Избор на промяна

(Развод ми дай!)

Йордан Попов

Този текст е опит за постсоциалистически портрет на в. «Стършел». Опит да погледнем първата година на българския преход през противоречивия път, хумора и сатирата на единствения в историята на българския периодичен печат специализиран седмичник, излизал без прекъсване 70 години. Вестник, представящ творчески и граждански позиции на писатели, художници и журналисти, преобладаващата част от които до 1989 година са членове на комунистическата партия, но също така писатели, художници и журналисти, преобладаващата част от които са в критичния дискурсивен прочит и позиция на същия този период. Това е общото в биографиите на всички тях, но те са и ярки индивидуалности, изразявали чрез творчество и личностно поведение свои специфични мнения към актуалната политика и социалистическия бит. Двойствен, шизофреничен живот¹ – така Георги Чаушов определя двете десетилетия – от 1968 до 1987 г., през които работи и чувства себе си органична част от редакцията на в. «Стършел». Начин на живот и творчество, който обяснява особено деликатното положение на сатириците през началния постсоциалистически период, когато заявяват и проявяват същия критицизъм към променящата се социална действителност, но вече с ясното съзнание и категоричното решение да бъдат «опозиция на всяка власт», да дават «отпор на всяка тъпота».

Избор на позиция, който им печели много приятели, но и събужда редица подозрения.

Дълголетието респектира, но и провокира сериозни въпроси:

1. 
   Възможно ли е сатирично издание да не е спирано/спирало в продължение на такъв дълъг период? Особено при факта, че се издава през две нелеки епохи: на социализма (1946-1989), характерен със своята лимитирана свобода и на постсоциализма (1990-2015), характерен с пазарната си доминация;
   
2. 
   Как от издание на ЦК на БКП се стига до нова демократична и в немалка степен анти-живковистка, възприемана като антикомунистическа ориентация;
   
3. 
   Успешна ли е новата легитимация на изданието и на основната група автори, които го списват;
   
4. 
   Какво е мястото на вестника сред многобройната преса, която залива и атакува публичната ни среда;
   
5. 
   Има ли бъдеще в. «Стършел»?
   

Мога да продължа с въпросите, но рискувам да се разколебая и се откажа да търся отговорите...

Този въпрос си задава Илия Бешков още в края на 1957 година:

Изминали са само 10 години от появата на първия брой на “Стършел”, но периодът е достатъчен за Бешков да зададе този и още един много съществен въпрос на себе си, на управляващата партия, и на българския социалистически гражданин, обитаващ едно от най-смутните десетилетия в историята на Третата българска държава. Десетилетие, назовавано последователно с различни имена – “народна демокрация” и “тоталитаризъм” и което дава основание за усъмняване във вида хумор и сатира на вестника, публикувани по страниците на непрестанно увеличаващия се тираж на изданието: Каква е тази желязна необходимост от него - по-силна от хумора, изкуството и мъдростта в него? Нима хуморът не е вече хумор, мъдростта - не е вече мъдрост, човекът - не е вече човек? ³

На финала на този поздравителен адрес няма директен отговор на въпроса “Защо “Стършел” не спира”, но е направена философско-ироничната констатация: Изглежда че на "Стършел", както и на вселената бе нужен само "първоначален тласък" и гравитационните закони ги включиха в силата си. Той може да се вмирише като кученцето Лайка в първия спътник, но няма да върне своето мъртво тяло и кости на земята. То, кученцето, отдавна няма правото и заслугата да лети, но... лети. Пред това могъщество на "Стършел" аз смирено се прекланям и устните ми шепнат слова, които умът ми не проумява... ⁴

Едва ли Бешков не проумява посоченото от него могъщество на “Стършел”, който тогава е издание на ЦК на БКП, едва ли не е направил своя прочит на тази ранна социалистическа действителност. И едва ли, изпращайки тези свои размисли до редакцията на вестника по случай идващата 1958 г. се надява, че в условията на дирижирана преса стършелите биха могли нещо да променят. Въпреки започналата, макар и все още едва усещаща се либерализация на политическия режим и духовен климат след априлския пленум 1956 г., която позволява по-остра и по-директна сатира, въпреки, че такава се появява по страниците на в. “Стършел”, той очевидно е скептичен и неудовлетворен. А може би е по-скоро провокативен.

