Лицето на горгоната — в полицейската психиатрия

1
ВЛАДИМИР СВИНТИЛА
ЛИЦЕТО НА ГОРГОНАТА
В ПОЛИЦЕЙСКАТА
ПСИХИАТРИЯ
chitanka.info

2
Владимир Свинтила (1926–1998) произхожда от комунистическо семейство (неговият баща е ръководител на службата за сигурност на нелегалната комунистическа партия). Въпреки това, едва на 15- годишна възраст, той отхвърля идеологията на комунизма. През януари
1949 г. е задържан от органите на КДС и след съответни инквизиции
(вкл. двайсет денонощия без сън) е въдворен в концлагера Богданов дол (вж. „Кладенецът на мълчанието“, „Изток-Запад“, 2009). Но това не е последната му среща с Държавна сигурност. През 1957 г. е въдворен в психиатрията, за което се разказва в настоящата книга.
Един от неколцината представители на модерната антикомунистическа литература в България.

3
ЛИЦЕТО НА ГОРГОНАТА
Някъде през пролетта на 1958 г. двама полковници, униформени,
ме посетиха в редакцията на в. „Народна култура“, която се помещаваше тогава на бул. „Дондуков“ в сградата на т.нар. Партиен дом. В крилото на бул. „Дондуков“ се помещаваше целият тогавашен
Комитет за култура.
Полковниците говориха в присъствието на мои колеги. Те дошли да ме поканят да напиша изложение: кои хора са насочили Държавна сигурност по моите дири. Според полковниците аз съм бил съвършено невинен и сега, при грандиозните промени, които ставаха, при всеобщата десталинизация, било време да се даде възмездие на клеветниците. Те ме информираха, че моето досие е унищожено като фалшиво.
Бе време на тържество на антисталинизма. От МВР, вътрешни войски и от армията бяха уволнени много сталинисти. Беше подменена цялата администрация. А и цялата преса — от старите журналисти,
които бяха правили сталинския печат, бяха останали единици.
В „Бамбука“ се събираха опозиционно настроените интелигенти.
Първоначално всички бяхме против. След това една част — Джагаров,
Левчев и компания — полека-лека се сближаваха с режима.
Бях всеки ден в „Бамбука“ и чувах всички грандиозни приказки.
Асен Игнатов говореше за тоталния крах на сталинизма; така говореха и други. Но така говореше и западната преса. Четвъртият интернационал, троцкистите, се обърна към американците с покана да се откажат от военни действия срещу Русия, защото сега там масите били взели съдбините си в свои ръце.
Илюзията беше всеобща и на малцина бе направило сериозно впечатление станалото в Унгария. На Хрушчов вярваха безусловно,
оправдаваха го и го извиняваха: в Унгария работата решили военните,
над които Хрушчов нямал власт. От тук насетне почваше дребното софийско политиканство.

4
Не вярвах нито на Хрушчов, нито на десталинизацията.
Използвах този промеждутък — знаех, че след мръсното „разледяване“
на Еренбург иде нов комунистически студ, — за да си набавя много книги, „зимнина“ за новия комунистически мраз. Това го говорех открито, поради което бях мразен от хрушчовистите — хрушчовистите бяха вчерашните сталинисти, които бързо-бързо бяха прескочили плета.
Така че на искането на полковниците не отговорих. Казах на майка си за предложението и й казах, че не искам да се занимавам с него.
— Ти си слаб човек, сине — това бе нейният редовен рефрен, —
ти си слаб човек. Изложението ще напиша аз.
Горката ми майка! Въпреки всички страдания, въпреки всичко,
което знаеше за комунизма, още имаше някаква вяра в тези хора, вяра,
че „здравите сили най-сетне ще победят“. В комунистическата партия,
разбира се, не е имало никога „здрави сили“.
Знаех колко опасно е човек да се впуска назад в спомените за нещастието и страданията. Това значи да ги изживее още един път.
Майка ми седна да пише. И получи такава тежка криза, че едвам я спасихме. Но и след туй не мирна. Властно нареди на сестра ми да пише. Тя седна и от вълнение получи кръвоизлив от белите дробове.
Така двете си седнаха на парцалите и вкъщи отново се установи мир.
Когато двамата полковници дойдоха, аз им обясних, че не сме в състояние да напишем изложението. Преживените ужаси са такива, че при възпоминанието за тях едната получи сърдечна криза, другата —
кръвоизлив.
— А вие?
— Моята стратегия е да забравя.
И това беше истина. Да живееш с тези черни спомени, това значеше да се простиш бързо с живота. Познавах мнозина, които си отидоха на оня свят поради това, че не умееха да забравят.
По-късно, когато бях напълно укрепнал физически и психически,
когато се очертаха новите перспективи и за мен поне стана напълно ясен краят, аз седнах и написах — при реална опасност, ако ме хванат
— моите спомени от Богданов дол. Но сега се пазех — раните ми още кървяха.
Полковниците благодариха и си отидоха.

5
По-късно разбрах, че това е било провокация. Искали са да проверят кого бихме се опитали да разобличим от сталинистите.
Моите колеги се учудиха на отказа ми.
— Сега е време да се разплатиш.
Но аз не вярвах на Хрушчов. Въобще не вярвах на комунисти,
социалисти, марксисти. При инквизицията и в лагера видях комунистите без каквато и да е маска — оттам ги познавах перфектно.
И затова не вярвах в комунистическия реформизъм. Той идваше не да оправи злото, а да спаси системата.
Хрушчовистите правеха невъзможното, за да спечелят изгубеното доверие. България се посещаваше от множество чужденци от Западна Европа — артисти, писатели, литературни критици,
кинодейци. Всеки ден в „Бамбука“ се образуваше нещо като кръгла маса около някоя европейска знаменитост или около млад, но вече известен писател или художник. „Ле летр франсез“ прогласяваха времето на обединена културна Европа, а в Италия излизаше „Еуропа летерариа“, което обединяваше писателите от Изток и Запад. Имаше всичките външни признаци на обновлението. Но аз не вярвах. Моят опит бе против всяко доверие в комунизма. В скоро време забелязах, че отново ме следят. В кафенето внезапно получавах „странни въпроси“
от малко познати лица, чиито въпроси имаха определено провокационен характер. Явно КДС отново се интересуваше от мен.
Сега не се страхувах. При новата ситуация не можеха да ми направят нагласен процес — такъв не би се приел повече в Европа. А за другите глупости особено не се вълнувах.
Веднъж на излизане от редакцията на бул. „Дондуков“ край мен се стрелна като прилеп някакъв с шлифер. Продължих, без да обърна внимание — той ме чакаше пред Младежкия театър.
— Искам да говоря с тебе — каза грубо.
— Може да не искам.
— Разговорът ще ти бъде интересен.
— Само да не трае много, че вкъщи ме чакат.
Качихме се в градинката при двореца и седнахме в една беседка.
Прилепът извади малка червена карта.
— Майор еди-кой си от КДС.
— Какво искате пак от мене?
— Информирани сме, че ти би искал да се изселиш в Бразилия.

6
Вярно бе. Бях мислил за такава възможност.
— Е, и?
— Решили сме да ви дадем, на теб и на цялото ти семейство,
изселнически паспорт. И дори по деветстотин долара на човек пари на първо време.
— Вярно, че по едно време обмислях тази възможност. Но майка ми е зле, сестра ми е болна, жена ми няма да иска да остави родителите си. Така че се отказвам.
Тогава прилепът ми каза:
— Разбери, че не ви искаме в България. Махайте се, ако не искате неприятности.
— Сигурно ще ги имаме — казах, — но какво да се прави. При здравното състояние на близките ми не е възможно. И освен това заповеди и заплахи не приемам.
Станах и го оставих.
Защо сега ни гонеха от страната? Причината бе все в ролята на баща ми в комунистическата партия. Нейде дълбоко в подземията лежаха неговите архиви и не им даваха спокойствие. Като шеф на партийното разузнаване, баща ми бе установил агентите на Антантата в комунистическото движение. Неговата архива бе в старата полиция
— взета след смъртта му (настъпила внезапно!). Тези архиви ги безпокояха. Те очакваха, че някой ден ще се възползвам от тях, че при кризата мога да изляза като партиен лидер. Това, което наскоро стана пред очите ни — разните алтернативни партии. Те очакваха, че лидер на такава алтернативна партия ще бъда аз. Те не знаеха колко дълбоко презирам всички алтернативи и всички реформисти.
Техните действия срещу ми бяха профилактични — синът на българския Дзержински трябва да се отстрани.
В това отношение обаче те не можеха да се споразумеят помежду си. Генерал Ганев бе искал моята смърт. Точно тогава шпионинът беше открил, че генерал Ганев е получавал пари от старото вътрешно министерство срещу „дребни услуги“. Устроиха му вътрешен процес и го разстреляха. Това пък спаси от разстрел самия мен.
Явно едни искаха премахването ми, защото бяха засегнати.
Други пък искаха съхраняването ми, понеже смятаха да ме използват във вътрешните си борби.

