Книга на Точно изложение на Православната вяра

Част 1
В миналата лекция говорихме за ангелския свят, за неговото сътворение, природа и състояние. Днес ще разгледаме темата за Човека – за неговото сътворение, природа и състояние. Но тъй като темата е пространна, ще я разделим на части.

Темата „Човек” св. Иоан Дамаскин разглежда във 2-ра книга на Точно изложение на Православната вяра.

Защо е било необходимо създаването на човека? Когато св. Отци разглеждат темата за сътворението, те обръщат внимание на двата факта. Първият – сътворението на духовната същност - духовния свят, към който принадлежат и ангелските чинове. Това е разумната, невидимата за сетивата ни, природа. Тази същност Бог създава подобна на Себе Си. Тя се постига само с ума – което я прави родствена на Бога.

Вторият факт – сътворяването на чувствената същност – на материалния, телесния, свят. Това е сетивната, видимата за нас, природа. Тази същност Бог създава във всички отношения далечна от Себе Си. Тя се постига само със сетивата – което я прави неродствена Богу.

Затова, както казва св. Григорий Богослов, е трябвало по волята на Твореца да стане смесване на двете същности, което да свидетелства за висшата мъдрост и щедрости в отношенията на двете природи. Необходима била някаква връзка между видимата и невидимата природа. Такава Бог сътворил със собствените си ръце от видимата и невидимата природа, както пише св. Йоан Дамаскин в Точно изложение.., по Свой образ и подобие и го нарекъл човек. От земята, т.е. от видимата природа, Той създал тялото на човека.

Тяло, казва св. Иоан Дамаскин, се нарича това, което има три измерения: дължина, ширина и дълбочина. Всяко тяло се състои от 4 стихии. Телата на животните се състоят от 4 влаги. Четирите стихии са земя – суха и хладна, вода – хладна и влажна, въздух – влажен и топъл, огън – топъл и сух. По същия начин са и четирите влаги, съответстващи на четирите стихии – черна жлъчка, която съответства на земята, тъй като е суха и хладна; слуз, съответстваща на водата, тъй като е хладна и влажна; флегматическа влага или кръв, съответстваща на въздуха, тъй като е влажна и топла; жълта жлъчка, съответстваща на огъня, тъй като е топла и суха. Плодовете се образуват от стихиите, а соковете им – от плодовете. Телата на животните са съставени от течности, на които се разлагат и свършват в тях, тъй както всичко сложно се разлага на своите съставни части.

От невидимата природа Бог създал душата: разумната и мислещата същност на човека, в която фактически е заложено безсмъртието на човека. Нея Бог дал на човека от Своето дихание. Не случайно в Писанието се казва: „Вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” /Бит. 2:7/. Именно живата душа /разумна, свободна и безсмъртна/ е Божията частица в човека. Тя е образът Божии в човека. Тя е онази умопостигаема същност, с която Бог е одарил човека, за да може да се уподоби Нему. Бог е безсмъртен, Той е абсолютен разум и абсолютна свобода, затова и всяка родствена с Него умопостигаема същност е безсмъртна, разумна и свободна. И именно от свободната воля зависи Богоуподобяването – постигането на добродетелите, доколкото това е възможно за човека.

Душата е жива същност, проста и безтелесна, невидима, по своята природа, за телесните очи, безсмъртна, одарена с разум и ум. Тя няма определена фигура, но действа с помощта на органическото тяло и му дава живот, растеж, чувство и сила за раждане. Умът принадлежи на душата, не като нещо различно от нея, но като най-чистата част от нея. Това, което са очите за тялото – казва св. Иоан Дамаскин, това е умът в душата. А самата душа е свободно същество, което притежава способността да желае и да действа. Тя е достъпна за изменения и по-точно: изменения от страна на волята, тъй като това е свойствено на тварното същество. Всичко това душата е получила по благодатта на своя Създател, от която е получила и своето битие, и определената си природа, както казва св. Максим Изповедник.

В акта на сътворението на човека, както говори св. Иоан Дамаскин, няма разделни моменти. Нито първо е създадена душата, а после тялото, нито обратното. От двете природи Бог едновременно извайва човека. Това е много важен момент не само да се разбере, но и добре да се осмисли, защото по същия начин става зачатието на всеки човек. Тогава двамата родители стават сътворци на Бога и творят от себе си нов живот от живота, който Бог им е дал. И сътворения от тях нов живот, ако и да е от тях, не е техен, но Божий. И от първия си миг той носи в себе си не само своята телесна, материална, природа, но и разумната си, душевна, същност. Всяко зачатие, всеки плод от самото си начало, носи в себе си едновременно двете природи: телесната и духовната. Затова всеки аборт, независимо доколко е развит зародишът, е умъртвяване на двете природи: на плът, която сама по себе си, един ден ще умре, но дотогава може да изпълни предназначението си – да бъде вместилище на душата и заедно с нея да достигне своето богоуподобяване; и на душа, призвана към богоподобие. Убитата младенческа плът, като пръст, в пръста се връща. Но душата, зачената като умоподобна същност, не изчезва, защо носи в себе си безсмъртие. Независимо от това, на колко време е плодът – дали е на часове или на седмици. Всеки премахнат плод, оперативно или с медикаменти /контрацептиви/, е прекъсване на възможността новият живот да достигне до своето съвършенство в богоуподобяването.

Бог сътворил човека непорочен, праведен, обичащ доброто, свободен от печал и грижи, украсен с всяка добродетел, изобилстващ с всички блага, като някакъв втори свят – малък в големия, – като нов ангел, покланящ се на Бога. Сътворен от смесването на двете природи, човек станал съзерцател на видимото творение, прониквал в тайните на мисленото творение, царствал над всичко, що е на земята, подчинен на Царя на царете. Бог сътворил човека като среда между величието и нищожеството, между земното и небесното, между временното и безсмъртното, между видимото и умопостигаемото. Сътворил го в едно и също време духом и телом: духом по благодат, телом – по плът – като предупреждение за гордостта. Духом – за да остане неизменен и да прославя своя Благодетел, телом– за да страда и като страда да помни кой е и, като падне в гордост, да се вразумява. Сътворил го е като живо същество, което е насочено тук, в настоящия живот, и което се преселва в друго място, т.е. в бъдещия век. Сътворил го е по силата на свойствения му стремеж към Бога, да се превръща в бог по причастност към божественото озарение, но непреминаващ в божествена същност. Създал го е по природа безгрешен и по воля свободен. Безгрешен – не защото е невъзприемчив към греха, защото само Божеството е недостъпно за греха, – но защото възможността за грях да се съдържа не в неговата природа, а в неговата свободна воля. А това означава, че, при съдействието на божествената благодат, човек има възможността да пребивава и преуспява в доброто. Както и обратното - по силата на своята свобода и при Божие допущение, да остави доброто и да се окаже в зло. И това е така, защото онова, което се прави по принуда, не е добродетел.
За това, че човек има общо и с неодушевенитe неща, и с безсловесните същества, и с одарените с разум.

Човек има нещо общо с неодушевените същества, причастен е към живота на неразумните и обладава мисленето на разумните. С неодушевените човек има сходство в това, че притежава тяло и се състои от четирите стихии. С растенията -в същото и, както и в способността да се храни, да расте, да произвежда семе и да ражда. С неразумните – във всичко казано дотук и в добавката, че има влечения, т.е. достъпен е за гнева и желанията, и в това, че е надарен със сетива и способност за движения по вътрешни подбуди.

Сетивата, както е известно, са пет: зрение, слух, обоняние, вкус, осезание. А произволното движение се състои в преминаването от място на място, в движението на цялото тяло, в произвеждането на звуци и в дишането, защото в наша власт е да го правим или не.

С безтелесните и духовни същества човек става съпричастен посредством разума. Човек може да разсъждава, да съставя понятия и съждения за всяко нещо, да се стреми към добродетелите и да обича това, което съставлява върхът на всички добродетели – благочестието. И точно по тази причина човекът е малък свят.

В тази връзка следва да отбележим, че само на тялото са свойствени разделението, изтечението и изменението. Изменението се състои в промяна на качествата, т.е. в нагряване, охлаждане и други подобни. Изтечението се състои в изтощение, защото на изтощение подлежат и сухото, и влажното, и дишането и се нуждаят от възпълване. От тук и произлизат естествените чувства, като: глад или жажда. Разделението се състои в отделяне на едната течност от другата, както и в разединяването на форма и материя.

