Изкуството да казваш не
Изтегляне 233.8 Kb. Pdf просмотр
|
| ЖЕЛАНИЕ И НУЖДА Най-важната задача на родителите е да задоволят основните нужди на децата - от близост, сигурност, прехрана, грижа, облекло и сън. Оттам нататък, стига да можем и искаме, бихме могли да им осигурим и нещата, които желаят. Децата не умеят да отличат категорично това, което им трябва, от това, което просто им се иска. Затова възрастните трябва да се научат да ги различават. Много от днешните родители все още помнят лишенията и забраните от своето детство, пък и във всеки човек дълго се пази универсалното детско желание да е свободен направи точно това, което му се иска. Това са част от причините в последните години да се наблюдава тенденция поведението на родителите в огромна степен да е продиктувано от непосредствените желания на децата им. Децата не се разглезват, когато получават твърде много от това, от което имат нужда. Разглезените деца са тези, които не приемат отговора не, които очакват всичките им прищевки да бъдат задоволени, които демонстрират претенции и недоволство. А това се случва единствено когато получават твърде много ненужни неща и още повече - по неправилни съображения. В обществата на изобилието това сериозно застрашава морала и интегритета на родителите. Децата са напълно невъздържани, когато настояват затова, което им сее приискало в момента, затова родителите са тези, от които зависи да внимават. Основният въпрос е Мога ли да дам на детето си това, което иска, с чисто сърце и с желание, и без да искам нищо в за мяна?“ Ако отговорът е да, следват серия морални, политически и религиозни въпроси, на които родителят трябва да отговори по такъв начин, чеда запази самоуважението си. Ето един пример: Повечето деца имат излишно много играчки. Истината е, че децата изобщо нямат нужда от играчки. Само от нещо, с което да си играят. С други думите искат дадена играчка или защото си представят удоволствието да я притежават ида си играят с нея, или просто защото сая виждали у някое приятелче или в магазина. Това не значи, че играчките са лоши сами по себе си - а просто че родителите са изправени пред сериозен избор. За модерните родители, които също са отгледани в изобилие и носят консуматорската си идентичност с неосъзната радост, това вероятно изобщо не е проблем. Те дават на детето си това, което иска, с радости удоволствие, и без всякакви задни мисли. В този случай няма поводи за притеснение, че детето или връзката между детето и родителя може да пострада. Родителите обаче може да имат мнение от политическа, морална или етична гледна точка например по въпроса за несъответствието между благоденствието, в което живеят европейските деца, и положението на децата от третия свят. Може да смятат, че по-големи- те деца трябва да допринасят към семейния бюджет, за да научат стойността напарите, или пък да имат определени изисквания към качеството на играчките и т.н. Подобни съображения биха могли да ги накарат да ограничат потреблението, но това също не би оказало негативно влияние върху децата, нито върху отношенията им с родителите. По подобен начин стои въпросът и с всичко друго, което децата и младежите искат. Те имат нужда от храна и желание за пица или бургер, но решението е на родителите им. В първите десет години от живота на детето си родителите имат възможността да взимат такива решения в съответствие със собствените си схващания - още повече, че детството може да е щастливо и без никога да си стъпвал в „МакДоналдс“ или подобни заведения- Мамо, не можели днес да ядем в- Не, не може- Ама защо- Защото няма да си харча парите за лошо качество- Да, ама и на Фредерик, и на Ким, и на Трине техните им дават. Ти защо неми даваш- Очевидно родителите на Фредерик и на останалите деца мислят по различен начин от мен. . - Не можели да мислиш и ти като тях, мамо? - Може ида мога, но не искам- Защо си такава- Виждам, че се ядосваш, но такава майка ти сее паднала. - Не е честно. Защото на другите деца им дават. .. - Разбирам, че искаш, но ще трябва да почакаш, докато дойде време да решаваш сам. Аз не давам- Тогава щети се разсърдя. Много- Няма проблем, разсърди се- Сърдит съм- Добре. Надявам