7
В този период се движех в бохемата. Дружах с Иван Пейчев, бях постоянно в неговата компания. Пиехме в „Ялта“ и в „Производство“.
Край нас непрекъснато се въртяха разни ченгета.
Живеех с възбудеността от събитията. Четях много, особено западна периодика, каквато тогава идваше. Очаквах еволюцията надясно към един открит антикомунизъм, тоя, който изповядвах в сърцето си.
Никога не съм пиел много. Но по това време пиех по два коняка дневно и много пушех: по два пакета на ден.
Започваше една лека сърдечна болка — съвсем лека. Не й обръщах внимание — не знаех и какво е — и пиех кафета.
Един ден получих тежък пристъп — болката в сърдечната област стана шеметна, непоносима. Извикахме лекар, който диагностицира инфаркт. Какъвто съм огромен, не бе леко за санитарите да ме понесат на носилка по стълбите. В медицинската академия ме занесоха до апаратурата на ръце. И там, след дълги техни си лекарски занимания,
установиха микроинфаркт. Все пак ме оставиха в болницата за една седмица — под наблюдение.
Лекуващият ме лекар, едно дребно човече, професор и лекар от партийната болница, след третия ден започна да се държи странно.
Въртеше се около мене и в часове извън визитацията, викаше ме в кабинета си със следната песен:
Аз съм грохнал човек. Възрастта на човека — това е възрастта на неговата нервна система.
Моята нервна система е на осемдесетгодишен човек. Имам нужда от продължителен престой в психиатрия, за да дойда на себе си…
Нито ставаше въпрос за определено страдание, нито за някаква диагноза. Как така ще влизам в психиатрия без определена диагноза,
без да се знае страдам ли от някакво нервно заболяване и от какво? И
трябва да ида в психиатрия, за да се „подмладя“ ли?
Трябва да кажа, че нямах никакви подозрения, в което отново се изразява моята наивност. Тази препоръка и това горещо настояване ми се струваха странни.
Странно бе и друго. На шестия ден ме пуснаха да си вървя, и макар да бях „грохвал“ по техните думи, не ми дадоха и три дни отпуска — като преход от болницата към живота. На излизане от

8
болницата видях на двора в една алея моя доктор с човека от КДС,
когото означих като прилеп.
Тия двамата пък какво общо имат? Професорът и той ли е ченге?
С това се свърши.
Почнаха друг тип неприятности: бяха ми дали реабилитация за стоенето в концлагера. Тя се състоеше в назначение на работа във външното министерство, някакъв секретар легационен, не съм много сигурен трети или втори.
Не приех реабилитацията. Никога не съм мислил за дипломация
— аз съм най-неподходящия човек за тая работа. Освен това нашите дипломати бяха и си остават просто кадесари.
Играеше роля и това, че и реформирана, комунистическата партия ме отвращаваше.
Моят отказ бе много зле приет. Комунистите ми устроиха хайка в печата с грандиозни обвинения в плагиатство (бяха намерили един,
направил преводите на шекспировите сонети, когото аз съм бил ограбил, но номерът не мина!). В отговор на това си подадох оставката от вестника, бях намерил някаква работа като юрист.
Тогава стана обществен скандал. Поколенията от войната бяха още живи и още имаше обществено мнение. То се бе съхранило напук на сталинските кланета. И общественото мнение застана зад мен. В
ЦК на БКП потекоха читателски писма — пет хиляди, както ми се каза,
в моя защита. По онова време се съобразяваха с такива неща. Нали бяха реформирани.
Отказаха да приемат оставката ми. Дадоха ми платен творчески отпуск.
Все пак, стреснат от много лекарски предсказания, аз се консултирах с приятел психиатър. Той ме прегледа доста щателно и изрази мнение, че може би съм в началото на лека невроза, която лесно мога да парирам с разходки и почивка.
— Но имай предвид — каза, — че само тук, в София, с много по- тежка невроза живеят и ходят на работа десетки хиляди хора, така че не се разглезвай много.
Полковниците отново ме посетиха. Сега вкъщи. Поискаха ми прекалено спокойно обяснение защо не приемам своята реабилитация.
Отговорих, че това води неминуемо до влизане в партията, а такова

9
нещо аз не искам. Аз съм литератор, волен човек, не съм за такава клетка.
Тогава търпеливо ми бе обяснено, че сега, след XX конгрес,
нещата са се изменили. Сега партията е организация на свободни хора,
и т.н.
Понеже отговорих с усмивка, единият каза нервно:
— Ние имаме сведения, че си сталинист.
На това се изсмях и отпратих полковниците. От жертва на
Сталин — сталинист. Тия хора нямаха срама. Впрочем от петнадесет годишна възраст комунистите се въртят около мен като оси, винаги с някакви обвинения.
Тази среща ме поразтревожи и зачестих да посягам към бутилката. Пиенето почна леко да ме невротизира. Въпреки това продължавах усилено да работя.
Понякога правех дълги разходки в градинката при Докторски паметник. Обичам тази градинка от юношество. Тук идвах да чета
Оскар Уайлд и Уолтър Пейтър. Никога няма много хора и човек се чувства усамотен.
Веднъж при една такава разходка в градинката ме намери моят стар приятел Боян Грудев. На него няколко пъти бях казвал, че правя лека невроза. Сам той бе квалифициран невротик — не бе лежал в болници, но непрекъснато взимаше разни психолептици.
[1]
— Дойдох специално за тебе — каза. — Много съм тревожен.
— Защо? Какво има да се тревожиш?
— Ти никак не си добре и не го знаеш. Правиш тежка невроза,
повярвай ми, аз съм ги преживял тези работи.
Почна да ме убеждава, че невротикът никога не разбира своето състояние и смята, че е добре, когато всъщност неговото здраве катастрофално се руши. Такъв е моят случай. Със своите настоявания той просто ми досади.
— Е, добре, какво трябва да правя?
— Трябва да идеш на лекар.
— Да бе. Ще ми даде морфиеви препарати, няма да ми даде отпуска дори. Ще гълтам тия препарати без всякаква полза за мен.
Тогава Боян каза, че това не е вярно, че говоря като невротик, че той има един чудесен лекар, който го лекува и че този стар лекар сега е в градинката — играе с едно от децата си.

10
— Нищо не ти струва да дойдеш да поговориш с него.
Излишно беше да се противя. Отидохме. Лекарят беше на пейка до чешмата.
Представиха ме, седнах до него.
Той ме поразпита как се чувствам, имам ли някакви смущения. И
накрая предложи на следния ден да отида в центъра на ул. „Искър“.
Бях ходил два пъти там с надежда да взема някоя отпуска. От момче четях Фройд, Юнг и Адлер, и сега имам добра библиотека по психология на дълбинното. Психиатрията ме е привличала и в тази област имах подготовка, наистина не на специалист, но все пак бях добре осведомен. Това идваше от дружбата ми със Станчо Чолаков,
преводач и коментатор на Фройд.
Запознат с неврозите и често леко невротизиран, успявах да взема понякога някаква отпуска, особено като студент. Знаех атмосферата на приемната. Тя е тежка — не може да се издържи.
— Не мога да издържа атмосферата на центъра, докторе. Сред всички тия повредени хора човек се чувства така мизерно.
— Няма да чакате нито един миг. Веднага ще ви приема.
Впоследствие много пъти съм мислил каква бе ролята на Боян в тази история. Той бе много скъп мой приятел и не би извършил нищо срещу мен. Смятам, че беше ловко открит сред моите приятели. Някой го е намерил и му е внушил, че трябва да ме кандърдиса за един
„преглед“. Разбира се, не е знаел какво се е готвело и какво ще стане.
Така се разделихме. Отидох на работа, работехме след обед.
Малко преди приключване на работното време телефонът иззвъня.
Дигнах слушалката:
— Владимир Николов?
Търсеха ме не по псевдонима ми, с който бях известен навсякъде
(никой не ме знаеше като Николов в журналистическите среди!).
— На телефона — казах.
— Тук е един друг Николов. Трябва да те видя тази вечер. След петнадесет минути бъди пред Университета, северното крило.
Не питах кой е. Знаех, че е отново Държавна сигурност. Какво можеха да искат сега от мене?
Взех четворката и слязох при Университета. Оттам — при северното крило. От мрака излезе висок и пълен мъж, с шлифер, и каза:

