Демографски процеси в рудодобивните общини на родопите

Демографски процеси в рудодобивните общини на родопите

Май, 2016

Димитър събев

София


I. Въведение

Мащабният рудодобив, развит в Родопите в средата на 1950-те води до драстични промени в демографския облик на планинския слабо населен и изостанал край. Рязко нараства броят на жителите, бързо е изградена индустриална и транспортна инфраструктура. Оформят се нови градски центрове, благоустроени на общия фон в страната: с поддържани училища, лечебни заведения, магазини, средища за култура и отдих. След 1999 г. с разцепването и приватизацията на държавното минно обединение ГОРУБСО златният период на родопския рудодобив също толкова бързо преминава в демографски колапс. Минната дейност продължава в ограничен мащаб, но новото й равнище не може да поддържа предишното население и инфраструктурата. В бившите райони на минно развитие се образува демографски, социален и стопански вакуум.

През последните години няколко български и чуждестранни компании полагат усилия да разработят нови находища на цветни метали в Родопите. В стремежа си да спечелят на своя страна общественото одобрение и да избягнат регулаторни пречки, инвеститорите изтъкват, че минната индустрия създава работни места и дава прилични доходи на местното население в региони с висока безработица, в този смисъл тя е решение за наболели проблеми в Родопите: обезлюдяване, застаряване, безработица и влошен жизнен стандарт. В общините, както и в националната икономика с новите мини влизат инвестиции.

Някои селища в планината действително извличат ползи от близостта си до минни предприятия. Но въздействието на минната индустрия върху демографските променливи и стандарта на живот е сложен и продължителен процес. Два външни фактора, които минните комплекси не могат да контролират – борсовите цени на металите и производителността на находищата, ги правят уязвими. Благодарение на мината населението може рязко да нарасне за броени години, но това не са местни хора: затвори ли мината, работниците се изселват и селищата опустяват. В планинските райони стопанските алтернативи по принцип са оскъдни, а добивната индустрия допълнително свива пазарния потенциал на туризма, земеделието и животновъдството.

Минната индустрия има свойството да обсебва, да подчинява селищата на своето съществуване. Около рудниците изниква широка съпътстваща база: жилища и комунални обекти за миньорите, ремонтни и снабдителни предприятия, автомобилен парк и т.н. В един момент повечето хора предпочитат този постоянен и сигурен доход и пренебрегват традиционните, но свързани с по-голям риск занятия.

По думите на американския икономист Бари Айхенгрийн „всички хубави неща в един момент свършват“. Щом мината затвори или свие дейността си, придошлото население, материалната база, а и институциите вече стават излишни. Междувременно мината е осуетила алтернативните пътиша за развитие на региона. Хвостохранилища и призрачни миньорски селища загрозяват ландшафта. Оскъдните планински ниви и пасища и водите са замърсени от течове от стари рудници. Възможностите за рекреационен туризъм и продажба на земеделска продукция са запазени за неиндустриализирани райони, там стойността на земята е много по-висока. Демографската структура се влошава и качеството на живота спада.

Целта на настоящото проучване е да опише и оцени историческото въздействие на минната индустрия върху демографията в няколко ключови родопски общини. Резултатите и изводите може да се тълкуват като възможни сценарии за демографско развитие на регионите, където се планират или има интерес от нови рудодобивни проекти.

II. Методология на изследването

Настоящото изследване използва типични демографски променливи: численост и динамика на населението на области, общини и градове, раждаемост, смъртност и механичен прираст, възрастова структура, структура по пол и етнос, занятие, икономическа активност. Но за разлика от строго демографския подход, предметът на изследването не е да се установят или изчислят тези показатели. Демографията – разбирана като съвкупност от допълващи се или дори противоречащи си показатели за населението, се използва като лакмус: както качествен индикатор за въздействието на добивната индустрия върху общностите. Демографският анализ е елемент от изследването на социалната икономика на рудодобивните общини.

Цитираните по-долу данни за демографските променливи в регионите на родопския рудодобив са извлечени от годишници с демографска статистика, от публикации на резултатите по окръзи и общини от националните преброявания на населението, както и от други сборници със социално-демографска информация. За периода след 1998 г. са използвани архивните таблици на ГРАО. Пасажът, касаещ периода преди 1944 г. се базира на проучване в Държавния архив. Паралелно е провеждана изследователска работа на терен, състояща се от наблюдение на обекти и неструктурирани интервюта с ключови лица в рудодобивните региони.

Това изследване надгражда върху публикуваното през ноември 2014 г. проучване „Социална икономика на рудодобива в Родопите“ с автори Димитър Събев и Руслан Йорданов, издадено от Фондация Фридрих Еберт – бюро България. Приемствеността осигурява впечатления от първа ръка за една специфична дейност в обширен и на места трудно достъпен регион, в затворени общности с противоречиви интереси. Използвани са спомени на миньори и възрастни хора, интервюта с настоящи и бивши ръководители, кметове на общини и населени места, наблюдение на промишлени обекти и съпътстващата ги инфраструктура, състояние на ландшафта и т.н.

