I. славяни и прабългари в преддържавния период увод

(681-718 Г.)

Основните сведения за ранната история на славяни и прабългари откриваме в съчиненията на късно римските и ранно византийските автори Тацит, Плиний Стари, Клавдий Птоломей, Амиан Марцелин, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Маврикий (Псевдомаврикий) и др. Уникални за ранната история на прабългарите и на българската държава са сведенията в т.н. “Именник на българските ханове”. Писмени сведени за най-ранния етап от историята на българската държава се откриват в съчиненията на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, в съчинението на монаха Зигеберт, в Равенския летопис и мн. др. Специфичен и важен извор за историята и устройството на езическа България са т.нар. “прабългарски надписи”. Те представляват истински “каменен архив” на езическа България. Повечето от тях са били написани на гръцки език и само няколко- на прабългарски език, но с гръцки букви. От българските писмени извори освен "Именник на българските ханове" споменаване заслужава и Апокрифният летопис от ХI в. Голямо значение за разкриване на развитието и бита на образувалите българската държава прабългари и славяни имат археологическите разкопки. Следи от материалната култура на прабългарите са открити в Украйна, в делтата на река Дунав, в днешните североизточни български земи и др. Археологически паметници, разкриващи живота на славяните от българската група, са разпръснати на много места в Централна и Източна Европа, както и в целия балкански ареал с изключение на западните и северозападните му части.

По проблемите на пред държавната история на прабългари и славяни, както и върху създаването и характера на българската държава съществува обширна научна литература. Основополагащо значение има труда на В. Златарски “История на българската държава през Средните векове”, т. 1, ч.1-2. От по-новите автори споменаване заслужават Петър Петров, Димитър Ангелов, Петър Ангелов, Васил Гюзелев, Василка Тъпкова-Заимова, Йордан Андреев и др. Въпреки множеството публикации, историците още спорят по някои основни проблеми от ранната история на Средновековна България. Най-много неясноти и противоречиви мнения съществуват по проблема за произхода на прабългарите, за тяхната роля в образуването на държавата и за отношенията на прабългари и славяни в нея.

РАННА ИСТОРИЯ И БИТ НА СЛАВЯНИТЕ

Първите опити да се отговори на въпроса откъде произхождат славяните датират още към XII в. Средновековните летописци смятали, че най-древната тяхна територия са земите по долното течение на река Дунав. Като се съобразявали с библейския разказ за произхода на народите, те твърдели, че историята на славяните започва след разпадането на “Вавилонското стълпотворение”. Съвременната наука е установила, че древните славяни принадлежат към групата на индоевропейските народи. В недрата на този огромен езиков и етнически масив в началото на първото хилядолетие пр. Хр. се оформя и древно славянската общност. Следи от този ранен период в славянската история са запазени във всички съвременни славянски езици.

Най-старите местоживелища на славяните били разположени северно от Карпатските планини до Балтийско море и по горното течение на реките Буг и Днестър. В този обширен район славяните остават до епохата на Великото преселение на народите, което започнало към края на IV в. сл. Хр. Техни съседи на юг и югоизток били иранските племена кимерийци, скити и сармати. На североизток те граничели с балтийските народи, а на запад - с германците. Древните автори като Херодот, Тацит, Плиний Стари и Клавдий Птоломей ги назовават с различни имена: нерви, будини, венеди. По-късно римските и византийските автори възприемат етнонима “славяни”, с който се самоназовавали хората, принадлежащи на славянската общност.

Към средата и третата четвърт на IV в. в равнините на днешна Южна Русия и Украйна започват събития, които засягат цяла Европа. От Азия към Югоизточна Европа през Урало-Каспийските земи започват да прииждат хуните, чието движение слага началото на огромно раздвижване на хора и племена. То засяга целия европейски континент и с основание е наречено Велико преселение на народите. Първи започват своето движение под натиска на хуните племената на готите, които живеели по северното крайбрежие на Черно море. Те нахлуват в земите южно от река Дунав, като сеели смърт и разрушения. По стъпките на готите се втурнали аварите, а след тях - прабългарите. Това предизвиква масово движение на германци и славяни, които също се устремяват към границите на Римската империя, търсейки нови места за заселване. В хода на тези привидно хаотични движения на хора и племена се формирали основните славянски племенни групи. Славяните от източната група се наричали анти, тези от западната – венеди, а южните – славини. Всяка една от тези групи поставя началото на няколко от съвременните славянски нации. За историята на България от съществено значение е съдбата на южните славяни – т.нар. славини.

