Марк (а също Маркус, Мариус, Марко), на пръв поглед свързващо се с Марс – древноримския Бог на Войната, непоколебимо произхожда от Марес



страница1/4
Дата10.07.2017
Размер0.49 Mb.
#25423
  1   2   3   4
Пип Волант

“Тръни, дръни - дрън, дрън, дрън!”


(българско название на оригиналната сага “Режисьорът”)

“Името Марксъщо Маркус, Мариус, Марко),

на пръв поглед свързващо се с Марс –

древноримския Бог на Войната, непоколебимо

произхожда от Марес – мъжкия отрок на Мария,

Божията Майка, втората рожба от четирите й деца,

кръстен в нейна чест во Името й Свято”

- из “Именника на Господа Бога,

Отца и Сина Христови.”

1.
Върху един голям креват едно разплуто женско тяло с размери на тримесечно бегемотче се разлюляваше от пристъп на суха кашлица на дърт, многогодишен фен на тютюнопушенето. Захласът по цигарите рядко върви без увлечението по алкохола. Събудилата се току-що бързо застаряваща дунда с неугледно, занемарено лице и подпухнали от прекалено спане очи, не правеше никакво изключение, а точно обратното – бе класика в жанра за трите порока. Без да поглежда, бръкна под леглото и извади от там една наполовина празна бутилка с мартини. Отпивайки направо от шишето по една голяма глътка няколко пъти, тя съзнателно лъжеше увяхващия си организъм. Мъчеше се да изплаши с пиене тютюнджийската кашлица, но за сметка на това само стопляше стомаха си, гладен като двайсетина концлагеристи.

Вече не й се спеше, но пък и я мързеше да стане. Дори си помисли да не би да се обади на приятелките, които я чакаха за редовната им неделна среща в кафенето “Скарлет”, че днес няма да отиде. Направи невероятно усилие да седне в леглото. После с не по-малко воля съкна си краката и заопипа с тях пода, търсейки чехлите си. Оправи деколтето на нощницата си, понамести косата. Бавно се надигна и като се прозяваше, разкърши тяло с вдигнати в юмруци ръце.

Отиде до кухнята, взе си от хладилника един студен двоен сандвич с мазен пушен свински бут и се върна в спалнята. Седна на любимото си легло срещу тоалетката.

Тя живееше сама в огромната къща вече шест години, откакто родителите й трагично загинаха в луксозната си лимузина под колелата на селски камион, превозващ живи пилета бройлери. Драматичното събитие се е случило месеци след раздялата й с единствената любов през живота й – Тадеуш Новачек, беден младеж от славянски произход. Обещанието си: “Не ще потърся тебе аз нивгъж!”, засегнатият от нейният отказ за брак чех спазваше упорито и стриктно през всичките тези години. За обиденият славянин не се знае, но нашата девойка се отдаде на насладите от пиене, пушене и разврат, като за шест години направи четири аборта, стартирайки с детето на първата си еврейско-славянска любов.

Излапа на три сладки хапки сандвича си, посети банята, дръпна един горещ, както го обичаше, душ. Облече се бавно-бавно и седна прeд огледалото да си сложи грим. Вече привършваше с макияжа, когато усети, че нещо я притеснява. Понеже не се напрягаше, не успяваше да разбере какво точно. Загледа се в цветето на тоалетката до огледалото. Изведнъж разбра, че точно то й прави някакво впечатление, но не може да разбере с какво й привлякло вниманието. Гледа го учудено около една минута и се сети най-накрая: на това място винаги бе стояла стайната роза-бонзай, подарена й от същите приятелки, за срещата с които се приготвяше. Сега на място на розата стоеше венец на Христос със същите размери, но с малки, яркочервени цветенца по него.

“Сигурно прислужницата ги е сменила, без да ме пита” – успокояваше се жената. - “Но аз никога до сега не съм имала такова цвете!” – пак взе да се чуди тя, когато телефонът до леглото й иззвъня.

- Къде се бавиш толкова време, Сара? – смъмри я вместо поздрав една от приятелките й, Джоана. – Чакаме те вече 25 минути, засрами се!

- На вратата съм вече! – излъга полугримираната поспалана. - Ще хвана такси и до пет минути съм при вас!