се скоро дати мине. Конфликтът приключва, а и двете страни излизат от него достойно. Децата имат нужда от дрехи, а много често искат тези марки, които се рекламират в момента- Мамо, като отидем да си купувам нови дънки, можели да купим „X“? Намалени саи всички вече си купиха такива. Можели и аз- Колко струват- Обикновено струват 1100, но следващата седмица ще са 900. Евтино е, мамо, а едва ли скоро пак ще ги намалят. На повечето ми приятелки техните вече са им купили- И 900 пак са много, Сара. Просто не можем да си позволим да купуваме толкова скъпи дрехи. - Оф, все така казваш Всички други как могат. Толкова ли сме бедни- Не, не сме бедни, но и нямаме толкова пари, че всеки път да купуваме точно това, което ни се иска. Дори ида ни се иска- А като почнат всички дами се подиграват, понеже съм единствената, на която нищо ней купуват Да не мислиш, че е приятно- Разбирам, че би искала да сив крак с модата, и се надявам да не те тормозят само защото нямаш това или онова, нов случая просто е невъзможно. С удоволствие ще дойда да потърсим други дънки, които хем да са модерни, хем да не струват повече от 500. Или ако искаш, звънни на Александра и й обясни проблема, тя може дати помогне да намерите нещо. Нали ти е най-добрата приятелка, а и все се хвали, че намира изгодни оферти- Ами ако питам дядо Може би той ще ми даде пари- Заповядай. Аз нямам нищо против дънките „X“, а и с най-голямо удоволствие бих изпълнявала всичките ти желания, но просто невинаги е възможно- Яко А можели да му кажа, чети си го предло жила? — Не, не може. Идеята си е твоя и отговорността си е твоя. Още един пример, че възрастните могат да кажат не - дори на прищявки - без някоя отстраните да пострада и без това да развали взаимоотношенията. Първият пример показва конфликт между ценностите на възрастния и желанието на детето, а вторият - между желание и средства. И двата обаче в по-малка или по-голяма степен засягат и една важна и за двете страни тема - нуждата от принадлежности страхът да не останеш извън групата, които у някои хора предизвикват конформизъма у други - желание да проявят индивидуалността си. Прочетете двата диалога още веднъж и си представете какво бихте отговорили вие. И все пак, доколко трябва да се съобразим със страха на детето да не бъде изолирано от групата? Отговорът зависи от няколко неща • • Ако детето казва Но всички други имат такова единствено като аргумент в преговорите, ситуацията не е страшна Но ако в същото време гласът му се разтрепери, а очите му се насълзят, вероятно става дума за по- сериозен проблем, който е важно да се обсъди. Ако детето постоянно се съобразява с изискванията и очакванията на околните и му е трудно да се вслуша в собствените си чувства ида мисли самостоятелно, родителите трябва да му помогнат да намери по-здра- вословен баланс между индивидуалности конформизъм. Родителите могат да използват възможността в същото време да преосмислят собствената си позиция, за да не се окаже, например, че възлагат върху детето изисквания и очаквания, които самите те не могат да изпълнят Ако става дума за агресивен социален натиск, родителят може да поговори сприятелите на детето си. Не само за да провери как стоят нещата в действителност, но и за да накара децата да се замислят какво си причиняват - на самите себе си и единна друг. Но винаги избягвайте назидателния тон. Говорете с тях директно и приятелски! Например: - Слушайте, момичета. Със Сара обсъждахме какви дънки да си купи - тя, естествено, иска „X“. Проблемът ечене можем да си ги позволим и тя се притеснява, че ще й се подигравате. Имали такъв риск наистина? - Ние нямано има момичета, които веднага почват да се присмиват, ако не следваш модата- Сериозно ли- Случва сено по-важното е сам как го приемаш. Понякога е трудно, особено ако не ти е ден- Да, разбирам. Надявам сече ще измислите как да си помагате, вместо да се правите на интересни Мерси за помощта. Когато възрастните разговарят с децата като сравните се впечатляват. Много повече, отколкото ако родителите дават наставления и държат лекции. Избягвайте да оборвате аргументите на детето си пред приятелите му. Унизително е и увеличава риска от подигравки и тормоз. Някои родители имат и идеологически позиции, които оказват влияние на това дали казват да или не на определени неща. Тук важат две основни правила. Добре е родителите да не оказват идеологическо влияние върху децата сив ситуации, когато детето иска нещо, срещу което родителите са против. Разговаряйте по идеологическия въпрос в друг момент, когато нито една отстраните не е заета с преследването на друга цел. До пубертета родителите могат да натоварват своите да и не с идеологически аргументи. След това е редно тяхната идеология и позициите им да имат същата тежест като тези на детето, което е опознало възгледите и нагласата на родителите си, но вече има възможност да формулира свои собствени. Въпросът На теб какво ти се иска е част от наследството на моето собствено поколение, с което се сблъскват днешните родители. През те и тепа зехме свободата да следваш желанията си като противоотрова срещу всички задължения, с които бяхме израснали. Всъщност това беше просто опит отделният индивид да си намери по-добро място в рамките на обществото - напълно обоснован бунт във възрастта на политическия инат. Въпросът На теб какво ти се иска беше устна декларация, че при никакви обстоятелства не бихме потиснали отсрещния. От онези години, когато всичко се свеждаше до политика, ситуацията в Западна Европа сее променила в посока на това, че сега повечето неща се свеждат до психология. Средностатистическият човек обаче все още изпитва нежелание да потиска отсрещния - бил той дете или възрастен. Това сее превърнало в неделима част от общата ни ценностна система. Поради факта, че живеем в материално изобилие, сме склонни да подхранваме илюзията, че истинския смисъл на живота е да можем във всеки един момент да правим точно това, което ни се иска. С други думи - стига да мога да правя и получавам всичко, което ми се иска, ще имам възможно най-добрия живот. Това далеч не е истина. От опит знаем, че други фактори допринасят много повече за усещането, че живеем добре. Например умението ни да си поставяме цели ида постигаме поне част от тях. Или свободата да мечтаем, да формулираме и реализираме мечтите си. И двете често са свързани с усилия и процеси, които всъщност не ни се иска да правим или преживяваме, а понякога дори са неприятни и болезнени. Това важи както за личния ни животи съществуване, така и за потребността да носим полза на общността. Днешните родителите почти постоянно питат децата си какво им се иска и до голяма степен оставят желанията им да ги водят и това може бие просто добронамереност от тяхна страна, опит да се съобразят с чувствата на децата. Имал съм друг случай да навляза в тази проблематика - в Това съм аз А ти кой си За близостта, уважението и границите между родители и деца съм разисквал тези въпроси и тук ще се задоволя да отбележа само следното Децата не си дават сметка от какво имат нуждано почти винаги знаят какво им се иска. Затова родителите трябва да ги научат да правят разлика между двете ида поставят приоритета върху по-важното. • Ако родителите, водени от стремеж да демонстрират своята добрина и обич, оставят желанията на децата да ги водят, те им предават и отговорността за благоденствието на семейството. Ако това продължи по-дълго време, децата се оказват лишени от възможността да развият емпатия и социални умения, а в дългосрочен план връзката им с родителите също страда На децата нищо няма да им стане, ако получават това, което им се иска, стига причината да не е желанието на родителите да избегнат конфликт или да се харесат и стига по този начин те да не потъпкват собствените си нужди и граници. С разпадана авторитарното семейство и на статута на децата като подчинени на родителите обекти, свободата им в определени посоки нарасна значител- но за много кратко време. Насърчаваме ги например да се изправят пред дълга поредица избори, свързани със собствения им живота това изисква да познават самите себе си добре ида са се научили да носят отговорност. Което, разбира се, може само да ни радвано за целта децата трябва да са имали възможността да развият уменията си да разсъждават ида стигат дорешения. С други думи, би било добре те сами да си изяснят какво искат - да не забравяме, че от изреченията от типа аз решавам какво искаш ти като реакция срещу надигащата се самостоятелност е минало само едно поколение. Затова препоръчвам както на родителите, така и на педагозите драстично да намалят употребата на въпроса На теб какво ти се иска (извън сладкарниците и сладоледените къщи) ида го заменят с Какво ще правиш, Какво решаваш, Какво избираш?