До края на V в. те заемат териториите северно от долното течение на река Дунав (земите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Племената на славините осъществяват непосредствен контакт с римо-византийската цивилизация, която оказва значително влияние върху тяхното развитие.

Славяните водели уседнал начин на живот. Основният поминък от най-древни времена си оставало земеделието. Засявани били редица основни земеделски култури - просо, лен, пшеница и др. Византийският писател Маврикий (Псевдомаврикий) съобщава, че славяните отглеждали много добитък и зърнени култури, а Прокопий отбелязва, че източните славяни (антите), които граничели със славините по делтата на р. Дунав, принасяли в жертва на своите богове бикове. Развити били редица занаяти като ковачество, грънчарство, дърводелство, тъкачество и др.

Славянските селища били разполагани край реки, езера и блата, най-често в естествени защитени и трудно проходими места. Основен тип жилище е землянката или полуземлянката, изградена от плет и глина. От съображения за сигурност къщите в славянските поселения били разположени далеко една от друга и били снабдени с множество входове и проходи.

Социалната структура на славянското общество не се различава много от тази на т.нар. “варварски народи” по време на прехода от Античност към Средновековие. За римо-византийската цивилизация “варварски” били онези народи, които не използвали латински или гръцки език и не били устроени според принципите на римо-византийската държавност. Основната обществена клетка е родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племето, което се управлява от племенен вожд, наричан княз. Властта му била ограничена от общото събрание на племето, наричано "вече", в което влизат всички мъже, годни да носят оръжие. Важна роля в живота на племето играе съветът на старейшините, който с течение на времето се превръща в главен помощник на княза. Този начин на управление впечатлил много Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управляват от един човек, а живеят в “демокрация" и дори в “анархия”.

Славяните обожествявали всички природни сили, от които зависело благополучието им. Върховен бог бил творецът на мълнията - Перун. Бог на стадата и подземния свят бил Волос, на плодородието - Дажбог, а Лада била богинята на красотата, брака и любовта. Славяните вярвали в съществуването на свръхестествени същества с човешки образи, които имат сила да влияят върху плодородието и съдбата на хората. Това били т.нар. вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими гори. Славяните извършвали и жертвоприношения за омилостивяване на боговете или за успехи във военните си начинания. Разпространен бил и фетишизмът - преклонението и вярата в чудодейната сила на свещени дървета, камъни и различни предмети.

От най-древни времена сред славяните съществувал култ към мъртвите. Основен ритуал при погребенията бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвия в гробовете били оставяни съдове с храна и различни предмети, които да служат на умрелия в отвъдния свят. Над гроба се устройвало и угощение, наричано “страва”.

От началото на VI в. славяните, обитаващи земите северно от река Дунав в сектора от Панония (дн. Унгария) до дунавската делта, започват периодични нападения върху територията на Византийската империя. Причините за това се коренят както в продължаващото прииждане на “варварски” племена от изток на запад, така и в естествените процеси на икономическо и социално разслоение, протичащи в славянското общество. Издигащите се племенни вождове и старейшини гледали на нападенията като средство за трупане на плячка и за увеличаване на собствената им власт. Не по-малко въздействащи били и легендите за огромните богатства на империята. Започналите почти непрекъснати войни между връхлитащите в териториите южно от Дунав славянски племена и византийската империя се превръщат в основен политически фактор в развитието на Балканския полуостров през VI и VII в.

Опасността от славяните и от другите нахлуващи на Балканите племена заставя византийския император Анастасий да изгради внушителна стена за защитата на столицата Константинопол, чийто строеж започнал след 513 г. Защитното съоръжение имало дължина 70 километра и се простирало между крепостите Деркос на Черно море и Силимврия на Мраморно море. Първоначалната цел на славянските нападения била ограбване на богатствата на империята. Съвременници на събитията рисуват една мрачна и апокалиптична картина на последиците от извършваните набези. Те били придружавани от масови разрушения и отвличане на огромен брой пленници. Тъй като робството не било присъщо за обществения строй на славяните, значителна част от тези пленници впоследствие били освобождавани срещу паричен откуп, а имало и случаи, когато били избивани. През целия VI в. нападенията над византийските територии обикновено били извършвани от славини и от анти.

Славянските нашествия се засилват особено по времето на император Юстиниан I (527 - 565). Той също, както и император Атанасий, предприема огромна строителна дейност по границите на империята. По сведения на Прокопий Кесарийски изграждането на отбранителната система продължило 30 години. Многобройни крепости и други съоръжения били разположени по поречието на река Дунав, по северните склонове на Стара планина и на Родопите, а някои от тях – дори по склоновете на Странджа планина. Същевременно византийците се опитват да привлекат на служба във войската славянски наемници и дори пълководци. С голяма известност в империята се ползвал славянския пълководец на византийска служба Хилвуд, който за времето на своята служба успял да спре нападенията на своите едноплеменници.

Друго средство за защита, прилагано от Византия, била дипломацията. През 540 година тя успява да предизвика междуособна война между анти и славини, която дава временен отдих за империята. След нейния край в средата на века последвали нови славянски нападения. Особено голямо било онова от 550 г. Славяните се разделят на три отряда, достигат до град Солун и необезпокоявани презимували в земите на империята. Империята била принудена да извика на помощ номадското племе авари, което се установява в Панония и налага своята власт върху повечето славянски племена северно от Долен Дунав. За периода между 558 -578 г. славяните преустановяват временно набезите си на Балканския полуостров. След това те продължават да нахлуват, но вече под командването на хагана (владетеля) на аварите. В последните десетилетия на VI век славяните променят целите на своите нахлувания. Много от славянските групи, за да се откъснат от властта на аварите, започнали трайно да отсядат на византийска територия на юг от река Дунав.

През 584 г. славяните за първи път обсаждат град Солун. Пред него те разположили голямо количество обсадна техника, с която започнали обстрел на крепостните стени. Градските укрепления обаче се оказват здрави и славяните се оттеглили. Неуспехът не ги отчаял и в следващите няколко десетилетия те предприемат още четири обсади на Солун. Градът устоял, но на практика бил откъснат от столицата на Византия. В хода на тези обсади значителни славянски групи се заселили в близката и далечната околност на Солун, предимно в долините на реките Места, Струма и Вардар. За да спре този процес византийския император Маврикий се опитал да пренесе войната срещу славяни и авари северно от течението на река Дунав. Там византийците постигнали определени, но временни успехи.

Особено важна за византийско-славянските отношения и за заселването на славяните на Балканския полуостров се оказва годината 602. През тази година византийските войски северно от Дунав се разбунтували и избрали за свой император стотникът Фока. Византия била хвърлена в хаоса на безкрайни борби за власт. Използвайки рухването на византийската гранична система по Среден и Долен Дунав и войните между Византийската империя и Персия, славяните започват масово да заселват Балканския полуостров. Те заемат не само Мизия, Тракия, Илирик, Македония и Родопската област, но достигат до Континентална Гърция и Пелопонес. Някои от тях се преселват на беломорските и адриатическите острови. Славяните се установяват в новите си земи разделени на племена, имената на някои от които са съхранени в историческите извори от епохата. В обширните пространства между река Дунав и Пелопонес живеели славянските племена ТИМОЧАНИ, МОРАВЯНИ, СМОЛЯНИ, СТРИМОНЦИ, ДРАГУВИТИ, САГУДАТИ, РИНХИНИ, БЕРЗИТИ, ВЕЛЕГЕЗИТИ, ВАЮНИТИ, ЕЗЕРЦИ, МИЛИНГИ и др.