През следващите социалистически десетилетия карикатури и фейлетони в сатиричното издание на моменти ще са по-критични, на моменти – по-умерени и в духа на официалната политика, на моменти – в последните две години на “перестройката” - ще са сочени от отдел “Идеологическа политика” на ЦК на БКП като негативен пример,⁵ но до санкции като спиране на изданието не се стига. “Стършел” е необходимият социален отдушник и въпреки, че редколегията и сътрудниците на вестника нерядко създават проблеми, управляващите ще поддържат издаването му. ⁶

На въпроса “Защо “Стършел” не спира?” преформулиран в “На какво се дължи дълголетието на “Стършел” сегашният главен редактор на вестника Михаил Вешим отговаря: През тия 25 години оцеляхме, благодарение на нашето упорство и на това, че си обичаме работата... Затова ни обичат и читателите ни, те ни подкрепят и заради тях си струва да продължаваме напред, въпреки финансовите трудности...⁷ “Обичаме си работата” – това е единственият аргумент, който е невъзможно да бъде проблематизиран или оспорван. Защото, както казва Вацлав Хавел, Добрата работа всъщност е действителна критика на лошата политика.⁸

“Защо “Стършел” не спира?” е и въпрос, който днес си задава всеки четящ преса български гражданин, научил че вестникът излиза в продължение на 70 години.

Въпрос, на който би трябвало да потърсим удовлетворителен отговор.

“Стършел” безспорно е феномен за българската медийна действителност. Но ако се вгледаме и в постсоциалистическата източноевропейска медийна реалност от последните десетилетия ще забележим отсъствието на редица популярни през втората половина на ХХ в. хумористични и сатирични издания.

Въпреки неколкократните опити за реанимация спря руският “Крокодил”, достигал в най-силните си години десетмилионен тираж, едно след друго престанаха да излизат полските “Шпилки” (Варшава) и “Карузела” (Лодз), румънското “Урзика” (Букурещ), чешкият “Дикобраз” (Прага), словашкият “Рохач” (Братислава), словенският “Павлиха” (Любляна), източногерманският “Ойленшпигел” (Берлин), сръбският “Ошишани Йеж” (Белград), македонският “Остен” (Скопие), унгарският “Лудаш мати” (Будапеща), украинският “Перец” (Киев)...

Очевидно настъпилата промяна в политическото и социално битие на източноевропейските народи, води и до промяна в политиките на медийните издатели, които предпочитат директното пред иносказателното “говорене”.

Но отговорът на въпроса “Защо “Стършел” не спира?” едва ли е извън българската среда. Извън конкретното проучване на времето, през което “Стършел” се появява (1946 г.) и в продължение на четири следващи десетилетия неизменно остава първостепенна социална трибуна.⁹

Особено труден е отговорът за годините на последния български преход (1989-2015), когато обществено-политическата ситуация съществено се променя. Когато медийната среда е напълно различна. Когато гражданите търпят въздействието на по-мощните и влиятелни от печатните – електронни и интернет – медии.

Ще се опитам да потърся отговор на въпроса “Защо “Стършел” не спира?” чрез документи,¹⁰ интервюта¹¹ и подбрани материали от самия в. “Стършел”. Невъзможно е да анализирам цялостно и особено критически-художествено вестника за всичките 25 години. И в този случай, както за периода до 1989 г., са необходими години работа и стотици страници - време и обем, с каквито не разполагам. И компетентност, която нямам. Но такова изследване на “Стършел” непременно трябва да се направи. За да се види променен ли е видът сатира, който се публикува в него - като литературен изказ, като графичен език, като доминация на един или друг сатиричен жанр. Още повече, че основното изтъквано качество на вестника и от читатели, и от автори е запазването на литературния стил на изданието във време, когато уличният език доминира в повечето медии, когато публиката, поне в преобладаващата си част, е привикнала към този, евфемистично казано, фриволен език.¹²

В обстановка, когато (в началото на 1990-те години) вестникарските сергии изобилстват с порнографски издания, когато – след средата на 1990-те, повечето ежедневници и седмичници имат мощни спонсори и твърде състоятелни и често сменящи се собственици, констатацията за запазване на литературния стил на «Стършел» означава много повече от буквалния й прочит.

