ГЛАВА ТРЕТА 3. Медийната власт и елитът

Достъпът до някакъв инструмент за власт често се бърка със самото упражняване на власт. Довеждането на общественото съзнание до възприемане на целите на дадено министерство се подпомага от информационен поток по повод на тези цели, осигуряван чрез срещи, изявления и съответното им отразяване в пресата, по радиото и телевизията. Нищо не се смята за по-вредно и по-осъдително от бюрократична гледна точка от “неупълномощеното” от никого изнасяне на информация. Дискусиите, полемиките, свързани с манипулирани новини, изтичане на информация са красноречиви за значимостта и въздействието на информацията като източник на власт. И журналисти, и политици добре разбират, че става въпрос за основен инструмент в управлението. Например министерствата и управленията към американското правителство, които нямат възможност да държат информация под контрол като търговското министерство, министерството на селското стопанство не притежават власт, каквато имат други, които упражняват информационен контрол. В тази връзка често публично се заявява, че правителствените цели са сложни, за да бъдат разбрани от непросветените. На времето голяма част от влиянието на американското външно министерство и на съответните министерства в други страни се е създавала на базата на убеждението, че политиката е сложно нещо, за да бъде разбирана от обикновения гражданин.

Днес президенти, премиери, министри разчитат в много голяма степен на условната власт. Неизбежно се обръща внимание на пресконференциите, на речите, на публичните изяви от всякакъв род, на всичко свързано с медиите. Тъй като властта на президента е свързана с индивида, обяснява Джон Гълбрайт, а личността е винаги на показ се предполага, че той и хората като него имат голяма власт. Пишещите за президентската власт са под голямо влияние на този силогизъм. Изтъквайки властта на президента, те едновременно засилват впечатлението за своята власт пред аудиторията. Журналистите, които работят в тясно сътрудничество с президентската институция, са въвлечени в упражняването на идейно определена власт. Техните репортажи допринасят за необходимото доверие, но могат да му нанесат и контраудар. Това участие, казва Гълбрайт, създава преувеличеното усещане за власт, на които в опасна степен са подвластни всички, освен най-неподатливите.

Репортерите, които отразяват президенството са убедени, че притежават голяма отговорност. Самата природа на условната власт е такава, че не съществува начин за различаване на реалността от илюзията. Всеки един автор е подсигурен срещу обвинения, че е преувеличил властта си, защото потенциалните критици са неговите колеги -журналисти, които са убедени в размерите на журналистическата власт.

Социологическите и философски теории за властта очертават по-богата схема от методологически предпоставки, които взети предвид, разкриват по-пълно определянето на четвъртата власт. В теорията на социологията основната насока в развитието на това понятие е по пътя на извеждането му от представата за ролята на институциите в средствата за масова информация. Търси се по-широко социологически интерпретиране на субектите и посредниците в общокомуникационния процес на функциониране на социалната информация. Реализирането на информацията като социален комуникационен процес, е общата основа на всяко властно отношение. Всяко властно отношение е допустимо при наличието на добре функционираща комуникационна връзка, предаваща социалната информация. Това условие автоматично поставя акцента не върху действителния субект (експлицитен или имплицитен) на властното отношение, а на субекта на комуникационната връзка. Така се стига до властта на посредника, властта на субекта, на комуникацията. Този втори или мним субект упражнява функцията да предаде социалната информация. Информационният посредник има властта да промени материалните, семантичните, времевите и пространствените характеристики на всяко властно послание.