В общи линии славянската колонизация на Балканския полуостров довежда до обособяване на три основни славянски племенни групи на Балканския полуостров. Т.нар. “български” славяни заемали земите на Горна и Долна Мизия (дн. Северна България), Малка Скития (дн. Добруджа), Тракия, Беломорието, както и части от северна Гърция и Пелопонес. В северозападните части на полуострова, от двете страни на Динарските планини, се разположили племенните групи на сърбите и хърватите.

Успехът на славянското заселване на Балканския полуостров се дължи преди всичко на многочислеността на славяните, на тяхния стремеж за придобиване на нови земи и на дълбоката криза, която Византия изживява през VI и особено през VII в. Вътрешните обществени конфликти и войните на всички фронтове, които империята води, я прави неспособна да отрази варварските нападения и заселвания. Балканското пред славянско население страдало тежко от голямата чумна епидемия, върлувала на балканска земя през VI в. и известна с названието “Юстинианова чума”. Високата смъртност, която тя предизвикала, обяснява до голяма степен последвалото изчезване на остатъците от тракийско население. Цели балкански области били обезлюдени и готови да приемат нови жители: славяните. Те се настаняват трайно в териториите на империята: факт, който има огромно историческо значение за бъдещето развитие на Балканския полуостров и в частност на българските земи.
ПОСЛЕДИЦИ ОТ СЛАВЯНСКОТО ЗАСЕЛВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Резултатите от славянската колонизация на Балканския полуостров трябва да се разглеждат в два аспекта. Единият аспект е свързан с развитието на Византийската империя, а другият - с еволюцията на славянското общество в новите условия на съществуване.

Притокът на многобройни за времето си славянски маси в териториите на Византия попълва човешките загуби, предизвикани от опустошенията и върлуващите епидемии В областите, в които се заселили, славяните унищожават късно античните робовладелски порядки и налагат като основна социално-икономическа единица свободната селска община. Тези общини дават на Византия нови данъкоплатци и войници, и по този начин й помогнали по-лесно да изживее прехода от Античност към Средновековие. Поради тази причина тя се съхранява като държава и не била унищожена от “варварите” подобно на Западната римска империя.

При трайното си заселване на Балканския полуостров славяните влезнат в преки контакти с местното население (траки, илири, гърци, готи и др.). Това население било асимилирано в езиково и етническо отношение твърде бързо от многобройната славянска етническа маса. В края на VI и през VII в. старото тракийско население почти изчезва. Част от него се оттегля в планините и се съхранява. Потомци на тези траки през Средновековието били власите, а в по-ново време – каракачаните. Въпреки огромните разрушения на крепости, църкви, градски центрове и др., новите заселници все пак намират път за съвместен живот с местното население. Благодарение на контактите си с него те възприемат редица страни от заварената материална и духовна култура. Усвоен бил нов производствен опит в занаятите и особено в обработването на метали. Това дало възможност да се усъвършенства и увеличи количествено селскостопанската техника, да се разшири кръгът на отглежданите растения и животни.

Важна последица била настъпилите изменения в социално-икономическия и политическия живот на славяните. Появила се и започнала да се утвърждава частната собственост. Родовата община, в която собствеността на земята била обща, започнала да се разпада. Тя постепенно била заместена от т.нар. “съседска” община, в която общинниците били свързани не с кръвно родство, а чрез общите граници на поземлените се владения. Това довежда до издигане на ролята на племенните вождове и старейшини в управлението на племето. В техни ръце се съсредоточава значителна част от придобитите блага. Окончателно се формира социална върхушка, наричана в историографията "военно-племенна аристокрация”. Славянското общество навлиза в периода на т.нар. "военна демокрация", която е междинен стадии между родовото и класовото общество. Фактът, че робът можел да се откупи по силата на обичайното право и да стане свободен член на общината доказва, че този преход се насочвал към отрицание на робовладението. Преди обаче на мястото на робовладелските отношения да бъдат изградени отношения, характерни за средновековното общество (или за т.нар. “феодализъм”), изминава продължителен период, в който основна обществена фигура е свободният селянин-общинник.