На душата са свойствени благочестие и мислене. Но както за душата, така и за тялото са свойствени добродетелите, защото те се отнасят до душата, а тялото служи на потребностите на душата. Душата има свои сили – едни са разумни, други –неразумни. Но разумните господстват над неразумните. От своя страна неразумните сили биват два вида: едните от тях са непослушни на разума и не му се подчиняват. Това е силата на живота, наричана още сила на кръвообръщението, силата на произвеждане на семето или силата на раждането, силата на растежа, наричана още сила на храненето, като видове на тази сила са силите на израстването и силата на образуване на тялото. Всички тези сили се управляват не от разума, а от природата. Силата на растежа, на храненето и раждането се нарича растителна сила, а силата на кръвообращението – жизнена. Тези сили не зависят от волята и от нашите желания.

Послушните и покоряващи се на разума сили на душата са гневът и желанието. Затова и неразумната част от душата се нарича страдателна и пожелателна. Трябва да отбележим, че произволното движение принадлежи на тази част от душата, която се подчинява на разума.
За удоволствията и неудоволствията, за страха, за гнева, за въображението, за сетивата, за мисленето, за паметта и за вътрешния глас и произносимото слово

Известно е, че едни неща са добри, други - лоши. Очакваното благо произвежда желание. А вече наличното благо е удоволствие. По същия начин очакваното зло произвежда страх, а наличното –неудоволствие. При това благото може да бъде както действително, така и мнимо. Същото се отнася и за злото.

Едни от удоволствията са душевни, характерни само за душата: това са заниманията с наука или съзерцанието, например. Това са удоволствията на ума. А удоволствията на тялото засягат сетивата. В тях обаче участват и душата, и тялото – като храненето, например. Удоволствия само за тялото няма. В същото време едни от удоволствията са истински, а други –лъжливи.

Между телесните удоволствия има естествени и необходими, които запазват живота ни: като храна, облекло. Има обаче и удоволствия естествени, но не непременно необходими, каквото е съвокуплението, съгласно природата и законите. Въпреки че продължават рода, може да се живее без тях.

Има обаче удоволствия, които нито са естествени, нито са необходими. Сред тях са пиянството, чревоугодието, сладострастието. Те не само, че не запазват живота, но по-скоро му вредят.

Човекът, който живее по Божията воля търси необходимите и естествени удоволствия. Естествените, но не непременно необходими, удоволствия оставя на втори план и им се отдава в подходящо време, в приличие и в допустима степен. Останалите удоволствия следва да се избягват.

Св. Иоан Дамаскин казва: Прекрасни са онези удоволствия, които не ни опечаляват, не предизвикват разкаяние, не ни вредят с нищо, не надхвърлят допустимите мерки, не ни отвличат за дълго от сериозните ни дела и не ни заробват.

Свойствени за човека са 4 вида неудоволствия: мъка или скръб, тъга, завист, състрадание. Мъката е неудоволствие, което произвежда загуба на гласа. Тъгата е неудоволствие, което стеснява сърцето. Завистта е неудоволствие, което бива изпитвано по повод чужди блага. А състраданието е неудоволствие, изпитвано по повод чужди нещастия.

Страхът също бива шест вида: нерешителност, срамежливост, срам, ужас, изумление, безпокойство. Нерешителността е страх пред бъдещи действия. Срамежливостта е страх пред очаквано порицание – това е прекрасно чувство. Срамът е страх от извършено вече позорно деяние и това чувство не е безнадеждно по отношение спасението на човека. Ужасът е страх от голямо явление. Изумлението е страх от необичайно явление. Безпокойството е страх от неуспех или несполука в някакво дело.

Гневът е кипене на кръвта около сърцето, произхождащо от закипяване на жлъчката. Затова от гръцки наименованието на гнева се нарича още жлъчка. Понякога гневът се съединява с желанието за мъст. Тогава, бъдейки обидени или пък считайки се за обидени, ние се гневим и в този случай в нас се образува смесено чувство между влечението и гнева.

