Когато тялото казва „НЕ“
Изтегляне 2.07 Mb. Pdf просмотр
|
| 4. Автономия Болестта не само си има история, но и разказва история. Всяко заболяване е кулминацията на дългогодишна борба за отстояване на личността. Гледано от чисто биологична перспектива, може да изглежда, че оцеляването на физическия организъм е крайната цел на природата. Но по-вярно е да се каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най- страховитите физически поражения. И обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата цялост и свободата. Джейсън е диабетик и от 5-годишен е зависим от инжекциите с инсулин. Терминът diabetes mellitus идва от гръцки и означава „сладка урина“, тъй като при това заболяване бъбреците филтрират излишната кръвна захар, като я отделят в урината. Клетките на панкреаса не могат да произведат достатъчно инсулин – хормонът, необходим за разграждането на захарта, която приемаме с храната. Освен непосредствените физиологични рискове от високите нива на глюкоза, тази болест може да доведе до увреждания на много органи в тялото. Сега Джейсън е на 23 години. Не може да вижда с дясното си око, което също се дължи на диабета. Наред с това страда от отслабване на сърдечните мускули, проблем с едната сърдечна клапа и поражения в бъбреците. Понякога не е в състояние да ходи, което се дължи на обратимо нервно възпаление, наречено диабетична невропатия. Той и майка му Хедър са мои пациенти от 10 години. През последните 12 месеца на няколко пъти трябваше да търси спешна помощ заради различни кризи, включващи сърдечни пристъпи и менингит. Може би не му остава още много живот. Според специалиста по вътрешна медицина, който го наблюдава, прогнозата е „Божа работа“. Хедър живее в постоянно безпокойство. Изтощена е до краен предел, но се случва и да избухва. Тя вижда причината за негодуванието си в отказа на Джейсън да се грижи за себе си. Той отказва да яде само подходящи храни, не следи внимателно инсулина си, не ходи редовно на прегледи и не води здравословен живот. За една майка, разбира се, залогът е висок. От личен опит се убедила, че ако не поеме нещата в свои ръце, състоянието на Джейсън се влошава. Не помни откога е забелязала, че ако не бъде винаги нащрек, детето й може да изпадне в кома или да се случи непоправимото. Преди последното си постъпване в болница Джейсън бил изтощен от повръщане в продължение на седмици, бил дехидратиран и получавал гърчове. Един ден майка му седяла край болничното легло, когато започнал поредният пристъп. – Дотичаха медицински сестри, лекари и други хора от персонала – спомня си Хедър. – Джейсън забелваше очи, а краката и ръцете му трепереха. Почнаха да му правят вливания през системата, когато той внезапно се надигна, седна насреща ми и ме погледна. Каза ми със силен глас: „Откажи се!“ Но как да се откажа? Няма да допусна синът ми да умре. Самият Джейсън не си спомня случая: – Сигурно изобщо не съм бил на себе си. – Имаш ли представа какво точно си имал предвид? – попитах го. – Първото, което ми минава през ума, е да ме остави на мира. Като съм казал „откажи се“, едва ли съм имал предвид да ме остави да умра. По-скоро да се откаже от навика си да ми нарежда. Просто трябва да се откаже. Искам да уважава решенията ми. Това си е моят живот. Вероятно ще правя грешки, но мама не трябва да ме пази от тях. Диабетът и нейният вечен контрол изпълват почти целия ми досегашен живот. Няма да се впускаме в подробности за това кое кара майката да постъпва така и как синът е мотивирал действията й. Важното е, че онази забележителна случка в болницата говори за липсата на автономия. Джейсън не умее открито да отстоява себе си. Силното му желание за самостоятелност и гневът към майка му довели до демонстрации на съпротива, които включват дори немарливо отношение към собственото му здраве. Той ми сподели по отношение на майка си: – Край нея се задушавам. Каквото и да правя, за нея е грешка. Когато съм й казал да ме остави, вероятно съм искал да не ме държи тъй изкъсо. Искам да съм господар на живота си. Ще живея по свой си начин и е нормално да правя грешки – всички ги правят. Никога не съм се чувствал свободен в правото си на лични грешки. Ако можем да направим извод от историята на Хедър и Джейсън – както и от другите описани случаи и проучвания в тази книга – той е, че хората страдат, когато личните им граници бъдат размити. Майката се отнасяла към сина си като към дете, за чиито грижи се чувства изцяло отговорна. По този начин му пречи да порасне. С незрялото си поведение Джейсън се отдръпва, за да се защити от вмешателствата. Казано накратко, болестта е изражение на проблем с личните граници. Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи, установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да успеят да се изградят като самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници. Стресори от детството, като емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст, здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести. Авторите заключават: „Съществува открояваща се връзка между стресорите в родното семейство и здравословното състояние години по-късно. Колкото повече са били недостатъците в семейните отношения през детството на даден човек, толкова повече са болестите му като възрастен. Такива лица са особено застрашени от преждевременна смърт от рак, сърдечни заболявания, фатални травми и други.“ [229] Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че изобщо не се очертават. Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само ако знаем как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в отношенията си с тях. Същата заплетеност се пренася и в по-късния му живот и контактите му с целия свят. Доктор Майкъл Кер използва термина „липса на разграничение“. То може да се прояви в две форми. Като затваряне в себе си, навъсеност и съпротива към околните, стигаща до крайности – тази форма се наблюдава при Джейсън. На другата отговаря Хедър – там е характерен хроничният и натрапчив стремеж да се полагат грижи за другите. Понякога двете форми съжителстват в един-единствен човек, като всяка се проявява в зависимост от обстоятелствата към дадения момент. Объркването на имунната система, което може да причини болести, се дължи на факта, че не няма как да се различи своето от чуждото. За изцелението е нужно да се установят или укрепят индивидуалните ни граници. Лично съм разговарял по темата с терапевтката Джоан Питърсън от Габриола Айлънд. Тя е директор на тамошен център за обучение в областта на холистичната медицина и психологичното израстване. Тя ми каза: – Границите и автономията са от съществено значение за здравето. Живеем живота си чрез нашите тела. Ако не сме способни да изразяваме преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което умовете и устите ни не смеят. Доктор Питърсън дава следното определение: – Личните ни граници са нашата енергийна форма. Не искам да употребявам думата „аура“, защото този термин днес има и други значения. Но имаме енергийна форма, която излиза дори над кожата. Така че чрез общуването не само определяме границите си, но имаме и енергийни граници, които са невербални. В книгата си „Гняв, граници и сигурност“ доктор Питърсън е още по-подробна: „Границите ни са невидими. Те са резултат от нашето съзнателно и вътрешно усещане за Аз. Можете да се запитате: Какво очаквам от живота си и отношенията си с околните? Какви са мечтите ми? От кое искам повече и от кое – по-малко? Какво изобщо не искам? Какво мога и какво не мога?… С подобни въпроси си помагаме да определим какво ценим и какво очакваме от даден етап на живота си. С времето може да се променим, но не трябва да губим контрола над себе си. Механизмите за контрол се намират в самите нас.“ Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен контролен център. Изтегляне 2.07 Mb. Сподели с приятели:
|