11
— Аз съм Николов. Хайде да се поразходим.
Тръгнахме край Университета.
— Спрели сме се на тебе в борбата ни със сталинизма. Ти си пострадал човек, знаем, че си малтретиран, че си инквизиран. Сега трябва да ни помогнеш в борбата със сталинистите.
— Какво искате от мене?
— Искаме сигурна и достоверна информация, каквато само ти можеш да ни дадеш.
Сега бих могъл да кажа, че бих се съгласил поради условията,
поради положението тогава, поради „борбата срещу сталинизма“. Но нищо подобно нямаше. На хрушчовизма, на реформите не бях повярвал нито за миг. Аз бях еволюирал надясно, много по-надясно,
отколкото бях в моето юношество, когато вече бях определено националист и десничар.
— Не искам да се занимавам с политика — казах.
Той поде дълга тирада. Как новото ще се утвърди, как Хрушчов ще победи, когато и най-ценните хора и пострадалите като мене отказват да вземат участие в борбата?
Казах, че се занимавам с култура, поетически преводи,
художествена критика, литературна теория. „Другият Николов“ не отстъпваше. Това не било негово предложение, решението било взето в неговия отдел — да бъда привлечен за сътрудник в името на борбата с догматизма и сталинизма.
Отказах. Не искам да се занимавам с тия неща, както и да бъда съден. Като журналист водя борба с догматизма и така съм полезен.
„Другият Николов“ се смееше в мрака:
— Ще видим, ще видим.
Така се разделихме.
На другия ден сутринта, съгласно уговорката, се озовах в стационара. Веднага бях приет от лекаря. Поговорихме няколко минути за доста индиферентни неща, когато той каза:
— Вие сте сериозно болен и съм длъжен да ви задържа в стационара.
— Как сериозно болен? Та аз извършвам цялата си редакторска работа несмущаван от нищо. Редактирам по няколко материала на ден,
работя с много автори. Ако имах някакви психически смущения, това не би било възможно.

12
— Вие сте сериозно болен — повтори лекарят, — имате не невроза, а психоза — излъга ме той. — Опасно е да ви пускам навън.
Веднага ще ви отведат горе и ще получите легло. (Впоследствие разбрах, че леглото за мен е било запазено от няколко дни и двама наистина нуждаещи се не са били приети!)
— Да ида поне за бельо до вкъщи.
— Няма нужда. Ще изпратим веднага хора.
— Но как тъй? Това ще бъде голямо сътресение за жена ми, за майка ми, която живее в Панчарево.
— Ще осведомим и ще успокоим и майка ви.
Оказа се, че малкият стационар „Гранични състояния“ има изключителни възможности, що се касае до транспорт и хора. Нямаше какво да възразя. След пет минути бях горе.
Стаята бе с четири легла, етажът се състоеше от пет стаи, между които и лекарският кабинет — на него висеше надпис: „Влизане без повикване строго забранено“.
Бързо се ориентирах в обстановката — неврози. Един плаче в ъгъла, друг охка, трети се умълчал като звездното небе.
Разположих се на моето легло. Какво друго можех да направя?
Станаха първите запознанства. Хората бяха сериозно болни.
Какво търсех аз тук сред тях? Имах нужда от малко почивка, това бе всичко. Тази атмосфера бе най-малко подходяща за почивка.
Сред пациентите бяха: Данчо, един текстилен техник, който (това узнах по-късно) бе подписал на КДС декларация за сътрудничество и бе отказал да сътрудничи. Имаше съкратен офицер, който следваше фармация. Имаше епилептик, който наскоро след това получи припадък. Имаше хитро селянче, което бе лекувано от някой си
Влайчо. Там беше и Петър Мирчев, земеделски деятел (Никола
Петков), с когото бяхме заедно в Богданов дол. Както по-късно разбрах, негови приятели го бяха скрили в стационара от преследвания. В стационара имаше жертви на Държавна сигурност и бегълци от нея. Очевидно лекарите действаха в двете насоки.
„Втори път едва ли ще попадна в психиатрия — казах си, — така че трябва да разгледам и узная всичко“.
Събраха ни в трапезарията на храна. Храната бе вегетарианска,
но много добре сготвена. Въобще в стационара не се внасяше месо.
Диетата бе част от лечението.

13
До вечерта получих бельото си и четири тома английски поети, с които не се разделям: Уърдсуърт, Блейк, Колридж и Кийтс. Опитах се да чета. Но не можех да се съсредоточа. Мислите ми се пилееха в пространството около мене.
Как ли близките ми бяха посрещнали новината? Това бе нов удар за майка ми. Какво ли си е рекла жена ми? Какво мислят нейните родители? С това ми влизане в психиатрията всичко се поставяше на риск: семейството ми, животът на майка ми и сестра ми, професията ми. Как ще приеме пресата човек, минал през психиатрията?
Дойде задължителният следобеден сън. Не можех да спя и ми дадоха сънотворни. Сънотворните обаче не дават реален сън —
вкарват те в някаква просъница, от която излизаш като след пиене
(махмурлия).
Събудих се. Край мен лежаха моите другари, обзети от пълна апатия. Нуждаех се от действие, да правя нещо. Опитах да чета.
Четенето ми вървеше, но исках да действам. Ходене по редакциите, пиене на кафе, четене на преса, разговори, работа на пишещата машина. Не бях загубил вкус към нищо — това бе моят жизнен стереотип.
Щом не бях загубил вкус към дейността, бях ли болен? Въпросът се натрапи от само себе си. Възможно ли е да бъда тежко болен, да имам изразена невроза с разни други примеси и усложнения
(диагнозата ми я бяха прочели при влизането в спалното помещение и това също така ме учуди!), та да не разбирам това? Да нямам абсолютно никакво съзнание за състоянието си?
Но пък можеха ли здрав да ме вкарат в психиатрия? Ами ако бяха сбъркали диагнозата? Но как собствено бе поставена тази диагноза?
Разговор от пет минути с лекаря. В този разговор не стана нищо особено, не бях подложен на никакво изследване.
Още не се раждаше никакво подозрение, никакво съмнение в това, което ставаше с мен и около мен. Но почнах да правя някои наблюдения, да забелязвам някои неща и да ги събирам като индикации за нещо още неопределено.
Разговорите с болните не дадоха никакви резултати. Питах един- двама: „Как мислиш? Болен ли съм, тъй като не се оплаквам от нищо?“
Отговориха ми: „Щом си тук, значи си болен. Не ти ли казаха от какво страдаш?“

14
На следващия ден стана първата визитация. Мой лекуващ лекар беше д-р Пеникова. За нея ми казаха, че е много добра жена. Вечер като останела сама вкъщи, плачела за своите болни, за тяхното нещастие.
Пеникова ми се усмихна прелестно:
— Как сте? Какво чувствате?
— Малко умора, малко досада от живота.
— Нищо, нищо, ще мине.
Това бе визитацията. Никакви предписания, никакви медикаменти, никакви процедури.
Поисках да се обадят вкъщи да ми донесат моите учебници по санскрит.
— Какво? Тук искате да учите език?
— Искам да преповтарям наученото, да не го забравя.
— Никакви умствени напрежения не са разрешени.
Имаше опасност да ми вземат и поетите. Единствено на мен бяха разрешили да получа книги.
Да наблюдавам и да анализирам болните нямаше смисъл. Човек ги виждаше ясно от един път, с един поглед. Това бяха хора потиснати,
някои преследвани в службата, други уволнени неправилно. Имаше много реактивни неврози. Нито един затворник или концлагерист,
освен Петър Мирчев и аз. Ще рече тук нямаше политически. Това малко ме успокои.
Почнах да наблюдавам лекарите, доколкото бе възможно.
Лекарите бяха много. Някои се мерваха един-два пъти на седмица,
идваха да хвърлят един поглед в отделението и изчезваха. Казаха ми,
че на единадесет болни се пада един лекар. Във Франция в психиатриите се падал един лекар на двама болни. И досега не знам доколко тази статистика е вярна.
Сред нас често се въртеше един лекар руснак емигрант. Това е май последният руски лекар от емигрантите, който срещнах. Преди те се срещаха често. В Панчарево се бе установил един такъв на практика.
Този лекар бе най-строг. Жестоко преследваше пушачите, сред които бях и аз. Като разбра, че съм пушил през деня една-две цигари,
каза ми, че това унищожава ефекта на медикаментите, които ми дават.
Аз казах:

