Конкурс за академична длъжност „професор по професионално направление

от проф. д-р Стоянка Тодорова КЕНДЕРОВА

във връзка с провеждане на конкурс за академична длъжност „професор“

по професионално направление

2.1. Филология (Средновековна арабска цивилизация),

обявен в ДВ, бр. 31/18.04.2017 г., съгласно Заповед N РД 38-311/19.05.2017 г. на

проф. дфн Атанас Герджиков, ректор на СУ „Св. Климент Охридски“

Единствен кандидат по обявения конкурс е доц. дфн Павел Веселинов Павлович от катедра „Арабистика и семитология“, Център за източни езици и култури (ЦИЕК), Факултет по класически и нови филологии към СУ „Св. Климент Охридски“. За конкурса доц. Павлович представя всички необходими документи, като на членовете на журито е предоставен и самият научен труд по конкурса – отпечатаната монография „Подходи към изучаването на ранния ислям (VII-VIII в.). Метод и история. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, 320 стр.

Трудовият му стаж на академично ниво започва като хоноруван асистент по история и арабски език в ЦИЕК (1994-2005) и по арабски език във ВСУ „Черноризец Храбър“ (1995-1998); главен асистент (1998-2003), а през 2003-2006 г. редовен доцент по средновековна обща история в същия университет; преподавател по арабо-ислямска цивилизация (от 2000 г.) и лектор по арабски език (от 2003 г.) в НБУ; хоноруван асистент (2000-2005), а впоследствие и преподавател (от 2005 г.) по средновековна история и история на религиите в Историческия факултет на СУ. От ноември 2005 г. Павел Павлович е редовен доцент по средновековна история на исляма в ЦИЕК, а от февруари 2012 г. ръководител Катедра „Арабистика и семитология“. Тези постове в три университета са доказателство за богатия преподавателски опит на кандидата, необходим и за заемането на обявената нова академична длъжност.

За конкурса доц. Павлович представя и Списък на публикациите: три издания на книгата му „История и култура на Древна Арабия“, посоченото по-горе издание на английски език на големия му докторат и още 51 заглавия на научни статии, студии и рецензии, публикувани у нас и в чужбина. Те са насочени главно към предислямска и ранноислямска история на Арабския п-ов, арабска историография, взаимоотношения Изток-Запад и отделни конкретни теми, свързани с историята на исляма. Натрупаните знания и изграден поглед по тези въпроси пораждат у колегата Павлович идеята да представи стриктен научен метод и подход при анализа на най-ранните, несъхранили се в оригинал арабски текстове, с цел да се отговори на въпроса доколко те могат да бъдат считани като надежден извор за историята на исляма. Реализация на това намерение представлява последният му труд, с който той се представя по обявения конкурс.

Монографията „Подходи към изучаването на ранния ислям (VII-VIII в.). Метод и история“ се състои от увод, три глави, библиография (извори и литература), индекс на кораничните знамения и индекс на собствените имена и термините. Изводите и заключенията са дадени към всяка глава поотделно.

Втората група автори, на които е обърнато внимание, са родоначалници на историческия разказ – жития (сира) и походи на Пророка (магази). Тук специално място с право е заделено на Ибн Исхак и ал-Уакиди. Независимо от неоспоримата им значимост още с появата си те също пораждат противоречиви мнения и научни спорове. В монографията двамата са представени като автори, които подхождат към хадисите не само като източник на правни норми, но и като извори, които предоставят важни и незаменими сведения за ранния ислям и Пророка, интересът към чието житие се заражда към края на VII век по време на умаййадската династия. Задълбоченият анализ специално на „Сират ан-Наби“ на Ибн Исхак, познато ни чрез редакцията на Ибн Хишам, позволява на доц. Павлович да достигне до извода, че през втората половина на II век по хиджра все още не се е утвърдил стриктният метод на иснада, характерен за по-късните събирачи на предания.

Като прави уговорката, че достигналите до нас извори за предислямската и ранноислямската епоха не са съхранени в оригинал, доц. Павлович обуславя необходимостта от изработване на нова методика за тяхното изследване. На този въпрос е посветена Втора глава на монографията. За първи път в българското ислямознание се систематизират и проучват съвременните методи за датиране и анализ на мюсюлманските предания, във връзка с което са представени и достойнствата и неприемливите страни на западните ислямоведи. Авторът изтъква необходимостта от прецизен сравнителен анализ на съдържанието на преданията. При оценката за достоверността на един хадис, двата му компонента – иснад и матн, трябва да бъдат изследвани обстойно. За да сме сигурни, че дадено предание води началото си от определен ранен първоизточник, е необходимо да установим дали е налице в голяма степен съвпадение в текстовете на по-късните разказвачи, които се позовават именно на този първоизточник.

Колегата Павлович обстойно излага становищата на различните западни ислямоведски школи: ревизионисти, застъпници на „търговската теория“ и свързаните с нея социално-икономически аспекти и неоскептици (привърженик на които е и самият той; стр. 146) относно начина на възприемане на Корана (например, като литературен паметник, поради което текстът му следва да бъде подложен на литературна критика и анализ на формата според Джон Уансбро), родината на възникването му (в Хиджаз или в земите на Месопотамия) и други съществени въпроси. Павел Павлович подхожда много внимателно към различните мнения, като отразява положителните им страни и приноси към изучаването на ранния ислям, след което дава и своето становище. Той приема, че една от заслугите на ревизионистите е разбирането за исляма като резултат от органичното взаимодействие на няколко културни среди, а не като на изолирано явление в земите на Арабския п-ов. Резервираното им отношение към преданията на мюсюлманските хронисти обаче не трябва да се превръща в цялостно отхвърляне на автентичността на изворовите данни, тъй като един хадис винаги съдържа автентично ядро (стр. 143). Същевременно изработването на метод за анализ на текста представлява характерна черта на неоскептиците. Те са тези, които провеждат методологични експерименти върху грижливо подбран наративен материал (стр. 147).

Акцент в работата на колегата Павлович са именно преданията. За да се постигне прецизен сравнителен анализ на съдържанието им, авторът въвежда критерия на „семантичната устойчивост на разказа“, което означава липсата на смислови противоречия или повторения в текста на дадено предание. Вторият предложен критерий, който също представлява нововъведение в хадисологията и изворознанието, е наречен „концептуална прозрачност“. Чрез него се установява относителната хронология на два или повече хадиса и се уточнява историческото им развитие.

Доц. Павлович прави важни изводи именно за развитието на хадисите, което според него започва към края на VII век от кратки версии с правно и нравоучително съдържание. В течение на VIII век тези кратки изречения са обединени в по-обемисти хадиси. Чрез двата основни похвата: непрекъснатата линия на иснада и въвеждането в текста (матна) на дати, лични и географски имена и описания на исторически събития, те се вплита в историята на ранния ислям. Ето защо критичното отношение към тях не бива да прераства в цялостно отричане на историята на ранния ислям.

Значителен принос към неговото изучаване имат и епиграфските и нумизматични свидетелства. В Трета глава доц. Павлович въвежда в научно обръщение и данните, извлечени от тези извори, назовани „обективни източници“, и достига до извода, че представата за пророка Мухаммад се заражда през втората половина на осемдесетте години на VII век или по-точно – към управлението на Абд ал-Малик. Тогава се поставя началото в оформянето на мюсюлманската идентичност.

Разглежданата материя е доста сложна, защото показва голяма противоречивост още на ниво най-ранни извори, към което се добавят и различията в трудовете на чуждестранните учени. Обстойният анализ на техните становища и използването на изворите в оригинал говори за широката филологическа и езикова култура на доц. Павлович. Бих искала да отбележа и колегиалното отношение към други наши ислямоведи и извороведи, чийто принос в тази област не е пропуснат да бъде отбелязан в монографията. Успоредно с основната линия на изследването, тя включва и изясняване на някои вторични въпроси, като понятията „автентичност“, „достоверност“ и „историчност“; „муминун“ и „муслимун“; възприемането на хиджрата като начало на мюсюлманското летоброене, които също допринасят за приносния му характер. Трудът е написан на хубав, точен и разбираем български език. Необходимо е да се отбележи също така голямото търпение, проявено при предаването на всички термини, имена на автори и заглавия на съчинения в научна транскрипция на кирилица.

С цялата си научна продукция, с натрупания академичен опит на преподавател, както и с разглеждания тук последен научен труд, доц. Павел Павлович се представя като един от водещите специалисти по история на Арабския п-ов през VI-VIII век и средновековна арабска историческа, правна и хадисна литература. Значението на представената за конкурса монография се определя и от нейната актуалност. Тя дава възможност да се погледне от научен ъгъл на въпроса за ранната история на исляма и с примера си на всестранен, задълбочен и търпелив подход към въпроса представлява сигурно методично ръководство за настоящи и бъдещи изследователи.

Неговото по-нататъшно академично израстване ще допринесе за престижа на българската арабистика и също така е от значение за формирането на настоящите и бъдещи кадри на катедра „Арабистика и семитология“. Предвид на казаното, приканвам членовете на уважаемото Научно жури да присъдят на доц. дфн Павел Веселинов Павлович академичната длъжност „професор“ по професионално направление 2.1. Филология (Средновековна арабска цивилизация).