Конкурс за доцент по направление 1 Филология (американска култура и литература), обявен в дв, бр. 9 от 02. 02. 2016 г

за трудовете на гл. ас. д-р Александра Константинова Главанакова,

представени за участие в конкурс за доцент по направление

2.1 Филология (американска култура и литература),

обявен в ДВ, бр. 9 от 02. 02. 2016 г.

Гл. ас. д-р Александра Главанакова е единствен кандидат по обявения конкурс. Тя участва в конкурса с осем научни публикации: монографията Transcultural Imaginings. Translating the Other, Translating the Self in Narratives about Migration and Terrorism, одобрена за издаване от Sofia: KX – Critique and Humanism Publishing House за 2016 г., и седем статии / студии в тематични сборници - всички от периода след придобиване на образователната степен „доктор” през 2010 г.

Научните интереси на д-р Главанакова са известни и утвърдени през годините от нейните участия в наши и международни научни форуми, от авторските и съавторските й публикации, както и от дългогодишната й преподавателска дейност – всичко издържано в плана на едно културно и стилно колегиално и научно поведение. Д-р Александра Главанакова разгръща своята изследователска дейност в две основни области, всяка от които достатъчно богата и актуална през последните десетилетия: киберпространството с неговото ново проблематизиране на тялото и текста / текстуалността и цялата мрежа от къде преподхванати, къде неподозирани сложни разпластявания на човешката личност и междучовешките отношения, и насетне – в последователната реторика на ясно очертани съвременни научни тенденции и акценти – транскултуралността с несекващите предизвикателства на нейните постоянно менливи полета и превъплъщения.

Тази втора област на научни интереси е събрала изследователските дирения на Александра Главанакова през последните години и тъкмо тези нейни занимания представляват по същество предмета и основанието на настоящата процедура. Шест от седемте представени по процедурата публикации извън монографичното изследване са или тясно свързани с него, или части от получилото се с течение на времето цяло. Бих искала да подчертая, че определено квалифицирам този факт като предимство на кандидатката: сам по себе си той е свидетелство за целенасочено мислене, което в повечето случаи – а този безспорно е такъв – води до благодатна съсредоточеност и задълбоченост въпреки изкушенията било на летливите, приплъзващи се пост- или хипермодерни реалии на избраната тема, било на всевъзможни „летливи” интелектуални провокации. С други думи, виждам тази съсредоточеност като умение за надмогване на хаоса (бил той научен, културен или житейски) и постигане на продуктивна простота - в големия духовен смисъл на големите американски културни традиции. Ето защо ще насоча тук вниманието си изключително върху монографията с добре подбрано заглавие Transcultural Imaginings.

Веднага бих искала да посоча една особеност на монографичното изследване на Александра Главанакова, чието специално открояване според мен се налага, за да не бъде подминат подобаващият контекст или връзката с вече споменатите културни традиции. Говоря за личния момент, който присъства открай докрай в разработката. С лекота прекомерната критическа подкованост би могла да съзре тук било идеализирано проблематизиране на собствения ранножитейски американски опит, било – в по-добрия случай – свободно понасяне по пълноводното стилистично течение на вече доста обемната критическа литература по избраната от авторката тематика. Възможно е да има нюанси и от едното, и от другото. Моето усещане докато четях тази монография от първо лице единствено число, обаче, беше от по-различно естество: тя докосна усета ми за дълбоко вкорененото в американската литература и история „аз”-присъствие, за онова животокрепящо и съзидателно „от собствено опит”, което има валидността на откровение и истина и преобразува индивидуално преживяното в ценност с особен размах и статут. Разбира се, първоличният наратив на Александра Главанакова протича и в други, по-ясно и лесно определяеми отношения: първото лице на критика, на литературния и културния историк, на анализатора–компаративист, в последна сметка - на Автора на една елегантно и умно написана книга.