Всички изследвания на четвъртата власт показват, че като социална реалност тя има изключително динамична природа. Разкриват се и все по-нови технологични и организационни възможности медийната власт да се развива. Много точна мярка в разбирането за четвъртата власт откриваме в една от концепциите за властта, тази на Джон Гълбрайт. За него това е реална власт, но не сама за себе си, а като власт на един от основните източници на властта-организацията. Както трите институционализирани форми на власт, така и четвъртата не е абсолютна и не е субект на цялото властно отношение. Ето защо тази власт не трябва да се надценява. Според Гълбрайт властта в съвременното общество е все повече власт над мисленето на хората, власт, осъществяваща се като условна, подготвяна от социалните организации, които владеят внушенията над общественото съзнание. Според Гълбрайт властта на печата, радиото и телевизията черпи сили от организацията, а нейният основен инструмент за принуда, е убеждението, социалното внушение. Никой не би трябвало да подценява властта на средствата за информация и ролята на медийния елит. В създадената от тях организация и в упражняваното от тях идейно въздействие се съчетава според Гълбрайт големият източник и големият съвременен инструмент за власт. За Гълбрайт анатомията на властта е в трите източника и в трите инструмента на властта. Източниците са личността, собствеността и организацията. Инструментите включват принуждаващата, компенсаторната и условната власт. Съгласно концепцията на Гълбрайт за властта, тезата за четвъртата власт изглежда опосредено от организацията и институцията информационно посредничество. Или, иначе казано, четвъртата власт е едно информационно въздействие, където субектът на властта е посредникът, институцията, реализираща крайното въздействие в комуникационната верига.

В случай, че мислено я освободим от нейното многообразие, комуникацията можем да определим като целенасочено усилие на две лица да осъзнаят едно и също нещо пише проф. Елит Николов в статията си “Третото действащо лице в комуникацията”/сп. Проблеми на културата, 1995, 70, с.18-27/. Прибавяйки към това въпросите на степента на свобода в интерпретацията на явленията и техните образи, въплътени в средствата за комуникация, на естетиката, на политическите интереси Елит Николов стига до извода, че четвъртата власт е не само израз на голямата сила, която имат масовите комуникации. Четвъртата власт, подчертава Елит Николов, е властта която посредникът има и предлага по отношение на общуващите. Тя не е само комуникативна, но и стопанска, правна, икономическа и дори политическа.

Интересни са въпросите доколко и в каква степен медиите интервенират в новите властови комплекси и дали се изживяват като притежаващи власт?

Някои западни журналисти като Инясио Рамоне споделят, че тревогата по отношение на политиците, компрометирани от скандали и от обезценяването на идеологемите, се подсилва от известно време насам и от подозрението и отвращението, което предизвикват журналистите и медиите. Други като Франсоа Фюре намират още по-малка разграниченост между медиите и политическата власт. Политическото общество и светът на пресата, казва той – образуват общ ансамбъл.

Това, което на Запад е съмнение за дисфункционалност, у нас се изявява в показност и демонстративност. Медиите не са се отказали от определен род услуги. За политиците медиите и медийния елит у нас са онази добавена власт, осигуряваща тяхното обществено легитимиране. И те правят всичко възможно, за да имат тази власт на своя страна. Интерсно е тук да отбележим, че докато проблемът власт-медии убягва на елитаристи и антиелитаристи, на него обръща внимание Чарлз Милс⁵⁰, който противопоставя политическия елит на интелектуалния / в частност медийния/ и иска да направи първия отговорен пред втория.

Според френския социолог Пиер Бурдийо политическият блок се крепи на своебразен капитал на доверието и колкото повече процесите на криза на доверието се задълбочават в обществото, толкова повече светът на политиката има нужда от журнализма. Нещо повече – става по-зависим от журнализма, защото медиите, и най-вече пресата, участват в производството на неговия символен капитал. Силата на медиите е част от сложната мрежа на явни и скрити механизми на властта, които в много случаи предопределят развитието на политическия живот. Бурдийо утвърждава, че в политическата област пресата определя също какво изобщо да влезе в сферата на политически мислимото. Тя дори определя кои да се числят към легитимните участници в политическата игра.

По правило властта на медиите е определяна като духовна власт. В действителност в нея в определени моменти преобладава дребния политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на обща договореност и предназначението на журналистиката в случая не е толкова да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава интерпретации на събитията. Медиите могат да предопределят мнението на аудиторията още преди дадено събитие да се е състояло. Една от същностните характеристики на медийната власт се състои в това, че може да повлиява и владее общественото мнение.

Медиите у нас все повече разбират силата си в това да внушават нагласи, да изграждат представи, да дават възможности за редовна, за дирекна комуникация с аудиторията. В български условия съпрокосновението журналистически – политически елит се изявява в гротескно взаимно светско ухажване. Все още не може да се установи здравословна дистанция, която е особено много необходима за авторитета на журналистиката.

Независимо от това, че медиите обслужват политически фигури, те успяват да превърнат влиянието си в собствен властови ресурс. Това особено важи за пресата. Има много вестникарски прояви, в които личи стремежът да се разширяват границите на влиянието извън доверието на основата на информационната функция. Забелязват се две основни форми на такива прояви – набелязване на цели за овладяване на властови позиции в администрацията и използване на политически нагласи в обществото за оказване на натиск при разрешаване на икономически проблеми, които няма как да се решат по друг начин. И двете форми са най-ярко използвани от пресгрупа “168 часа”. В определени моменти “24 часа”оголи своите позиции до границата, която го превърна в откровен инструмент за завоюване на обществени позиции. Пример в подкрепа на казаното е издигането, подкрепата и информационното обезпечаване на предизборната кампания на кандидата на БСП за кмет на София през 1995 година. Това само по себе си говори за искане за превръщане властта на комуникацията в административна власт, като се аргументира с предположението, че ще помогне да се разрешават икономическите проблеми на изданието. Този случай показа, че хората купуват и четат един вестник, защото предлага една комплексна услуга и не е задължително да споделят политическата му линия. Една медиа има резултатно въздействие, когато позициите, които заема съответстват на нагласите и интересите на преобладаваща част от нейната аудитория. Неуспехът с кметската кандидатура доведе до намаляване на тиража, преориентиране на читателите, до снижаване на доверието. Вестникът излезе от ситуацията на неуспех употребявайки втория ресурс на влияние – използване на политическите нагласи. “24 часа” започна да помества силно критични материали за работата на правителството, в чийто екип работеше по време на самите избори.

Това, което според Ивайло Знеполски позволява на новата преса да се държи като потенциална власт, може да бъде резомирано в понятието популизъм. В ситуация на постоянна политическа и икономическа криза допреди 3-4 години, при намалено доверие към партии и институции позицията да критикуваме всичко и всички се оказва печеливша. Мотивите са повтарящи се независимо от това кой е на власт – червени или сини – управляващите са некомпетентни и корумпирани. Популизмът е присъщ на политиката, но в България политиците не могат да го използват напълно, защото влиза в противоречие с необходимостта да се ангажират с прилагането на твърде популярни мерки, свързани със структурната реформа. Забавянето на реформата съдържа и големи рискове, като доказателство за това са събитията от януари - февруари 1997 година. В тази връзка можем да се съгласим с твърдението на Ивайло Знеполски, че на плоскостта на популизма новата преса у нас се явява открита конкуренция на всички политически формации. За съжаление това не може да се каже за националните електронни медии.

В известна степен пресата е възприемана от трите власти като реална заплаха. Неправилното разбиране на властта е причината политици и журналисти да се държат като съперници. Държавната администрация затруднява контактите на репортерите със свои служители, отказва интервюта, изявления, ограничава достъпа им до информация. Вестниците отвръщат с неблагосклонност при представянето и коментирането на информацията за дейността на управляващите.

Отношението към журналистите може да бъде илюстрирано с много изказвания. Бившият премиер Жан Виденов изразява подозрения за организирана кампания за дестабилизиране на правителството на левицата чрез медиен протест. Той лансира тезите за “манипулативната роля на медиите” и “медийна кафкианска бутафория”. Медиите са окачествени като напълно безотговорни и обвинени, че съвършено съзнателно нагнетяват тежката обстановка. “Всички така наречени независими медии, чиито главни редактори, икономически наблюдатели и политически коментатори до вчера буквално се самовеличаеха като герои на капиталистическия труд бяха първи апологети на дивашкото първоначално натрупване, сега се сетиха, че страданията на хората, че драстичното социално разслоение, че бавното и мъчително умъртвяване на националния стопански потенциал, че търговският, банкерският, пазарният произвол не можели, видите ли, да бъдат съизмерна цена на демократичните преобразувания. Дори само заради тази нагла демагогията заслужават да поемат днес цялата вина за неудачите на българския преход.” /септември 1996 г., реч Жан Виденов пред националната среща партийните активи по места в навечерието на президентските избори/ Излиза, че медиите и най-вече пресата се явяват като политически противник и пречка пред изпълнителната власт. Властимащият елит се опитва да провежда две линии на разграничение печатни – електронни медии, София - провинция.