В текста са представени обобщени данни за пет родопски миньорски общини: Лъки, Мадан, Рудозем, Златоград, Маджарово. Рудодобив се извършва и на други места в планината, например край с. Еньовче в община Ардино. Все пак изброените пет общини са сърцевина на родопския рудодобив. С частичното изключение на Златоград, преди началото на добивната дейност това са стопански и социални „бели полета“. Те се развиват и западат паралелно с мините, тяхната демография пряко зависи от резултатите в добивната индустрия. С изключение на Маджарово, и днес ограниченият рудодобив там продължава да оказва влияние върху стопанската структура.

Проследени са и демографските характеристики на два родопски града, дотук останали встрани от миньорския ентусиазъм: Велинград и Крумовград. Първият случай предизвиква интерес заради заявено инвестиционно намерение за изграждане на волфрамова мина в пределите на общината. Вторият е интересен с даденото одобрение за открита златна мина с флотационна фабрика в непосредствена близост до града. Демографските трансформации в Крумовград, които може да се очакват в бъдеще заради новата златна мина ще изпъкнат по-ясно с осигурения тук исторически фон. Във Велинград опозицията на местната общественост най-вероятно ще осуети в средносрочен период проекта за волфрамова мина, в същото време градът демонстрира колко по-устойчив е моделът на развитие, който не разчита на добива на полезни изкопаеми.

Хипотезата, че световните борсови цени на металите оказват сериозно, ако не и пряко въздействие върху демографията на минните региони намери потвърждение в представените по-долу статистически данни. Не само броят на жителите, но и качеството на живота на хората зависят от едно бързо променящо се число: неизвестно за повечето, безлично, „призрачно“. Това насочва към друг важен аспект от изследването – да се проследят психологическите ефекти от добивната дейност. По-долу са маркирани някои предположения относно груповата психология в минните райони, но изясняването им в дълбочина е оставено за следващи проучвания.

Съпоставяйки записите в различни демографски сборници беше установено сериозно разминаване в данните за Мадан и Рудозем в периода 1946 – 1975 г. Вероятна причина за това е статутът на „обект от национално значение“ за родопския рудодобив, може би водещ до прикриване на действителния брой работници, с цел национална сигурност или пропаганда.

Проучванията на родопските находища на цветни метали започват от началото на XX век. През 1940-те в Кърджалийския край съществува значителен и технологично осигурен процес за производство на оловни и цинкови концентрати, които се изнасят за Германия. Но планината е все още дива в транспортно и комунално отношение. Кърджали се развива като нов промишлен център благодарение на прокараната жп линия, която обуславя разполагането там на флотационна фабрика, захранвана от значителна за времето си електроцентрала. Рудата се носи по въжена линия от рудник Бориева, отдалечен на 42 км. в планината. Така нуждата от прокарване на шосета и почистването им при тежки зимни условия отпада. Малкото сведения, останали за първите миньори, говорят, че това са местни жители, предимно турци, които са влагали старание и енергия в прокарването на шахтите, макар и вероятно да са работели под принуда. Общо в рудниците тогава са заети около 1000 души, повечето от тях местни.

В непосредствения период след септември 1944 г. управлението на фабриката и на мините преминава към работнически съвети, скоро след това е учредено държавно предприятие, а от 1950 г. заработва българо – съветското дружество ГОРУБСО. Цялостно геоложко проучване на планината води до откритие на големи находища на оловно-цинкови руди, които са разработени поетапно с помощта на руски специалисти. Съветската индустриализация се нуждае от многочислена работна ръка на миньори и металурзи и в планината са привлечени – с добри заплати, като бригадири или „въдворени“, десетки хиляди заселници, почти изцяло млади хора с деца. С общ труд са построени многобройни комунални сгради и са организирани обществени дейности. В спомените за онези времена неизменно присъстват добре заредени магазини, нови автомобили, басейни, ресторанти, дискотеки, читалища с кино и театър, АГ отделения. Селищата, определени за градове и минни центрове се благоустрояват.

Анализът на наличната демографска статистика на общините и градовете позволява да се проследи сравнително добре демографската експанзия и урбанизацията на миньорските райони в Родопите. През 1946 г. село Мадан наброява 342 жители, през 1956 г. е вече 5814 души (12 371 души според сборника „Население по области и общини“ от 1988 г.). Маджарово през 1946 г. наброява 214 души, през 1955 г. е 856, за да достигне 3169 души през 1965 г. Тези точкови данни освен за „залпово“ заселване говорят и за прехвърляне на работници от обект на обект в хода на разработването на Родопските находища на полезни изкопаеми, както ще видим по-долу.

