Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Напредъкът на медицинската наука и технология направи възможно да се спаси животът на безброй хора и да се облекчат безкрайни страдания. В същото време възникват множество морални и етични проблеми за умиращите, техните семейства и лекарите. Тези проблеми са сложни и понякога удивително трудни за решаване. Например трябва ли да позволим умиращите ни близки и приятели да бъдат свързани с животоподдържаща система? Можем ли да я изключим при определени обстоятелства? Имат ли право лекарите да прекратяват човешкия живот, за да спрат агонията на умиращото същество? И трябва ли тези, които чувстват, че са обречени на бавна и мъчителна смърт, да бъдат окуражавани, дори подпомагани, да сложат сами край на живота си? Хората често ми задават такива въпроси, затова бих искал да се спра на някои от тях.

Допреди четиридесет години повечето хора умираха вкъщи, но сега не е така - повечето умират в болници или други медицински заведения. Перспективата животът ни да се поддържа от машина е реална и буди страх. Хората все по-често се питат какво могат да направят, за да си осигурят човешка и достойна смърт, без животът им да бъде продължаван повече от необходимото. Този проблем е станал много сложен. Въз основа на какво например решаваме даден човек да бъде поставен на животоподдържащи системи след катастрофа? Ами ако този човек е в кома и не е в състояние да говори или пък поради някаква прогресираща болест е доведен до умствена деградация? Ами ако е малко дете със сериозни деформации и мозъчни увреждания?

На тези въпроси не може да се отговори лесно, но все пак съществуват някои основи принципи, които да ни ръководят. Според учението на Буда животът е свято нещо. Всички същества имат буда-природа и животът им предлага, както видяхме, възможност да достигнат просветление. Да не се отнема човешки живот се смята за водещ принцип в човешкото поведение. И въпреки всичко Буда ни съветва да не изпадаме в догматизъм и според мен не можем да заемем някаква твърда, фиксирана или „официална" позиция и не можем да въвеждаме правила при проблеми като изброените. Единственото, което можем да направим, е да използваме мъдростта, която притежаваме, във всеки отделен случай. Както винаги, и тук всичко зависи от мотивите ни и от състраданието, което се крие зад тях.

Има ли смисъл да поддържаме по изкуствен начин живота на хора, които и бездруго биха умрели? Далай Лама посочва един основен фактор - състоянието на ума на умиращия: „От будистка гледна точка, ако има възможност умиращият да получи някакви положителни, добродетелни мисли, тогава е важно и съществено той да остане жив, дори и само няколко минути повече." Негово Светейшество отбелязва ролята на семейството в подобни моменти: „Ако няма такава възможност и ако се налага семейството на умиращия да харчи твърде много пари, за да поддържа живота, тогава всичко изглежда безсмислено. Все пак трудно е да се обобщава. Всеки случай трябва да се разглежда отделно."¹

Мерките за поддържане на живота може да бъдат смущаващи, да предизвикат раздразнение и объркване в критичния момент на смъртта. От будистките учения и от примерите за близки до смъртта състояния видяхме, че човек дори и в кома осъзнава какво се случва около него. Това, което става преди смъртта, в момента на смъртта и през времето, докато съзнанието напълно се отдели от тялото, е много важно за всеки, и особено за медитаторите, които желаят да практикуват или да се отпуснат в природата на ума.

В общия случай съществува опасност неоправданото продължаване на процеса на умиране да събуди у умиращия гняв, привързаност и объркване, особено ако сам той не е желал това удължаване. Близките, от които се очаква да поемат отговорността за трудното решение, трябва да си дадат сметка, че ако няма истинска надежда за възстановяване, качеството на последните дни и часове от живота на умиращия може да се окаже по-важно от механичното поддържане на живота му. Наред с това, тъй като никога не можем да сме сигурни дали съзнанието е напуснало тялото, не е изключено да обречем покойника да бъде окован в неизползваемото тяло.

Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:

Да се използва апаратура за удължаване на живота, когато умиращият няма шанс за възстановяване, е безпредметно. Далеч по-добре е да го оставим да умре по естествен начин, като вършим добри дела в негово име. Когато машините за поддържане на живота са включени, но няма никаква надежда, не е престъпление да ги изключим, тъй като няма начин човекът да заживее без тях, а животът му се поддържа изкуствено.

Опитите за съживяване понякога също могат да се окажат излишни и да смутят умиращия. Ето какво пише един лекар:

Може да не желаем да поддържат живота ни по изкуствен начин или да правят опити за съживяването ни. Как можем да сме сигурни, че желанието ни да умрем в спокойна обстановка, както препоръчват учителите, ще бъде уважено?

Дори и да успеем да изразим желанието или нежеланието си да използват върху нас различни медицински техники, думите ни може и да не бъдат взети под внимание. Ако близките ни не са съгласни с нашите желания, процедурите може да започнат дори когато още сме в съзнание и можем да говорим. За нещастие лекарите са по-склонни да послушат близките, а не умиращия.

Разбира се, най-добрият начин да окажем влияние върху медицин­ската намеса е да умрем вкъщи. В някои страни съществуват специални документи, в които човек ясно изразява волята си по отношение на лечението, което трябва да му се приложи, в случай че сам вече не е в състояние да вземе решение за бъдещето си. Това е разумна мярка и предпазва лекарите, ако се колебаят и не знаят как да постъпят. Все пак тези документи не са правно обвързващи, а и в тях не може да се предвиди сложността на евентуалното ни заболяване.

В Съединените щати е възможно в присъствието на адвокат да се изготви „Дългосрочно пълномощно за медицински грижи". Това е най-ефективният начин да изразим избора си и максимално да гарантираме изпълнението му. В този документ можем да посочим наш пълномощник - човек, който разбира отношението ни и който би могъл да реагира при извънредни обстоятелства и да вземе важните решения вместо нас.

Моят съвет (както посочих в Глава 11 „Съвет от сърце - как да помагаме на умиращите") е да разберем дали лекарят ни е склонен да уважи желанието ни да се прекрати действието на животоподдържа-щата техника, когато умираме, и да не се правят опити да бъдем съжи-вени, ако сърцето ни спре. Уверете се, че лекарят е уведомил болнич­ната администрация за това ваше желание и че го е записал в меди­цинския ви картон. Поговорете за смъртта си с вашите близки. Поис­кайте от семейството и приятелите си да настояват пред персонала всякаква апаратура и инфузионни системи да бъдат изключени веднага щом започне процесът на умирането и ако е възможно, да ви преместят в самостоятелна стая. Потърсете начин атмосферата около вас да бъде колкото е възможно по-спокойна, тиха и свободна от паника.

През 1986 г. Американската медицинска асоциация даде тълкуване, че е етично лекарите да прекратяват поддържането на живота, включително с храна и вода, на безнадеждно болни пациенти, чиято смърт ще настъпи скоро, и на пациенти, които може дълго да останат в състояние на кома. Четири години по-късно едно социологическо изследване на института „Галъп" показа, че 84% от американците биха предпочели животът им да не се поддържа по изкуствен начин, ако няма надежда за оздравяване.³

Решението да се ограничи или прекрати изцяло поддържането на живота се нарича „пасивна евтаназия". При пациенти, които не се поддават на лечение, смъртта се оставя да настъпи по естествен начин, като се спират медицинската намеса и героичните усилия, които могат да удължат живота им само с няколко дни или часа. Това включва прекратяването на

интензивните мерки, предназначени за продължаване на живота на нежелаещия ги човек, а също така венозното захранване и изкуственото поддържане на сърдечната дейност. Такава пасивна евтаназия може да се приложи и когато се появи вторично заболяване, което лекарят и семейството на болния решат да не лекуват. Например ако умирате от рак на костите и се разболеете от пневмония, ако тя не се лекува, смъртта ще бъде по-бърза, по-спокойна и съпроводена с по-малко болки.