“. Известно време по-малките деца ще отговарят автоматично какво искат или не искат, но постепенно ще научат разликата- Кога ще си напишеш домашните- Неми се пишат домашни- Добре. Разбрах какво не ти се прави. Сега кажи какво ти се прави! - Нали ти казах- Не, каза само какво не ти се прави. Разбрах, чене ти се пишат домашни днес, нощеси ги напишеш ли все пак- Ами. трябва- Щом трябва, значи ще го направиш- Да, ще го направяно неми се прави това- Това е положението. Човек понякога прави и неща, които нему се правят. Тук родителят приема нежеланието на детето сериозно, вместо да го критикува, и същевременно го учи да прави разлика между желание и воля. Ще са необходими още много такива уроци, преди годишното дете да се изправи пред ситуации на истински избор в реалния свят или дори в интернет. Този тренинг - да проведеш вътрешен диалог между повърхностното желание/нежелание и по-дълбоките пластове вътре в човека - е много важен за самочувствието както на децата, така и на възрастните, а оттам и за умението им да се самоопределят и разграничават по отношение на другите хора, на социалния натиск, на заплахи и обещания. Това в никакъв случай не означава, че е лошо да правим неща само защото точно в този моментни са се приискали. Означава просто, че е добре дамо жем и двете - да взимаме обмислени решения ида се отдаваме на моментния импулс. Но децата така се разстройват, когато кажем не на това, които им сее приискало точно в момента! Вярно е, но това се дължина опита им като бебета, в резултатна който у тях сее създало впечатлението, че обичта и грижата се състоят само във възможно най- бързото задоволяване на желанията и нуждите им. Когато родителите и другите възрастни започнат от времена време да казват не, децата се чувстват объркани, но сълзите им са част от хранителните вещества, от които имат нужда, за да се научат да функционират заедно с други хора. Това, което кара възрастните да избягват или предотвратяват този важен урок, не е обич. Това е или сантименталност, или желание да те възприемат като добър родител. Обич не се изчерпва само с нещата, които доставят удоволствие. Обич е да дадеш на детето си това, от което то наистина има нужда, за да живее добре. Точно затова трудното не, което изисква от родителя наистина да се преодолее, за да го изрече, често е най-топлият отговор, който едно дете може да получи. Изкуството да казваш н е с ч и с тас ъ вест НА КАКВО НЕ СЕ КАЗВАНЕ Разбира се, човек сам трябва да си отговори на въпроса на какво може и иска да каже не, затова следващата част ще ви предложи само няколко общи случаи. Да започнем с това, на което ние, като родители, не можем да кажем „не“. Не можем да кажем не на фундаменталните потребности на детето - напротив, трябва да направим всичко по силите си, за да отговорим на необходимостта от близост, принадлежност, сигурност, прехрана, грижа, топлина и сън. В противен случай проявяваме престъпна небрежности рискуваме да загубим правото да живеем заедно с децата си. Разбира се, има хора, които по различни причини не могат да изпълнят родителските си задължения и затова грижите за децата се предават на други - временно или за постоянно. Родителите, които не са успели да се грижат за децата си, не са по-лоши хора от всички останали, които са имали привилегията да се справят. С изключение нагорното родителите по принцип могат да казват не на каквото си искат. Затова предлагам следващото упражнение за размисъл, преди колебанието да се превърне в „не“. Изкуството да казваш н е с ч и с тас ъ вест ОБМИСЛЕНОТО „НЕ“ Помислете за собствените си ценности, лични граници и нужди и за последствията, които вашето не ще има върху живота на детето ви. Още от две- тригодишната му възраст можете да съобразявате решенията си с неговите