Има три вида гняв: раздразнение, злоба и отмъстителност. Раздразнението е начеващия и надигащия се гняв. Злобата е продължителен гняв, наречен още злопаметство – гняв задържан в паметта. Отмъстителността е гняв, очакващ случай за отмъщение.

Гневът служи на разума и се явява защитник на желанията. Когато желаем да извършим нещо и някой ни пречи, ние му се гневим, като подложени на несправедливост. И това е така, защото за разума на човека, пазещ своето естествено право, такова препятствие, очевидно, трябва да бъде признато като достойно за негодуване.

Въображението е сила на неразумната душа, действаща при посредничеството на органите на сетивата и чувствата и поради това също се причислява към сетивността или чувствеността. Въображаемо и възприемано от сетивата е онова, което подлежи на въображение и на сетивност. Например, зрението е самата способност да се вижда, а видимо е всичко, което подлежи на зрение, като камъка или друго подобно. Възприятието е впечатление, произведено в неразумната душа от някакъв сетивен /чувствен/ предмет. Към въображението се отнася и мечтата. Тя е впечатление, произхождащо в неразумните части на душата без всякакъв чувствен предмет. Орган на въображението е предният дял на главния мозък.

Сетивото е сила на неразумната душа, възприемаща веществените предмети или разпознаваща ги. Органите на сетивата са нашите членове, чрез които усещаме или чувстваме. Сетивни или чувствени предмети са тези, които подлежат на възприятие чрез сетивата. А сетивно същество е всяко живо, което има сетива. Сетивата са пет, както и пет са органите на сетивата.

Първото сетиво е зрението. За органи и оръдия на зрението служат излизащите от мозъка нерви и очи. Със зрението най-напред се възприемат цветовете, като едновременно с това зрението разпознава и определената форма на тялото, неговата големина, фигура, мястото, където се намира, взаимното разстояние и броя на телата, както и движението, покоят, грапавостта и гладкостта, равността и неравността, остротата и тъпотата и, накрая, съставът на тялото, определяйки дали е водно или земно, т.е. влажно или сухо.

Второто чувство е слухът, с помощта на който се възприемат звуците и шумовете: тяхната височина, низина, плавност, неравност, сила. За орган на слуха служат нежните нерви на главния мозък и ушите със свойственото им устройство. Само при човека и при маймуните ушите са неподвижни.

Третото сетиво е обонянието. То действа чрез ноздрите, които изпращат мириса към главния мозък - до краищата на предните му дялове. С обонянието се усещат и възприемат изпаренията. Най-основните видове мирис са благовонието и зловонието, както и средният между тях, т.е. нито благовонен, нито зловонен. Благовонието бива, когато влажните части на тялото са напълно съзрели; средният мирис, когато са съзрели наполовина, а ако съзряването е по-малко или съвсем не са съзрели – тогава е налице зловоние.

Четвъртото чувство е вкусът, с който се усещат и възприемат различните вкусове. За органи на вкуса служат езикът, особено краят на езика, и горната част на устата, наречена небце. В тези органи се намират излизащите от главния мозък широко разгръщащи се нерви, които и предават на душата даденото възприятие или усещане. Вкусовите качества на вкусваните вещества са следните: сладост, горчивина, киселост, острота, лютивост, соленост, масленост, лепкавост.

Петото сетиво е осезанието, което е общо за всички живи същества. То действа при помощта на излизащите от главния мозък нерви, които се разпространяват по цялото тяло. Поради това чувството на осезание принадлежи на цялото тяло, без да изключва и другите органи на сетивата. С осезанието се възприемат топлото и хладното, мекото и твърдото, лепкавото и коравото, тежкото и лекото. Едновременно с осезанието и зрението се познава грапавото и гладкото, сухото и мокрото, дебелото и тънкото, горе и долу, като и мястото, и големината, ако тя е такава, че да може да бъде обхваната с едното съприкосновение, както и гъстото, и рядкото или шуплестото, също и равното, и кръглото, както и другите фигури, когато са с неголеми размери. Също с осезанието, с помощта на паметта и разсъдъка възприемаме приближаващото се тяло и броя на предметите, ако са с малки размери и могат лесно да се хванат. Впрочем, броят на предметите се възприема повече чрез зрението, отколкото чрез осезанието.