Тази книга (ще) представлява средоточие между личен и критически опит, заявява още в първите редове Александра Главанакова, и в тази двойна перспектива ще се раздипля сред огромния естетико-идеологически дебат в критиката от последните десетилетия – дебата за транскултуралността, за „третото пространство” по терминологията на Оми Баба, за диаспората и междукултурните преливания, за пространствата и измеренията на пограничността в буквален и в преносен смисъл, за “borderlands” в противовес на “borderlines” (според станалото вече емблематично понятие на Глория Анзалдуа), за преобразуването на някогашното културно статукво във флуидна, неспирно менлива културна реалност, болезнено обостряща (но понякога и притъпяваща) сетивата и представите за свое и чуждо и, респективно, изтегляща проблематиката на идентичността в параметри не просто нововъзникнали, но и постоянно „разливащи се” и нововъзникващи. Александра Главанакова ясно посочва въпросите, които я занимават в тази книга: Как транскултуралният опит въздейства върху конструирането на идентичността? Какви литературни преображения предполага и предлага този опит? Как дебатът за транскултуралността рефлектира върху представата за Аз-а и Другия, за „Изток” и „Запад”, за „европейскост” и „американскост”? Книгата ще разисква „процесите на мултипликация и хибридизация на индивидуалната идентичност”, провокирани от реалностите на транскултуралността (с. 12-13), или нейният фокус ще е проблематиката на другостта. Авторката ще се интересува от автори, особено чувствителни към транскултуралните проявления на усещанията за другост и посветили изследователските / творческите си занимания именно на тях.

Под заглавие Transcending Borders, монографията започва с разглеждането на автори, чиито център тематично се откроява като “the other within”: това са Самюъл Хънтингтън, Илия Троянов и Юлия Кръстева. Главанакова задълбочено излага разбирането на Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”, за неразбирането от страна на Запада, че е престанал да бъде единствен център и някогашните периферии настояват не просто за разместване, а за промяна на понятията, че светът вече е „мулпиполярен” и цивилизационната идентичност вече се дефинира посредством идентификацията с една или друга културна общност (с. 34-35), Проследила идеите на Хънтингтън, авторката умело вписва сред тях българската ситуация, като успява да я оразличи сред предлаганите от Хънтингтън варианти за квалификация, изтъквайки специфичните исторически, геополитически и културни особености на страната ни и утвърждавайки „невъзможността България да бъде включена в единствена цивилизационна система”. Главанакова убедително обосновава твърдението си, като посочва, че „Хънтингтън не позволява съществуването на различия вътре в една култура, както и разнолики културни идентичности” (с. 40), и, следователно, българският случай е от друго естество. „Кои са героите на България днес?”, пита авторката, основавайки се на примери от най-новата ни история, и съвсем разумно избягва отговор: не просто защото героите са поначало някакъв център, а тъкмо липсата на (културен) център е централна тема във внушителна по размерите си част от съвременните критически изследвания, включително и нейното, но и защото вижда сложността – и невъзможността – на подобно от-/обговаряне в сякаш вечната включеност на България в други големи исторически, политически, идеологически и културни съобщности. При цялата безспорност на това наблюдение тук ще отбележа все пак не по-малко безспорната очевидност, че Отоманската империя, Съветския съюз и Европейския съюз съвсем не образуват последователност на включване от равнореден тип.