мисли, опит, страхове и очаквания. Това не значи, че детето ще решава в същата степен като възрастните, а че има същата необходимост да бъде чуто и взето насериозно, както и че приносът му често е изненадващо уместен и ценен. А и по този начин имате неоценимата възможност да сте в крак със самочувствието, границите и желанията на детето си. Децата не умеят особено добре да говорят за чувствата си, но ги изразяват изключително добре, когато им се даде възможност да обяснят това, което ги занимава. По традиция родителите нямат време да помислят достатъчно дълго, преди да вземат решение, зад което могат да застанат твърдо. Но все пак си струва, а и няма дави направи по-лош родител. Децата често искат бърз отговорно в дългосрочен план уважават повече родителите, които дават всичко от себе си. В детския свят винаги има неща, които много родители просто не харесват. Те се променят с модата. Дълго време това бяха куклите Барби за момиченцата и Покемон за момченцата. В други периоди са били войници и пластмасови коне. Но има и родители, за които това изобщо не е проблем - разбира сече малките ще получат това, което е модерно в момента. Как иначе! Няма обективни съображения или научни изводи, които да улеснят родителите в този избор. Налага се да открием как се чувстваме самите ние ида се водим от това. Добре е да започнем още докато децата са малки и изборът не е особено труден - кутия „Лего“ или натоварена с хиперсексуалност пародия на женска фигура. Само десет години по-късно родителското решение има много по-дълготрайни и сложни последствия. Най-важното е децата да растат в семейство, където всеки се учи да приема и себе си, и отсрещните насериозно. Нона нашето не децата се цупят, разочароват се или се сърдят. И тези реакции ли трябва да приемаме насериозно? Да, разбира се. В никакъв случай не трябва да критикуваме, омаловажаваме или иронизираме емоционалните реакции на децата, които - от детска гледна точка - винаги саи от полза, и на място. Повечето деца имат около десет вида плачи е важно да научим какво означава всеки един от тях. Плачът, предизвикан от конфликти с родителите, често е изразна фрустрация (коктейл от мъка, разочарование и гняв) и е напълно естествена и необходима реакция, която трябва да получи своя израз, за да могат децата да преминат напред в процеса на израстването си. Няма причина възрастните да приемат тази фрустрация тежко ида се страхуват, чеса се провалили като родители. И поправило не трябва да се намесват - нито с успокояване, нито с опити да я спрат. Но пък е добре да изразим искреното си съчувствие- Не знаех, че го искаш толкова много- Виждам, че си много разочарован. Надявам се скоро дати мине. Именно емпатията изглежда създава проблеми на някои родители. Те сякаш се чувстват длъжни да кажат да ако видят, че детето наистина много силно иска нещо. Логиката е, че ако си попитал Какво искаш да вечеряме днес, Какво мислиш да правим в неделя или Какво си пожелаваш за Коледа, след това не можеш да кажеш не. Според мен обаче свободата да не се съгласиш учи децата на демократични ценности, които могат да са им само от полза. Често питам съпругата си какво или къде би искала да вечеряме, без да се чувствам длъжен да се съобразя с отговора й. По същия начин тя често ме пита коя рокля смятам, че трябва да облече, а след един час се появява със съвсем друга. С тези въпроси демонстрираме интереси търсим мнение, стимул или отношение отстрана на отсрещния, но те не ни задължават да се съобразим с отговора - независимо дали той идва от дете или от възрастен. Разбира се, да държиш да си прави да ставана твоето е само един от начините да те приемат насериозно. И като чели най-чес то означава, че на питащия нему е до разногласия и конфликти. СПОНТАННОТО„НЕ“ Предполагам, че на много родители редовно се случва да отговорят с бързо и напълно спонтанно не на някое желание на детето си. Може би защото нормите и ценностите им са толкова дълбоко залегнали вътре в тях, че изобщо не се налага да се замислят. Може да са неосъзнати натрупвания от собственото им детство, а може ида се случва напълно ирационално и почти необяснимо. В случай, че някое от тези нета