- Как да обичате вашето дете - зрителен контакт

4 - Как да обичате вашето дете - зрителен контакт

Когато за пръв път мислите върху зрителния контакт, той изглежда сравнително маловажен в отношенията с детето ви. Но в процеса на работата с детето, разглеждайки общуването между родителят и детето и анализирайки изводите от изследването, ние осъзнаваме колко съществен е зрителният контакт. Той е решаващ не само за осъществяването на добра връзка с детето, но и за задоволяването на неговите емоционални нужди. Ние несъзнателно използваме зрителния контакт като основно средство за изразяване на любовта, особено към децата. Общувайки с родителите си (и другите), детето използва зрителния контакт, за да се подхранва емоционално. Колкото повече родителите превръщат зрителния контакт в средство за изразяване на любовта си, толкова повече детето се чувства обичано и емоционалният му резервоар е пълен.

Какво представлява зрителният контакт? Това е директният поглед, отправен към очите на друг човек. Повечето хора не осъзнават важността на зрителния контакт. Опитвали ли сте се някога да разговаряте с човек, който гледа в друга посока, неспособен да поддържа зрителен контакт с вас? Трудно е. И чувствата ни към този човек до голяма степен се определят от това. Ние предпочитаме хората, които са склонни зрително да общуват с нас. Разбира се, зрителният контакт е приятен, когато е съпроводен с приятни думи и приятен израз на лицето, като усмивката.

За съжаление, родители, които не съзнават това, могат да използват зрителния контакт, за да предадат на детето си друго послание. Например, родители, установяващи любящ зрителен контакт само при определени условия „ когато детето се представи особено добре и ги изпълни с гордост. За детето това е една условна любов. Както споменахме в предишната глава, при такива обстоятелства детето не може да се развива и да расте пълноценно. И когато дълбоко обичаме детето си, ние трябва да го изразяваме с необходимия му зрителен контакт. Иначе то ще ни разбере погрешно и няма да се чувства истински (безусловно) обичано.

Родителите лесно усвояват лошия навик да използват зрителния контакт предимно когато желаят да смъмрят за нещо детето си. Смятаме, че детето възприема най-добре, когато го гледаме втренчено в очите. Правим го главно за да дадем заповедите си, да го смъмрим и критикуваме. Това е пагубна грешка. Този метод за използване на зрителния контакт главно в негативен смисъл е резултатен, когато детето е съвсем малко.

Но запомнете, че зрителният контакт е основен източник за емоционалното възпитание на детето. Когато родителите използват това мощно средство за контрол само за разпореждания и предимно в негативен смисъл, детето без да иска започва да възприема родителите си главно в отрицателна светлина. Затова този метод може да изглежда резултатен, когато детето е малко и се подчинява и покорява от страх. В процеса на израстването му страхът отстъпва място на гнева, възмущението и депресията. Прочетете отново думите на Том: той ни каза точно това.

О, ако родителите му знаеха! Те дълбоко обичаха Том, но не осъзнаваха, че рядко го удостояват с погледите си, а когато го правят е само за да го напътстват или накажат. Том подсъзнателно знаеше, че родителите му някак си го обичат. Но тъй като същественият зрителен контакт бе използван неправилно, Том винаги се чувстваше смутен и объркан относно истинските чувства на родителите му към него. Спомнете си думите му: "Никой не го е грижа за мен, освен приятелите ми." Когато казах: "Никой ли?", той отговори: "Родителите ми, предполагам. Не зная." Том знаеше, че трябва да се чувства обичан, но не го чувстваше.

Други родители постъпват още по-зле, използвайки зрителния контакт само като наказателно средство. Това е жестоко, а ние често го правим по отношение на партньора си. (Хайде, признайте си.) Съзнателното решение да лишим детето от зрителен контакт е обикновено по-болезнено и от телесно наказание. То може да се окаже опустошително. Може да се окаже един от случаите, които детето никога не ще забрави.

Има няколко вида обстоятелства между родителя и детето, които могат да бъдат с дълготраен ефект, случки, които детето и понякога родителят никога не забравят. Когато детето нарочно избягва зрителния контакт като начин да изкаже неодобрението си, това е очевиден пример на условна любов. Един мъдър родител ще направи всичко възможно, за да предотврати това.

Начините, чрез които изразяваме своята любов към детето, не трябва да зависят от това, дали сме доволни или не. Ние трябва да проявяваме любовта си постоянно, без колебание, независимо от ситуацията. За непослушанието можем да се погрижим и по други начини - начини, които не ще пречат на любовта ни. Ще говорим за възпитанието и прилагането му без да нарушаваме връзката на любовта. Онова, което е нужно да разберем тук е, че родителите трябва да използват зрителния контакт като един продължителен, даряващ любов път, а не просто като средство за възпитание.

Всички знаем, че децата се учат, копирайки нашите маниери, т. е. имитирайки ни. Те възприемат по същия начин и зрителния контакт и усвояват изкуството на използването му. Ако непрекъснато ги даряваме с любящ, позитивен зрителен контакт, те ще постъпват по същия начин. Ако обаче погледът ни най-често е средство да изразим раздразнението си, и те ще се държат така.