А какво можем да кажем за хората, които сами изключват животоподдържащите системи? Като отнемат собствения си живот, не извършват ли отрицателно действие? Калу Ринпоче дава точен отговор на този въпрос:

Не можем да определяме решението на човек да прекрати страданията си като „добродетелно" и „недобродетелно". Не можем да виним никого за това, че е взел подобно решение. То не е отрицателно действие в кармически смисъл. То е просто резултат от желание да се сложи край на страданието, а това е фундаментално желание на всички живи същества. От друга страна, подобно решение не е и добродетелен акт... Болният не желае да прекрати живота си, а само страданието. Затова този акт е неутрален спрямо кармата.

Какво да правим, ако се грижим за болен, който иска от нас да изклю­чим животоподдържащата система? Калу Ринпоче казва:

Според цитираното по-горе изследване на института „Галъп" 66% от американците са на мнение, че ако човек изпитва силни болки и „няма надежда за подобрение", има моралното право да отнеме сам живота си. Говори се, че в Холандия всяка година 10 000 души избират евтаназията. Лекарите, които се грижат за тези пациенти, трябва да докажат, че имат тяхното съгласие, че са обсъдили с тях възможностите изчерпателно и че са се консултирали с колега, за да имат и второ мнение. В Съединените щати нещата са стигнали дотам, че една книга, описваща начините, по които хора с неизлечими заболявания биха могли да се самоубият, се е превърнала в бестселър, а множество обществени движения се стремят да легализират „активната евтаназия" или „помощта в смъртта".

Но какво би станало, ако евтаназията се узакони? Мнозина се опасяват, че пациентите, диагностицирани като „безнадеждни", особено изпитващите силни болки, биха могли да предпочетат смъртта, независимо че би било възможно болките да се овладеят и хората да живеят по-дълго. Други смятат, че някои възрастни просто могат да решат, че е техен дълг да умрат, като изберат самоубийството, за да облекчат живота и семейния бюджет на близките си.

Мнозина от тези, които се грижат за умиращите, чувстват, че когато става дума за евтаназия, са нужни по-високи критерии. По въпроса за законодателството, свързано с евтаназията, Елизабет Кюблър-Рос казва: „Тъжно е, че трябва да имаме закони за такива неща. Според мен трябва да използваме нашите собствени човешки критерии и да се справим със собствения си страх от смъртта. Тогава бихме могли да уважаваме пациентите си и да се вслушваме в техните нужди, без да възникват проблеми като този."⁵

Хората се страхуват, че смъртта може да се окаже непоносима, че ще бъдат обзети от парализираща болест, която ще ги докара до дементно състояние и непоносима болка. Будистките учения предлагат по-различно отношение към страданията - отношение, което ни дава цел. Далай Лама посочва, че:

Страданието ви се дължи на вашата собствена карма и при всички случаи, в този живот или по-нататък, ще трябва да понесете последствията от тази карма, освен ако не успеете по някакъв начин да я пречистите. В този случай е по-добре да преживеете кармата си в този, човешкия живот, когато имате повече възможности да понесете това по-добре, отколкото, да кажем, едно безпомощно животно, което би страдало още повече.

Според будистките учения трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на умиращите да се справят с влошаването на състоянието си, болката и страха и да им предложим подкрепа, като изпълним края на живота им със смисъл. Сесили Сондърс, основателка на приюта за безнадеждно болни „Сейнт Кристофър" в Лондон, казва: „Ако някой от нашите пациенти поиска евтаназия, това означава, че не вършим работата си както трябва. Тя възразява срещу узаконяването на евтаназията:

Дилго Кхиентсе Ринпоче обяснява: ,

В случай на спонтанен аборт, когато родителите чувстват угризения, освен тези практики могат да използват практиката за пречистване на

Ваджрасатва. Също така могат да палят светилници, да спасяват животни, да помагат на другите или да подкрепят някой хуманитарен или духовен проект, като посветят действията си на добруването и бъдещото просветление на съзнанието на бебето.

Какво става със съзнанието на човек, който извърши самоубийство? Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:

Когато човек се самоубие, съзнанието му не може да направи нищо, освен да следва отрицателната си карма, при това не е изключено и някой зъл дух да улови и обладае жизнената му сила. В случай на самоубийство съзнанието на самоубиеца може да бъде освободено от могъщ учител, който трябва да прибегне до някои специални техники, като огнени церемонии и други подобни.

Можем ли да даряваме органите си, след като умрем? Какво ще стане, ако те трябва да се извадят, докато кръвта все още циркулира или преди процесът на умирането да е завършил окончателно? Няма ли това да смути или навреди на съзнанието в момента преди смъртта?

Учителите, с които съм разговарял по този въпрос, са съгласни, че даряването на органи е много положителен акт, тъй като произлиза от искрено състрадание и желание да помогнем на другите. Така че ако това е истинското желание на умиращия, то по никакъв начин не може да навреди на съзнанието, което напуска тялото му. Напротив - чрез този последен акт на щедрост се натрупва положителна карма. Един учител казва, че всяко страдание и болка, които човек преживява, докато отстраняват дарения орган, и всяко отвличане на вниманието при този процес се превръщат в положителна карма.

Дилго Кхиентсе Ринпоче обяснява: „Ако човекът без никакво съмнение ще умре след няколко секунди и е изразил желанието си да даде органите си, а умът му е изпълнен със състрадание, няма нищо лошо в това органите да се вземат дори и преди да е спряло сърцето."

Какво можем да кажем за криокамерите, където тялото на умрелия или дори само главата му се замразява, за да очаква времето, когато медицината напредне достатъчно, за да може да го съживи?

Дилго Кхиентсе Ринпоче нарече това „пълна безсмислица". След истинската смърт съзнанието не може да се върне в същото тяло. Увереността, че трупът се пази за евентуално съживяване в бъдеще може да предизвика в съзнанието на умрелия огромна привързаност към него, което е трагично, защото може да увеличи страданията невероятно и да попречи в процеса на прераждане. Един учител сравнява криокамерите с незабавното отиване в някакъв леден ад, без дори да преминеш през бардо-състоянията.

В такива случаи е безпредметно да опитваме да му разясняваме ученията, но тихото медитиране и рецитиране на мантрите или имената на будите определено ще помогнат. Калу Ринпоче казва:

Моите приятели и ученици на Запад са ми разказвали множество вълну­ващи истории за хора, открили помощ в ученията на Буда. Позволете да ви разкажа за двама мои ученици и за начина, по който те посрещнаха смъртта.

Дороти беше моя ученичка. Тя почина в приюта за безнадеждно болни „Сейнт Кристофър" в Лондон. Беше талантлива художничка, а освен това бродираше, занимаваше се с история на изкуствата, беше екскурзовод и лечител. Баща й също беше известен лечител и тя се отнасяше с голямо уважение към всички религии и духовни традиции. Откри будизма на късен етап от живота си и както самата тя се изразяваше - „пристрасти" се към него. Според нея будистките учения й даваха най-убедителна и пълна представа за реалността. А сега нека някои от нейните духовни приятели, които се грижеха за нея, докато умираше, ви разкажат със свои думи как й помогнаха ученията:

Смъртта на Дороти беше вдъхновение за всички нас. Тя умря с такова достойнство, че всички, които бяха в контакт с нея, почувстваха силата й - лекари, медицински сестри, доброволни сътрудници, другите пациенти и не на последно място - духовните й приятели, които имаха щастието да бъдат край смъртното й легло в последните седмици от живота й.

Когато я посещавахме у дома й преди да отиде в приюта, беше ясно, че ракът протича в много агресивна форма и органите й постепенно престават да функционират. Вече бе преживяла на морфин цяла година и почти не можеше да се храни или да приема течности. Въпреки това никога не се оплакваше и човек не би се досетил, че всъщност изпитва силни болки. Беше ужасно отслабнала и от време на време просто

оставаше без сили. Когато обаче при нея отиваха посетители, тя ги посрещаше весело, забавляваше ги и излъчваше забележително спокойствие, енергия и радост. Едно от любимите й занимания беше да лежи на леглото и да слуша записи с лекциите на Согиал Ринпоче и много се зарадва, когато той й изпрати нови записи от Париж, които според него щели да имат особен смисъл за нея.

Дороти се подготвяше за смъртта си до най-малки подробности. Не желаеше да остави нищо в ръцете на другите и с месеци се занимаваше да организира всичко. Нямаше вид на човек, който се страхува от смъртта, а по-скоро искаше да довърши всичко сама и да умре необезпокоявана от нищо. Голямо успокоение й даваше мисълта, че през живота си не е навредила никому, че се е запознала и е следвала ученията. „Написала съм си домашното" - обичаше да казва.

Когато дойде време Дороти да се премести в приюта и да напусне апартамента си завинаги - а той бе пълен със събирани през годините съкровища, - тръгна само с една чанта и дори не се обърна назад. Вече бе раздала повечето от вещите си, но взе със себе си една снимка на Ринпоче и малката му книжка върху медитирането. Бе събрала целия си живот в тази малка чанта, която наричаше „пътуваща светлина". Тръгна със съвсем обикновени дрехи - сякаш отиваше до магазина. Каза просто „Довиждане апартамент!", махна с ръка и излезе през вратата.

Стаята й в приюта доби специална атмосфера. На шкафчето до леглото й пред снимката на Ринпоче винаги гореше свещ и веднъж, когато някой я попита дали би искала да поговори с него, тя се усмихна, поклати глава и отговори: „Не, няма нужда. Той винаги е тук." Често споменаваше съвета на Ринпоче да се създаде „подходяща атмосфера". На стената точно срещу нея беше окачена хубава картина, изобразяваща небесна дъга, навсякъде в стаята имаше цветя.

Дороти се владееше до самия край, а вярата й в ученията не се разколеба нито за миг. Сякаш тя помагаше на нас, а не ние на нея! Непрекъснато беше весела, уверена и благоразположена и се държеше с достойнство, което идеше от куража й. Радостта, с която ни посрещаше, ни помагаше да разберем, че смъртта не е нито мрачна, нито ужасяваща. Това бе нейният дар и да бъдем с нея за нас беше чест и привилегия.

Почти бяхме започнали да зависим от силата на Дороти и затова, когато разбрахме, че и тя има нужда от нашата сила и подкрепа, се почувствахме неловко. Продължаваше да се занимава с подробностите около погребе­нието си и тогава изведнъж си дадохме сметка, че след като толкова много се е грижила за другите, сега има нужда да забрави тези подробности и да насочи вниманието си към самата себе си. Искаше да получи нашето поз­воление да направи това.

Смъртта й беше трудна и болезнена, а Дороти се държеше като воин. Опита да се справя доколкото беше възможно повече сама, за да не създава работа на сестрите, и това продължи до момента, в който тялото й не издържаше повече. Веднъж, докато все още можеше да става от леглото, една сестра я попита дискретно дали иска да й донесе подлогата. Дороти сви рамене, засмя се и каза: „Вижте това тяло!" Наистина беше заприличала на скелет. И въпреки че тялото й се рушеше отвътре, духът й сякаш се издигаше още повече. Сякаш си бе дала сметка, че тялото й вече е изиграло своята роля- то вече не беше „тя", а нещо, в което бе живяла и бе готова да изостави.

Въпреки доброто настроение, което заобикаляше Дороти, смъртта й никак не беше лесна, а точно напротив. Имаше мрачни и тежки моменти, които преодоляваше с удивителна сила и достойнство. След една особено тежка нощ, когато падна от леглото, Дороти се уплаши, че всеки момент може да умре, и помоли някой от нас да остане при нея. Тогава започнахме да дежурим в стаята й непрекъснато.

Дороти медитираше всеки ден и предпочиташе практиката за пречистване на Ваджрасатва. Ринпоче й препоръча да чете учения за смъртта, сред които и основната пхоуа-практика. Понякога й четяхме на глас, понякога тя произнасяше мантрата на Падмасамбхава, понякога просто седяхме, без да говорим. По този начин се създаде един спокоен ритъм на медитиране и почивка. Понякога задремваше и при събуждането си възкликваше: „О, не е ли чудесно!"

Когато се чувстваше малко по-добре, четеше сама ученията за бардо, за да може да разпознае етапите, когато премине през тях. Всички се изненадвахме от бистрия й ум и концентрацията й, но въпреки това тя искаше практиките й да са съвсем прости - само основата. Когато се сменяхме при нея, винаги ни изумяваше спокойната атмосфера в стаята

- Дороти лежеше с широко отворени очи дори когато спеше, а помощникът й рецитираше мантри.

Ринпоче често се обаждаше по телефона, за да попита как е, и двамата разговаряха съвсем спокойно за наближаващата смърт. Дороти беше съвсем земна и казваше неща като: „Само още няколко дни, Ринпоче." Един ден сестрите донесоха телефона при нея и казаха: „Търсят ви от Амстердам." Лицето на Дороти веднага се оживи и тя взе слушалката. Беше Ринпоче. След разговора тя ни се усмихна и каза, че той я посъветвал да не чете повече текстове, а да се „отпуска в природата на ума, да се отпуска в светлината". Когато смъртта й вече беше съвсем близо, той се обади за последен път и й каза да не ни забравя и да дойде някой път да ни види!

Веднъж влезе лекарят, за да види как е и за да промени лекарствата й. Дороти обясни с обезоръжаваща усмивка: „Виждате ли, докторе, аз изучавам будизма и ние вярваме, че когато човек умре, вижда много светлина. Вече започнах да виждам проблясъци, но още не съм видяла светлината както трябва." Лекарите се изненадваха от живостта и бистротата на ума й, защото в напредналия стадий на болестта очакваха да е в безсъзнание.

С наближаването на смъртта сякаш разликата между деня и нощта за нея започна да се заличава и Дороти все повече и повече потъваше в себе си. Цветът на лицето й се промени и тя все по-рядко идваше в съзнание. Струва ми се, че можехме да доловим признаците на разграждащите се елементи. Дороти беше готова да умре, но не и тялото й, тъй като сърцето й все още беше силно. Така че всяка нощ се превръщаше в изпитание за нея и всяка сутрин се изненадваше, че е дочакала новия ден. Никога не се оплакваше, но виждахме, че страда. Правехме всичко възможно да облекчим страданията й, а когато вече не можеше да преглъща и течности, навлажнявахме устните й. До последните тридесет и шест часа отказваше да взема всякакви лекарства, които биха замъглили съзнанието й.

Малко преди да умре сестрите я преместиха. Легна свита като ембрион и въпреки че тялото й вече беше напълно изтощено и тя не можеше нито да говори, нито да се движи, очите й бяха живи и широко отворени. Гледаше право напред към прозореца и небето. В момента преди да умре, помръдна почти неуловимо, погледна Деби право в очите и й предаде нещо много силно. Сякаш искаше да каже: „Това е то." Дори опита да се усмихне. След това отново погледна към небето, пое въздух веднъж или два пъти и издъхна. Деби пусна ръката й, за да й даде възможност да продължи необезпокоявана процеса на вътрешно разпадане.

Персоналът каза, че никога не е виждал толкова добре подготвен за смъртта човек, колкото беше Дороти, а мнозина си спомняха присъствието и вдъхновението й дълго след смъртта й.