доведе до сериозен конфликт, разбира се, си струва да помислим каква е била причината да отговорим така. Но не е необходимо винаги да имаме обяснение. За взаимоотношенията ни с детето е много по-здравословно да отстояваме твърдо правото си да сме ирационални, отколкото да търсим сложни педагогически обяснения на всеки случай. - Не мога дати обясня защо казах не, понеже самият аз не знам защо. Знам само, че съм категоричен и ще трябва да се примириш с това. Човекът не е рационално същество и според мене наистина важно както децата, така и възрастните да отстояват правото си да се държат ирационално и дори неразумно. Нерядко се случва да проумеем причините за решението си няколко дни, седмици или месеци по-късно. Ако си налагаме да намерим обяснение на момента, често блокираме естествената си склонност да продължим да разсъждаваме вдълбочи на и не успяваме да опознаем самите себе си. Изобщо не е необходимо родителите винаги да имат готов отговорна всичко и винаги да са разумни и обосновани. Децата много добре знаят какво е да си ирационален и нямат никаква полза от общуване с родители, които се стараят да са различни от това, което всъщност са. Съвсем сериозно смятам, че правото да бъдеш ирационален трябва да бъде включено в Хартата за правата на човека на ООН или на съответния авторитетен орган. Може би трябва да се включи и в Конвенцията за правата на детето, че децата имат нужда от времена време да общуват с възрастни, които не се правят на свръхчовеци. КОГАТО НЕТО ПОДЛЕЖИ НА ПРЕГОВОРИ Добре ли е родителското не да може да се пре- дошвори или това би го обезличило и обезсмисли ло? Най-общо казано, невинаги подлежи на преговори, стига да са изпълнени две условия. Първото е възрастният да не смята своето не за толкова категорично и важно, че просто да няма как да отстъпи. Второто е преговорите да минат под формата на разговор, диалог или дискусия, а не на врънкане, изнудване или груба манипулация. Ако се случва второто, родителите трябва да помислят как да променят тези разрушителни за семейството взаимоотношения. Преговорите не са инструмент само на търговците и политиците. Теса и един от многото изрази на равенството. Често именно чрез преговори опознава- ме и себе си, и околните - и получаваме информация, която в противен случай не би стигнала до нас. Възрастният, който преговаря - независимо дали след това успява да удържи своето не или го променя - печели в много по-голяма степен детското уважение, отколкото възрастният, който е убеден, че чуждото мнение не би могло да му повлияе. Да, но не ели важно да сме последователни Отговорът зависи от това какво разбираме под последователен. Ако имаме предвид принципен - с други думи, да сме верни на ценностите си ида съобразяваме решенията и действията си с тях - тогава е важно. Но ако под последователен разбираме, че мненията и убежденията ни трябва да са същите днес, както преди една седмица, тогава не е важно. Дори е донякъде глупаво, защото това би ни попречило да помъдреем. А до голяма степен именно в това се състои животът с деца - да ставаме по-мъйри по отношение на себе сина децата сина ценностите сина мненията и решенията си. Опасната липса на последователност се дължина родителското нехайство по отношение на важните конфликти или на желанието им да се харесат на Изкуството да казваш н е с ч и с тас ъ вест децата си, макари за кратко. Това прави децата несигурни, а личният им свят - нестабилен, и ги приучава да изнудват и манипулират възрастните. Когато възрастният и детето сана различно мнение по отношение на желанието или прищявката на детето, най-важното не е дали преговорите им ще доведат до промяна в мнението на единия или и двамата ще запазят оригиналните си позиции. Това, което определя както характера на връзката между тях, така и отношението им към резултата, е качеството на пре говорите. Качеството на преговорите зависи от умението и желанието на всяка страна да изрази себе си и позицията си и в същото време да изслуша отсрещната. Когато вместо това се разменят критики, се получават не преговори, а кавга или борба за надмощие, а от това - независимо колко интелигентно и цивилизовано е водена - рядко излиза нещо конструктивно. Победата е лесна, загубата - болезнена, а единственият резултат, който може да се очаква, е чувството, че си сами изолиран. Някои родители се оплакват, че децата са станали толкова компетентни преговарящи, че преговорите с тях са вече твърде натоварващи. Често това се дължи на факта, че въпросните родители не са готови да усвоят изкуството на преговорите с деца - част от което е да се изразяваш възможно най-точно. Разбирам родителите и учителите, които смятат, чене си струва да губят време в преговори за всяка дреболия нов тези случаи могат поне да предложат пауза в дискусията- Неми се спори часове наред, но пък искам да чуя мнението ти. Дай да спрем засега ида подновим разговора по-късно, когато и двамата сме обмислили нещата добре. А когато детето почти без изключение отговори- Да, ама... може да допълним- Сериозно говоря. Междувременно можеш да си поупражниш аргументите, за да се изразиш възможно най-кратко и точно. А аз ти обещавам да те изслушам внимателно. Равенството и демокрацията си приличат по това, че и двете отнемат време и изискват активно учас- тие. Като възрастни е нормално да сме изкушени да копнеем за добрите стари времена, когато думата на родителя беше закона опитите на детето да преговаря биха се приели като непослушание и нахалство. Признавам - това и днес може да се прилага при по- малки деца, но цената е висока. Преди да премина към изкуството да казваме не на по-големи деца и тийнейджъри - да се спрем на въпроса как умението да казваме не е важна предпоставка, за да можем да кажем искрено „да“. Изглежда за всеки човек е необходимо да знае, че има право да каже не, преди да може с чисто сърце да каже да. Това е валидно не само вътре все мейството, но и пред приятелите, в обществото, пред роднините и колегите. Накратко- пред всяка личност институция, която е важна за нас и с която искаме да имаме балансирани взаимоотношения. Когато нямаме - или не чувстваме, че имаме - свободата да кажем не ида останем верни на себе сини остават три унизителни възможности - половинчато да, лъжа или „хубаво!“. В много отношения това е най-видимо при децата. Те често казват не на волята на родителите си - когато искаме да си измият зъбите, да се облекат, да тръгват на детска, да си оправят стаята или да си напишат домашните. Ако посрещнем детското не с критика, молби, уговорки, натиск, заплахи или обещания, конфликтът остава неразрешена и двете страни губят себеуважение. Ако вместо това просто повторим желанието си и се отдръпнем, за да дадем на детето време (често и няколко минути стигат, му даваме възможност да превърне нежеланието сив съдействие. Да каже да, като запази интегритета си, а не просто да парира заповедта ни с надменното „хубаво!“. Тази реакция обаче не работи, ако родителите я ползват просто като хитър начин да наложат волята си. Тя трябва да е водена от уважението ни към индивидуалността на детето и от вярата ни в неговото желание да съдейства. До голяма степен същото важи и за взаимоотношенията ни с други възрастни. Семейството е не само общност, основана на обичи грижа, но и сложна властова система, където на всеки от времена време се налага да се бори, за да опази своята идентичност. Кодовата дума в тази важна мисия е не. Изцяло зависи от възрастните и от културата на отделното семейство дали това ще се случи в открита и честна конфронтация или с помощта на подмолни действия. Силната общност е тази, която уважава личността на всеки един от членовете си. Ако това уважение го няма, резултатът е или потисничество, или индивидуализъм. АВТОНОМНИТЕ ДЕЦА“ Съществува една група деца, за които е особено важно да знаят, че могат да кажат не, преди да си позволят да кажат да. Аз ги наричам автономни деца, защото още от раждането си те поставят много поясни лични граници от останалите. На тях нищо им няма и не трябва да ги бъркаме с Автономните - закачулените младежи демонстранти Те просто са по-различни от повечето деца, които обичат да се чувстват едно цяло с родителите си и доброволно се отказват от собствените си граници в замяна на усещането за топлина, грижа и всеотдайност Автономните Изтегляне 233.8 Kb. Сподели с приятели:
|