Така или иначе, бих искала специално да изтъкна, че смятам за особена заслуга на труда на Александра Главанакова постоянното и задълбочено поддържане на перспективата към България и културните преобразувания в българското битие и съзнание във и извън страната през последните десетилетия. Включването на автор като Илия Троянов в случая е особено удачно, доколкото този сформирал се и творящ в странство български писател предоставя както личен опит сред флуктуациите на междукултурните пространства, така и дълбокото културно-философско и литературно осмисляне на лично преживяното в съизмеримостите на сходния чужд опит. Разглеждайки схващането на Троянов за „отворена система”, за динаминчна, преливаща (разлята) идентичност, схващане, обвито в метафориката на водата, голямата река, пристанищния град и пр., авторката извежда като особено убедително наблюдението, че взаимопреливането на културите може да се получи в диалог, но и посредством натиск (с. 44). Навлязла по този начин в проблематиката на културните различия / оразличавания и откроила понятията за другост и идентичност през постановките за „радикалната другост” на Левинас, за „третостта” (това, което не е нито едното, нито другото, а по нещо от двете отвъд тях) на Михаил Епщайн и Оми Баба, за процес на (само)идентифициране наместо наличие на идентичност според Дерида и Юлия Кръстева, Главанакова ясно – и достойно - посочва, че теоретичните разработки на въпроса за другия ще я интересуват само доколкото са релевантни към собственото й изследване (с. 45), и заявява отстояваното от нея разбиране, че “the act of othering” (или актът на „одругяването”, както пластичността на българския език ще ни позволи да го изречем) е динамичен и полисемнатичен, откъдето и най-адекватната перспектива към идентичността за Главанакова определено е транскултурната (с. 47).

Тъкмо такава – транскултурална – според авторката е перспективата към идентичност и другост у Юлия Кръстева и тъкмо така тя пристъпва към разглеждането на представителна извадка от творчеството на българо-френската писателка, за да открои нейната „позиция на лиминалност” и проблематиката за пътуванията към себе си, за другия в мен, за употребата на Фройдовите понятия Doppelgaenger и Unheimliche и да заключи, че всичко това, наред с още много, е обвързано при Кръстева с проблематиката на личностното изграждане. Тук отново – и някак приятно четивно – Александра Главанакова примесва случки от своята собствена житейска история (някогашното детско неразбиране на тоталитарния смисъл на „манифестация” и препращането на примера към постановката за „странника в мен” – с. 55-56). И отново – и съвсем естествено – иде връзката с широкия контекст на българската култура и литература през последните десетилетия: авторката съвсем основателно отправя вниманието си към въпроса за имиграцията в себе си - въпрос на личен житейски избор поначало, при най-различни времена и нрави, и напориста вълна от нашенски писания, отприщила се след 1989. Главанакова правилно превежда „вътрешна Емиграция” в редицата български заглавия, които посочва, с “Inner IMmigration” и избира да не се заиграва с възможностите на възникналия в тях оксиморон (впрочем, твърде интересен, що се отнася до някои от посочените тук автори (с. 56), които навремето най-безпроблемно си „мигрираха” из удобствата на режима). Главанакова вижда вътрешната имиграция като четвърти тип миграция след принудителната, икономическата и доброволната и така, преминавайки набързо през „обичайните заподозрени”, като Кръстева, Дерида, Грег Мадисън, Хоркхаймер, Адорно, Бауман и пр., поставя големия историко-политически въпрос за миграционните движения - изобщо и, разбира се, най-вече по отношение на американския опит. Авторката умело разграничава представите за плурализъм и американски тип регионализъм, както и понятията за гражданство (citizenship) и членство / принадлежност към (membership), пренасяйки разсъжденията си в най-ново време и отново към българските случаи на доста злополучна чуждост „на Запад”. Разглеждайки постановките на Ариана Данино за „панконтинентална акултуризация” и на Снежа Гунев за „новия космополитизъм”, Главанакова извежда неравноредността на понятията „транскултуралност” и „транскултурализъм” и с транскултуралистична перспектива – и с ясното съзнание, че природата на миграциите в наше време се е променила (с. 105) и че протичат процеси на самоидентифициране посредством (само)разказване (storytelling) (с. 110), - пристъпва към своите наблюдения върху транскултуралните български наративи в Канада: особено убедителен и продуктивен според мен в тази част на изследването е анализът на феномена на завръщането (с. 119-121). Оттук насетне д-р Главанакова ще се занимава основно с литературата, създавана през последните години от българи, живеещи / живели в Съединените щати.