15
— Не съм взимал никакви медикаменти. Не ми дават.
— Как така не ви дават? — и той потърси картона ми. На него нямаше никакви предписания.
Тогава той мълчаливо и изумено, с някакъв страх ме изгледа. Не каза нищо.
Този негов поглед бе първият сигнал за мен. Защо бе тая изненада и после уплаха в погледа на руснака лекар?
Тук почнах да дебна.
Оглеждах санитарите. Сред нас се въртеше най-вече един рус момък от шоплука. Като казвам „момък“ не съм съвсем точен. Той минаваше явно 40-те години, но бе с мустачки, поддържаше се, явно бе женкар. На този шоп не правеха впечатление никакви страдания. Той миеше подовете с един голям парцал, закачен на една кръстачка,
разнасяше ни сънотворните, приемаше разни поръчки за града и ни снабдяваше с цигари. За разните услуги, които ни правеше, не взимаше грош, беше весел и незлоблив. Понякога сядаше на разговор.
От него научих интересни подробности за патронажа. Това била най-съвършената шпионска организация. Болният след излизането си бил поставян под наблюдение от патронажа. Всичко знаели за него —
поведението му на работа, частният му живот, връзките му с жени и пр. Патронажът можел да наблюдава и нерегистрирани при сигнали, че поведението на някой си е странно. В това последното не повярвах.
Мина ден, мина друг, изтърколи се първата седмица. Отново същата церемония: „Как сте?“, „Нищо особено“, „Спите ли добре?“,
„Спя“, „Ще се оправите“.
Пеникова и придружаващите я лекари ми се усмихваха благосклонно. Но пред мен изникваха тревожни въпроси:
„Как така? Нали имам тежка невроза? Това е сериозно увреждане. Защо съм тук, ако не ме лекуват?“
И усещах как в мен се пораждаше силна тревога.
През психиатрията минаваха понякога и по-тежко болни —
приети набързо. Те оставаха за ден-два и след това изчезваха някъде.
Един шизофреник бе много забавен. Покрай него видях, че вицовете за лудите имат своите основания.
Сестрите се къпеха в банята в петък и този ден ни бе забранено да се къпем ние. Банята бе близо до кабинета, на който висеше надписа: „Влизането без повикване строго забранено“.

16
Шизофреникът слуша как сестрите се кискали докато се къпели,
изхилил се тихо, изтичал, взел надписа от кабинета и го сложил на вратата на банята. Там сестрите на излизане го намерили: „Влизането без повикване строго забранено“.
Но такива весели мигове бяха редки. Те ми показваха все пак, че зад разстроеното съзнание остава нещо здраво — иначе не бихме стигнали до анекдота.
Имаше и друг случай. Някакъв началник на гранична застава бил много деен — хванал мнозина минаващи нелегално. Близките на пострадалите му отмъстили. Хванали го, вързали го и с една бичкия почнали да му режат главата.
При такива ситуации силите на човека се удесеторяват.
Граничният офицер скъсал въжетата, с които го вързали, но неговите мъчители успели да избягат. Той бе направил, мисля, параноя. Беше опасен. Държаха го в отделна стая и пред вратата му седеше един с бяла престилка, с военен клин отдолу.
Веселият шоп, нашият санитар, ми смигна:
— Виж как го пазят! Може да каже нещо, да издаде нещо.
Офицерът стоя няколко дни — ние май въобще не го видяхме. И
си отиде. Но оня с клина остана. Собствено те бяха неколцина, които се сменяха.
Попитах моя шоп защо не се махнаха, след като офицерът си отиде. Той ме изгледа смаяно:
— Па они седат заради тебе.
Каза го и се махна. Като че ме плиснаха с кофа студена вода. Тук имаше нещо. Какво? Още не можех да осъзная. Но се пазех вече да го приближавам и да го питам, да не науча нещо ужасно за себе си.
Тия с клиновете се правеха на индиферентни. Но излезехме ли за малко на двора — пускаха ни за половин час да се пораздвижим, —
човекът с клина непременно излизаше на двора и той. Застоях ли се повече в някоя стая, която не беше моята, и го виждах на вратата изправен да ме гледа и по-важното — да ме слуша какво говоря.
Бавно в мен се прокрадваше убеждението, че не съм болен, че съм докаран тука да се разболея. Не е възможно да живееш по-дълго време в психиатрия и да не направиш поне една тежка невроза.
Неврозите са направо „заразителни“. Но защо? С каква цел? От кого?

17
Не показвам ли първите признаци на психоза с тези си подозрения? Наистина, не полудявам ли? Как мога да храня такива подозрения?
Но моите подозрения се подкрепяха всеки ден. Все така не ми предписваха медикаменти и процедури, визитацията се състоеше от размяната на няколко думи, все така продължаваха да ме тъпчат със сънотворни или по-точно с Тинктура опий, от която имах цветни и фантастични сънища.
Поисках среща с доктора, който ми постави началната диагноза.
Допуснаха ме в неговия кабинет на първия етаж.
— Докторе, вие казахте, че имам циклофрения с различни усложнения, казахте, че е опасно да остана без медицинска помощ.
Затова ме прибрахте. Но няма никакво лечение!
Лекарят бе весело любезен:
— Избързахме малко с нашата диагноза. Всъщност далече нямате циклофрения. Може би циклотимия, може би реактивна невроза.
— Ако е така, защо не ме пуснете вкъщи? В Панчарево при майка ми и на свобода бих се поправил много бързо.
— Не, не! — каза лекарят. — И в тази си диагноза не сме уверени. Ще поседите под наблюдение.
Като студент бях добър криминалист и като стажант направих много интересни разкрития. Освен това логиката бе моя слабост. Бях израснал с логиката на Лоски в ръка.
Трябваше да се реши една задача.
Някой, неизвестно кой и неизвестно по каква причина, искаше да ми „присади“ невроза. Той по хитър начин ме бе довел в болницата,
използвайки загрижеността на един приятел. Този някой явно държеше на всяка цена да стана невротик. По очите на лекарите го четях — вече го четях — те чакаха от мен първите признаци на неврозата. Те нямаше да се успокоят, докато не се невротизирам.
Изглежда, моето невротизиране е първата част от едно задание.
Необходимо е да се невротизирам, за да започне втората. Това изглежда несъмнено…
Какво трябваше да правя?
Първо, да запазя разума си здрав. Това — преди всичко. Едно тежко невротизиране е край на професията ми, краят ми като човек.

18
Не можех да легна на тънката пенсия на майка си и на нищожната заплата на жена си. Знаех какво са трудоустроените. Като журналист бях посещавал такива заведения. Работата, която им дават,
за цял ден не им позволява да изкарат повече от 1,20 лв. дневно.
Това трябваше да се избегне. Тогава как да постъпя? Да имитирам неврозата, преди да съм се невротизирал! Те с нетърпение,
всеки ден чакаха първият пристъп. Вече не криеха и нетърпението си.
Следователно ако направех имитация, те щяха лесно да я приемат —
нали очакваха пристъпа? Нямаше да бъдат много внимателни при снемане на анамнезата.
Да, това трябваше да направя.
Но как и кога?
Пръв беше въпросът „кога“. Трябваше да го направя неделен ден,
когато имаше само един дежурен лекар, който не е запознат добре със случая ми — не бе мой лекуващ.
Избрах твърдо неделята. Но какво да направя? Ако прекалях с действията си можех да събудя подозрения. Избирах едно след друго:
да счупя прозорците, да се опитам да избягам? И в двата случая рискувах усмирителната риза, която още не бе напълно изхвърлена. А
в усмирителната риза аз просто щях да направя един сърдечен разрив!
Тогава се спрях на следното. Ще вдигна леглото си и ще го хвърля сред стаята. И след това ще седна на поваленото легло и ще покрия очите си с ръце. На никакви въпроси няма да отговарям. Ще се правя на вглъбен в себе си. В неделя към 11 часа станах от леглото,
вдигнах го и го хвърлих — в стаята нямаше никой. Не бях изчислил някои неща. Къщата се оказа паянтова — тя цялата се заклати като при земетръс. Всички болни и човекът с клина, и веселият шоп, и лекарят,
и дежурните сестри нахлуха в стаята. Аз седнах мълчалив на падналото легло с ръце на очите си.
Санитарите ме уловиха здраво и ме поведоха. Може би все пак щяха да ми сложат усмирителната риза и тогава — край! Нямаше да понеса.
Но те ме поведоха към кабинета на дежурния лекар. Разбрах, че е страшно изплашен. Почна да ми крещи, че мога да се контролирам, че съм длъжен да се контролирам. На приказките и на упреците му, на заплахите му не казах нито дума. Това бе най-доброто поведение.
Върнаха ме в стаята, но оставиха човека с клина на стол до мен. Лежах