На първата графика е показана демографската динамика през първата и началото на втората фаза на рудодобива с обобщени данни за общини Лъки, Мадан, Рудозем, Златоград, Маджарово. Между 1946 и 1965 г. населението им се увеличава точно със 100%, или с 34 хил. души. Съответно, населението за 20 години се е удвоява. В последващите 20 години до 1985 г. населението спада с около 10 000 души, или с 14.4%. Част от напусналите са работници и служители, станали ненужни след балансирането на производството в минния и металургичния сектор на Родопите. Някои мигрират от миньорските общини с цел образование или в търсене на различно занятие. Заслужава да се отбележи, че спадът на производителността (паралелно с понижението на световните цени на металите) води до демографски отлив още на един ранен етап от индустриалния рудодобив в планината.

Графика 1

Фазата на миньорския ентусиазъм е свързана с много битови подобрения за населението. Кърджалийски окръг е изостанал, с най-характерен показател брой раждания без присъствие на медицински персонал. През 1960 г. в Кърджали почти половината раждания (4627) все още са без лекар или акушерка. Заслужава да се отбележи, че през въпросната година в Кърджалийски окръг има почти толкова раждания, колкото в София – 9600 спрямо 10 340. Това се обяснява не само с етническия фактор, но и с преобладаващия брой на млади семейства, заселени в индустриализиращия се край.

В Златоград през 1961 г. са родени 115 деца, по 35 деца са родени в Мадан и Рудозем. Според преброяването от 1965 г., възрастовата структура в Златоград е следната. От 6510 души, хората на възраст над 60 години са едва 7.7%, децата и младежите до 20 г. са 38%. Още по-младежко е положението в Мадан, където през 1965 г. има едва 58 жители на възраст над 70 г.

Висока е и смъртността: както при раждане, така и сред миньорите. Въз основа на запис за 775 умирания на миньори в Кърджалийски окръг през 1961 г. и отчета по занятие от 1965 г. за 5176 миньори в окръга, може да се заключи за годишна смъртност в бранша от порядъка на 15%. Така да се каже, броят на работниците в рудодобива се „амортизира“ в период от 7 години. В това вероятно се виждат и последиците от силикозата и т.нар. „сухо бурене“ през 1950-те.

Успоредно с високата раждаемост тече и активен механичен прираст. В Кърджали след 1953 г. покрай пускането в експлоатация на оловно – цинковия комплекс са заселвани по над 1000 души годишно, само през 1956 г. там са заселени 3282 души. Населението на Кърджалийски окръг нараства с 22%, а Смолянски с 35% в периода 1946/1960 г.

В промишлените села доминират мъжете. В Бориева река през 1965 г. живеят 3430 души, от тях 2155 са мъже. В Мадан и Рудозем през първата фаза също преобладава мъжката част от населението, постепенно съотношението на половете се стабилизира на около 55%, заради високия естествен и механичния прираст на жени. Както ще видим, във финалните фази на минната демография преобладава женското население.

В нагледните агитации на рудник „Еньовче“ от този период се вижда (Приложение 1), че тенденцията на производителността се пречупва и става негативна в началото на седмата петилетка, тоест към 1975 г. Това е частен случай, но има много паралелни свидетелства за ограничаване на ръста и начало на упадъка на ГОРУБСО точно в този период.

В търсене на причината, хипотезата за влиянието на борсовите цени на металите върху демографските променливи заслужава да се оцени по-внимателно. Разполагаме с историческите данни за цените на металите от т.нар. Розова таблица на Световната банка. След кратък пик през 1973 и 1974 г., борсовите цени на цинка се понижават рязко. Краткотрайния ръст в търсенето на олово през 1979 г. не може да компенсира и така в период от 30 години цените на цветните метали остават депресирани, с краткотрайно оживление при цинка около 1989 г. (Виж графика 2 и таблицата в Приложение 2).

Графика 2

Голямата част от родопското производство на цветни метали се пренасочва към страните от СИВ, където на България е отредена роля на доставчик на цветни метали за СССР, ГДР, Полша и Чехословакия. Все пак значителни количества се реализират и във валута. През 1965 г. над 10 000 тона олово са продадени на ФРГ (4085 т), Холандия, Италия и Австрия, както и над 21 000 тона цинк за Италия, Великобритания, Бенелюкс и други.

Скокът в цените на цинка през 1973-74 г. е рядък шанс за българския платежен баланс, но последвалият спад на валутните приходи заради понижението на световните борси не може да не даде отражение върху миньорските и металургични операции в Родопите. Впрочем в годините на ценовия пик населението на важни миньорски градове вече намалява: Мадан губи около 300 жители между 1971 и 1973 г., а през 1975 г. оттам са изселени нетно 262 души. Между 1965 и 1975 г. Маджарово губи 1200 жители.