Познавате ли дете, което изглежда неприятно и даже противно? В повечето случаи то ще ви погледне за момент, когато ви види за първи път, а после ще го прави само ако казвате или вършите нещо особено интересно. Иначе то ще избягва да ви гледа. Този мигновен поглед е противен и омразен, и може да бъде вбесяващ. Сега обърнете внимание на погледите, които родителите му отправят към него. Има ли нещо общо?

Представете си явно неизгодното положение, в което е поставено това дете и което ще го съпътства цял живот. Представете си колко трудно ще изгражда своите приятелства и другите си интимни взаимоотношения. Как ще бъде отхвърляно и мразено от връстниците си не само сега, но вероятно и по-късно, защото шансовете да се отърве от този свой навик са минимални. Преди всичко, то не го осъзнава, и после, да се промени този начин на поведение е страшно трудно, ако родителите не променят своя начин за осъществяване на зрителен контакт, преди детето да е пораснало твърде много. Това е най-голямата надежда на детето.

Идеален пример за подобна трагедия беше открит при изследванията в педиатричния отдел на една държавна болница. Изследователят седял в единия край на коридора, описвайки колко пъти всички сестри и санитарките, влизали във всяка детска стая. Отбелязано било, че някои деца са посещавани много по-често от други. Причините били потресаващи. Разбира се, това до известна степен зависело от сериозността на болестта и съответните лекарски предписания. Но то не може да обясни голямата разлика в броя на контактите с пациентите. Вероятно се досещате. По-общителните деца получавали повече внимание. Когато сестрите или санитарките имали възможност да избират в коя стая да влязат за посещение, те естествено предпочитали детето, което можело да общува по най-приятен начин.

Какво определяло колко приятно е дадено дете? Имало няколко основания като жизненост, бъбривост, спонтанност, но най-определящият фактор бил зрителният контакт. Най-необщителните деца поглеждали за миг посетителя, след което веднага отклонявали погледа си. Впоследствие децата, които свикнали да избягват зрителния контакт, правели трудно и общуването с тях. Възрастните се чувствали неудобно с тях. Сестрите и санитарките не съзнавали своята роля в общуването, не разбирали децата, предполагали, че искат да останат сами или че не ги харесват. Като резултат тези деца били изоставени, принудени да се чувстват още по-необичани, нежелани и ненужни.

Същото се случва и в хиляди семейства. Станало бе и в семейството на Том. И би могло да се промени чрез постоянен, топъл и любезен зрителен контакт (безусловна любов) от страна на родителите. Ако знаеха това (и някои други основни факти, предизвикващи детската любов), те не биха имали тези проблеми с момчето.
Изчезване на синдрома на растежа

При изследванията в педиатричния отдел на една университетска болница направихме други важни открития. Изследвахме странния феномен, свързан с изчезването на синдрома на растежа. При това заболяване детето (обикновено на възраст между 6 и 12 месеца) спира да се развива. Често то спира да се храни и да расте, става апатично и сънливо и всъщност може да умре без видима причина. Всички тестове и физиологични изследвания са нормални. Защо децата губят волята си за живот? Знаем, че в повечето случаи родителите са отхвърлили децата, често без да го осъзнават. Те не са способни съзнателно да се справят с чувствата си, отхвърлящи детето, така че подсъзнателно го отхвърлят чрез поведението си. Установено бе, че тези родители са пренебрегвали зрителния и физическия контакт с децата си. С други думи, установихме, че са изпълнявали само крайно необходимите родителски задължения „ осигуряване на храна, облекло и т. н.

Изчезването на синдрома на растежа е потресаващ феномен, но още по-чудни са някои други открития. През Втората световна война нацистите бомбардирали Лондон и много малки деца били преместени извън града - закарали ги в околностите му заедно с други възрастни. Родителите им останали в Лондон. Общо взето, тези деца били гледани добре физически, в смисъл, че били чисти, добре нахранени и удобно настанени. Но в емоционално отношение те били особено ощетени, защото нямали възможност да се подхранват емоционално чрез зрителен и физически контакт.

Повечето от тези деца били емоционално разстроени. Далеч по-добре е щяло да бъде да ги преместят заедно с майките им. Опасността от емоционално увреждане била по-голяма от опасността за физическото им здраве.

Опасностите и клопките, грозящи емоционално слабото дете, са застрашителни. Родители! Направете децата си силни. Най-важното ви оръжие е безусловната любов.
Зрителният контакт и процесът на обучение

В работата си по подготвителната програма обичам да обучавам тези чудесни учители относно зрителния и физическия контакт и неговото влияние върху детското безпокойство и познавателна способност.

Посредством трудностите при установяването или поддържането на зрителния контакт един учител лесно ще разбере, че едно 3 или 4-годишно дете е явно неспокойно, страхливо или незряло. Трудностите със зрителния контакт при детето могат да бъдат предизвикани и от малък недостиг на емоционалност.

Изключително неспокойното дете ще има като допълнение, проблеми със сближаването с възрастните (и по-често с връстниците си). Детето с нормално подхранвана емоционалност ще се приближи до учителя и, поглеждайки го право в очите, ще го запита за онова, което го интересува, например: "Мога ли да получа лист хартия?" Колкото по-обременено в емоционално отношение е детето, толкова по-трудно ще му се удаде това.