И в настоящия момент, 2001 година реалността на вестниците е едно, това, което се случва в електронните медии – друго. Дори се стигна дотам, че изпълнителната власт се изживява като жертва на журналистиката. “… където и да отива в страната ставам плячка на столичните журналисти” (изказване на премиера Иван Костов на пресконференция във Велинград, 4 окт. 1999 г.). В безсилието си да намери верния тон за общуване с медиите изпълнителната власт използва класическия принцип: “Разделяй и владей”. Медиите са разделени на централни и регионални. Журналистиката е квалифицирана на полезна и арогантна. “В страната има много пъстра палитра от регионални медии. За разлика от централните те са в много по-голяма полза за обществото. С централните медии много трудно се разбираме. Тяхната цел е не да нформират, а да търсят сензация. Колкото повече обяснявам, толкова по-малко ме разбират. А столичните медии понякога, подличко изместват темата за изборите, като ме карат да говоря неща, които не искам. Най-злобни са софийските репортери. Коментират с негативно чувство и арогантност. В местните медии я няма тази арогантност и това негативно чувство.” /премиерът Иван Костов, пресконференция на 4 октомври 1999 година/.

Приведените за илюстрация изказвания доказват, че на медиите се гледа като на опозиция, много по-предизвикателна от политическата. И свидетелстват за недобро функциониране на демократичните институции. По своята същност властта и медиите са по свой начин монологични. Помежду им не успява да се установи работеща комуникация. А е необходимо да се установи разумен баланс.

Търсейки решение, ключ към проблема отново стигаме до понятието медийна власт. В класическата си книга "Структурни изменения на публичността” Юрген Хабермас разисква въпроса как трябва да се разбира властта, упражнявана от медиите. Хабермас разяснява каква може да бъде ролята им в публичното пространство. Той предлага един модел на поведение, който изисква сътрудничество без това да включва конформизма или съучастничеството. Властта на пресата не е конкурираща, нито алтернативна, а работи по-скоро за създаването на предпоставки за нормалното функциониране на другите власти. Пресата е силна със способността си да създава обществена публичност на гражданското общество. Хабермас поставя в основата на проблема за характера на властта на медиите две идеи – за дискурсния характер на демокрацията и за съвременното разбиране на народния суверинитет.

Според Юрген Хабермас нормативното съдържание на понятието демокрация не се изчерпва само с активностите на плоскостта на демократичната правова държава. Обществото следва да си подсигури механизъм за пропускливост за свободни движение на ценности, теми, аргументи в политическата комуникация. Обоснованото очакване на рационални резултати се основава по-скоро върху съчетаването на институционално-конституционното политическо формиране на волята със спонтанните неовластени потоци на една публичност, която е програмирана не за вземането на решения, а за откриване и проблематизиране, и в този смисъл е неорганизирана. Ако трябва да се намери реалистично приложение в обществото на идеята за народния суверенитет, тя трябва да се откъсне от прекалено конкретното тълкуване на въплъщаването й във физически налични, вземащи участие и определящи я членове на някакъв колектив. Процедурното схващане на народния суверенитет е като общност на условията, правещи възможни дискурсивния по форма процес на публична комуникация. Разпръсналият се народен суверенитет може да се осъществи в безсубектните, но пък претенциозни форми на комуникацията, които регламентират потока на формиране на мненията и волята. Комуникативно разводненият суверенитет получава значение в силата на публичните дискурси, които откриват теми с общосоциална диференцираност, коментират ценности, допринасят за решаването на проблеми.