Това именно е моментът, в който авторката напълно основателно усеща необходимостта да посочи известна българска традиция в отношението към Америка: и тя – твърде обобщено – вижда тази традиция като комбинация от политически и икономически фактори с различни концептуални, визуални и текстуални конструкции, повлияни до голяма степен от американската автопропаганда (с. 124), за да премине направо към посттоталитарните български представи за Америка. Тук бих препоръчала едно сериозно вглеждане в културната традиция, създадена у нас от Американския Колеж в Симеоново още от 60-те години на XIX век: тази традиция е дала поколения български интелектуалци, здраво свързани с големите хоризонти на американската духовност. До затварянето му в годините на Втората световна война, Колежът винаги е давал висока и стабилна прослойка в българската интелигенция. И тук иде моят собствен личен наратив: израснах в средата на последния довоенен колежански випуск – средата на моя баща, дългогодишен софийски адвокат, и неговите съученици. Това бяха юристи, преводачи, речникари, учители по английски в алианса; случайни хора нямаше, бяха все личности, поели най-доброто от американската духовна традиция – неуязвимото гордо съзнание за лично достойнство. В особено тежките за тях времена на режима фразата „вътрешна емиграция” не съществуваше; имаше обаче най-висок морален стандарт, който не допусна да бъде подкопаван. Тази именно морална и културна традиция би могла – и би трябвало – да стане обект на самостоятелно изследване.

Разбира се, не зная дали Александра Главанакова би поела в такава посока. Нейното настоящо изследване продължава със задълбочен анализ на творчеството на двама от най-нашумелите в последно време български писатели, свързани с Америка – Мирослав Пенков и Захари Карабашлиев. За особено силни намирам тук страниците, посветени отново на мотива за завръщането – както буквалното, така и в многоизмерни метафорични смисли, - а също и страниците, посветени на избора на езика, на който да се пише: избор, чиято отвъдлингвистична сложност Главанакова откроява много добре. Нейната изследователска перспектива остава издържана открай докрай културологично; такава последователност намирам поначало за предимство, ако не бяха необходимите литературоведски примеси, когато човек се занимава с литература. Тъкмо в тези „примеси” преобладаващата задълбоченост на разработката някак се размива в повърхностни наблюдения (препратките към Хемингуей (с. 143) или Керуак (с. 159) или Фитцджералд (с. 164), да кажем, или пък мимоходом квалификациите като „реалистичен” или „абсурдистки” модус или „магически реализъм” (с. 129)). Така или иначе, Главанакова остава на висота и в тази обширна част на своята хубава и съвсем своевременна книга.

Моето усещане – и убеждение – обаче е, че книгата трябваше да свърши дотук, наместо да се прехвърля към американските наративи за тероризма. Съвсем ясно е, че големите теми за идентичността и другостта неизбежно препращат и към силните акценти в американската литература и култура след 9/11, както и че флуидната природа на пост-, хипер- или трансмодерността е просто неудържима. И въпреки това всеки артефакт – както и всяко изследване – неизбежно се изправя пред необходимостта да демонстрира a good “sense of ending”. Независимо от достойнствата на последната част от разработката, по-скоро бих ги откроила не в плана на всеизчерпващо включване в една книга на заниманията на авторката през последните години, а в техен самостоятелен план.

За мен остават безспорни заслугите на Александра Главанакова в изключително актуална през последните десетилетия област на критически изследвания, където при това българският литературен опит се вписва изключително добре. Тези заслуги ясно се открояват както в книгата й, така и в редицата й публикации през годините след получаването на образователната степен „доктор”. Специално бих искала на изтъкна и чудесния, жив език, на който пише Главанакова: език избор и самоизказ, отекващ с проблематиката, толкова убедително откроена от нея у Мирослав Пенков.

Д-р Главанакова има богат опит като преподавател в Катедра „Англицистика и американистика”. Многобройните курсове, които води както на бакалавърско, така и на магистърско равнище естествено се свързват с широкото поле на изследователските й интереси.

В заключение, въз основа на всичко, казано дотук, както и въз основа на дългогодишните ми колегиални впечатления, убедено препоръчвам на уважаемото научно жури да присъди на д-р Александра Главанакова заслуженото научно звание „доцент”.

04.06.2016 г. Реценцент:

Проф. д.ф.н. Албена Бакрачева