превърнало в мой навик, в дълбоко вкоренен шаблон. Много мисли кръжат около него, мисли, за които си спомням как съм ги култивирала и канила от близо и далеч - от книги, от хора, от училището. Умът ми винаги казва: ако опи-1яш още съвсем мъничко по-упорито - ако просто направиш това - ще постигнеш пробив. И това е тайната задна мисъл - че тогава ще те обичат. Ще те харесват. Ще знаят за теб.
А сега Ошо казва да не драматизираш. Движението на настоящето, на празнотата, на спонтанността - да виждаш ума като люспа от насекомо, какъвто си е; като слуга, като приятел, като старото ти палто - е да се движиш по-скоро между мислите, отколкото в тях. За три месеца непрекъснат прати прасав аз бях преживяла отново всичко възможно, което би могло да се измъкне навън от ума. В състояние на медитация се бях потапяла в неврози, в образи, в спомени върху спомени, които отключвах от телесните тъкани и чувствах експлозията при тяхното изчезване. Навсякъде, където отивах вътре в себе си, аз се блъсках в собствения си нос. В медитация сякаш имах наркотична пристрастеност към постиженията - изсмуквайки мислите до сухо и намирайки още за поглъщане. Животът ми беше борба за повече спомени, чувства, болки. Гънки мисли се трупаха около това какъв добър медитатор съм аз, какво добро момиче съм. колко съм трудолюбива, колко съм вярна до фанатизъм. Бях цяла светица; може би винаги ще бъда. Само че изненадата я няма, н движението между мислите.
Лао Дзъ е просто обикновен. Абсолютно обикновен -обикновен между мислите - всички мисли са умът, опитващ се да бъде необикновен. Ошо казва, че желанието да си необикновен е най-обикновеното нещо на света. Обикновеността на Лао Дзъ е по-голяма, тя е завършена - тя е това желание, което е така напълно прието и разтворено, че е в състояние на трансформация. Тя е крайната обикновеност на това просто да бъдеш. Просто част от обикновената, от прекрасната природа. За да я избегнем, ние вечно търчим в кръг. Аз вечно търчах в кръг Това е всичко, което мога да правя, всичко, което«умът може да прави.
Това беше шок, тази дума "обикновен." Шок поради самата си простота. Зад шока се отваря нещо - някаква смърт, някакво успокоение, някакво крехко всеприсъстващо осъзнаване - в посока, точно обратна на борбата.
Достатъчно разсъждения. Седя тук. Хубаво е. Пиша. Забавно е и малко страшно, защото не знам за кого пиша, или защо пиша, или коя съм аз. Някакъв с оранжев тюрбан минава през градината. Зелените лози пълзят по парапета на верандата в сложна плетеница. Не знам кой е Лао Дть,нито пък как да пиша за него. Мога да пиша за себе си, но това не е конкретно, а също е и необосновано. Една огромна черна мравка пропълзява по ръкава ми.
Сутринта, в аудиторията на открито, Ошо говори за Лао Дзъ. Слушайки го сред градината, аз изпадам в благодарна възприемчивост и забавление. Птиците чуруликат, а Ошо е Лао Дзъ, който кръжи около себе си, а аз просто го изследвам, седейки там, чувствайки тялото на природата като свое п наслаждавайки се на пълнотата на присъствието - нечие, на Лао Дзъ, моето. Уморена от мисли, благодарна да си почина в будността на ранната утрин, чувствайки как настроенията ме измиват открай-докрай, както водата оголва н изчиства камъните в ясен слънчев ден, без да разбирам кой е този Лао Дзъ, този Старец, този мъдрец - безпомощен, неразбиращ, разбиращ. Същество. Магия и обикновеност, блаженство и светско, страх и поезия. Нищо, без думи Само това.
Ма Прем Мадури
Пуна, 1976г.