Дискурсите, категоричен е Хабермас, не господстват. Те създават комуникативна власт, която не може да замести административната, а само да й повлияе, като придава или отнема легитимност. Никъде в света не е стопроцентово гарантирана политическата публичност и това придава огромно значение на медиите и респективно на медийния елит в съвременното свят. В политическата публичност, казва Хабермас, се кръстосват поне два процеса – комуникативно създаване на легитимна власт и манипулативно аранжиране посредством властта на медиите с цел да се предизвика лоялност, съгласие с разпоредбите на системата. Политически функциониращата публичност има нужда, изисква институционалните гаранции на правовата държава. Тя се опира на културните традиции и модели на социализиране, на политическа култура, на привикнало със свобода население.

Съдейки по така формулираните критерии нашето демократизиращо се общество се позовава само на институционално конституираните форми. Все още не се разчита на “неовластените потоци на информация”, дискурсното формиране на мнения… Избрани чрез демократична изборна процедура административно-бюрократичните власти у нас се държат недемократично.

В тази ситуация на власт, която не умее да води диалог, напълно естествено медиите и медийният елит влияят посредством механизмите на формиране на обществено мнение. На медиите предстои да доказват своята специфична незаменимост като култивират ценностите на гражданското общество в процеса на комуникация. Но не може да се очаква, че ще направят това извън политическия свят.

Медиите и властта, медийният елит и политическият елит у нас са като скачени съдове. Когато започнат сътресенията в държавата, те се прехвърлят в медиите. В четвъртата власт настъпва объркване, когато и останалите три власти са объркани.

Това, както посочва Елиезер Алфандари в книгата си “Медиите и властта”⁵¹, очертава липса на национален модел за българските медии. За сметка на това се наблюдава редовно позоваване на външни медийни модели. При “вноса” на модели, подчертава Алфандари, се проследява предпочитание към етатистки и пренебрегване на граждански ориентирани модели. Приемаме твърдението на Елиезер Алфандари, че в България се прилага някакво подобие на политика по италиански образец, така както го е описал Паоло Манчини. По четирите представени белега моделът стои близо до българската ситуация:

0. 
   Медиите се намират под силен държавен контрол, който е или пряк, както е в случая с държавното радио и телевизия, или косвен, както с различните случаи на субсидиране на пресата.
   
1. 
   Значителна степен на партийна обвързаност на медиите
   
2. 
   Значителна степен на интегрираност на журналистическата и политическата среда
   
3. 
   Липса на действаща всеобща система за професионални и етични журналистически норми
   

Инвестирането в медии у нас е рисково за малкия рекламен пазар. На медиите се гледа като средство за изграждане на имидж и оръжие срещу конкуренцията. Но има и такива, които тръгнаха с нагласа за забогатяване, а големият капитал у нас никога не е бил независим от политиката. Медиите се финансираха и заради пропагандните услуги на партиите. И колкото по-близо има избори, толкова по-голяма става нуждата за големите партии от влияние в обществото. Има наблюдатели, според които, видимото разместване на пластовете в медиите, особено сред елита, е първа фаза от подготовката за следващите парламентарни избори. Резултатът от изборите зависи от влиянието върху пресата, радиото и телевизията.

Управляващите имат най-добри възможности за контрол върху националните електронни медии – БНТ и БНР. Генералните директори на двете медии се назначават от формално независимия НСРТ/ по-късно СЕМ/. Тях ги крепи политическата им лоялност към властта. При пресата лостовете за влияние са по-ограничени, но ефективни. Има вестници, които получават финансиране от държавните ведомства и фирми под формата на реклама. Другият инструмент за оказване на влияние върху пресата е държавната печатница – ИПК “Родина”, чийто принципал е министерството на икономиката. Забавянето на приватизацията в държавната печатница създава съмнения, че властта не желае да се раздели с лоста за икономическо влияние върху финансово нестабилните вестници. Финансирането на голяма част от малките медии е неясно, колкото е неясно финансирането на партиите. Подкупни журналисти и главни редактори има, но за обществото опасността от мръсните пари в политиката е по- голяма, защото и самата отговорност на политиците е много по-голяма. Митът, че медиите са в основата на кризата с корупцията се тиражира от властта, за да бъде отклонено вниманието от същността на проблема – за корупцията в самата власт. Но под напора на медиите в последно време възможностите за корумпирано поведение се стесниха рязко. Често преди да бъде отпечатан някой критичен материал, се правеха опити да се затрудни излизането му.