Седейки на задната седалка в таксито, тя се опитваше да изхвърли от главата си мислите за мистериозно появилото се в спалнята растение. На един от светофарите с учудване, равно по сила на апоплексичен удар, забеляза, че дървото, което растеше тук откакто го помнеше, не е същото. Тя седна по-плътно до прозореца и погледна короната на дървото. Ужасът от видяното я държа скована, докато колата спря пред заведението.

- Пристигнахме, мадам! – вече трети път се обръщаше към нея таксиметровия шофьор – Добре ли сте, мадам?

Излизайки от вцепенението, Сара Фаербах, стара мома, единствената жива наследничка на знаменитата “Фаербах трейд груп”, бързо се разплати и хукна към кафенето без да затвори след себе си вратата на колата.

Подминавайки саксиите с цветята на входа, тя изръмжа като дива котка и ускори крачка.

Доближи масата с насядалите около нея гимназиалните й приятелки, които втренчено я оглеждаха, и изкомандва:

- Хайде всички след мен! – обърна се и тръгна към изхода. Трите жени се стъписаха, но все пак станаха и тръгнаха след нея, по пътя извинявайки се на клиентите от другите маси за причинен шум и врява.

- Какви са тези цветя тук? – предистерично запита Сара жените, току що застанали до нея пред саксиите до входната врата.

- Какво ти има, Сара? – загрижено я попита Стела Лившиц.

- А ти не виждаш ли, че са дифенбахии? – с нескрито негодование я запита високата Джоана Майерхолц. – Какви са тези сцени?

- Дифенбахии, а? Дифенбахии били! - Сара иронично имитираше тона на Джоана. - От кога са тук тези бодливи венци на Христос? От кого са сложени и защо, ви питам?! – иронията й преминаваше в заплаха.

- Сара, миличка, успокой се! – замоли я Лейла Бошуади с треперещ глас и насълзени от притеснението очи.

- Какво става тук, дами? – с нескрито недоволство управителят Максимилиано Пиранджолини застана между Стела и Сара.

- Макс! – обърна се към него вече бледата като стена Сара и със свиреп поглед го запита – Това тук също ли са дифенбахии според теб?

Изуменният от въпроса й, белокосият Пиранджолини въртеше главата, гледайки поред ту саксията отдясно, ту отляво, ту Сара, ту приятелките й. Недоумението му нямаше край.

- Разбира се, че са дифенбахии, госпожице Дифербах, прощавайте, Фаербах! - реагира най-сетне старият управител.

- Вие всичките тук сте абсолютно ненормални! Не искам да ви виждам повече – изкрещя Сара и хукна към пиацата на такситата пред кафенето.

2.
Около десет часа вечерта същия ден в дома на Бари Джоунс, директор на местния колеж по туризъм, зазвъня телефонът. Слушалката вдигна синът му Гарет – студент втори курс в Медицинския университет и същевременно санитар в отделението “Реанимация и интензивни грижи” към болницата “ Доктор Теодор Гарднър”.

- Гарет! Аз съм, Марк! Помниш ли, че ти споменавах за моята братовчедка от Ню Орлиънс? Сещаш се, нали? Мери се казва. Тази сутрин пристигна при нас на гости. Държа да те запозная с нея!

- И кога смяташ да го направиш, стари своднико?

- Още днес! Ще се обадя на Джими и Бил да дойдат с техните приятелки – отиваме на танци в салона “Pale Face”! Ще минем да те вземем до половин час. Приготви се! Да, и да се облечеш по-хубаво за да направиш впечатление на някоя готина пичка! В “Pale Face” е пълно с такива. Чу ли ме?


  • Не мога да ти обещая, Марк! Нали знаеш ……

- Нищо не знам и не искам да знам! Разбра ли ме? Идваме да те вземем и това е! – купонмейкърът затвори телефона.

С Марк Елщайнер, който изучаваше една нова и загадъчна наука – електроника – в Техническия институт, бяха “приятели първа кръв”. Така ги познаваха всички.

Отваряйки гардероба, Гарет си спомни техния разговор отпреди десетина дни. Тогава Марк го покани у тях, за да говорят за нещо много важно.

- Гарет! Много съм си мислил за това, че си решил да посветиш кариерата си на рехабилитацията на болните, изпаднали в кома.

- Точно така! – утвърдително кимна с глава архитектът на собствените си професионални амбиции. - Дори ще ти кажа, че от две седмици, откакто го споделих с теб, приятелю мой, все още не съм се отказал!