19
на гръб и гледах тавана, равнодушен (привидно равнодушен) към всичко и към всички.
След един час пристигна д-р Пеникова — бяха я взели с линейката от къщи. Тук ми помогна случаят.
Като я видях аз, разбира се, се уплаших, защото като моя лекуваща тя може би бе по-добре осведомена за здравното ми състояние и моят номер нямаше да мине. От вълнението получих пристъп на задух — истински тежък задух. Пеникова веднага извади стетоскопа си и почна да преслушва дишането и сърдечната ми дейност.
— Нямате задух — каза тя, — въздухът влиза свободно в дробовете. Това е истерична имитация на задух.
Тя се обърна към сестрата:
— Ларгактил.
Бях информиран за ларгактила и за неговите чудесни свойства.
Взех първата таблетка, питайки се как ли той се отразява върху един здрав организъм.
Случаи с истерия бях виждал в нашето отделение. Един беше сляп и го водеха за ръка. Всъщност той нямаше никакво увреждане —
истерията „имитираше“ слепота. А друг бе с парализирана ръка,
всъщност абсолютно здрава. Случай на истерия. Сега същото ставаше с мене. Значи те бяха все пак постигнали нещо — бях направил истеричен припадък.
За ларгактила знаех. Тогава чуждата преса бе пълна със статии.
За него се казва така: ако ти хвърлят бомба в краката и ти си под въздействието на ларгактила, няма да се разтревожиш ни най-малко,
знаейки, че това е бомба.
Една болна се вайкала някъде в щатска болница:
— Аз убих Джордж Вашингтон. Колко жалко!
Дали й ларгактил и я попитали:
— Вие ли убихте Джордж Вашингтон?
— Да, аз го убих. Но какво значение има това?!
Сега аз получавах ларгактил. И от утре щях да го взимам всеки ден. Не е възможно да не го взема, защото сестрата гледа дали болния поглъща медикаментите.
Какво ли ще излезе от това лечение?

20
Действие първо беше свършило. Сега щеше да има антракт. И
след това щеше да се появи този, който бе замислил заданието, ако такъв имаше и всичко не беше плод на моето болно въображение —
защото запазвах известен процент вероятност, че съм болен.
Казах, че имахме много лекари и някои се мярваха рядко. Такава бе д-р Шипковенска, жената на проф. Шипковенски.
Един следобед тя се спря при мен, седна на стола до леглото ми и каза:
— Професорът е много ядосан, че сте допуснали да се невротизирате.
С професора се знаехме. В свои трудове бе цитирал някои сонети на Шекспир в мой превод и пожела да се запознаем. Шипковенски имаше определени вкусове към литературата — Гьоте, Шекспир и гръцките трагици.
— Професорът иска да дойде да ви види.
Дойде на другия ден. Беше посрещнат с голямо внимание от лекарите, всички негови студенти. Останахме сами в кабинета на дежурния.
— Как се невротизирахте? Какво стана?
— Смятам, че не съм невротизиран. Предполагам да е някаква грешка. В психиатрията да кажеш „здрав съм“, значи да признаеш, че си болен. Повечето от болните се считат за здрави. Според една лекарска максима лечението почва от момента, в който болният разбере, че е болен.
Професорът ме гледаше внимателно.
— Съдете сами. Тук съм две седмици. Никакви медикаменти,
никакви процедури! Как си обяснявате това?
Някаква искрица светна в погледа му.
— Разказвайте, разказвайте, аз слушам.
Разказах му обстоятелно как бях задържан в болницата, какво стана подир това.
Той гледаше през прозореца, мислеше и съобразяваше.
— Сега те са ви предписали ларгактил, добър психолептик.
Взимайте го, това няма да ви навреди (последните думи той натърти!).
Изпълнявайте всичко, което искат от вас и гледайте да излезете по- бързо оттук. Зависи и от вашето старание (отново натъртени думи).

21
Като излезете ще говорим. Не се бойте от нищо. Все пак ще ви пуснат и тогава ще видим какво е вашето състояние.
Стори ми се, че професорът е осведомен за нещо.
Взех си добър урок от думите на Шипковенски. Подчинено държание, стремеж да се харесам на лекарите, изпълнителност и търпение. Но второто действие още не почваше.
Един четвъртък ми казаха, че имам посещение. Бях забранил да ми идват хора на свиждане — не исках никой да ме види в това ми състояние, най-малко мама или сестра ми.
Слязох. Чакаха ме в приемния кабинет. Бяха двама. И единият от тях беше „Другият Николов“.
За един миг всичко ми стана ясно. Бях отново в ръцете на ДС. До мен бяха стигнали смътни сведения за това, че държавна сигурност почва да употребява психиатриите като „следствено учреждение“.
Значи те ме бяха вкарали тук — бях в ръцете им.
„Другият Николов“ ми подаде кутия бонбони. Приех я. Трябваше да бъда покорен.
Разпитаха ме как се чувствам, доволен ли съм от грижите, имам ли нужда от нещо. „Другият Николов“ бе много любезен. Неговият спътник, сух, с лунен поглед, мълчеше на стола.
Нещата вървяха като при едно нормално свиждане. Но трескаво обмислях последиците за това, което те ще искат от мен сега, когато съм в ръцете им.
Благодарих, казах, че не се нуждая от нищо — от какво може да се нуждае един невротик. Дадох да се разбере, че дълбоко вярвам в своето заболяване, че през главата ми не минава никакво подозрение и никаква лоша мисъл. „Другият Николов“ кимаше одобрително, но оня с лунния поглед получаваше една зверска гримаса около устните.
Когато се сбогувахме, оня сухият каза внезапно и злобно:
— И си мисли добре какво искаме от тебе, че сега си ни паднал.
„Другият Николов“ се изсмя шумно. Те двамата напуснаха малкия кабинет.
Сега картината бе ясна. Който трябваше да се появи, се бе появил и бе казал репликата си. Така второ действие беше почнало.
Първото, което си казах, беше:
„Сигурно има някакъв изход, обезателно има някакъв изход, само не се паникьосвай и се стреми да запазиш разума си здрав. Най-напред

22
да си починем от шока на срещата. А после ще почнем да размисляме“.
Успях да овладея себе си — това бе абсолютно необходимо.
Следваха въпросите:
„Какво искат от мен тези хора? Информатори имаха навсякъде —
един повече или по-малко?“
Може би ги интересуваше специално моята среда? Но аз дружах главно с хора от софийската бохема, съвършено невинни, пък и наивни.
Значи не беше моята среда.
Тогава?
Оставаше личността ми. Оставаше старият въпрос: искаха да ми превият врата, искаха мен, черната овца, човекът, който се бе
„отклонил“ от пътя им, да ме вкарат отново в техния друм.
Те имаха политика с всеки.
След 1956 г. те ми „простиха“, искаха да ме „привлекат“, бяха ме назначили в Министерство на външните работи, както вече казах —
това бе моята реабилитация. Но аз не приех.
Сега обстановката беше идиотска. Не можех да протестирам пред никаква инстанция. Нали КДС „гонеше“ сега сталинистите?
Какво ще рече моето поведение? Аз сталинист ли съм? Не искам да се карам със сталинистите?
Така наречената интелигенция, винаги стадна, сега благоговееше пред Хрушчов. Сега никой не би ме осъдил, ако стана информатор на
КДС — гоним сталинистите, аз си отмъщавам. Да, но сега! А утре?
Знаех от информирани комунистически среди, че Хрушчов е само „една конюнктура“. Знаех, че е мразен навсякъде от сталинистите. Той не бе засегнал армията, фактически не бе посегнал на КГБ. Това впрочем не бе и възможно.
Най-напред да запазя разума си здрав.
За това ми помогна ларгактила.
Значи можех сравнително спокойно да обсъждам.
Сега си дадох сметка, че Шипковенски знаеше това, което става в психиатриите. Хрушчов, хитър селянин, хитър мужик, бе почнал да си служи с тези болнични заведения „за целите на политиката“.
Заради мен бяха вкарали човека с клина — войник от вътрешни войски, — използвайки и случая с граничния офицер. Офицерът си отиде, клинът остана.

23
Сега се поставяше въпросът: в каква степен бяха замесени лекарите?
Лекарят ми постави светкавична диагноза и направо ме задържа.
Впоследствие сам призна, че е „прекалил“.
Пеникова бе много добър човек — плачеше за своите болни.
Нима всичко бе стечение на обстоятелствата?
Но аз вярвах в предварителния план. Нали се появиха двамата,
нали ми казаха: „Сега си ни паднал“!
КДС използваше обстановката. Но в такъв случай аз просто ще откажа. Ами ако всичко е предварително пресметнато? Ако лекарите все пак са заставени да направят каквото правеха? Лекарите имаха винаги своето оправдание: неврозите са толкова широко разпространени. Какво толкова? Имал съм невроза, лекували са ме.
Намирам се в „Гранични състояния“, не сред шизофрениците.
Но ако е полицейска акция, то ще рече, те все пак ще третират хуманно. Какво им пречи да ме захвърлят в някоя лудница сред шизофреници? Там съм свършен за пет дни.
Вероятно искаха да ме запазят. Трябвах им. Но за какво, по дяволите, можех да им бъда толкова потребен?
Знаех от дълъг опит, че в действията на комунистите не трябва да се търси логика. Те действат съобразно моментна политика. „Сега е така“, казват те и правят това, което е в линията на тази констатация.
Ще рече трябвах им във връзка с хрушчовизма. Хрушчов искаше да върне в комунистическата партия пострадалите. Те ще бъдат негови привърженици. И те ще придадат отново някакъв вид на тази катастрофирала партия — ще й придадат отново достоверност.
По всяка вероятност се касаеше за акция. Понеже аз отказвах да се подчиня на тази акция, отказвах да приема реабилитацията си, към мен прилагаха по-крайни мерки.
Да речем, ще приема. Политиката се мени. Утре при някой нов завой ще се откъсна от КДС. Но във въздуха, въпреки конгресите,
миришеше на ресталинизация. Офицерите псуваха открито Хрушчов.
Утре ще възстановяват под някаква нова форма сталинизма. Тогава?
Значи бях сбъркал, че не приех реабилитацията си? Сега щях да бъда на работа в някое посолство. И какво щях да правя там? Да се занимавам с шпионаж — като всички останали? Не, не бях сбъркал.

24
Докато бе човешки възможно, щях да се опъвам и да не позволя да бъда „приобщен“.
Но тук се поставяше друг един въпрос: Ще издържа ли?
Аз бях издържал една средно тежка инквизиция — двадесет дни без сън и без храна с ръце вързани отзад, което водеше до трудно представими денонощни болки.
Тогава аз не знаех ще издържа ли. Бях се примирил със смъртта или по-скоро — поради болките — не мислех за нея.
Сега, обаче, въпросът се поставяше различно. Тук можеха да ме повредят. Не бе необходимо да си служат с разни редки медикаменти,
рушащи напълно психиката. Обикновеният болничен режим стигаше.
Стигаше съседството на болните, на меланхолиците, на плачещите.
Тази денонощна картина на човешкото нещастие бе достатъчна сама.
Те можеха да ме изхвърлят, буквално да ме изплюят като инвалид. Тогава не знаех щях ли да имам силите да сложа край на живота си.
Изходът бе самоубийство.
И веднага се засмях.
Точно това бе абсолютно невъзможно. Ние бяхме наблюдавани денонощно. Да речем, че през нощта успеех безшумно да нарежа чаршафа си (с какво?) и да направя с него въже. На какво ще окача това въже? В болницата бяха взели всички мерки срещу възможността някой нещастник да посегне на себе си.
Да събера по някакъв начин повече ларгактил? Отде да знам неговия ефект?
Да предизвикам санитарите? В няколко случая санитарите в
„побой“ бяха убили един или друг пациент (както по-късно Челкаш!).
Но това бяха явно заповеди на КДС, което искаше да се отърве от някого. Санитарите в самозащита го ударили зле…
И този вариант не бе възможен.
Нямаше изход.
Но първото и най-важното: да запазя разума си здрав. С този лозунг претърпях инквизицията. Щом оцелях тогава, може да оцелея и сега. Но тогава не ми искаха доносничество. Самото доносничество ще ме убие. Няма нужда от друго.
Но не, не може да няма изход. Трябва да обмисля, и не така трескаво. Не трябваше да изпадам в паника. В края на краищата можех

25
да се съглася, за да ме пуснат. Като ме пуснеха, тогава можех да се самоубия. Тази перспектива бе първата светлина. Все пак намерих.
Няма да легна на близките си като физически труп — ще свърша със себе си. Как не се бях сетил по-рано.
Но чакай, щом се намери този изход, ще се намери и втори.
Какъв? Засега не зная.
В следващия четвъртък ми съобщиха отново, че имам посещение. Вече знаех кой е. Намерих само русолявия с лунния поглед
— „Другия Николов“ не се появи никога повече. Сега не ми носеха бонбони.
— Идвам, за да знаеш, че не е шега. Какво, реши ли вече?
— Болен съм — казах — и не мога да взема още решение.
— Не си болен — каза, — нищо ти няма. Хич не се опитвай да се измъкнеш по тоя параграф.
Той стана сърдито и си излезе. Вече разбрах, че наближава действие трето. Шопът-санитар ме запита като бяхме останали сами в стаята:
— А бе, ти сталинист ли си?
— Не съм — казах. — Защо?
— Подочух нещо. Тука знаят, че си опасен сталинист и че си се разболял, защото си инквизирал.
Това ме просветли. Те ме бяха настанили тук под такъв предлог.
И с това бяха спечелили сътрудничеството на лекарите.
Събота вечерта, когато не бе останал и един лекар в болницата,
вратата се отвори грубо. Влязоха двама облечени с бели престилки и ми казаха:
— Хайде с нас! — Помислих, че е арест.
— Но трябва да си взема бельото, дрехите.
— Нищо няма да взимаш.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
Никой от болните в стаята не реагира. Впрочем те на нищо не реагираха.
Облякох си халата и слязох с тях. Пред вратата чакаше линейка.
Вкараха ме в линейката и ме заставиха да легна. Колата се понесе.
Нямах представа в каква посока.

26
Сега пък какво ставаше? Изкараха ме вън от града, за да ме разстрелят или що?
Не можех да измеря времето — летяхме може би петнадесет,
може би двадесет минути. После линейката направи няколко завоя —
очевидно се движехме по алея. И спря. Вратата се отвори и моите двама ме измъкнаха.
Видях вход с лампа пред него, видях, че този вход въвежда в ярко осветени коридори. Несъмнено бе болница. Какво, щяха да ме преместят ли? Но тогава защо не си взех багажа.
Качиха ме по някаква стълба — някакъв санитар и две сестри наблюдаваха моето изкачване.
Минахме през един полутъмен коридор — крушката бе очевидно изгоряла — и влязохме в малка квадратна стая, в която имаше малко бюро. На бюрото стоеше човек, който очевидно бе лекар. За миг се успокоих.
Санитарите му предадоха някакви книжа, които приличаха на болнични листове, но очевидно не бяха моите, не бяха тези, които аз знаех.
Лекарят стана, измери кръвното ми налягане, преслуша със стетоскопа сърдечната ми дейност. Резултатите нанесе на листа. След това отвори съседната врата.
Помещението, в което влязохме, бе продълговато, имаше едно легло и някаква странна апаратура.
Това бе електрошоковото отделение.
Знаех от болни, минали през това лечение, че електрошокът е върховна инквизиция. „Имаш чувството, че умираш, преживяваш самата си смърт“, ми бе казал един по-интелигентен пациент.
Първата ми реакция бе да побегна. Къде? И при кого?
Мощно ме хванаха техните железни пръсти. Явно почваше инквизицията. И сега нямаше никакво недоразумение. Оня с лунния поглед ми каза, че не съм болен. Бях в ръцете им. И те щяха да правят с мен каквото поискат.
Затворих очи. Не исках да гледам. На слепоочията ми залепиха някакви проводници. Лекарят отново провери сърдечната ми дейност със стетоскопа. Настанаха няколко мига пълно мълчание.
След това небесата се събориха. Умирах. Майчице, умирах.
Прощавах се с живота. Пред погледа ми блеснаха като калейдоскоп

