Понятие за международна правосубектност

2. Понятие за международна правосубектност

Понятието за субект на правото е основно във всяко право, включително и в международното. Но макар и твърде отдавна да е предмет на теоретични разработки, терминът сравнително отскоро навлезе в международните договори. По-скоро изключения са тези международноправни актове, в които се среща терминът "субект на международното право". Във Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г. в чл. 3 освен държави, се посочват и други субекти на международното право. Във Виенската конвенция за правоприемството на държавите по отношение на международните договори от 1978 г. също се споменават субекти на международното право. Във Виенската конвенция за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986 г. освен държави се споменават международни организации и други субекти на международното право, различни от първите два вида субекти. Тези примери потвърждават изводът, че международното право не ограничава видовете субекти, което предполага съществуването и на други.

Когато разглеждахме особеностите на международното право посочихме като общо правило, че то регулира международни отношения. Предмет на международното право могат да бъдат и вътрешни държавни отношения. В същото време както международните, така и вътрешнодържавните отношения могат да подлежат и на смесено регулиране. Именно това смесване дава отражение и върху субектите на международното право.

• 
  Обикновено субектите на международното право се определят като участници в международните отношения, притежаващи права и задължения, възложени им по международното право, и носещи международноправна отговорност.
  

Когато става дума за субекти на правото, различаваме тяхна правоспособност и дееспособност.

• 
  Правоспособността е гарантираната и предоставена от правото възможност да се встъпи в правоотношения.
  
• 
  Дееспособността най-общо се определя като способност на субекта самостоятелно да упражнява права и да взема участие в дадено правоотношение.
  

Приема се, че в международното право всички субекти са праводееспособни, защото почти всички признати субекти са колективни. Такива колективни субекти са държавите, нациите, които се борят за национално освобождение, международните организации, особените образувания. Изключение представлява, естествено, индивидът.

Известни въпроси поражда дееспособността на международните организации и на индивида, на която ще се спрем по-подробно по-късно. Доколкото има основание индивидът да се разглежда като субект на международното право, може се оспорва и възгледът, че правоспособността и дееспособността са неотделими в международното право.

За изясняване на понятието субект е необходимо да се разграничат още две понятия.

На първо място е понятието правосубектност. То е различно от субекта на международното право. Приемаме, че субект на международното право е всяко лице, всяко образувание, което участва в правоотношение. В случая субект на международното право е всяко лице, което участва в международно правоотношение. Но субектът на правото предполага реално участие в такова правоотношение, докато правосубектността е самата способност да бъде субект на правото. В този смисъл правосубектност и правоспособност са твърде близки понятия, макар че в първия случай правоспособността заедно с дееспособността са двете съставни части на субекта на правото. Ако за колективните субекти на международното право е вярна констатацията за тяхната праводееспособност, то с навлизането на индивида в последното трябва да навлезе и категорията дееспособност като самостоятелна категория.

В международното право съществува качеството субект на правото, но разбира се, както и във вътрешното право, обемът на тази правосубектност е твърде различен. Това е общоприето положение в теорията на международното право, което намира потвърждение в едно известно мнение на Международния съд от 11 април 1949 г., в което се приема, че Организацията на обединените нации притежава международна правосубектност. По-нататък Съдът подчертава, че ООН като субект на международното право съвсем не притежава такава правосубектност и такива права и задължения, каквито притежават и държавите. Към това ще добавим само, че обемът на правосубектността е категория, която се различава както между видовете субекти, така и във всеки отделен вид субекти.

3. Държавата като субект на международното право

Както посочихме по-горе, за един дълъг период от време държавите са единствените създатели и субекти на международното право. Независимо от това дали държавата или монархът са разглеждани като носители на суверенитета, държавите са единствени създатели и в същото време единствени адресати на нормите на международното право.

В процеса на еволюция на международното право се появяват и други субекти, но само държавите притежават неограничена правосубектност. В случая това означава правосубектност с възможно най-голям обем сред всички останали субекти на международното право.

Обаче, правосубектността може да бъде ограничавана и това е тенденция в съвременната държавна практика. Такива примери откриваме в конституциите на Италия, Франция, Гърция. Така например чл. 11 от Конституцията на Италианската република постановява, че "Италия ...се съгласява при условие на взаимност от страна на другите държави на ограничения на своя суверенитет, необходими за установяването на ред, осигуряващ на народите мир и справедливост..."

Тази правосубектност е универсална по отношение на предмета на правно регулиране и държавите са свободни да се договарят за всичко, което представлява взаимен интерес.

Всяка държава притежава суверенитет.

• 
  Най-кратко той може да се определи като върховенство върху определени територия и население и независимост във външните отношения.
  