- Много се радвам, че е така! – доволно се съгласи домакинът, - Щото ще говорим сега точно за тези неща!

- Какво имаш предвид ти, маниако на техноелектрониката?! – шеговито го поднасяше Гарет.

- Най-вече електрониката, но не и техно! – поправката на Марк прозвуча категорично.

- Добре! Започвай тогава! – усмихнатият Гарет даде разрешение за старт на своя приятел, без да гърми с пищов или поне да махне с ръка.

- Първо - предисловието! Нали знаеш, че съм фен на предисловията? – навиваше скромността си младият философ. – Знаеш също, че баща ми е професор по неврохирургия, така че психическото и здравословното състояние на твоите коматозници са ми познати – вкъщи е пълно с медицинска литература. – Марк стана от канапето, застана в позата на Наполеон и правейки нарочно навъсена физиономия, издекламира: – Санитарю Гарет Джоунс! Аз, Марк Елщайнер Джуниор, геният на психоелектрониката, ти оказвам чест да вземеш пряко участие в съдбоносен за човешката раса експеримент с твоите нещастни болни в моята камера за хипнотична трансдедуктивна декомпресия! Нямаш право на отказ, жалък плебей!

- Марк! – снизходително погледна Гарет своя артистичен приятел. – Като си такъв умник, не знаеш ли, че опитите върху хората, каквито и да са те, са забранени без тяхно съгласие? Как ще се сдобиеш с такова от горкичките “коматозници”, както ги наричаш ти, злият гений на електрониката? Съвсем си се побъркал!

- Страхливецо! Въпросът със съгласието е решен напълно! Просто никой няма и да ги пита. Нали даваш нощни дежурства, бе? Ще избереш някоя жертва, която е на ръба на живота и смъртта - и готово! И без това ще мре!

- Ти не си в ред, приятел! Каква е тази камера? Как ще вкарваш тези нещастници в нея? – не се шегуваше Гарет.

- Напротив! Много съм добре! – Марк се върна към естественото си състояние на сериозен и отговорен човек. – Виж сега за какво става дума.

- Камерата - сега ще ти я донеса от гаража, представлява един апарат, приличащ на радио, с един мощен, последно поколение осцилограф на предния панел. Слагаме го в куфар, промъкваме се до болния и залепваме на главата му няколко кабела. Пропускаме през жиците слаб постоянен ток като при физиопроцедурите, от който мозъкът му се съживява, но не напълно, а като при хипнозата. Не си ли чел за електростимулацията с хипнотична цел?

- И? – нетърпеливо запита Гарет.

- Човекът изпада в хипноза, - продължи уверено Марк. – Ние го молим да ни разкаже историята на живота си от сегашния момент назад във времето. Когато стигне до някакъв епизод, достатъчно отдалечен от фаталната случка със здравето му, изключваме го от апарата и той остава със съзнанието си в онова време. Разбра ли сега, момчето ми?

- От къде си толкова сигурен, господинчо, че ще успеем въобще да му върнем съзнанието, да не говорим за ретроспекцията на шибания му живот? - повишавайки тон, Гарет започна да се ядосва.

- От къде-от къде? – му върна Марк – От никъде! Нали трябва да опитаме?

- Трябва? – на своя ред цитира приятеля си младият медик.

- Да! Представи си, че трябва! Трябва да рискуваме, за да разберем! Иначе никога няма да направиш нищо повече за своите болни, освен да им четеш Библията и да им масажираш разлагащите се живи трупове! – вече крещеше Марк.

Около десет минути седяха на канапето в стаята на Марк в пълно мълчание.

После Гарет стана, протегна ръка:

- Заедно!

Марк също стана прав, стисна протегнатата ръка и повтори девиза на тяхното приятелство:

- Заедно!


3.
Спомените на Гарет бяха прекъснати от шумотевица пред къщата му, ивдаща от един спрял шикозен кабриолет “Шевролет Бел Ейр”,1962 година, с цвят на узрял патладжан. Това бе знаменитата кола на госпожа Елщайнер, майката на Марк, и бе подарък от съпруга й доктор Ейбрахъм Елщайнер по случай сребърната им сватба миналата година.

Врявата вдигаха Марк и техните общи приятели от квартала - Били, Джим, Моника и Елма Чапмън. Подскачайки прави в кабриолета, те се надвикваха в асинхронен хор:

- Гарет!Гарет!

- Гарет Джоунс!

- Гарет Джоунс – Маргрет Броункс!Маргрет Броункс!

“Маргрет Броункс” бе откровен намек за приликата на фамилията на Гарет с тази на една квартална знаменитост, известна с това, че водеше аскетичен живот в този район на града, където забавленията и щурите купони не спираха ни денем, ни нощем. Изключение не правеше дори аристократичното семейство на Марк, пръв и главен инициатор на всяко едно парти - било то в басейна на къщата им или в градинката пред дома на някой от съседите.

Още докато влизаше в колата, Гарет видя едно русокосо момиче, седнало в десния ъгъл на задната седалка, с изящна, бяла ръка, преметната върху прозореца. Погледите им се срещнаха. Момчето “Маргрет Броункс” усети надигащо се вълнение в гърдите си, надупчени от еротичните флуиди, изплюти през сладките, сочни устни на “братовчедката Мери”, изящно изкривени в една лукава, съблазнителна усмивка-покана. До сега нито една девойка не му бе правила такова трепетно впечатление. Учудването още повече го стъписа, когато чаровната сладурана се премести, за да му направи място, макар че седалката не бе заета от правостоящата весела компания.

- Мери – Гарет! Гарет – Мери! – галантно ги запозна Марк и удряйки с юмрук по клаксона като по барабан, натисна педала. Колата потегли, но младите купонджии останаха прави да се кършат под ритъм-енд-блуза, изригващ на пълна мощност от радиото в колата.

Лудите танци продължаваха вече трети час, но Мери и Гарет не бяха размениха нито дума. Те се гледаха очи в очи и отвреме на време погледите им се плъзгаха по тялото на другия, готови на секундата да разкъсат дрехите му и да оголят желаната снага. Да, ама само с гледане не става! Затова любовта-стръвница със замаха на размножителния инстинкт захвърли глухонямата двойка от препълнения дансинг направо на брега на езерото, в най-далечния и безлюден край на градския парк. Хормоналното притегляне еуфорично пое щафетата и кулминационно сля разгорещените им тела в класически хетеросексуален дует. След кратко, но бурно, първо, но качествено и украсено от вокален съпровод любене, изпълнителите на физиологичните задължения паднаха изтощени направо на пясъка.

- Мери! Беше невероятно! Беше като ...

- Гарет! – прекъсна го момичето с гузен глас, но завърши заповеднически: – Повече с теб не трябва да се виждаме!

- Какво говориш, Мери? Какво стана? Не ти ли хареса? – едновременно възмутен и обиден подскочи Гарет.

- Глупости! - възмути се на свой ред девицата. - Хареса ми! И то много – досега не съм изживявала такава тръпка от едно ...

- Тогава какво има, господи, че така рязко искаш да се разделим? Та нали ние едва започнахме нашата връзка?

- Сгодена съм! Не мога да разваля годежа – дала съм обещание на майка ми, тя е на легло – болна е от рак, че ще се омъжа за Том. Тя много го обича!

- А ми ти, Мери? Кого обичаш в крайна сметка? – гневът на Гарет от чутото признание набираше обороти.

- Теб обичам, Гарет! Теб! – Мери се изправи и посегна да го прегърне.

- Тогава остани с мен! – не бе глезотия, не бе молба, не бе покана, а чиста проба заповед, заповед на чиста проба агресивен егоизъм, наречен с простите до баналност думи: “Любов от пръв поглед”.

- Не мога! – изкомандва себе си женският конкурент в борбата и единството на егоистичните противоположности!
4.

В същото време на отсрещния бряг на езерото, на шестия етаж на частната лечебница “Психично здраве” завитата през глава госпожица Фаербах рязко се събуди от нечовешки глад. Освен къркоренето на празните, изгладнелите черва тя чу някакво странно почукване по прозореца, но не му обърна никакво внимание. Гладът я изправи по-войнишки на крака и тя тръгна из стаята да търси храна.

Днес остана без обяд, защото бе вкарана в тази стая от цял взвод яки санитари по заповед на също толкова дебел като нея дежурен психиатър. Той я посрещна от линейката, извикана от изплашените шофьори на таксита от градската пиаца, на които тази сутрин Сара се опитваше да проведе насилствен изпит по ботаника. Пропусна и вечерята пак по вина на “мухлясалия плондер”, който нареди да й бият конска доза приспивателно в отговор на обидните й думи по негов адрес.

Дори да беше световен шампион по “следотърсачество в условията на горско-планински терен”, пак нямаше да успее да открие нито хладилник, нито шкаф с консерви, нито заровен гол кокал от някое заблудено животно в тази болнична стая, обзаведена специално за богати хора, изпаднали в състояние на психическо разстройство. Освен кревата, обкован с мушама, друга мебел просто нямаше!

След няколко бързи обиколки из просторната стая, дишайки тежко, на ръба на гладната смърт, тя отиде до вратата и заблъска с юмруци:

- Отворете вратата, идиоти такива! Гладна съм!

Долепи ухо до дървената ламперия и с голямо, гладно нетърпение зачака да чуе стъпките на санитарите. Ни звук, ни тропот, ни партизанска стъпка.

Обезумяла от глад, от затвореното пространство, от студената апатия на персонала, Сара Фаербах напълни докрай дробовете си с въздух, готвейки се за поредната демонстрация на гражданските си права на парче хляб. Но изведнъж чу много ясно почукване на прозореца и вместо “Гладна съм! Гладна съм! Гладна съм!” изрева:

- Какво става в тази лудница?

С бърза крачка отиде до тъмния прозорец и за да вижда по-добре, залепи лицето си на студеното стъкло. Това, което видя, я удари като електрически ток и я отхвърли чак до отсрещната стена, където мощното й тяло бавно се свлече на пода.

През стъклото, леко и безпрепятствено като през желе, преминаха десетки клонки на Христовия венец и започнаха да се увиват около неподвижното, масивно тяло на жената, изпаднала в шок, с ококорени, готови да паднат в пазвата й, кръвясали очи. Тя дори не помръдна от болката, предизвикана от хилядите остри бодлички, впили се в кожата й. Капчиците кръв, изтичащи от убодените места, се сливаха, образувайки тънки вадички, стичащи на паркета.

- Сара! – чу се един гръмовен, басов глас, нахлуващ като че ли през самите стени, от пода, от тавана – сякаш говореше самата стая, превърнала се изведнъж в жив организъм. – Сара Фаербах! Ти, човешко прасе! Ти, дрислив петмез от сланина, лой и ла...на! Ти, празна мозъчна кухина, не заслужаваш да живееш сред хората! Мястото ти е на помията в свинската кочина!!! – ентузиазирано раздаваше правосъдието си монотонният безплътен глас. - Ще те превърна в грухтяща мазна пихтия! На кашон свински пържоли, на салам, на пача, на пастет ще те обърна! Няма вече да се наливаш с алкохол, а ще лочиш помии! Няма да се тъпчеш с отбрани мезета, а ще плюскаш мухлясали трици! Няма да абортирваш, а свинемайка – героиня ще ми станеш, героиня-саможертва на транжорния труд!

Гласът млъкна и бодливата мрежа бавно започна да се разплита, освобождавайки кървящото тяло на Сара от трънения плен, докато съвсем не изчезна - по същия път, по който се появи.

С огромни, героични усилия окървавената жена тромаво се надигна и олюлявайки се, с истерично провикване “Мразя този шибан живот!”, гонена от неистов глад и панически страх от трънливото съдилище, побегна през стаята и с все сила се блъсна в прозореца. Стъклата се строшиха под силата на човешкото торпедо и тялото се пльосна на тротоара пред сградата.

5.
На следващия ден Гарет спа до късно. После седя вкъщи цял ден, търсейки логиката в поведението на Мери. Озлобен до краен предел, вбесен от раздялата, отиде на нощно дежурство. Нямаше представа как ще изкара нощта с такъв товар от разочарование.

След като получи инструкции от дежурната сестра, Гарет реши да звънне на Марк.

- Здравей, приятелю! Обаждам ти се от болницата – нощна смяна съм.

- Какво става, старче? Притесних се за теб – цял ден ти звънях, докато баща ти не ми каза, че си добре и си в стаята си.



  • Няма значение. Ще ти кажа някой ден. Слушай сега.

Ако си толкова сигурен в това, което ми наприказва за трансдедуктивната декомпресия, хващай своята вълшебна камера и ела в клиниката – не можа да сдържи ехидния си тон Гарет. - Миналата нощ докараха една дебелана – хвърлила се от шестия етаж. Сега е в дълбока кома, пътят от която е само за гробището.