Означава морално-ценностно отстояване.

Как това се случва през годините?

На 16 ноември 1988 година Секретариатът на ЦК на БКП обявява самостоятелност (думата независимост очевидно тогава все още е еретична за ръководството на БКП) на партийните издания. В тази група е и в. «Стършел». Публикациите във вестника след това с нищо не регистрират промяната. Вероятно защото той остава към бюджета на ЦК. А вероятно и защото в него работят опитни сатирици, които са извървели дълъг път под прякото ръководство на ЦК, обсъждали са редица примамливи негови решения, доверявали им са се, възползвали са се да разширяват границите на критиката си, но винаги след това са плащали немалка цена. Така се случва през 1957-а, 1961-а, 1968-а и през следващите години.¹³

Времето на «перестройката» у нас се възприема с определени резерви. Официалните решения изглеждат част от мимикрията на управляващите, въпреки определено новите моменти, които присъстват в н.нар. Юлска концепция от 1987 година.

Нещо повече. През 1989 г., когато работещите в «Стършел» живеят с мисълта, че обявената «самостоятелност» на вестника е факт, ЦК назначава нов главен редактор (дотогавашният главен редактор Христо Пелитев, който стои начело на вестника в продължение на 22 години, на 30 декември 1988 г. е пенсиониран) – поетът Орлин Орлинов. За настъпилата промяна в статута на «Стършел» (че той отново е обявен за издание на ЦК на БКП) в редакцията научават едва на 2 декември 1989-а, когато Орлин Орлинов ги уведомява.

Това обяснява защо през втората половина на 1989 г. съвсем директно ЦК ги «обгрижва», като привиква някой от заместник-главните редактори, фактически изпълняващи длъжността главен редактор, на инструктажи и разпорежда някои публикации, които стършелите съзнателно избягват.

През октомври 1989 г. в София е планирано провеждането на международния екофорум, за чието отразяване се очакват да пристигнат многобройни чужди журналисти. От радио «Свободна Европа» службите научават, че сред акредитираните ще са и обявените за невъзвращенци Владимир Костов и Румяна Узунова. В централната преса започва масирана атака срещу тях. «Стършел» мълчи. Но мълчанието не продължава дълго. По време на редовен инструктаж в ЦК Ясен Антов получава две карикатури от Красен Ракаджиев, полковник от Държавна сигурност, с указанието да бъдат публикувани. Мотивировката, според спомена на Румен Белчев, била: Видяхме, че вие не можете да се справите и решихме да ви помогнем. Оформителят на вестника Лъчезар Касабов възразява, заплашва, че ако ги публикуват ще напусне вестника, но в крайна сметка те излизат на осма страница¹⁴ сред преведени карикатури от чужди издания.

На първата Владимир Костов, вързан на каишка към микрофона на «Свободна Европа», пръска слюнки над изписаните листа, а двама неидентифицирани индивида с каубойски шапки и папийонки доволно отбелязват: «Куче е този Владимир Костов, но наше куче».

Втората представя как Румяна Узунова влиза в радиостанцията, а човекът от пропуска я пита: «Българка ли сте?» Тя отвръща «Не, не, аз съм Румяна Узунова».

Неочакваното падане на Тодор Живков от власт предизвика лек шок, последван от плаха, бързо прераснала в бурна, радост. Броят от 17 ноември¹⁵ отразява точно това състояние и на обществото, и на стършелите. На уводно място е поместена стандартна карикатура – стършелчето стиска ръката на новоизбрания генерален секретар Петър Младенов и му пожелава никога да не губи чувството си за хумор.

За тази своя карикатура Георги Чаушов разказва:

Патосът в следващите броеве е изцяло антиживковски. На 8 декември¹⁸ са поместени «Арестуваните карикатури» на Тодор Цонев, автор, познат като апокрифен критик на Живков.

Промяната, твърде осезаема още в тези първи броеве след 10 ноември 1989 г., се случва по време и въпреки все още спуснатия от ЦК главен редактор Орлин Орлинов. Чиято ориентация в новата обстановка е смешновато неадекватна. На пленума от 10 ноември той единствен прави изказване в традиционно-възхваляващия Тодор Живков стил. На 15 декември пада неговата рубрика «Злободневки», след като редакцията му гласува вот на недоверие.

Атмосферата във вестника става по-ведра, а критичните материали – по разнообразни.

В броя от 22 декември Дамян Бегунов отразява митинга срещу чл. 1 от Конституцията, в чиято ал. 3 е записано, че БКП е ръководна сила в обществото и държавата. В същия брой «Стършел», след 40-годишно прекъсване, честити Рождество Христово на читателите.

А в младежката притурка на вестника излиза първият Манифест на партията за умерен прогрес в рамките на закона (обновена). Партия по Хашек, замислена от Румен Белчев и Георги Гълов в една домашна кухня. Партия, добила своята популярност като Бирената партия, провела през следващите години многобройни пародийни конгреси на БКП/БСП. Партия-пародия на ежечасно роещите се и без това вече многобройни български политически партии. Партия, която създателите й успяват и официално да регистрират, и дори в по-късния период да участват в избори.

Поместването на този Манифест, както и последващите обръщения към сънародниците, свидетелстват, че редколегията на «Стършел» не само отразява текущите събития, а и отново, както във времето до 1989 г., своевременно реагира на тревожни симптоми, рискуващи да прерастнат в трайни негативни явления. Както всъщност и се случва. За да се стигне до момента, в който недоверието в политическите партии става толкова голямо, че се появява мечтата за безпартийна обществена система...

Два дни по-рано – на 20 декември 1989 г. - е проведено общоредакционно събрание, на което са обсъдени въпроси относно бъдещето на вестника и е изпратено писмо до члена на Политбюро на ЦК на БКП Андрей Луканов с копие до отдел «Идеологическа политика» на ЦК, в което се протестира срещу отмяната на самостоятелния им статут без тяхно знание и се изрязява желание да се осигури реално самоуправление на вестника и преминаването му на собствена стопанска сметка и самоиздръжка, обособяването му като юридическо лице. Заедно с останалите 23 издания, които се печатат в комплекса «Работническо дело», «Стършел» може да стане акционер в едно акционерно дружество. Така той ще изпълнява много по-ефективно и на напълно справедлива основа, лишена от грубо вмешателство и финансово ощетяване, своята роля на трибуна на преустройството.¹⁹

Те декларират и ясното съзнание, че в условията на плурализма несъмнено ще възникнат и други сатирични издания, което като факт може само да бъде приветствано от нас. ²⁰

Борбата за независимост вече е започнала. През следващата 1990 г. тя ще се води постоянно – чрез срещи и разговори с издателя, чрез публикации във вестника, чрез подписка, чрез улични демонстрации. На моменти сатириците ще са обезкуражени, дори отчаяни, но няма да спрат докато не я получат.

Защо ЦК на БКП проявава тази упоритост да задържи вестника, защо новите, вече заявили се като демократични ръководители на партията променят, всъщност отстъпват от идеите и политиката на Юлската концепция от 1987 г., която допуска по-голямо разнообразие и самостоятелност на издания и организации, е въпрос, чийто отговор е изцяло в бързо променящата се социополитическа обстановка през последните месеци на 1989-а и през тази година.

Българите за трети път (след 1878/9 и 1944 г.) в новата си история заживяват с илюзията, че бъдещето им зависи от тях самите. Договореностите в Малта от 1989 г. между Буш и Горбачов са в по-голямата си част и неизвестни (двете свръхсили САЩ и СССР старателно крият споразуменията), и позабравени. Изминало е време, откакто находчиви хора коментират, че Малта е новата Ялта.²¹

Актуализира се и илюзията, че сами сме се «освободили от комунизма». Заслугите за «дворцовия преврат» започват да си оспорват както «перестройчици» комунисти от висшия ешелон на властта, така и «перестройчици» - «дисиденти», сред които повечето са комунисти (бивши или настоящи), отколкото безпартийни. Директното вмешателство на Москва старателно се скрива и до днес си остава трудно доказуемо.

Но фактът, че промените във всички източноевропейски страни започват през 1989-а – след падането на Берлинската стена – е повече от очевиден.

Възлови позиции в партията и държавата заемат представители на БКП - Петър Младенов (председател на Държавния съвет), Андрей Луканов (министър-председател), Александър Лилов (ръководител на БКП). А още на 7 декември 1989 г. се създава и българската опозиция на анти-комунистическа основа – Съюзът на демократичните сили (СДС). Така най-новата българска история ражда втория анти-съюз. И той, подобно на анти-фашисткия Отечествен фронт първоначално ще има почти всенародна подкрепа. След което, когато опасността този път от «връщането на комунизма» изчезне и той, по подобие на антифашисткия от 1940-те, ще започне да се разпада. Анти-съюзите издържаха теста на двойната промяна. Но ако в нормалната политическа практика това е доказателство за стабилни властови механизми, то за тези анти-формирования като че ли е точно обратното...

Едва конституирана, опозицията се активизира и минава в настъпление. Организира многобройни митинги и демонстрации. По нейно предложение започва работа «Кръгла маса» (3 януари - 15 май 1990). (бел. Кръгла маса...) «Депутатите» в този неконституционен форум сами избират себе си, но представляват всички, които им симпатизират и вярват. Взетите от тях решения се внасят в легитимния Парламент, където просто формално се гласуват. Това е най-интересният старт на парламентаризма в България от Освобождението насетне. Хората почти нищо не разбират, но с изключително голям интерес следят заседанията на Кръглата маса, които се излъчват директно по националния ефир. Така, като на футболен мач, с адмирация на «нашите» и освиркване на «другите» българите започват да участват в правенето на съвременната си история. Този интересн форум, роден отново в една източноевропейска страна – Полша – и харесан, и въведен у нас, изчрпва функциите си след като взема решение да бъдат проведени избори за Велико народно събрание (ВНС), което да приеме нова Конституция.

Първите демократични избори се провеждат през юни 1990 г. пред зорките погледи на многобройните поканени от българските политици международни наблюдатели. Които заключават, че изборите са протекли законно. Поредната следосвобожденска традиция е спазена – изборите печелят управляващите в момента – преименуваната през април 1990 г. БКП в БСП.

Опозицията обявява, че изборите са частично фалшифицирани и тотално манипулирани. И извежда хората на улицата. Следват митинги, «Град на истината», блокиране на магистрали. Политически скандал, свързан с отказа на Петър Младенов да признае автентичността на видеозапис, документирал репликата му Нека танковете да дойдат предизвиква оставката (6 юли 1990 г.) на президента-председател (друга твърде любопитна длъжност на прехода). Изграждането на парламентарната демокрация, най-ревностен защитник на която е Съюзът на демократичните сили, започва по непарламентарен път. Чрез натиск на улицата, начело на който стои СДС.

След отшумяването на емоциите, ВНС започва своята работа. В резултат на консултации между политическите сили, влезли в Парламента, за президент-председател е избран Желю Желев (1 август 1990 г.), дотогавашният лидер на опозицията. На 7 август 1990 г. Луканов връчва оставката на първото си правителство. Въпреки това общественото напрежение продължава да нараства. На 26-27 август в центъра на София е подпален партийният дом на БСП. Това е кулминацията на многобройното гражданско недоволство от резултатите от изборите. Непосредствено след този, необяснен и до днес палеж, политическият живот като че ли започва да влиза в нормално русло.

Но през септември в столицата е въведена купонна система. Профсъюзът «Подкрепа» реагира бързо – организира шествия на «гладните» и централните улици на столицата са огласени от похлопващи капаци на празни тенджери. Демократично избраното (второ) правителство на Андрей Луканов (БСП) е свалено (29 ноември 1990 г.). Въпреки заявленията на министър-председателя, че сам подава оставка (с цел да не се създава нов прецедент за нарушаване на парламентарната демокрация преди още тя да е установена в страната), той пада под натиска на улицата.

През тази първа година на прехода преименуваната в Българска социалистическа (БСП) - бивша комунистическа партия е в доста тежко положение, поне по отношение на масовите нагласи. Тя с всеки изминат ден губи обществено доверие. И макар икономическата власт да е изцяло в нейни ръце, социално-психологически става все повече и повече нестабилна. Естествено е при това положение да се стреми да запази влияние поне в онези медии, които юридически притежава. Това обяснява и продължителността (цялата 1990-а година) на преговорите, които редакцията на «Стършел» води за придобиване на независим статут на вестника. Същите обстоятелства са и причината за колебливата и в крайна сметка компромисна, но по същество губещата, позиция на ВС на БСП.

В тази сложна обстановка БСП пристъпва отново (след неуспешния опит на Андрей Луконав да състави коалиционно правителство през лятото на 1990 г.) към реализиране на тази цел.

В резултат на тежки преговори между основните политически сили – БСП и СДС (между 7 и 20 декември) накрая е сформирано коалиционно правителство, оглавено от безпартийния юрист Димитър Попов. Същият юрист, който от години е правен консултант на «Стършел».

Такава е кратката хроника на политическата 1990-а година.

В социално-психологическа план ситуацията е по-различна.

Успоредно с естествената еуфория от промяната на 10 ноември 1989 г., с опияняващото усещане за свобода, с масовите публични действия, с новото политическо говорене, се появяват и заявяват и нови публични, донякъде «дисидентски» легитимации и себелегитимации. Поставя се началото на т.нар. малко по-късно пренаписване на биографиите. Общественото пространство се изпълва както със споделяни «мъченически» преживявания от годините на социализма, доказвани чрез посочване на реално прилагани или усещани като репресии санкции, които се изтъкват като обективни препятствия за постигане на личен или професионален успех, така и с декларации за «героични» постъпки, представяни като открито противопоставяне на властта на БКП.

Тези легитимации и себелегитимации смущават не малко хора. По-чувствителни и неприемащи подобни прояви естествено се оказват онези български интелектуалци, които през повечето години на социализма са били в ролята на морален коректив, а сега, в началото на 1990-те, предпочитат да останат членове на преименуваната в социалистическа бивша комунистическа партия. Сред тях са Христо Ганев, Валери Петров, Александър Геров. И макар те да са притеснени и смутени от факта, че са принудени да бъдат «в една компания» с хора, които никога преди не биха и не са допускали до себе си, заемат тази позиция.²² Защото намират за неморално да напускат «потъващия кораб» и защото вярват в декларациите на новите ръководители на БСП, че ще водят демократична политика, адекватна на променяща се България. По-късно, когато техните имена, заедно с тези на други известни писатели и художници, ще бъдат вписани като предложение за алтернативен екип на «Стършел», предложение, което предвижда уволнение на всички, които в тогавашния момент представляват вестника,²³ някои ще реагират публично. В броя от 28 септември 1990 г.²⁴ са поместени писмата на Петър Незнакомов (работил 44 години в «Стършел») и Борис Арнаудов (главен радактор тогава на редакция «Хумор, сатира и забава» в националното радио), в които те заявяват, че никой не ги е питал да ги включва или не в този списък, подкрепят борбата за независимост на вестника, но и отправят някои препоръки към редколегията: да бъдат обективни и да имат предвид, че преголямата политизация започва вече да се обръща срещу самия вестник (П. Незнакомов).

Заетата позиция от тези знакови/популярни личности също смущава една част от българските граждани. Анти-живковистките, изразявани като антикомунстическите възгласи и настроения, са доминиращи в обществото, те са израз както на възмущението от редица неприемливи практики на висшата и средна партийна номенклатура в предходните години, така и на радостта от свободата да изразят гласно недоволствата си.

В тази обстановка протича борбата за независимост на в. «Стършел». Естествено е противоречивото й възприемане. Едните (смутените от десетките «дисидентски» легитимации и себелегитимации) ги обвиняват в бързо «пребоядисване», в присъединяване към синята (на СДС) позиция. Другите (участващите в многобройните митинги на тогавашната опозиция) ги адмирират и подкрепят.

Днес, когато атмосферата е доста по-спокойна, прегледът на публикациите (фейлетони и карикатури) във вестника от 1990 г. показва, че редакционната колегия води умерено-разумна политика. По-осезателният критицизъм към БСП се дължи на факта, че тя е управляваща партия, а те са твърдо решени да бъдат «опозиция на всяка власт». Той е и своеобразно продължение на духа на материалите от предходни периоди. Естествено е наличието и на по-директни, донякъде декларативни текстове и образи, тъй като стремежът е вестникът ясно да се позиционира на страната на демократичната нееднопартийна или надпартийна перспектива. Да стане «национална», както нееднократно се заявява, трибуна.