27
смесени картини от живота ми, от ранното ми детство. Видях заедно майка си, баща си, баба си и самия себе си на снимки, наредени като карти за игра. Умирах. И това се повтаряше: „Умирах, умирах,
умирах“. После всичко потъна в мрака на смъртта.
Събудих се през нощта сам в някаква малка стая. Лампата светеше отвратително. Разбирах всичко, но не бях тревожен. Мозъкът ми работеше с неподозирана яснота.
Знаех историята на шоковата терапия, знаех и теорията, на която тя почива. Едно не знаех: колко страшна е тя за пациента.
Сега не ми оставаше нищо да обмислям или да съобразявам.
Потънах в сън.
Сутринта ме взеха отново с линейката. Можех да видя за миг близката обстановка. По всяка вероятност се намирахме на Четвърти километър. Впрочем никога не бях ходил там, и не можех да кажа със сигурност — виждаше се Витоша.
Върнаха ме в „Гранични състояния“ — всички знаеха, че ми е правен електрошок. Никой не ме разпита. Болните се бояха от тази терапия.
Сега можех да размислям спокойно. Ще рече, те ми готвеха нова инквизиция. Колко можеше да трае?
Знаех, че има методи на електрошокова терапия, когато те се правят по-често. Това е добре за шизофрениците. Но един здрав мозък как ще реагира на това?
Не зная дали мъчението ми в КДС можеше да се сравни с това.
Разбира се, онази инквизиция бе друга и болката бе друга. Тук собствено болка нямаше, а само един гигантски непредставим ужас —
ужасът от самата смърт.
Човек изживяваше смъртта. У пациента не оставаше съмнение,
че смъртта изглежда така и че така се изживява. Колко пъти щях да преживявам смъртта?
Сега вече трябваше да помисля сериозно върху тяхното предложение. Да приема, пък после ще видим.
Какво ще видим после. Това „после“ е ясно отсега.
Не можеше да се подходи така към въпроса. Сега се налагаше да разгледам обстоятелствата тотално — сегашните и бъдещите. Но какво може човек да знае за бъдещите обстоятелства.

28
Естествено, че зная всичко — в общи линии. Комунизмът не може да се задържи. Хрушчовизмът не може да го спаси. Нищо не може да спаси престъпния режим, никакви реформистки хитрини.
Сигурна е ресталинизацията, тя вече се чувства. Тя няма да бъде същата, но може да бъде и по-страшна. Това трябваше да се има предвид. Комунистите ще си отидат. Но ще бъда ли аз жив?
Защо да не бъда? Аз съм на тридесет и две години. И значи ще го надживея — ако те не ме убият, разбира се.
Щом това е така, трябва да се направи всичко възможно да се изплъзна сега от ноктите им.
Какво беше сегашното положение? Крайно двусмислено.
Десталинизация, но никакво пипване на сталинските убийци.
Преместваха ги от едно място на друго. Следователите, прокурорите на Никола Петков и на Трайчо Костов минаваха от едно ведомство в друго. В цялата шашарма партията „пазеше кадрите си“, спасяваше ги.
Ще рече, да участвам в някакво преследване на сталинистите беше напълно безсмислена работа — гонене на сенки.
Какво можех да направя? Сигурно имаше какво да се прави. Ще видим по-насетне.
В изтезанието имаше един положителен елемент.
Електрошоковете поне засега проясняваха съзнанието ми до кристална яснота, ларгактила действа успокоително.
Ако не бяха срещите в четвъртък с кадесара, бих казал, че върви едно нормално лечение, и че моите подозрения са „вятър работа“. Но кадесарят бе там, с неговите декларации.
Ами ако той е плод на моето болно въображение?
Поставяше се и такъв въпрос. Добре, следващият четвъртък ще се стремя да имам някакво физическо доказателство за тези срещи.
Ларгактила, който ми даваха, все пак не бе достатъчен, за да потисне напълно тревогата ми. Помогна ми най-неочаквано лекарят руснак.
Той обичаше понякога да се спира насред стаята и да ни прочете някаква кратка лекция върху някой вид терапия или върху етиологията на някои заболявания. В такива случаи влизахме в диалог с него. Аз му говорех на руски, което му беше много приятно. Руски аз говорех по цял ден с поета Александър Стоянов, който живееше в Панчарево —
поет от емигрантите.

29
Лекарят руснак се спираше по-дълго на моето легло.
Веднъж той разказа, че в Париж са стигнали до много високи дози ларгактил — десетина таблети — и резултатите били много добри. Тогава аз го запитах:
— Не мога ли да получа малко повече ларгактил, докторе? —
Той ме погледна внимателно под очилата си.
— Нуждая се — добавих на френски.
С него никога не бях разговарял на френски. Но бях убеден, че като всички руснаци от своето поколение той говори френски език.
Лекарят отново ме изгледа внимателно. Съобразяваше нещо.
След това взе картона с предписанията и написа нещо. Оказа се,
че бе увеличил дозата, макар да не бе мой лекуващ лекар.
От следващия ден почнах да получавам по-висока доза ларгактил, което потисна почти напълно тревожното ми състояние.
Дойде четвъртъкът. Русолявият бе отново в кабинета на дежурния лекар. Сега носеше отново бонбони. Ето, това бе веществено доказателство, че той съществуваше. Бонбоните не можеха да бъдат моя фантазия.
— Как си? Взе ли решението?
— Защо сте се заловили за мен? Информатори не ви липсват.
— Не се касае за информатори. Ние с теб ще водим идеологическа борба за утвърждаване на новия курс. Трябват ни хора,
които да могат да разграничават партийните течения. Има такива,
които правят доноси срещу наши хора, срещу хората на Априлския пленум. От неразбиране. Неориентирани са. За тебе знаем, че разбираш всяка партийна боя. Има решение да те привлечем.
Хубав начин на привличане.
— И от кого е взето това решение?
— Където се вземат решенията. В Партията.
— Добре — казах, — ще си помисля.
— И не мисли дълго.
Вечерта обаче двамата „санитари“ влязоха отново. Всичко се повтори почти механично: линейката, изваждането ми от нея,
стълбите, дори двете сестри и санитаря, полутъмния коридор,
шоковото помещение, лекарят, проводниците. И отново: „смъртта,
смъртта, смъртта“.

30
Събудих се в стаята с отвратително греещата лампа — може би да имаше двеста свещи. И отново един размисъл, който не извеждаше до нищо.
Сега бе ясно, че това ще се повтаря до моята капитулация. Моята политическа култура изглежда бе причина за всичко това.
Не, имаше и други, стари неща. Аз скъсах с тях на 14-годишна възраст в споровете в биологията, които почваха тогава и под силното въздействие на Русо. През войната отказах да отида партизанин, не приех преврата на девети, насила бях вкаран в РМС. За всичко ми платиха с инквизиции и концлагер. Но още не се отказваха от мен.
Какво демонично присъствие!
Сега да размислим.
Първо, не трябва да се тръгва от никакви общоприети положения или логически консеквенции: този път е извървян, знаем до какво води. Това е пътят на смъртта.
Трябва да тръгна по пътя на това, което наричат брейнсторминг.
И тъй, да предположим, нямам никакъв приятел, който да се занимава с каквато и да било политика или идеология, абсолютен бръмбар. Да предположим, че всичките ми приятели са такива. Тогава каква информация бих могъл да дам?
В това наивно разсъждение има нещо рационално. То ми подсказва, че бих могъл да си сменя средата.
Ама разбира се. Бих могъл, под предлога на заболяването ми, да напусна сегашната си среда от хора антикомунисти. Да кажем, дори бих могъл да заявя, че приемам комунизма.
Това значи да ме презират. Но нека ме презират. Аз нямам вече нищо общо с тях — следователно не бих могъл да донеса за нищо.
Чакай, чакай. Това май е някакво решение.
И така, аз скъсвам със средата си. Добре. Но с кои хора ще живея? Сред комунистите? Че на мен ми се повръща като ги видя.
Нищо, нищо. Ще се научиш да ги понасяш и търпиш. Ще говориш като тях. Сега може да има и общи теми: десталинизация например.
Човек ще трябва да говори за тяхната естетика. Това ме хвърля в пот. Аз познавам добре тези хора от писателските среди. Те не са хора.
Ще живея сред тях? Ще живееш, ще живееш. Друго решение няма.
Как ще бъда приет? Полека-лека. Но те ме ненавиждат смъртно.
Ще потърсиш такива сред тях, които са по-индиферентни. И тогава,