Тук следва да се отчете и значителния прираст на населението в Лъки, от над 1200 жители между 1970 и 1973 г. Налага се изводът, че ограничен период от време с рязък ръст или спад на цените не е определящ за демографията, в условията на планово стопанство. Ценовите тенденции са от значение, но в дългосрочен период, или пък в момент на структурна криза.

Макар и официално индустрия, добивът на полезни изкопаеми страда от вътрешен порок, несвойствен за останалите сектори на промишлеността. Разгледана в дългосрочен период, минната дейност винаги е с намаляваща пределна производителност. С други думи, добавянето на допълнителна единица труд или капитал не води до пропорционално нарастване на продукцията във времето. След период на рязко нарастване, бум, находищата се изчерпват, съдържанието на метал в рудата спада. Минната техника се амортизира, „износват“ се и хората.

Макар да говорим за застой, безспорни са комунално – битовите придобивки от този период. На миньорските семейства са изградени жилищни блокове, за децата големи училища. Постепенно се увеличава делът на работниците в „непроизводителната“ сфера (друг фактор, ограничаващ производителността на миньорските комплекси). В същото време селското стопанство остава на заден план и често е изцяло прехвърлено на жените. Минните родопски общини дълго време запазват своя подчертано млад демографски профил: дори през 1992 г., по-малко от 10% от жителите на гр. Рудозем са на възраст над 60 години, а в Лъки този процент клони към 5%.

Някои селища постепенно изчезват: през 1965 г. в пром.с. Страшимир са записани 1303 души, през 1992 г. те са едва 220. В същия времеви период, в Крушев дол от 611 остават 46 души. Промишленото селище Фабрика се свива от 1004 до 71 души (към 2015 г. там селище не съществува, сградите са разрушени и материалите извозени. В Страшимир все още има няколко десетки жители). По-устойчиво е с. Ерма река, разположено непосредствено до рудници, флотационна фабрика и хвостохранилище: от 2082 души през 1965 г., през 1992 г. остават 1453.

Дейността на рудниците е това, което задържа населението: щом мините затворят, хората се разпръскват. Но и местните жители, които не са пряко заети в рудодобива и металургията страдат от загуба на поминък. Стойността на продукцията им като земеделци и животновъди намалява заради мината и те имат стимул да се изселват от родните си места.

Втората фаза на родопския рудодобив продължава дълго след смяната на режима през 1989 г. и за неин край може да се приеме 1999 г., когато дружеството ГОРУБСО е разделено на обособени части и всяка от тях преминава през специфична приватизация. През 1992 г. в Кърджалийско и Смолянско са регистрирани първите безработни миньори, съответно 146 и 274 души, но рудниците и фабриките продължават да работят с близо до пълния си капацитет. Броят на населението като цяло се запазва. Но постепенно се закриват минни участъци и отделни звена от интегрираното производство „рудодобив – обогатяване – металургия“ излизат от строя.

Процентното съдържание на метал в рудата на много места чувствително спада, за нови проучвания няма импулс. Държавната политика след 1997 г. фаворизира приватизацията по нереално ниски цени, което слага край на родопския минен комплекс. Към 2012 г. като брой заети и добивана руда минните предприятия в региона съответстват на около 20% от нивата, поддържани в зенита на ГОРУБСО (13 176 работници и 3.2 млн. тона добита руда през 1989 г.)

Това петкратно свиване на производството на структуроопределящия отрасъл за областта оказва силно негативно въздействие върху демографията, както ще видим по-долу.

Преброяването на населението от 1992 г. показва, че средно за Мадан, Лъки, Рудозем и Златоград заетите в добивната промишленост 7700 души формират 37% от икономически активното население на четирите общини. Загуба на една трета от работните места в регион с малко алтернативи е достатъчно обяснение за демографската криза след края на рудодобива. Но закриването на минната дейност – както и нейното започване, има дори по-голямо, качествено значение за регионите.

Архивните таблици на ГРАО са достъпни онлайн след 1998 г., което „щастливо“ съвпада с периода на закриване на мините. Съответно разполагаме с времеви ред, визуализиращ добре краха. Между 1998 и 2015 г. населението на петте общини се свива с 22.4%, а на петте общински центъра с 24.6%. Повече от 10 000 души от местното население са „загубени“ в период от 18 години. Регистрираните 39 200 постоянни жители на петте общини към 2015 г. приблизително съответстват на броя на населението от 1947 г. и са едва 58% от нивото на демографския пик през 1965 г.

Графика 3

  

Според използваните архивни таблици, населението средно за страната намалява за периода с 11.1%, съответно обезлюдяването в регионите на старите рудници протича двойно по-бързо.

Не е правилно да се твърди, че населението просто се е върнало на изходната си точка преди началото на рудодобива. Днес над половината от жителите на петте общини живеят в градовете. В голямата си част това са пенсионери или публични служители на бюджетна издръжка. Преди навлизането на добивната индустрия демографската картина е противоположна: голям дял младо население, което се самоиздържа чрез селско стопанство и живее предимно в селата. Към 1946 г. под 20% от населението на община Мадан живее в Мадан, през 2015 г. процентът е 52%. От 6780 жители на Рудозем през 1965 г., на възраст до 19 години са 37.5%. През 2015 г., от 3603 жители на града на възраст под 18 години са едва 16%.

На графики 4 и 5 е представена динамиката на броя на жителите на градовете Мадан, Рудозем, Златоград, Лъки и Маджарово. Тъй като обединяват различни масиви от информация за населението през различни времеви интервали, те не претендират за прецизност, но все пак са достатъчно коректни, за да онагледят влиянието на добивната индустрия върху демографските процеси в Родопите през последните 70 години.

Не разполагаме с данни за родопските минни общини за 1992 г., но заместването им с числата на ГРАО за 1998 г. не променя особено общата тенденция. Отчетливо се вижда, че общини Лъки и Маджарово изживяват демографски колапс и в момента са далеч по-безлюдни, отколкото през 1934 г., т.е. преди началото на рудодобива.

В светлината на днешния ден, оценката на родопския оловно – цинков комплекс е нюансирана. Идеята да се затвори цикъла на производството на цветни метали с металургични предприятия и машиностроителни заводи в близост до големи находища е икономически състоятелна. Огромни инвестиции за индустриализиране и урбанизиране на планината са донесли множество комунални подобрения за населението. В същото време отредената на България роля на доставчик на суровини и материали в международното разделение на труда на СИВ, а преди това на Германия е изначално неудовлетворителна.

Оловното и цинковото производство в Кърджали използва неефективна технология от 1930-те. Примесите на редки и благородни метали в родопските полиметални руди не се оползотворяват и това влошава икономическия резултат. Въпреки всичко, западни автори отбелязват сравнително силното развитие на цветната металургия в България в този период. Но със спада в цените на металите в дългите години на стагнация 1975-2005 г., родопският рудодобив постепенно запада. Той се превръща в типична дойна крава, според терминологията на съвременния мениджмънт. Десетки хиляди души – инженери и квалифицирани работници и техните семейства, стават заложници на „умората в системата“.

Днес бившите миньорски центрове са изпаднали в летаргия. Предприятието в Мадан от няколко години има нов собственик и дори се подновява работата на закрити по-рано участъци, но градът не може да излезе от негативната демографска спирала, а качеството на живота като цяло е ниско. Рудозем има шанса да разполага и с друг голям промишлен обект, но опразеният от жители град навява тъга. Центърът на Лъки е благоустроен – но градът се е свил до едва 2200 жители, почти всички по някакъв начин свързани с рудниците. Маджарово е вторият най-малък град в България, където през последните години се активизира говедовъдството и рекреационният туризъм: активният социален живот покрай минното предприятие изглежда нереален. Златоград има благоприятно географско разположение в близост до границата и атрактивен етнографски комплекс, но извън града общината е в траен демографски упадък.

Тези западнали или вече бивши миньорски региони все още живеят със спомените си за мините. Голяма част от жителите са пенсионери – те се радват на добри доходи от пенсии, предвид стандарта на живот в региона. Все пак сред възрастното население преобладаващ дял имат жените: мъжката миньорска професия е сред най-рисковите (виж по-долу). Много от младите хора предпочитат да работят в чужбина и да изпращат пари на семействата си в къщи, вместо да влизат в мините. Това е предпочитан вариант по ред причини: доходите в чужбина са по-добри, рискът за здравето по-малък, а и назначаването в рудниците в региона става най-често с връзки, в интервюта се говори за подкупи.

Без съмнение населението в регионите със закрита добивна промишленост си спомня с носталгия за мините. Най-често се коментират добрите материални условия (доходи, лечебни заведения, училища, магазини и т.н.) и активния социален живот в миналото. Идването на мината е унищожило патриархалния ред в планинските общности. 50 години по-късно спомените за стария живот са изличени, а предимствата, свързвани с функциониращата добивна индустрия са вече загубени. Населението се намира във вакуум, с изчерпан потенциал за предприемачество и в силно негативна социална и икономическа околна среда.

В подобно състояние обещанията на потенциални или познати инвеститори, че разбитият живот ще се поправи с нова мина лесно може да намерят привърженици сред населението. В голямата си част тези обещания са подвеждащи – както по отношение на потенциала за разкриване на нови работни места, така и за общия ефект върху качеството на живота в регионите.

IV. Пол, възраст, етнос, занятие: демографски специфики на миньорските общини

Макар че има много примери за жени, работещи на ключови позиции в рудници и фабрики, миньорската професия като цяло се приема за мъжка. При първоначалното заселване на нови работници преобладават мъжете: през 1956 г. жените в Рудозем са 38% от населението – такъв е делът им и в Мадан дори през 1973 г., а в Лъки те са едва 34%. Днес в родопските миньорски общини превес вече имат жените – те са с 550 повече от мъжете и формират 50.7% от населението.

Обяснението за тази рязка промяна е в много по-големия дял на върастните жени. За петте общини, броят на жените на възраст над 60 г. през 2015 г. е общо 6200, а на мъжете над 63 г. – едва 3600, тоест в много бивши и настоящи минни селища живеят двойно повече възрастни жени, отколкото възрастни мъже. Продължителността на живота при жените е по-голяма, но тя не може да обясни факта, че сред възрастните хора в региона делът на жените надхвърля 63%. Разполагаме с поредно свидетелство за внушителната смъртност при миньорите, което следва да се отчете при планиране на нови добивни обекти.

В същото време, и в наши дни броят на жените в трудоспособна възраст в миньорските региони отстъпва на този на мъжете, с всички съпътстващи последици за социалния живот.

По отношение на третата фаза на демографски колапс следва да се изтъкне, че тя е предшествана от демографски трус, който няма пряко отношение към добивната дейност – т.нар. възродителен процес за принудителна промяна на имената и масовото изселване на население в Турция. Официалната статистика сочи, че между двете преброявания от 1985 и 1992 г. населението на Кърджалийски окръг намалява с 29%, или с почти 90 000 души.

По време на социалистическия режим се води детайлна статистика по етнос и по занятие, по-късно прекратена. Макар и да остават съмнения в свободата на хората да посочват етноса, към който се самоопределят, разполагаме с интересни данни за етническия състав на миньорската професия. Големият дял от миньорите в Кърджалийски окръг през 1965 г. са турци: общо 947 души от активните 1537 миньори. Сред неактивните 3639 миньори в окръга, турците са 2592. В Смолянски окръг преобладават българските миньори, но и делът на турците е значителен – 738 от общо 6481 души.

Както се вижда на долната графика, в минните региони пристига изключително младо население, което отчасти обяснява носталгията по „онези години“. Трудът на миньора е героизиран в пропагандата на социалистическия режим, но реалността е различна. Според преброяването от 1992 г., което дава обективна картина на демографията при почти пълен капацитет на рудодобива, в Кърджалийски окръг от 1559 активни миньори 869 са с основно образование. В Смолянски окръг са регистрирани 4937 миньори, от тях около 2000 са със средно специално образование, а 2500 с основно.

Наблюдават се и други неблагоприятни тенденции, най-негативна от които е големият брой на инвалидите. В четирите Смолянски минни общини инвалидите през 1992 г. са 1617, което е почти една трета от общия брой за окръга.

Постепенно градовете на „младежкия трудов героизъм“ се оборудват с голям брой непроизводителни работници, които изцяло зависят от резултатите на рудника – без задължително да допринасят за тези резултати. Така в „столицата на Родопския рудодобив“ Мадан от 6913 икономически активни жители, в добивната промишленост са заети 2585 души. В сферата на търговията работят 455, а в т.нар. нематериална сфера 1421. С други думи, един миньор открива едно допълнително работно място.

Графика 6

В това отношение е показателна съпоставката на дела на неработническия персонал в рудниците. Архивните данни за Минно акционерно дружество „Пирин“ – пионер в родопския рудодобив през 1940-те говорят за 5.5% - към 1988 г. в ГОРУБСО процентът скача до 25%. На 9500 работници се падат 502 ръководни кадри, 65 души охрана и 1938 непромишлен персонал. Изнесените тук данни отново навеждат на извода, че широката битова мрежа и социалната дейност, развивана от ГОРУБСО не е вътрешно присъща дейност за добивните предприятия, а е по-скоро императив на обществения строй, на социалистическия режим. И днес работещите рудници понякога се ангажират със спонсорства и социални инвестиции, но тази тяхна дейност е спорадична и в пряка зависимост от икономическите резултати на предприятията.

В търсене на алтернативи на минната дейност е важно да се оцени историческия потенциал на селското стопанство в региона. В някои селища той е пренебрежим: през 1965 г. в Лъки от 1361 активно население в промишлеността са заети 1094 души, а в селското стопанство работят едва 71, от тях 61 жени. В Мадан заетите със селско стопанство 1253 души са малко над 1/10 от общия брой на икономически активните. В Ерма река в промишления сектор работят 3-4 пъти повече хора, отколкото в аграрния. Само за община Златоград съотношението е почти поравно: 2251 заети в промишлеността спрямо 2308 в селското стопанство. Смолянският окръг като цяло осигурява селскостопански поминък на 30 000 души и работа в промишлеността на 25 300. В горското стопанство са заети под 500 души.

Заключението от горното е, че макар и да има регионални различия, селското стопанство и свързаните с него дейности в миналото са осигурявали поминък на значителен брой хора. В този смисъл те са перспектива за регионите и днес. Примерът на Маджарово, където говедовъдството е във възход благодарение на европейските субсидии говори, че при наличие на ефективни политики вакуумът след оттегляне на добивната индустрия може поне отчасти да бъде запълнен. Потенциалът на туризма в тези региони към настоящия момент изглежда по-малък от този на пазарно ориентираното селско стопанство, събирачество и дърводобив.

V. Когато мината затвори: примерът на с. Еньовче

Автор Руслан Йорданов

Оловно-цинковото находище край Eньовче е открито през 1953 г. от група геолози под ръководството на съветския учен Н.Ф. Соловьов при картирането на Неделинския руден район. Техните изследвания са част от мащабната Комплексна геоложка експедиция (1948-55 г.). Първоначалният добив започва през 1959 г., когато са добити първите 4108 тона руда.

Първите миньори са работели при тежки условия. Не са имали баня. Хранели се с мръсните дрехи на открито. Живеели в бараки по 10-12 души. Миньорите от околните селища ходели пеш до рудника и през зимата. Добитата руда се товарела на камиони, които я доставяли на двайсетина километра до обогатителната фабрика в Кърджали. Пет години след началото на експлоатацията рудник „Еньовче“ достига пълната си проектна мощност и дава 104 763 тона руда. За това време в селото са построени машинна работилница, компресорно отделение, жилищни блокове и Дом на културата с концертна зала и библиотека. До тях е изграден открит плувен басейн.

По данни на кмета Недко Узунов през 60-те и 70-те покрай рудодобива в селото идват да живеят близо петстотин души от цялата страна. Освен високите заплати в рудника, те са привлечени и от данъчните облекчения – освободени са от плащане на данък общ доход като обитатели на слабонаселен район. През „златните години“ на рудника – от 1959 до 1988 г., са изкопани 3.7 млн тона руда. Повече от половината жители на Еньовче били заети в рудодобива и съпътстващите дейности, а в извънработно време са изпълнявали спуснатия от ТКЗС план за отглеждане на ориенталски тютюн.

Намаляването на добива заради изчерпващи се запаси започва още през 80-те. След промените през 1989 г. настъпва дългосрочно намаление на цените на металите на световните борси, което съвпада с взетия от правителството курс към структурни реформи и приватизация. 80% от активите на „ГОРУБСО – Кърджали” са продадени на работническо-мениджърското дружество „Галенит” АД срещу 161 300 долара. Новите собственици изоставят окончателно оловно-цинковото производство и залагат изцяло на златодобива. През 2005 г. „ГОРУБСО-Кърджали“ затворя окончателно мината в Еньовче, а също и Звездел – Пчелояд край Момчилград. Тогава са съкратени и последните двеста миньори в Еньовче. 50-метровата кула на рудника, тежаща сто тона е нарязана и продадена за скрап, както и всички останали метални съоръжения.

В момента „ГОРУБСО-Кърджали“ АД експлоатира единствено рудник „Чала“, община Хасковски Минерални бани, с годишен добив на златно-сребърни руди от 60 хил.т. Дружеството се опитва да получи концесии и да отвори четири нови златни мини в Източните Родопи - Седефче, Момчил, Китница и Надежда.  Залежите в тях са сравнително малки – между 2 и 4 млн. тона руда. Последните два – Китница и Надежда, се намират в Ардинското рудно поле, което дава бледа надежда на останалите без работа рудничари в Еньовче. В тях е предвижда годишен добив от 100 хил.т.

Днес в ардинското село са останали да живеят 122 души. Друг поминък, който да замести рудодобива не се очертава на хоризонта. В Еньовче тютюн отглеждат само три семейства, които получават съответните референтни плащания. Десетина жени от селото работят в шивашки цех в Жълтуша. Четири-пет фамилии се препитават в няколкото мандри в околността. Единствено семейството на кмета се занимава с говедовъдство – гледат 43 крави, юници и телета с помощта на европейски субсидии. Безработицата в селото е значителна, преди три години правителството спира и програмите за временна заетост, по които са били наемани 10-15 души за дейности по благоустройството.

„Земята тук не е подходяща за планинско земеделие - не може да се вкара едрогабаритна техника. Овошките виреят по-трудно, няма достатъчно обработваема земя и пасища“, допълва кметът. Селото изпитва постоянни проблеми с пропадащата земя в района на бившия рудник. Най-дълбоките кратери достигат 30 м. дълбочина и са оградени с бодлива тел.

В изнесената по-горе информация за демографията в родопските рудодобивни общини се очертават два основни модела на развитие. В единия случай регионът представлява слабо населено „бяло поле“, което тепърва се урбанизира от добивната индустрия. Във втория случай мините и фабриките търсят мястото си във вече съществуваща икономическа и социална структура. Големият брой примери от Родопите е свързан с първия модел на развитие. Само в случая със Златоград, и то отчасти, намираме белези от втория модел.