В границите на държавата се осъществява върховна власт, като държавната власт е представена в цялата си пълнота - законодателна, съдебна и изпълнителна. При осъществяването на държавната власт е недопустима каквато и да е намеса на чужда държава. Единствено в този вид държавите притежават суверенитет, който наричаме държавен суверенитет. Държавите притежават суверенитет по силата на своето съществуване и той им принадлежи от момента на тяхното създаване. Също по силата на своето съществуване те са субекти на международното право. Тази правосубектност не зависи от нечие признание и не е обвързана с такова по какъвто и да е начин.

Като правило, държавата участва само в такива правоотношения, които съществуват по силата на нейното волеизявление, защото и нормата на международното право се създава в резултат на нейно волеизявление.

Държавите като основни субекти на международното право осъществяват своя суверенитет, като реализират принадлежащите им права и наложените задължения в рамките на общото международно право. Още на първата си сесия Комисията за международно право изработва проект на декларация за основните права и задължения на държавите. В него се излагат в обща форма права и задължения на държавите, а изработеният проект представлява едно авторитетно мнение на доктрината по този въпрос. По същество това е мнението на най-квалифицираните учени относно правата и задълженията на държавите съгласно Устава на ООН. Предвид на това, че държавите проявяват слаб интерес към този проект, той остава без по-нататъшно развитие.

Едно сравнение с Устава на ООН показва, че в него са изложени важни права и задължения на държавите. Чл. 14 от Проекта предвижда, че държавите в отношенията си с други държави се придържат към принципа, че техният суверенитет е подчинен на превъзходството на международното право.

3.1. Правосубектност на унитарните и на съставните държави

Разгледани под ъгъла на своята правосубектност държавите се разделят на унитарни или съставни (сложни).

• 
  Унитарната държава е единен субект на международното право. Съществуващите административни и автономни образувания в границите на една държава не разделят нейната правосубектност и тя остава един цялостен субект на международното право.
  

Съставните (сложните) държави биват федерации и конфедерации.

• 
  Федерациите се състоят от съставни части със значителни компетенции.
  

Частите на федерациите са със запазени законодателни и изпълнителни органи. Но тези съставни части не притежават суверенитет и не са субекти на международното право. Заедно с това, федерациите се характеризират с общо гражданство, с общи (федерални) законодателни, изпълнителни и съдебни органи. Примери за федеративни държави са Съединените американски щати, Австралия, Република Австрия, Аржентина, Бразилия (Бразилски съединени щати), Канада, Мексико (Мексикански съединени щати), Федерална Република Германия.

• 
  Конфедерацията е съюз, обединение на самостоятелни, суверенни държави.
  

Отсъства общо конфедеративно гражданство, не съществуват общи конфедеративни законодателни и изпълнителни власти. Държавите-членки на конфедерацията остават суверенни държави и субекти на международното право. Но това е само общо правило. Конфедерацията може и да притежава определен обем правосубектност, ако с договора за създаване на конфедерацията й се предоставят известни правомощия. В този случай, обаче, правосубектността на конфедерацията е качествено различна от тази на държавата.

• 
  В какво се изразяват особеностите на прабосубектността на конфедерацията?
  

Преди всичко тя е специална, т. е. тясна - съществува в определена област и с определена цел.

Второ, тя е предоставена по силата на договор, създаден от самите държави и има вторичен характер.

Класически примери за конфедерации са Швейцария от 1291 г. до 1848 г., САЩ от 1781 г. до 1786 г., Германия от 1815 г. до 1867 г. В момента сред държавите в света не съществуват конфедерации.

3.2. Правосубектност на униите

Понастоящем по формата на държавно устройство държавите се подразделят на републики и на монархии. Що се отнася до държавите с монархическа форма на управление, то при тях са известни и допълнителни форми на държавни обединения. Това са униите, които биват два вида : лични и реални.

• 
  Личната уния представлява обединение от държави с общ държавен глава.
  

Членовете на личната уния запазват своя суверенитет както вътре в рамките на унията, така и извън нея. Членовете на личната уния са субекти на международното право и следователно личната уния не може да се разглежда като субект на международното право. Примери за лична уния са Холандия и Люксембург от 1815 до 1890 г.

• 
  Реалната уния се характеризира с един общ държавен глава, единна външна политика, редица общи вътрешнодържавни органи.
  

Примери за реална уния са Австро-Унгария от 1867 г. до 1918 г., Дания и Исландия до 1944 г. Членовете на реалната уния не са субекти на международното право, субект е реалната уния като цяло.

От горните две понятия е необходимо да се разграничава църковната уния.

• 
  Тя е обединение на източноправославна и католическа църква под върховенството на папата, но с богослужение на роден език.
  

Църковна уния сключват папа Инокентий III и цар Калоян през 1205 г.

Каталог: referats
referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009
referats -> Програмата Internet Explorer
referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация
referats -> Бройни системи основни бройни системи
referats -> Морфология и расология съдържание
referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа
referats -> Международно наказателно право понятие за международното наказателно право
referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво
referats -> Въведение в операционите системи
referats -> Тема първа

Изтегляне 1.12 Mb.

Сподели с приятели: