Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- П Р Е Д Г О В О Р Б Е З Д А В Н О С Т
| К Р А С И М И Р М А Ш Е В С ПРЕЗРЕНИЕ И НЕНАВИСТДокументална книга за Фердинанд АлександровВ А Р Н А - 2 0 0 4 г. “Па се обърнах и видях под слънцето, че не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри – победа, нито на мъдри – хляб, нито на разумни – богатство, нито на изкусни – благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях”. Еклисиаст, Гл. 9:11. “По-добре е да нямаш талант, отколкото талантливо да служиш на лъжата, като даваш нечестни показания пред съда на историята”. Расул Гамзатов П Р Е Д Г О В О Р Б Е З Д А В Н О С ТПо време на работата ми върху тази книга, успоредно с надеждата и вярата в крайния резултат, неизменни спътници ми бяха и множество колебания и съмнения. Защото с образа на Фердинанд Александров е израснало и възпитавано не само моето поколение, родено значително по-късно от описваните в книгата събития, но с този образ неразривно са свързани съзнателния живот и спомените на ветераните-антифашисти, чиито редици, уви! непрекъснато намаляват по силата на неумолимите житейски закони. Това до голяма степен определи и подхода ми към събирания в продължение на две десетилетия документален материал – спомени на близки и роднини на Ф. Александров, километри магнетофонна лента със записи на разговори с политзатворници и участници в антифашистката борба в Плевенския край, архивни документи, извадки от полицейски дознания и досиета, мемоарни книги, вестници, списания и случайно запазени снимки, писма и други лични документи от онова време. Съзнателно се отказах от мемоарни блясък и романтичния ореол на идеализираната представа за героя-антифашист, от добрата възможност да монументализирам в мащаби и щампи, познати ни от други подобни книги, образа на един и без друго обаятелен човек, силна личност и волева натура, какъвто безспорно е Фердинанд Александров. Това бе наложено и от характера на събрания материал, който за мен си остава на убедителният разказ за живота, делото и подвига на този изключително неустрашим борец-антифашист. Моята работа се изразяваше преди всичко в търпеливото издирване и събиране на фактите, в тяхното добросъвестно проучване и хронологична подредба на всичко онова, което със своята обективност в най-голяма степен се приближават до личността на Ф. Александров и времето, в което той е живял, но без това да отнема значимото и характерното от мислите, чувствата и преживяванията на неговите другари и съвременници, нито пък да омаловажава тяхното участие в антифашистката съпротива. Независимо от всичко това, в мен все още продължават да съжителстват съмненията и колебанията. Те са породени главно от това доколко в тези страници е отразено времето, атмосферата и драматизма на антифашистката съпротива, в каква степен са разкрити силата и обаянието на естествения човешки порив към свобода и неутолимата човешка жажда за социална справедливост на угнетените и онеправданите, доколко в книгата е показана не само крайно поляризираната конфронтация на две смъртно ненавиждащи се политически сили, но и нравствения сблъсък между тях в името на противоположни идеали, издигнати по-високо от най-висшето човешко благо – правото на живот. Работата ми по книгата непрекъснато бе подпомагана и улеснявана от отзивчивостта и добронамереността на много хора от различни ведомства служби, архиви и библиотеки. Благодаря им за това, че те не изпълняваха формално служебните си задължения, а правеха всичко възможно, което бе по силите им в подкрепа на предприетото от мен начинание. И с непресторената си учтивост, деловитост и проявено разбиране те по своеобразен начин изразиха своето отношение към темата. Възползвам се от случая ДА ИЗРАЗЯ СВОЯТА ИСКРЕНА СЪРДЕЧНА БЛАГОДАРНОСТ НА Радка Петрова Александрова, на служителката в ЦПА в София Екатерина Иванова, на о.з. ген. Борис Копчев, който въпреки заетостта и годините си се отзова на поканата ми да разкаже спомени, на д-р Христо Вълков1 на Петър Караангов – директор на Народна библиотека “Кирил и Методий”, на журналиста, публициста и приятеля Живко Тачев Илиев, на ветераните-антифашисти от родния ми град Тръстеник и на всички, които морално и на дело ме подкрепяха и улесняваха при написването на тази книга. август 1985 г. гр. Варна Кр. Машев С Е Л О М А Р А Ш К И Т Р Ъ С Т Е Н И К “Ктитор от село големое Тръстеник, син Радомировь, именем Дан. И писа се на ръце Осем рекоми, Ястреб, при духовника Паисиа”. Това е съдържанието на първото писмено свидетелство за съществуването на село (от 4 септември 1974 г. град) Тръстеник, оставено през далечната 1544 година от неуморимата и родолюбива ръка на книжовника Петър Граматик. Завършил образование в българския тогава град Ниш, дълги години той преписва “на полза роду” книги в манастира “Света Богородица” край Ловеч, който поради близката му околност е известен повече като манастир “Ястреб”. Между многото преписани от Петър Граматик книги е и четвероевангелието, закупено от църковния настоятел Дан Радомиров за нуждите на църквата “Св. Успение Богородично” в родното му село Тръстеник. Приписката в четвероевангелието, въпреки краткостта си, свидетелства, че в средата на ХVІ век селото е било голямо, имало е своя българска църква и свои духовни първенци. Сведенията, отнасящи се най-вече до големината на селището, се потвърждават и от Евлия Челеби, който през 1663 г., като член на свитата на придворния комендант на великия везир, минава през редица български градове и села. “От там (гр. Плевен – б.м. Кр. М.) като се върви половин час от този град в посока на вечерната звезда, се идва до река Вит. Пак заедно с другарите ми вървяхме в северна посока и за три часа дойдохме в село Терсеник (Тръстеник – б. м. Кр. М.), което е едно българско село с двеста къщи”. Преди освобождението от турско робство селото е било наричано от турците Имарет Тръстеник. Това се обяснява с факта, че приходите от събираните в селото данъци са били предназначени за поддържането на имарет, т. е. за мостове, чешми, водопроводи,сиропиталища, страноприемници или други обществени нужди. По време на кърджалийските върлувания и междуособиците, предизвикани от Осман Пазвантоглу, много от селата, които се намирали край големите пътища на Османската империя, обезлюдели, а някои от тях изпепелени и изчезнали завинаги. Когато през 1799 г. Халил Гушанцалията нахлул в Плевен с близо 5000 кърджалии, селяните от Марашки тРъстеник избягали във Влашко и в продължение на три години останали в село Червен гайтан, като голяма част от тях не се завърнали в родното си място. През Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. при обсадата на Плевен в село Марашки Тръстеник се настаняват руски и румънски военни части. Един от румънските участници във войната – Щефан Джорджеску, българин по произход, в своите спомени “Из бележника на един ветеран” пише: “Пристигнахме в рибен – до Плевен – където след кратка почивка нашата батарея бе присъединена към кавалерийската бригада на генерал Крилов – един приятен мъж на средна възраст, невисок, много жив и остроумен. Под командването на този генерал предприехме няколко пъти разузнаване в Рахова /град Оряхово – б. м. Кр. М./, Тръстеник, Махалата /сега град Искър – б.