На последната графика е показана динамиката на населението на гр. Крумовград. Селището се развива през 1960-те като пограничен център, разположен в плодородна долина и населението му нараства – макар и по-бавно по сравнение с центровете на рудодобива. На около 3 км. от града лежи хълмът Ада тепе, съдържащ около 30 т. злато (археологически е документирано, че находището е разработвано от дълбока древност). Последните няколко български правителства одобряват извличане на благородния метал при нанасяща щети технология и непълноценна оценка по ОВОС на операцията, която се очаква да започне в близката година. Откритите златни мини не съответстват на добрите практики в бранша, нито са подходящи предвид високото биоразнообразие в Крумовградския регион. Решението за създаване на флотационна фабрика на пресъхващата през лятото река Крумовица е също неправилно – още повече, когато в близост са обогатителните мощности на „Горубсо – Кърджали“ АД, които не се натоварват достатъчно.

И в този случай мината може да даде заетост на няколко стотин местни жители в следващите години, но освен ако в региона в следващите десетилетия не се разкриват постоянно нови и нови рудници – за сметка на показателите на околната среда, щетите от добива върху дългосрочния селскостопански и туристически потенциал на мястото ще надхвърлят ползите от миньорските работни места. Вариантът „ще отворим само една мина и ще си ходим“ не е достоверен. Следва да се отбележи и спадът на населението след 2010 г. – паралелно с протеста и примирението на местните със златната мина.

Графика 8

Таблицата по-долу, изготвена на база архивните таблици на ГРАО дава важна информация за демографския „откат“ в минните райони. От четири типични случая, през 1998 г. свободният от добивна индустрия Велинград има най-нисък дял на жителите под 18 години (22%). 12 години по-късно делът на децата и младежите там чувствително намалява – но се оказва знаичтелно над този в двете рудодобивни общини, напуснати от работещи хора с деца след свиването на производството. Дори граничният Крумовград е с по-висок дял на младо население в сравнение с Мадан и Златоград. Все пак това се обяснява и с етническия фактор и високия естествен прираст в плодороден земеделски район.

Селекцията и анализът на цитираната демографска информация за рудодобивните общини на Родопите доведе до следните по-важни резултати:

• 
  Между 1946 и 1965 г. населението на най-важните рудодобивни общини в Родопите (Мадан, Рудозем, Лъки, Златоград, Маджарово) нараства с 34 хил. души, тоест се удвоява.
  
• 
  Следва демографски отлив, на един ранен етап от индустриализацията на планината: в следващите 20 г. населението в петте общини спада с 10 хил души, или почти с 15%.
  
• 
  В началото на 1960-те броят на работниците се „амортизира“ за период от 7 години – много висока смъртност и инвалидност;
  
• 
  През 1965 г. България печели близо 50 млн. долара годишно от продажба на олово и цинк в капиталистическия свят;
  
• 
  Със затварянето на ГОРУБСО през 1999 г. в региона изчезват една трета от работните места – без да броим допълнителната заетост, при средно едно свързано работно място с миньор.
  
• 
  През последните 18 години рудодобивните общини са напуснати от около 10 000 души. Броят на населението се е върнал на нивото от 1947 г.
  
• 
  Рязко влошаване на възрастовата структура в миньорските общини.
  
• 
  Влошена полова структура: жените във фертилна възраст са дефицит, в същото време в редица селища делът на жените достига 63% от възрастното население над 60 (63) години.
  
• 
  Общини Лъки и Маджарово са в демографски колапс, с население по-малочислено от 1934 г.
  
• 
  Продължилата 30 г. стагнация на световните цени на цинка и оловото 1975-2005 г., в съчетание със застоя в системата, е изсмукала силите на родопския рудодобив.
  
• 
  В „златните години“ делът на турците сред миньорите е бил висок. Близо половината миньори са били с основно образование.
  
• 
  През последните 40 години броят на жителите на Велинград е на практика стабилен. По сравнение с утвърдените миньорски центрове, делът на младото население във Велинград в момента е по-висок.
  

• 
  Световните борсови цени на металите оказват сериозно въздействие върху демографията на минните региони.
  
• 
  След неизбежната циклична криза на суровинните пазари социалната и икономическата ситуация в минните райони често става по-негативна, отколкото е била преди началото на добива.
  
• 
  В дългосрочен период минната дейност винаги е с намаляваща пределна производителност.
  
• 
  Добивната дейност намалява стойността на продукцията в туризма и селското стопанство.
  
• 
  Селското стопанство може да се превърне в алтернатива на добива на полезни изкопаеми – стига добивната дейност вече да не е влошила условията на средата и да не е обезценила пазарния потенциал.
  
• 
  Избраната технология на открита златна мина на 3 км. от Крумовград и построяването на флотационна фабрика в богат на археология и биоразнообразие регион, подложен на воден стрес – докато подобна фабрика на разстояние под 50 км. не се натоварва достатъчно, са погрешни решения.
  
• 
  Велинград ще се обезлюди, ако престане да бъде чист и зелен в представите на своите гости и жители.