31
какво, ще давам информация за тях? Очевидно. Още повече че тази информация на никой няма да навреди! Те не са луди да унищожават своите хора. Биха останали без писатели за два месеца.
Очевидно е, че информацията за комунистите писатели интересува КДС с оглед на управлението на културата. Кого да поставят начело, кого да изблъскат встрани. Никого не са пратили —
от тях — на концлагер. Вероятно тази позиция е за приемане.
Решението трябваше да взимам сам. Никаква консултация не бе възможна с никого. За това ми положение важаха основните максими на децисионизма
[2]
, за който вече бях чел някои статии —
политическият лидер има право да взима сам най-върховни решения,
тъй като бъдещето е нещо, за което не може да получи информация.
Лекарите продължиха с шоковете. За тях нямаше никакво предписание, нищо отбелязано в картона ми.
И тук противоречията бяха върховни. От една страна всички лекари признаха, че първоначалната диагноза е силно завишена. Сега оставаше циклотимията. За нея не бяха необходими психолитиците,
нито шоковете. Но провеждаха такова „комплексно лечение“,
подходящо при шизофренията.
Явно КДС не бе доволно и от „съгласието“ ми. Явно те се опитваха да ме смачкат окончателно, напълно, да ме превърнат в идиот. Добре, но тогава за какво им съм? Пак казвам: от комунистите не бива да се изисква никаква логика. Сега има предписания —
пострадалите да бъдат върнати в партията и упоритите от тях да бъдат смачкани.
Тия заповеди попадаха в ръцете на безименни и безумни комунистически администратори. Те се изпълняваха с брутална точност.
Оня с лунния поглед дойде отново:
— Ясно ли ти е!
— Ясно ми е!
— Ясно ли ти е, че ти можеш да капитулираш и ние пак да те унищожим?
— Ясно ми е!
— Ясно ли ти е, че ние можем да правим с тебе каквото си щем?
— Ясно ми е!
— Сега да знаеш, че ще те подържим, докато съвсем омекнеш.

32
— Добре де — осмелих се да кажа, — ако ме подлудите, тогава каква полза ще имате от мен?
— Ти за нас гайле не бери. Един като тебе направи шизофрения
(тоя простак знаеше дори един научен термин), държахме го двеста и седемдесет дни в една вила, докато дойде на себе си — лекува го
Шаранков. И като дойде на себе си, хайде да продължи следствието.
Такива са нещата при нас.
Оставаше борбата ми да спася съзнанието си. Знаех, че психолептиците колкото помагат, толкова и вредят. Знаех вече, че ларгактила поврежда паметта. Вече изпитвах влиянието му. Преди ларгактила имах феноменална памет, за която разправяха вицове.
Поетът Стефчо Георгиев ми прочел през февруари едно свое стихотворение. През септември, като си събирал стиховете за печат,
видял, че това стихотворение липсва в архива му. Оплакал се на детския поет Анастас Павлов-Тасо.
— Чел ли си го на Владо?
— Да, ама през зимата.
— Нищо, иди при него, той ще ти го каже.
Стефчо действително дойде и аз след известни усилия на паметта го възстанових.
Сега тази чудесна памет ме напускаше. Но знаех, че има нещо по-важно: да запазя разума си здрав. Това зависеше и от мен.
Дойде да ме види мама. Това бе нашето най-тежко свиждане, по- тъжно и от това в концлагера. Няма да се спирам на тази среща. Мама отново се държа геройски. Мисля, че я ободрих, че съм добре и че скоро ще изляза.
Когато си отиде, сърцето ми се късаше. Какво искаха тия демони от мен? Аз не исках да бъда комунист, отвращавах се от „идеите“ им,
от „идеалите“ им, от самите тях.
Като юноша бях скъсал с тях, защото бях изчел Русо, а и не споделях лъжите им в биологията. Отказах се от биологическите си интереси само за да не се срещам с тях, станах националист, защото в национализма имах някаква опора в реалността.
Почна се тяхното партизанско движение. Предложиха ми да изляза партизанин. Отказах. Не намирах нищо привлекателно при тях.
После дойде преврата, с който те дойдоха на власт. Сега нямаше накъде — влязох в ремса (иначе не ми даваха „офе бележка“, без която

33
нямаше следване).
Пак не бяха доволни от мен. Сега пък се скарахме по въпросите на живописта. Те ме намразиха заради моя полиглотизъм, за посещенията ми на „Алианс Франсез“ и на „Бритиш каунсъл“. И
накрая ме прекараха през своята ужасна инквизиция. Свърших в концлагер.
Сега отново се заяждаха с мен.
Какво искаха?
Просто да ми превият врата, „да ме вкарат в пътя“.
Пък и всичките ми проклети роднини бяха членове на мръсната партия. С тях, естествено, спорех. При повод и без повод те се срещаха с разни „ръководни другари“, на които изказваха своите съжаления, че имат една черна овца в рода, че синът на Георги Николов-Свинтила,
човекът, който оглавяваше партийния шпионаж, не иска да влезе в партията. Този син не иска да се възползва от чудесния актив на баща си. Трябва нещо да се направи. „Ръководните другари“ си взимаха бележка.
Тия хора постоянно тровеха атмосферата.
След като излязох от лагера, накарах мама да продадем апартамента и да се оттеглим във вилата в Панчарево. Там, в тази почивка, забравен най-сетне, аз направих преводите на Шекспир и
Бърнс — направих нещо, което исках да правя, и за което се чувствах годен. Без комунистическо попечителство. Тия мои преводи припомниха на роднините за мен.
— Ето, сега като направи тези преводи, ако беше и в партията,
цена нямаше да имаш. Партията се нуждае от кадри като тебе. Защо стоиш навън?
— Но нали ме пратихте на лагер?
— Нищо! Няма значение. Закалил си се.
Всякак ги избягвах. Скъсах с лели, вуйни, чичовци, братовчеди,
братовчедки — четиридесет години не съм им стъпил в домовете,
ходих на погребението само на една леля — не исках да ги виждам.
Но те бяха все хора с някакво влияние. В районния комитет, в градския комитет, в централния комитет все ставаше въпрос за мене.
Там поклащаха глави:
— Трябва да направим нещо.

34
Особено след зловещия за мен априлски пленум. Те сега
„потягаха редиците си“. И ме подбираха и мене. И аз се явявах толкова по-виновен, че сега при Хрушчов, когато партията се „възраждаше“,
когато се „признаваха всички грешки“, когато „решително се късаше с миналото“, когато дори „Сталин не бе пощаден“, че точно сега се дърпах.
— Хора в Русия, стояли по двадесет години в лагер, се връщат от лагера и веднага — в партията. И почват отново партийната работа,
като че нищо не е било, а ти за едни осемнадесет месеца правиш въпрос.
Пък аз и никакъв въпрос не съм правил — мъчех се да забравя лагера и да се махна от тях.
Колко чудовищно е това преследване личи от някои факти.
Скъсах генерално с компартията. Написах си спомените за
„Богданов дол“ и част от тях се излъчиха по Свободна Европа. Това стана в момента, в който връзките с тази станция се считаха все още за осъдителни.
[3]
Върнах си партийния билет и писах, че с угояването на свине с трупове на хора нямам нищо общо. Написах и доста статии против тях,
които предизвикаха вълнение. И все още, мине не мине месец и друг,
току ме приближи някой непознат, който запитва:
— Нали вие сте Владимир Свинтила?
— Да.
— Чета вашите статии с голямо удоволствие. И знаете ли, според мен в тях личи честния, неподчинилия се на номенклатурата комунист.
Те не считат мостовете за вдигнати, те все още ме разглеждат като своя собственост — нали моето семейство близо един век бе свързано с тях.
Те просто не могат да приемат, че човек може да се отвращава от мислите им, от делата им, от престъпленията им. Те никога не са виновни: „новата линия“ е ликвидирала с „грешките“, които са били
„отречени“.
Още там, в лудницата, ми бяха ясни всички тези неща.
Упорствах. Отказах реабилитацията си. Отказах да вляза в партията, отказах да се доближа до тях. И бях щастлив. Но те можеха всичко. Ето ме тук, в тази относително спокойна психиатрия. На кого да кажа: „Хора, здрав съм, преследват ме“. Такива думи най-сигурно

35
ще засвидетелстват „пред обществото“, че съм болен и имам нужда от грижи.
Петнадесет години се дърпах. Но когато смазаха Чехия и всички се свиха, когато почнаха зловещите уволнения на журналистите,
провинили се „в чешките събития“, опряха отново парабела си в мен:
„Сега ще влезеш ли в партията?“
Хоризонтът бе тъмен като при потурчванията — приех.
В психиатрията все още имах сили. Не приех партийното членство.
[1]
Невролептици (антипсихотици): психо-фармакологични препарати, които повлияват нервната система. (Всички бележки под линия са на редактора.).
↑
[2]
Decision (фр. от лат.) — действие на решение; децисионизъм
— доктрина в правото за произхода на нормите и законите от решителната воля.
↑
[3]
1990 г.
↑

36