Трябва да отбележим, че всички органи на чувствата, с изключение на органа на осезание, са устроени от Твореца двойни, та при повреждане на единия потребността да бъде обслужвана от другия. Той е създал две очи, две уши, два носови отвора и два езика, доколкото при едни от животните са разделени: както при змията, например, а у други са съединени – както е и при човека. А сетивото на осезанието Той е предал на цялото тяло, освен на костите, жилите, ноктите, рогата, космите, връзките и някои други, подобни на тези части от тялото.

За сведение трябва също да отбележим, че зрението вижда по права линия, а обонянието и слухът действат навсякъде. А осезанието и вкусът познават предметите не по права линия, и не навсякъде, но само в случая, когато се приближат до предмета на тяхното познание.

Към мислителната способност на човека се отнасят съждението, одобрението, стремежът към действие, както и пасивността. В частност, към тази деятелност принадлежат възприятията на умопостигаемото, добродетелите, знанието, правилата на изкуствата, размишлението преди да се направи нещо, свободният избор. Тази способност действа в съновиденията, предвещавайки бъдещето. За орган на мисленето служат средните гънки на главния мозък и намиращия се в него дух на живота.

Способността да се помни е причината и хранилището на паметта и спомените. Паметта е представата за нещо, която е останала в душата от някакво чувствено възприятие и/или реализирана мисъл. С две думи: паметта е запазване на възприятия и мисли. Същото е и споменът. Чувствените предмети душата възприема или усеща чрез органите на сетивата и тогава възниква представа. А мислените предмети душата постига с ума си – и тогава се образува понятие. Когато душата запази отпечатък от представите и мислите си, тогава казваме, че тя помни.

Възприятието на мислените предмети става не по друг начин, освен чрез научаване или чрез вродена представа, защото чрез сетивността такова възприятие не може да се получи. Чувствените предмети биват запомняни сами по себе си, а, мислените, обратно, пазим ги в паметта си, едва когато сме узнали за тях /изучили сме ги/. Но в нас няма памет за същността на тези неща.

Спомен се нарича възстановяването на загубената под влияние на забравата памет. Забравата вече е загуба на паметта.

Въображението, възприемайки чрез осезанията веществените предмети, предава получените впечатления на мислителната или разсъдъчната способност. А мисленето, като ги приеме и ги обсъди, ги предава на способността на паметта.

За орган на способността да се помни служи задният дял на главния мозък – наречен още малък мозък – и намиращия се в него дух на живота.

Разумната част на душата се разделя на вътрешно и външно слово. Вътрешното слово, или т.нар. вътрешен глас, е движение на душата, ставащо в ума без каквото и да било изразяване в говор. Поради това често пъти ние мълчейки, мислено произнасяме в себе си цели речи или разсъждаваме на сън. Предимно, заради този вид слово, ние сме словесни или разумни, защото и немите по рождение или загубилите способността си за говор вследствие болест са не по-малко разумни същества. Външното слово има своето действително съществуване в речта, в говора и в различните езици. Казано по друг начин: това е слово, произнасяно с устата и езика и оттук се нарича произносимо или външно. Именно по отношение на външното слово ние се наричаме словесни.

За днес ще спрем дотук, като накрая обобщим:

Човекът, за когото се говори в Книга Битие, 2 глава, 7-ми стих /от Бит. 1:26—27/ е двусъставен: тяло, състоящо се от четирите елемента: земя, вода, въздух и огън, и душа - дихание, вдъхнато от Божествения дух. Именно с диханието Бог одарява човека с нетленна божествена природа. С него Бог дал на човека царстващ разум, пазен и обслужван от сетивата. Природният Логос е законът, по който живял първият човек. Родството на човека с Логоса е посредством разума, а със света посредством тялото. Телесният човек обаче е смъртен по тяло, но безсмъртен по своя разум. Първият човек бил прекрасен по отношение на тялото и душата: неговото тяло възниква от най-чистата част на земята, като свещен храм за разумната душа. Човекът е образ на Логоса /на Словото/. В акта на именуване на човека Бог привежда в действие разумната природа на човека, вложения в него навик и проверява неговата способност. Първият човек получавал кристално ясни впечатления и затова, нарекъл с най-точни имена проявяващите се свойства на предметите.