В която и да е класна стая няма да е трудно да се намери поне едно дете (обикновено момче), което е толкова неспокойно и уплашено, че не може да установи нормален зрителен контакт, говори с голяма трудност (обикновено след дълги увещания) и се приближава към учителя си последно. Понякога пристъпва почти заднешком. Естествено, тези деца се затрудняват в учението, защото са неспокойни и напрегнати.

Когато открием такова нещастно дете, аз моля учителя да му обясни нещо, седейки срещу него на масата. После моля учителя да хване детето за ръка и в процеса на разговора да установи с него зрителен контакт (доколкото детето е в състояние да го понесе). След малко аз отново искам от учителя да обясни нещо, задържайки ръката на детето. Учителят е удивен, удивен съм и аз, колко по-лесно е детето да научи нещо, когато на първо място са задоволени емоционалните му нужди. Използвайки зрителния и физическия контакт, учителят е прогонил детския страх и безпокойство и е засилил чувството му за сигурност и увереност. Това на свой ред му помага да се учи по-добре. Просто? Разбира се. Тогава защо да не продължим да го правим? Мисля, че в много от случаите го пренебрегваме от страх, страх, че ще проявим непрофесионализъм, ще разглезим детето или ще му навредим по някакъв неясен начин. Ако има нещо, за което не би трябвало да се безпокоим, то е, че сме дали на детето твърде много обич.

Като родител съм много благодарен, че научих за значимостта на зрителния контакт. Това беше особено важно за собствените ми деца. Например, никога няма да забравя преместването ни в сегашното ни жилище. По това време двете ни момчета бяха на 6 и 2 години и бяха щастливи, енергични и естествено независими.

Около седмица след преместването забелязахме промяна у двете момчета. Бяха станали хленчещи, безпомощни, лесно раними, често се биеха, бяха раздразнителни и избухливи през цялото време. Тогава жена ми Пат и аз упорито се опитвахме да приключим с къщата, преди да се установя на новата си работа. И двамата бяхме раздразнени и ядосани от поведението на момчетата, но си го обяснявахме с преместването.

Една нощ, мислейки за моите момчета, се опитах да се поставя на тяхно място. Отговорът за тяхното проблемно поведение внезапно ме удари като с чук. Пат и аз бяхме с децата денонощно и често говорехме с тях. Но бяхме така заети около къщата, че в действителност не им отделяхме нужното внимание, зрителните и физическите контакти бяха много редки. Емоционалните им резервоари бяха пресъхнали и със своето поведение те ни питаха: "Обичаш ли ме?" Те питаха по своя детски, естествено ирационален начин: "Обичаш ли ме сега, когато сме в нов дом? Нещата, свързани с нас, същите ли са? Обичаш ли ме все още?" Това е толкова типично за децата по време на промени.

Веднага след като осъзнах проблема, аз го споделих с Пат. Отначало тя беше малко недоверчива, но после беше готова да опита всичко.

На следния ден ние дарявахме момчетата си със зрителен контакт винаги, когато можехме, докато те ни говореха (активно изслушване) и докато ние им говорехме. При всяка възможност ги прегръщахме и им отдавахме нужното съсредоточено внимание. Промяната беше драстична. Когато емоционалните им резервоари се напълниха, те станаха същите щастливи, сияйни, буйни момчета, които все по-малко се биеха и отново започнаха да си играят щастливо. Пат и аз се уверихме, че сме оползотворили това време. По-важен за нас беше фактът, че са отново щастливи, а не че са престанали да се карат.

Нека ви дам още един пример по повод зрителния контакт. Очите на кърмачето започват да фокусират предметите около втората и четвъртата седмица след раждането. Един от първите образи, привличащ вниманието на кърмачето е човешкото лице, и особено очите.

Когато стане на около 6-8 седмици, ще забележите, че очите му непрекъснато са в движение, като че ли търсят нещо. Очите приличат на две радарни антени, които постоянно се движат и търсят. Знаете ли какво търсят? Мисля, че вече знаете. Кърмачето търси отсрещния поглед. Когато е на два месеца, очите на кърмачето срещат погледа на възрастния. То вече се храни емоционално и дори на тази ранна възраст емоционалният му резервоар трябва да бъде пълен.

Удивително, нали? Не е чудно, че детският начин за общуване със света и детските чувства към него са тъй добре обособени толкова рано. Повечето изследователи твърдят, че основната детска индивидуалност, начините му на мислене, стилът му на говорене и другите му съществени черти са добре обособени на 5-годишна възраст.

Така че никога не е твърде рано да дарим детето си с постоянна, топла и последователна привързаност. То просто се нуждае от тази безусловна любов, за да се справи най-добре в днешния свят. А ние разполагаме с прост, но изключително мощен метод, чрез който да му я дадем. Зрителният контакт обаче може да бъде използван погрешно като средство за контрол, както вече видяхме. Необходимо е всеки родител да използва зрителния контакт, за да изрази своята безусловна любов.