Три лични различни реализации на Божията същност

3. Три лични различни реализации на Божията същност

В латинската традиция Боеций определя личността (persona) като „naturae rationabilis individua subsistentia - неделимата субстанция на разумната природа”¹⁴. Интелектуалното усилие на Отците доведе до едно концептуалнo разграничаване между термините същност (sostanza) и лице (persona). Виждайки единството и уникалността на Бог, състоящо се в една същност, сега вече било възможно да се говори за три лични реализации на тази божествена същност.

Из книгата на P. Knaeur, Per comprendere la nostra fede, p. 37.

Спирайки вниманието си върху горе показаната графика, забелязваме, че тук става въпрос за темата, където Петер Кнауер разглежда въпроса: Как да разбираме Света Троица? Света Троица е Един Бог в Три Лица, които имат лични местоимения „аз-ти-ние”. „Думата „Аз” в известен смисъл означава сама себе си, т.е. думата „аз” е вече това което е, въпреки, че не е изчерпателно като информация. Думата „ти” съществува когато има вече думата „аз”. Думата „ние ” не означава само множествена форма на думата „аз”. Тя предполага едно „аз” и едно „ти”, като ги свързва заедно. Думата „ние” ги обединява. Само в думата „ние” се разпознават напълно кой е „аз” и кой е „ти” както и тяхното взаимно отношение. Като начало можем да говорим за Първото Лице на Бога като едно „Аз”, за Който вече знаем, че никой не е преди Него, защото както казва Традицията Той, е „senza principio - без начало” (Съборът в Флоренция, DH 1331). За Второто Лице, т.е. за „Сина” можем да говорим само ако вече има Първо Лице , т.е. за „Отец”. Синът е божественото „Ти” на Отца, който вече стои лице в лице с Него. Синът няма такава връзка с Отца каквато има творението с Твореца. Синът е второто божествено самопредставяне (autopresenza)¹⁵, което обаче вече предполага наличието на първо самопредставяне. Ето защо в Своята божественост Синът е „роден, несътворен”, както казва Символът на вярата… Този израз казва само, че връзката на Сина с Отца не е подобна на връзката на света с Бог, а е връзка на Бог с Бог. И накрая, в Бог „Свети Дух” е лично Той „Ние”. Това „Ние” приема „Аз” на Отца и Сина като „Ти”, към когото е адресирано. Като „Ние” Светия Дух е любовта на единия към другия, любов която е самият Бог. Всяко от трите Лица представлява Бог, независимо, че се различават едно от друго”¹⁶.

III. Христологичната догма на Халкидонския събор (451)

Съборът в Ефес (431), с определянето на Мария за θεοτόκος (Майка Божия) изоставя за определено време нерешени реалните христологични проблеми. По това време все още не беше намерена точната формула, която да съчетае истината, намираща се в христологичните твърдения на двете големи богословски школи за това време: Антиохия и Александрия. От една страна бе Александрийската школа, която даваше повече тежест на единството в Христос отколкото на Неговата дуалност (двойност). От друга страна бе Антиохийската школа, която насочваше вниманието си върху двете природи, но с риск да загуби единството на двете природи. След Съборът в Ефес, църквата отново се връща към разрешаването на реалните христологични проблеми подтикната от опустошителните противоположни позиции на Еутик и на Несторианизмът, който от една страна е един христологичен монофизизъм, а от друга страна е едно разделяне отгоре. Положението бе такова, че бе необходима една нова формула на вярата, която да бъде способна да обясни както единството на личността на Христос така и разликата на божествената и човешка природа.

• 
  единството на Христос, което от една страна, да не бъде застрашено от една дуалност (двойност), за която не може да се каже как е станала единна;
  

• 
  дуалността (двойност) в Христос, която от друга страна да не е застрашена от единството, в което не може да се забележи повече целостта на двете природи.
  

В крайна сметка трябваше да се стигне до формулата, където да се стигне до съгласие, че в Христос има ἄλλο καὶ ἄλλο (aliud et aliud) – друго и друго, а не ἄλλος καὶ (alius et alius) – друго (нещо), друго. Единство (цялост, свързаност: unità) и разлика (несходство: differenza) трябва да се индивидуализират (отделят, обособят) на различни нива: на нивото на лицето (ὑπόστασις) поставяме единството, а на нивото на природа (φύσις) поставяме разликата (различието). Единственото решение за целта беше да се приеме следната формула: „una persona in due nature - eдно Лице в (на) две природи” (божествена и човешка). Последователите на Кирил Алексанрийски предпочитаха да кажат: „una persona da (ἐκ) due nature – Едно Лице от две природи”. Но такава формула би могла да бъде приета в монофизичен смисъл, а именно че тези две природи по-късно са станали само една природа. Разбира се, антиохииците веднага се възпротивили на тяхната теза. От друга страна ако се използва формулата „in due nature - в две природи” за да бъде това тя приета от александрииците тя трябва да може да обясни по един убедителен начин единството в Христос. Това може да се осъществи само ако се даде точно обяснение на термините ὑπόστασις,от една страна, и от друга страна на φύσις и οὐσία, като по този начин се покаже ясно, че ὑπόστασις означава единството, а φύσις различието. Тук наистина бе препоръчително да се използва терминът φύσις вместо терминът οὐσία, именно защото терминът οὐσία преведен от латински означава субстанция. В нашия случай трябва да се избегне объркване в терминологията, защото то ще продължи също и в концептуалния план.