м. Кр. М./,Горни и Долни Дъбник и други села, придружавани от казаци и кавказци”. “Храната започна да недостига – продължава спомените си Джорджеску – интендантството си спомняше за нас много рядко, като ни пращаше мухлясал хляб и “живо” /червиво – б. м. Кр. М./ сирене. Войниците се хранеха сами, кой както може. Бяхме омръзнали вече на българите от Горни Етропол /Митрополия – б. м. Кр. М. / и Тръстеник, въпреки доброжелателството им към нас. Те самите нямаха какво да ядат, камо ли да хранят нас – войска от две-три хиляди конници. Двете села бяха не повече от триста семейства; на една къща се падаха по десетина войници”. Интересни и по-малко познати са спомените на един друг участник в тази война, който с присъщата на ориенталския вкус разточителност ги е озаглавил “Отбраната на Плевен по официални и частни документи, събрани под ръководството на мюшира Гази Осман паша от дивизионния генерал Музафер паша, адютант на Н. В. Султана и подполковника от генералния щаб Тальят бей, адютант на мюшир Гази Осман паша”. В тези спомени на селището е отделено специално внимание и място под заглавие “Схватката при Тръстеник”. “Село Тръстеник е разположено на около три часа ход от Плевен, на левия бряг на реката Вит, в направление към Метропол /град Долна Митрополия – б. м. Кр. М./. Неприятелят беше избрал това село за база на всичките си рекогносцировки; то служеше за убежище на ония отряди, които бяха натоварени с поручението да скъсат сношенията между Плевен от една страна и Видин и Рахово от друга, да превземат или опустошават обозите с муниции, продоволствени припаси, фураж и пр., които идеха от София за Плевен и вървяха по шосето що свързва тия два града. На 25 юли, щом узнаха, че неприятелят уловил няколко обоза с припаси, бригадний генерал Хасан Сабри паша и полковника от пехотата Мехмед Назиф бей бидоха изпратени към Тръстеник с 4 батальона пехота, две оръдия и няколко спомагателни кавалеристи. След няколко топовни гърмежа и една доста жива престрелка, русите се отказаха от сражението и отстъпиха назад. Тази колона разпръсна след туй няколко части фуражири, възстанови безопасността на левия бряг на река Вит и за да я осигури по-добре прекара нощта в Тръстеник и се завърна в Плевен едва на другия ден”. Причините, принудили турските войници да се върнат обратно в Плевен, отдавна са известни. По-малко известно е, че в село Марашки Тръстеник, макар и за кратко време, е бил разположен щабът на генерал Гурко. За това свидетелстват спомените на княз Л. В. Шаховски, издадени през 1899 г. в Москва: “Преминавайки река Вит, генерал Гурко временно разположи своя щаб в село Тръстеник, северозападно от Плевен. Това бедно печално селце изглеждаше още по-унило през мрежата на ситния дъжд, който не спираше да вали непрекъснато от две седмици. Къщурките са вкопани в земята, покривите им са от пръст и цялото село е от стотици землянки, разпръснати на голямо разстояние една от друга. Навлизайки в това селце в дъждовно време, дори от близо не можеш да видиш къщите; ниско над земята от покривите им се стеле дим, струва ти се, че самата земя тлее и пуши. По улиците на селото – неизбродна кал, дълбока и лепкава, в която газят и затъват краката на конете. А под покривите на землянките, в който и дом да погледнеш – цари една и съща нерадостна гледка. Землянките са без прозорци, в ъглите им е тъмно, светлината се процежда през един единствен отвор, пробит някъде отстрани на покрива. Този отвор служи в същото време и за комин. Под тази дупка през целия ден на пода гори огън, който се подклажда със сухи царевични стъбла. Пламъците лумват мигновено, за минута осветяват ярко и силно ъглите на землянката с червени отблясъци огънят отслабва и гъст пушек се носи към отвора, където се бори със снежинките и ръмящите капки дъжд. В ъглите на землянките е влажно и хладно, от подгизналите покриви се отцеждат едри капки дъжд и глухо падат на пода. В един от ъглите охка и стене болен от треска българин, покрит с различни парцали, женска дреха, манта от овча кожа, а край огъня десетина дечица протягат замръзналите си ръчички към пламъка, на който се вари техния прост обяд, в повечето случаи царевица, приготвена по различен начин: варена, печена, хляб от царевично брашно. Работата на жените е да шетат в избата, коя с ведро вода, коя с наръч дърва; другите работят седнали – предат или плетат дрехи за децата. На въпросите: кои сте?, откъде сте? Чувам един и същ отговор: “бежанци от село Ракита, или от село Ябланица; дошли при тях турци, взели им всичко: талиги, волове, овци, ечемик, дрехи и ги изгонили от домовете им, самите едва успели да се спасят с бягство. Българките безропотно понасят своята тежка участ и принудени да се приютят в чужд дом, по цял ден работят за себе си и семейството на стопанина. Обратното, мъжете ще ги видиш, че само седят без работа край огъня, гледат тъпо в една точка и на въпросите отговарят едносрично и неохотно. По улиците на това бедно селце из неизбродната кал непрекъснато преминават в цялото си великолепие рошиори /редовна румънска кавалерия/ на едри красиви коне, офицерите елегантно яздят отгоре им, на главите с малки шапки, кокетно накрехнати на една страна. В същото време, малко встрани, неугледен кубанец дърпа зад себе си десетина коня към барата, прекосяваща селото; преминава частта на осетинците. Отведнъж тях не можеш да ги различиш от черкезите. Същата ниска кобилка, прокъсано кавказко наметало, небрежно скатано и преметнато през рамо, рунтав калпак и азиатско лице. Но затова пък тази невзрачна на вид кавалерия предизвиква панически страх във всички части на турската кавалерия, веднага след като се появи на река Вит. След две-три схватки с черкезите и редовната турска кавалерия, тя направи така, че нито един турски войник да не се осмелява да се отдели на верста встрани от шосето за София. Кубанците и казаците не обръщат внимание на турските куршуми, казвайки, че турците стрелят без да се мерят и изобщо стрелбата с огнестрелно оръжие е празна работа, в която се губи и време и хора. “Истинското сражение – казват те – се състои в това с вик да връхлетиш върху турците и да ги сечеш с шашки; който съсече повече, той е герой”. И те показват един осетинец, здрав и набит, който край Ловеч е съсякал 18 турци с 18 удара зад тила, а всеки глупак знае, че тази кост и с топор да я сечеш, само топора ще счупиш; kd 18-я удар стъблото на сабята му се отделило от ръкохватката. През тези дни под Плевен канонадата не замлъква. Турците рядко отвръщат на нашите гърмежи. Тръстеник 4 октомври 1877 г.”. П е т р а Е в с т а т и е в а Ц в е т к о в а: Откакто помня, от 1907 година, повечето от жителите на селото живееха в землянки с по едно или две малки прозорчета, които даваха съвсем слаба светлина. Пред входната врата на всяка землянка беше пръстникът – издигнато от пръст място, което служеше за почивка през горещините лятно време, а вътре в землянката, вдясно от входната врата, имаше голям комин с верига по средата, която се спускаше над огнището /оджака/. На стената срещу него бяха наредени дървени лавици и клинове за котлите Вътре в землянката имаше направен “бряг”, където спяха хората, а в по-ниската част нощуваше добитъкът зимно време. От ляво на огнището се слагаше голямо дървено корито за брашното и нощвите за месене на хляб. Огънят се разпалваше от слама и сух говежди тор и докато се разгореше, така се окадяваше и задимяваше, че в землянката не се виждаше нищо. Всяко семейство се хранеше на синия от една обща паница, а на децата сипваха настрани от синията и те се надпреварваха да гребат по-бързо от паницата за да не останат гладни, защото във всяка землянка живееха най-малко пет-шест, а в някои и по осем-десет деца. Дворовете бяха обширни. В тях се правеха камарите слама, коша за мамули и коша за жито. Дворовете бяха оградени с “бит” дувар – трамбована влажна пръст покрита със слама, или опасани от дълбок окоп. В повечето дворове имаше герани, но не от всеки геран водата биваше пивка. Най-сладка беше водата от Конов геран и Бузашки геран. Под селото, в падината, беше Пачковското геранче, изкопано от дядо Пачко Куртажа – едно мъничко, но много трудолюбиво и сговорчиво старче. Такива герани имаше много вън от селото и край всеки отдалече се виждаше дългото дъсчено корито за поене на добитъка. Всяко домакинство имаше по един декар зеленчукова градина и зимно време преживяваше с туршии и зеле, които свършваха още през март, а сетне се гладуваше, ако няма стопена свинска мас. Жените се грижеха за приготвянето на храната, зимнината и дрехите на всички в семейството. Мъжете носеха дълги бели ризи извън гащите, препасани с черен пояс – всичко изтъкано, разкроено и съшито от домакинята. Зимно време мъжоете носеха антерии, ушити от подпълнен с памук плат, или кожуси. В празнични дни ергените се обличаха с бели кенарени ризи с много ситни басти на гърдите, с цветни шевици на яката и на ръкавите. Върху ризите обличаха елек украсен с шарени копчета и черни гайтани. Жените се обличаха зимно време със сукмани от шаяк, украсени с червени, жълти и сърмени гайтани. По-младите носеха джубе – кожух обшит с кадифе или плюш, украсен по ръкавите, пазвата и яката с тънки и меки кожички, на които им казваха “мисове”. В селото имаше седем кръчми, три магазина за потребителни стоки и манифактура, работилница за обущарски услуги, няколко шивачи и три железарски работилници. За дребни услуги – изклепване на ралници, мотики, наточване на тесли, брадви, поправка на селско-стопански сечива и дребен инвентар, имаше три малки колиби-работилнички. Казваха им “ишлици”. Отминеше ли жътвата и вършитбата през юли и август, момите от махалата се събираха и започваха да почистват и подреждат за седянка стаята на някоя самотна жена. Всяко мома си е направила възглавница напълнена със слама и едно малко чердже, което се постила на земята и върху него се слага възглавница за сядане. На най-лично място, в средата срещу вратата, седят по-старите моми, наредени край стената седят по-младите от тях, а ние – децата – най-открая. Всяка мома се е измила, облякла е бяла кенарена риза, вълненик и престилка, зад ухото си е боднала китка, а на гърдите й блестят гердани от маниста и жълтици нанизани на гайтан. Сяват момите и подхващат песен. Из улиците шетат ергените, обикалят седенките и който си има изгора сяда до нея. През есента, с брането на мамули, започваха беленките. Пак се събират моми и ергени, хем да помогнат на стопанина да обели мамулите, хем да се повеселят. Като свърши беленката, стопанката им дава гощавка и до късно през нощта селото ехти от веселба, песни и закачки. За отиване на училище се събирахме по много деца от махалата. По-големите носеха тояги за да ни вардят от кучетата. За училище ни зовеше училищната камбанка, която беше закачена на най-високия салкъм пред училището. А какви бяха улиците! Завалят ли есенните дъждове, те се размекваха и краката ни потъваха до глезените в кал и никога не биваха сухи, защото нямахме обувки, а всички бяхме обути в цървули. Барата разделяше селото на “Усойна” и “припек” и преминаването ни за училище от усойната в припека беше изтезания. Едно, че газехме кал, но и на много места барата беше изровила почвата и направила стръмни урви. Най-често тях ги преминавахме на ръце или търкаляйки се надолу по калния склон. Особено стръмно беше срещу църквата между къщата на дядо Стоян Бетов и тази на Влад Велев. До централното училище имаше и друго с ламаринен покрив. Затова го наричахме “тенекиеното училище”. В него беше прогимназията от три претъпкани – с по 50-60 ученици – класове, защото прогимназията беше райнна и в нея учеха деца от селата Горна Митрополия, Ореховица, Рибен и Биволаре. От “припека” към “усойната” или обратно можеше да се премине с волска кола или конска каруца единствено по двата моста – единият беше сред селото, а другият край воденицата. Тази валцова мелница е построена през 1905 година в “долния” край на селото от Стоян Коларов от гр. Плевен, но всички я наричат и сега “воденицата”. В нея караха мливо не само тръстеничани, но и мливари от съседните села. През пролетта на 1908 г. селото беше връхлетяно от облаци сиви скакалци. Те се стелеха на пластове по земята, а от небето връхлитаха нови и нови облаци. Истинска напаст. Цялото село, младо и старо, кой с каквото може, излезе: едни копаеха окопи, други с метли събираха скакалците в окопите, а трети подпалваха купчините. През есента на 1912 г. в една мъглива и студена нощ, бяхме разбудени от биене на барабан – нещо необичайно тогава. Наскачахме всички разтревожени от плача на мама, която нареждаше на глас и се вайкаше, а големият ми брат Тодор, разтревожен и пребледнял, я прегърна и заплака заедно с нея. На сутринта всички мъже бяха строени сред селото. В 10 часа потеглиха към Плевен заобиколени от близките им, които ги прегръщаха и плачеха. Ние, децата, тичахме подир тях чак до Моновите брястове край селото, но бързо се уморихме и се върнахме обратно. Настъпиха дни на тревожно и тягостно очакване. Не чакахме раздавачът да донесе писмата. Пощата се разнасяше от куриер от Долни Дъбник, който пристигаше с коня си в село около обед. Към 10 часа на мегдана пред общината имаше човек от всяка къща и със свито сърце всеки очакваше вести от фронта угрижен и измъчен. Раздавачът, след като приемеше пощата от куриера, се качваше на стол и четеше високо имената на получателите. Ония, които нямаха писма, си тръгваха с наведени глави към дома с надеждата, че може би на следващия ден ще получат. Всеки ден идваха печални новини за убити на фронта. Селото се огласи от писъци и черните забрадки непрекъснато се увеличаваха. Бях ученичка в трето отделение. Учихме до февруари и ни разпуснаха, защото нямаше нито учители, нито отопление, нито учебници. Не учихме до края на лятото на 1913 година. Обяви се Първата световна война. Храната беше реквизирана за войниците на фронта, а нямаше кой да обработва земята. По домовете бяха останали само жени, деца и старци – все некадърни за полска работа. Населението оголя, отчаяно понасяше глада и мизерията заедно с нещастието, което го сполетя от войната. Холера обхвана селото като пожар от четирите му краища. Спомням си, че срещу нашия двор, от другата страна на барата, в припека, живееше семейството на Спас Лецин. Синовете му Цеко и Кръстю бяха на гръцкия фронт. Той, баба Леца, снаха му – жената на Кръстю и двете му внучета – всички умряха от холера на язлъка пред къщата. Така стояха няколко дни без да има кой да ги погребе, защото във всяка къща имаше болни. Картината беше страшна! Из селото се разнесе слух, че холерата се плашела от силен шум. Една вечер започнаха да думкат тъпани, барабани, тенекии, кринчета, надуваха се свирки, чуваха се викове и крясъци, лай на кучета, писък на деца – невъобразима олелия, която трая до към полунощ. Но холерата не се уплаши. Войната свърши през есента на 1919 година. Оцелелите мъже се завърнаха по домовете си изтощени, слаби и измъчени. За тях животът отново потече в непоносим труд и немотия. Старите землянки се рушаха, но оскъдните възможности не позволяваха да се строят по-хубави жилища и хората строяха кирпичени къщи. Всеки се мъчеше да уреди по-добре бита си, да заживее по-сонсно. Малцина бяха ония, които пращаха децата си да учат повече от основно образование – бедните нямаха средства, а на заможните им беше нужна работна ръка. След войната в селото започнаха да се засаждат овощни дръвчета. Засадиха се и много черници, защото повечето хора започнаха да отглеждат копринени буби. В полето нямаше дървета и лятно време, особено по жътва, хората изгаряха от непоносимата жега. Единствената сенчица беше под колата – защита и в пек, и в лошо време. Родилната помощ се даваше от неуки баби. Най-известна беше баба Куца Анковица, която съвсем примитивно и опасно за здравето на родилките е “бабувала”. По-късно Мица Пъчовска, която имаше незавършено средно образование, завърши курсове в гр. Плевен и даваше родилна помощ до идването на акушерка в селото. Българска екзархия Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|