- Ще дойда, разбира се! – Въодушевеното съгласие на Марк не успя да успокои Гарет, който по генералски нареди:

- Паркирай пред прозорците на реанимацията и чакай да ти дам сигнал.

Около два часа през нощта по сигнала на Гарет Марк влезе в болницата през задния вход с голям черен куфар в ръка.

- Пази абсолютна тишина! – прошепна назидателно санитарят Гарет, посрещайки съучастника си.

- Спокойно, старче! Няма ти да ме учиш на конспирация!

Младите експериментатори влязоха незабелязани от никого в стаята на Сара Фаербах, където единственият тих звук бе ритмичното, свистящото движение на дихателната помпа. Момчетата се свряха между стената и табла откъм главата на болната. Марк отвори куфара. Извади оттам кълбо разноцветни кабели.

- Гарет! Ти ще закачиш зелената жица от дясната страна към слепоочието, жълтата към шията зад ухото, а червената на гушата отстрани. Аз ще действам от лявата страна. Хайде, момчето ми! Ще ти прашаса нобеловата награда, докато се туткаш!

- Добре, добре! – пое жиците с треперещи ръце изплашеният до краен предел бъдещ лауреат.

След като поставиха жиците, Марк, без много да мисли, натисна голямото бяло копче на предния панел на уреда. Светнаха няколко лампички със зелен и жълт цвят. Изминаха само няколко секунди, но те стигнаха на тайните експериментатори да се изпотят здравата.

“ ...товиж набиш изот язарм.....” – дочуха те някакъв дрезгав глас, идващ от неподвижната жена с кислородна маска на лицето. Това качи адреналина им свръх оптималните стойности.

“ ...ациндул изат в аватс овкак... ...мъс андалг... ...авикат итоиди ататарв етеровто... ” – бе втората вълна, смесица от учудване, вълнение и уплаха.

Пребледнели, сковани от неочаквания резултат, Гарет и Марк не смееха да помръднат, за да не изпортят случващото се.

Когато първата реакция на изненада и радост от успеха отмина, Марк се плесна с длан по челото.

- Сетих се! Тя изговаря думите отзад-напред - така, както ние чрез камерата се опитваме да върнем живота й назад във времето!

- По-тихо! - заоглежда се Гарет и надникна над таблата - Какво да правим сега? Не сме готови! Трудно ще я разберем какво бръщолеви!

- Рядко се случва, но точно сега си много прав! – отговори му Марк, по чието лице личеше, че задълбочено мисли за нещо. – Ще трябва да записваме на магнитофон какво говори. Вкъщи ще го презапишем на “човешки език”, а после ще повторим експеримента и ще изключим уреда в момента, който ще си изберем. Съгласен ли си, Гарет?

- Като не можем друго да направим! Ами ако умре дотогава?

- И какво от това? Не се тревожи, - успокои го Марк. - Винаги ще си намерим някой друг човек, изпаднал в кома.

- Добре! Да се махаме тогава оттук, че току виж са ни хванали.

- Чакай малко, страхливецо! Само да проверя още нещо. – наведе се Марк над апарата и се зае да натиска някакви копчета и да върти един голям бутон като на радиолата.

- Сега пък какво пра... – не успя да завърши въпроса си Гарет. От кревата се чу някакво писукане, приличащо на звук от грамофон, чиято плоча е пусната с по-голяма скорост от предписанието на етикета й.

След няколко секунди мълчаливо напрежение, Гарет се опита да заговори приятеля си на фона на усилващото се писукане, преминаващо в непрекъснат високотонален звук, наподобяващ зумер на развален телефон.

- Млъкни бе, Гарет! Опитвам се да засиля процеса на

ретроградната памет чрез повишаване на потенциала!

- Ами ако я убиеш с тези твои потенциали?

- Стига! Престани да ми лазиш по нервите! Ако толкова си примрял от страх, просто се махни оттук, пъзльо! – изсъска Марк с неподправена злост, без да поглежда съучастника си, и завъртя докрай големия бутон.

Пискливият звук, идващ откъм горката жена, много бързо секна и се възцари пълна тишина.

- Какво стана с болната? – панически попита Гарет. – Да не е умряла? – и се надигна от пода, за да пипне пулса й.

Марк самодоволно се усмихна и рече на глас:

- Чакам поздравления, колега! Така и предполагах, че ще успея да вкарам скоростта на спомените в ултразвуковия диапозон! Гений съм!


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница