Морската война на България на Източния фронт по време на Втората световна война

По време на войната Военноморските сили на „неутрална” България са въвлечени от германското нацистко морско командване във Варна в бойни действия срещу Черноморския флот на Съветския съюз. Истината за това участие е упорито премълчавана. Тя противоречеше на друга истина, превърнала се в гордо афористично лого на Българо-съветската дружба, че „нито един български войник не е участвал във войната на Източния фронт“. На 8 и 9-ти септември 1944 г. силите на съветския Черноморски флот завзеха варненското пристанище и флотските казарми и плениха българските кораби.

Изглежда Върховният главнокомандващ Сталин е „пропуснал” да заповяда (както на маршал Жуков за войската) на адмирала на флота Кузнецов Н. Г. – комисар и главнокомандващ Военноморския флот на СССР, който се намираше в Кюстенджа, да освободи пленените български кораби и той, като ги зачисли в състава на своя Черноморски флот и част от тях, без командирите, откара в Кюстенджа.

В началото на Втората световна война, уж колебаещия се цар Борис III България да пази неутралитет, предреши въпроса като назначи за министър-председател през февруари 1940 г. германския възпитаник и учен проф. Богдан Филов. Във властта и особено в Министерството на войната се утвърждават предимно хора, преминали през кабинета на царя.

В хода на преговорите за влизане в Тристранния пакт, изпълнявайки указанията на царя, се правеше всичко възможно да се отклонят искания за използване на Българската армия за военни действия, особено на Източния фронт. Но Хитлер бе удовлетворен от готовността на царя армията да поеме ролята на жандарм на Балканите, като изпрати корпус за окупацията на източна Сърбия, което му освобождаваше 4-5 дивизии за Източния фронт. Правеха се отстъпки в друга насока, което даде възможност на германците ловко да се насочат към скромните Военноморски сили и търговския флот на България.

С цел осигуряване скритостта на нападението над Съветския съюз, Германия не въведе предварително корабни сили в Черно море и затова германското морско командване разчиташе изключително много на мобилизацията и възможностите на Военноморските сили на България и Румъния. При това то се стремеше само да поеме ръководството на двете флоти. Главнокомандващият Морските сили на Германия гросадмирал Е. Рьодер, посетил България през 1940 г., в началото на 1941 г. докладва на Хитлер, че е необходимо да бъде организирано активно взаимодействие между българските и румънските военноморски сили. За целта, към командването на група „Югоизток”, германците създават два щаба за непосредствено управление дейността на българския търговски и военен флот в София и Варна, а така също германски военни и пристанищни комендантства във Варна и Бургас. Всички германски служби по българското Черноморие се обединиха в отделна особена служба „Зондеркомандо”, със седалище във Варна.

Затова в навечерието на Втората световна война флота се оказва само с три нови торпедни катера тип „Люрсен”, доставени от Германия и четири стари торпедоносци. Освен тези кораби флотът разполага още с два стари патрулни кораба с ограничени възможности – шасьорите „Беломорец” и „Черноморец”, два минни заградителя „Свищов” и „Дунав” (преоборудвани самоходни шлепове, преведени от р. Дунав), ескадрила водосамолети и малка флотилия катерни миночистачи.

Въпреки скромните си възможности, тези кораби ставаха много ценни за германците в първите дни на инвазията на изток. (С началото на бойните действия германците въведоха през р. Дунав в Черно море общо около 400 бойни и спомагателни кораби, в т.ч. 6 подводници.)

Търговският флот на страната и възможностите за превози по море бяха също много ограничени. Тогава още България не можеше да се открие в никакъв справочник като морска държава. Затова пък имената на малкото параходи (9) на основния морски превозвач „Българско търговско параходно дружество” (БТПД) бяха известни на всички варненци. Но тези параходи ставаха също безценни за големите войскови превози на германците, които потърсиха и намериха поддръжката на самия министър председател Богдан Филов за тяхното военизиране.

В навечерието на нападението срещу Съветския съюз българското правителство тихомълком предостави на германското командване целия ресурс на България на Черноморския театър на бойните действия – Военноморските сили и силите на бреговата отбрана, търговския си флот, бази и пристанища, цялата брегова инфраструктура и икономика (корабостроене и кораборемонт, складове и арсенали, пътища и аеродруми, казарми и курортни бази по крайбрежието), използването на които за целите на войната ставаше под германско командване.

Ето защо, въпреки ограничените възможности на българските Военноморски сили и търговски флот, приносът и помощта на България, като верен съюзник на фашистка Германия в съвместните действия на Черно море придобиваше стратегическа важност.

По искане на немците Военноморските сили (ВМС) преместиха щаба си в София и се откъснаха съвсем от бойните си части. Във Варна Черноморският флот бе оперативно подчинен на командира на 3-та армия ген. Н. Христов и предоставен предимно на местния германски морски щаб.

От заповед на министъра на войната пък се вижда, че още преди влизането на германците в България с хитлеристкото морско командване е уговорено „използването на българските кораби от германските войски”.

Предприемат се и първите мерки по изпълнение на военнотехническите изисквания на корабите за работа във военно време и всички предложения по тяхната екипировка и въоръжение са утвърдени от министър-председателя Богдан Филов.

Самоувереността на ръководството на фашистка Германия, покорила Европа, окуражаваше цар Борис III, неговото правителство и военно командване, които повярваха в непобедимостта на германското оръжие и с началото на нападението на фашистка Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 г. започнаха опасна игра, прикривайки се зад завесата на българския „неутралитет”.

По искане на хитлеристите от 2 юли 1941 г. българското правителство обявява териториалните води за „опасни от мини”, а флотът провежда операция по минирането. Създадена е система за плаване във военно време в българските териториални води по фарватери, защитени от минното заграждане и бреговата артилерия.

Морското командване услужливо намери форма на използване на бойните си кораби и водосамолети за „стражева служба” и в охрана на „пасивни конвои” в морските пространства на „неутрална България” и воюваща Румъния, тръгнали натоварени с войски, оръжие и техника за поддръжка приморския фланг на настъпващите хитлеристки войски към Одеса и Кримския полуостров. Тази дейност те ще осъществяват както самостоятелно, така и съвместно с германски бойни кораби в непосредствения ескорт на отделни търговски кораби и малки конвои.

Моряците от търговския флот повеждат борба и настояват за осигуряване на риска при плаване във военно време.

При подаване заявка от германското командване за използване на параходите „Мария Луиза”, „Бургас“ и „Цар Фердинанд” за превози зад Дарданелите и протестите на екипажите правителството на Богдан Филов вече играе открито. Оказва се, че под силен натиск на германците правителството още на 5 март е приело закон за милитаризиране на цялото параходно дружество (БТПД), заедно с корабите и екипажите им. В договора германското командване поема всички военни рискове, което няма никакво покритие. Акционерите от управата на Параходното дружество получават големи печалби, а корабите и екипажите им са въвлечени в преки военни действия. Германците не спазват изискваното по договора условие да не превозват с корабите леснозапалими и взривоопасни товари и на 27 май 1941 г. в Солун натоварват п/х „Княгиня Мария Луиза” (с комендант капитан Иван Томов) с авиационни бомби и варели с бензин за Пирея. На 30 май в Пирея, малко след началото на разтоварването на кораба избухва пожар, който бързо се разпространява и, въпреки всички усилия на екипажа и германците, корабът се взривява със страшна сила и потъва разкъсан на части, като разрушава пристанищните съоръжения и околните сгради до основи, потапя плаващи съдове на котва и на кея, убити са много жители на Пирея и германски военни лица. Капитанът на кораба Иван Томов, който предварително заповядва екипажа да напусне кораба, загива заедно със старшия си помощник Георги Николов Бабев, първия механик Петър Чаръкчиев, радиста Стоимен Захариев, машинистите Георги Винаров и Георги Георгиев, помощник-готвача Тодор Стойнов. Свидетели на експлозията са на мнение, че тя е дело на гръцки партизани.

Този трагичен факт даде силен отзвук не само сред моряците от търговския и военния флот, а и всред целия български народ. Морска България даде първите си жертви във Втората световна война.

В оперативното изкуство борбата за защита на морските комуникации е една от най-важните, трудни и сложни бойни дейности на море, защото е свързана с действията на силите на приморския фланг на воюващите страни и икономиката на държавите. Тя се води или като систематически бойни действия или (при големи и важни конвои) чрез провеждане специална операция по защита на конвой. Българските ВМС участват предимно и само в систематически бойни действия. Въвлечените български флотски командири търсеха по-късно оправдание в това, че са изпълнявали заповеди на своите началници под натиска на германския морски щаб във Варна. Изпълнявайки изискванията на „Инструкцията за плаване на корабите при условията, наложени от сегашната морска война” те съпровождали „пасивни конвои” и не са участвали в бойни стълкновения със съветски подводници. Съпровождали, а не охранявали. Понятие „пасивни конвои” във военноморската наука няма и на практика няма – конвоят се защитава дори с цената на собствената гибел.

Създадената система за плаване във военно време в българските териториални води по фарватери през минното заграждане и организиране на конвойна служба се управлява трудно и, особено в началото, не дава задоволителни резултати.

Твърде показателна за хаоса в управлението на минната обстановка и безопасността на корабоплаването е гибелта на параход „Родина”. Под натиска на немците правителството нарежда параходите „Родина” и „Балкан” под конвой до пролива Босфор да заминат към Гърция и те тръгват от Бургас на 19 септември 1941 г., охранявани от два български миноносеца и два немски катера. Към 20 ч. и 46 мин., плавайки по прохода на собствено минно поле, поставено предния ден между Созопол и Маслен нос, „Родина” се натъква два пъти на мина и потъва. Загиват трима души, но останалите са спасени от конвоиращите български миноносци, докато немските катери панически маневрират и водят бясна стрелба по „съветската подводница”, атакувала конвоя. Загубваме най-големия български кораб.

На 15 септември 1941 г. п/х „Шипка” по фарватера за Балчик е воден не от миночистач, а от миноносец и „Шипка” следва „дирята на винта” (?) на миноносеца. Недалеч от Златните пясъци корабът се натъква на мина и най-новият търговски кораб на България потъва на плиткия минен проход. Загиват двама души, останалите са спасени от миноносеца. Предположението е, че мината е поставена от съветска подводница, но по-вероятно е „Шипка” да се е взривила на българска или немска мина, поставени почти по същото време. Пита се кой е отговарял в ония дни за корабоплаването във военно време, особено в състава на конвой – Щаба на флота или Параходството, което дава заявка едва при тръгването на кораба и неговия маршрут. Очевидно е едно – че командването и Щаба на Флота не са в състояние да ръководят и не контролират корабоплаването в своята зона. Много често това е и поради безцеремонната намеса на немските командири.

Командирите на наличните стари миноносци и новите торпедни катери тип „Люрсен”, които се използват за конвоиране, не са обучени в изпълнение на несвойствените за тях задачи по осигуряване видовете отбрани (противоминна, противоподводна, противовъздушна и др.) на охраняемия конвой или транспорт. Те нямат инструкции как да се действа при среща с противник, тъй като провеждали „пасивни” конвои, докато в същото време германските ескортни кораби на същия конвой имат строги заповеди за атакуване на противник. Включваните в ескорта немски катери, някои от тях с хърватски екипажи, също нямат опит и действат небрежно и хаотично. Резултатите са огромни загуби и жертви.

Минната обстановка в района е твърде сложна и неясна, като се има предвид голямото количество различни мини поставени от българския флот, от фашистката марина и възможната „добавка” от съветски подводници.

Тласкани от държавата и от акционерите в огнените маршрути на войната, един след друг са потопени и останалите кораби на параходството. На 20 август 1943 г. п/х „Варна”, натоварен с боеприпаси, въоръжение и много германски и румънски войници, заминаващи за фронта, въпреки усиления ескорт, е торпедиран от съветска подводница пред порт Евпатория. Загиват 32-ма души начело с капитан Каракостов.

П/х „Балкан” на 14 декември 1943 г. отпътува от Варна за Солун. На борда му е и представител на немското военно командване Мюлер и 40 немски войници – обслуга на зенитната артилерия. В Егейско море под силен ескорт на италиански бойни кораби и авиация е атакуван от английска подводница и потопен. Загиват 3-ма души.

Останали са само п/х „Бургас” и п/х „Цар Фердинанд” и от началото на 1944 г. са изпратени в Егейско море да обслужват немските превози между пристанищата на окупирана Гърция. На всеки кораб има по 30-34 души хитлеристи – зенитни артилеристи, които охраняват кораба. На 25 август и двата кораба се намират в Солун, когато пред кабината на коменданта и входа в машинното отделение са поставени часови от немския екипаж. В неизбежност правителството нарежда на капитаните завзетите кораби да се предадат на германците „срещу разписка”. По-късно „Бургас” е потопен в пристанището на Солун и остава за гърците. „Цар Фердинанд”, който участва в евакуацията на германците от остров Крит, е потопен близо до острова от английска подводница.

Параход „Евдокия “, още през 1942 г. е под германски флаг и превозва войски и материали между Одеса и Севастопол и през лятото на 1944 г. той е потопен от съветската авиация на кея в Севастопол.

Изследвайки действията и трагичната съдба на търговските кораби на България- мобилизирани, въоръжени и плаващи под пряк контрол на немското военно командване, големият стопански ръководител, офицер от запаса в царския флот, опитен и добросъвестен изследовател и анализатор Тремол Иванов, ще напише истината: „Така нашите моряци от търговския флот се оказват на предната линия в жестоката битка между двата колоса – империалистическа Германия и първата социалистическа държава.” И в курсив продължава: „Остава без отговор въпроса: на какво основание нашите моряци бяха пратени на фронта, след като нито един български войник не бе изпратен на Източния фронт?” А научният редактор на неговият труд „Морското търговско корабоплаване на третата българска държава” проф. д-р ист.н. Вълкан Вълканов под линия ще добави: „В необявената морска война в Черно море участват както български търговски и военни кораби и екипажи, така и съветски подводници и авиация. Загуби на материална част и жертви сред личния състав дават и двете страни.”

Корабите на Военноморския флот продължават да изпълняват своите задачи по охрана на „пасивните конвои”, но военните моряци и командири никога вече няма да видят в състава на тези конвои параход под български флаг.

Поради взаимно изключващите се заповеди между командирите на охраняващите немски и български кораби, българските командири, даже само при съмнение за атака от подводник, често усърдно се хващат за дръжките на бомбометите и оръдията и атакуват. И не винаги безуспешно. Така през м. декември 1941 г. при потапянето на италианския танкер „Пелеш” при подводна атака пред н. Атанас (близо до гр. Бяла) и след контраатаката на охраняващите български кораби е потопена (тогава още непотвърдени, но твърде достоверни признаци) съветска подводница „Щ-211”, командирите са доложили за големия си успех и във Варна им устроено тържествено посрещане на военния кей с „Ура” и музика.

Обективните данни сочат, че някои командири са проявявали особено усърдие при изпълнение на поставените бойни задачи, за което са получавали и съответните награди. Сам командирът на Морските войски тогава, контраадмирал Асен Тошев, през пролетта на 1942 г. уверява главнокомандващия германския флот в „готовността на малкия български флот да бъде с всичките си сили в услуга” на своя германски съюзник. Най-предано и старателно е изпълнявал заповедите на германския щаб и началника на 3-та армейска област ген. Христов, на когото оперативно е подчинен командира на Черноморския флот капитан ІІ ранг Тонков, заедно с началник щаба си капитан ІІ ранг Миларов. Освен всички злодеяния, те не се постесниха да използват личния състав на флота и в борбата с антифашистките сили в 10-та варненска ВОЗ на НОВА, а и като организатори на кървавия разстрел в морето на активни антифашисти на 2 юни 1944 г.

За своето старание и резултати при изпълнение на бойните задания 104 български моряци са наградени с германски ордени и медали. Имало е и нови списъци с предложения, но по време на разгрома и бягството на фашистите през август-септември 1944 г. тези списъци загадъчно са изчезнали.

Общо в резултат на всекидневната бойната дейност по защита морските комуникации на фашистка Германия при охрана на „пасивни” конвои от Босфора до Кюстенджа и Севастопол, при носене „стражева служба” в българските териториални води от мините, подводните бомби, атаките на самолети от летище Сарафово, както и бреговата артилерия са потопени 5-6 съветски подводници с екипажите си, а от българска страна са загубени всички транспорти на параходното дружество.

ЧЕРНО МОРЕ СТАВА ТЯСНО ЗА ФАШИСТКАТА МАРИНА!

В началото на м. септември 1943 г. войските на Северо-кавказкия фронт, Приморският фронт и силите на Черноморския флот започнаха настъпление с мощен морски десант в Новоросийск, прехвърлиха Керченския пролив, блокираха германските войски в Кримския полуостров и продължиха настъпление към Одеса за освобождаване на Приморската част на Украйна. Към 22-23 август 1944 г. 3-ти Украински фронт, приключил Яш-Кишеневската операция, и като извадиха Румъния от войната, в края на м. август се отзоваха на р. Дунав и българската граница. Военноморските сили на фашистите започнаха да губеха една след друга своите бази, а входа в р. Дунав беше вече невъзможен и те се втурнаха в паническо бягство към румънските и български пристанища на Черно море. Варна се оказа последното възможно убежище за тях за тях на Черно море. Над 80 бойни единици и транспорти се бяха струпали във Варненския залив, пристанището и езерото. В паническо бягство десантна баржа се изхвърли на брега пред Шабла. Три подводници се насочват към Турция, а във Варна започна трескаво подготовката за разоръжаване и потопяване на корабите. А българското правителство бе поело задължението да разоръжава и задържа бягащите германци през България. Когато немското командване започна да взривява и потопява корабите и товари имущество на ж.п. ешелони с охрана за Германия, не се намери нито един от старшите флотски командири, който съгласно ангажимента на правителството да се възпротиви и не позволи това. Командирът на българския Черноморски флот капитан ІІ ранг Тонков и неговият началник щаб капитан ІІ ранг Миларов акуратно изпълниха заповедта на командира на 3-та армия ген. Н. Христов организираното натоварване и извозване на ешелони с награбено военно имущество и личния състав от потопените кораби и Варненския гарнизон начело с адмирал Брукман, да бъде съпроводен до гр. Ниш от проф. Янаки Арнаудов, назначен лично от генерала.

На 30 август 1944 г. в щаба 3-ти Украински фронт се провежда съвещание на военния съвет под ръководството на маршал Г.К. Жуков, пристигнал от Москва заедно с комисаря (министър) на съветския Военноморски флот адмирала на флота на СССР Н.Г. Кузнецов. Известно е защо Сталин изпраща своя първи заместник на върховния главнокомандващ Жуков Г.К. да оглави кампанията на Съветската армия за встъпване на Балканите и в частност войната с България, но все още не е напълно изяснена появата заедно с него и ролята в тази кампания на адмирала на флота Кузнецов Н.Г. И без друго Николай Герасимович не е бивал във възторг от своя сухопътен колега маршал Жуков, с когото трудно са могли да „варят заедно каша”.

Диалогът между Сталин и Чърчил, започнал в Техеран, реално предстои да се осъществява на Балканите в първите дни на септември 1944 г. в други условия, когато Турция още на 2 август скъса дипломатическите си отношения с приятелска Германия и прехвърли от Кавказкия фронт в Източна Тракия 18 пехотни и моторизирани дивизии, три кавалерийски и една бронирана бригади. Тази армия влизаше в замислите на Чърчил при решаване на Балканския проблем. Войната на Съветския съюз с България и пълното изгонване хитлеристите от всички балкански страни и Черноморската Проливна зона пресичаше стремежа на Чърчил да възпира и отлага разгрома на фашистка Германия като възлагаше надежди и на разколебаното правителство на България.

На командването на Съветската армия бе известно, че в България няма голяма групировка хитлеристка войска, а що се касае за българската войска, то още в Москва Георги Димитров уверяваше маршал Жуков, че „… война с България няма да има …”

За разлика от Сухопътните войски, Военноморските сили на България се оказаха в безизходно положение и си оставаха в графата „противник”.

Те се причисляваха към военноморската групировка на фашистка Германия в Черно море. Пленяването и унищожаването на тази групировка бе и един от поводите за обявяване война на България от страна на Съветския съюз. Маршал Жуков, когато прави оценка за противостоящите сили на противника за войната с България сочи, че във Военноморските сили на фашистката групировка се числят „… повече от 80 бойни и спомагателни немски и български (И.Д.) кораба”. Планът за действие на войските на Трети украински фронт при решаване близката задача на 3-ти Украински фронт в България, утвърден от Ставката на ВГК се нарича „План за освобождение на приморската част на България”). Следващата задача не се уточнява.Тя ще зависи от хода на започналото въоръжено въстание вътре в страната.

В този план особено важно значение се отдава на бързото освобождение на Варна и Бургас, където да се пленят корабните сили, преди те да бъдат потопени от немците. Съгласно заповедта на Главната квартира на Върховното главнокомандване на Червената армия тези пристанища трябва да се завладеят от силите на Черноморския флот (И.Д.) във взаимодействие с подвижните войски на Трети украински фронт.

С овладяването на българските бази, пристанища и Приморието се ликвидираха всички условия за бойно използване на Военноморските сили от фашистка Германия и нейните сателити, с което се слагаше край на бойните действия в Черно море.
Съветската армия в България. (Война без изстрел )

„… пред границите на многострадална България е дошъл с добри намерения съветския войник.” … Маршал Бирюзов С.С. …

А в България К. Муравиев не може да стъкми правителството, защото бе трудно да се разберат земеделци с действащи фашизирани генерали и политици, участвали в Деветоюнския преврат през 1923 г. Едва към края на деня на 2 септември е скалъпен с много условности списък на новото правителство, но разногласията с Регентския съвет се изострят. Богдан Филов не приема ултиматума на министрите да се оттегли от регентския съвет и К. Муравиев не може да обяви програмната си реч и намеренията на новия кабинет. За контакти с Русия и командването на Трети украински фронт не става и дума, германските части преминали в България се интернират фиктивно, проявява колебание и боязън за скъсване отношенията с фашистка Германия. Затова пък на 4 септември завърналия се от Белград контраадмирал Сава Иванов докладва за много приятелската раздяла с германците и за предложенията на Дража Михайлович за съвместна борба срещу комунистите.

На 5 септември Съветският съюз обявява война на България, но началото на бойните действия се задържат в очакване развоя на събитията вътре в страната.

Това време на задържане бе и тест за проверка прогнозите на Георги Димитров за възможностите и готовността за действия на силите на антифашистката съпротива вътре в страната. И тези прогнози се оправдават напълно. Целият ход на войната с фашистка Германия подтикваха събитията. Преминала във всеобщо стратегическо настъпление по целия Източен фронт, Съветската армия громеше силите на Вермахта във всяко голямо сражение. Побеждаваха и силите на западните коалиционни партньори Англия и САЩ, които до вчера воюваха пестеливо, но видели Съветската армия пред портите на Европа, ускориха провеждането на операция „Овърлорд” за откриване на тъй дълго очаквания Втори фронт. Всичко това силно повлия на разрастването на съпротивата на антифашистките сили в Европа и у нас. Само появата дори на Съветската армия пред Дунава и българските граници създаваше за антифашистката съпротива най-благоприятни условия за нанасяне на решителния удар, а командването на 10-та ВОЗ бързаше да я посрещне с новата власт на Отечествения фронт.

Във Варна основната ударна сила и преден отряд на ръководството на въстанието станаха политзатворниците, подкрепени от хиляден народ, очаквал тоя ден.

Съгласно решението на ОК на БКП и ръководството на 10-та ВОЗ от 6 септември още на следващия ден, 7 септември, се организира обща стачка на работниците и трудещите се от града и акцията за освобождаване на политзатворниците, а на 8-ми да се щурмува затвора отвътре и отвън и с началото на мощна манифестация да се даде сигнал за започване въстанието за сваляне на профашистката власт.

Варненският затвор имаше необикновени затворници – в него беше „окована част от младостта на България” (проф. Недялко Куртев – един от окованите тогава). Тук вече подготовката за излизане се водеше трескаво от седмица, а обявяването на война на България от Съветския съюз превърна затвора в заредена бомба.

Те и станаха преден отряд на въстанието във Варна – хиляда ентусиазирани и опиянени от свободата младежи с огромен духовен заряд, невъоръжени политзатворници, но съпроводени и подкрепяни от хиляден народ. И те се справиха само с няколко пистолета иззети по пътя от срещнати полицаи. Генерал Христов изпрати картечна рота срещу тях начело с кръволока поручик Мишляков, но войниците, изплашени от народа, не изпълниха заповедта му.

В движение в челната редица застава почти цялото ръководство на въстанието водено от Ламбо Теолов – командир на 10-та ВОЗ и секретар на Окръжния комитет на БРП (к). Няколко полицаи по пътя, които плахо се опитват да се отдалечат, са обезоръжени, както и завзетия полицейски участък по пътя. За кратко време е завзета общината, където заседават събрани от ген. Христов всички големци на обраста и гр. Варна, които са обезоръжени и поставени под стража. Протестите на охраняващия въстаник не са могли да удържат народния гняв и генерал Христов е убит. От балкона на общината се обявява победата на народно-демократичната власт във Варна. А Варна е единственият голям град в България, посрещнал Съветската армия с нова демократична власт. Още не е довършено четенето на възванието, когато първата танкетка се опира в стената от ентусиазирани хора. И той хуква да я посреща.

Българската войска по изрична заповед на Сталин беше оставена в своите казарми и да изпълнява заповедите на новото правителство.

Но на Военноморските сили на царство България предстоеше друга участ.

Явно е, че заповедта на Сталин „всичкото оръжие да бъде оставено на българските войски”, не се отнася за флота, чиито кораби трябва да бъдат пленени. Става ясно, че фронтът и флота на Съветския съюз не воюват срещу българската войска, която не е изпратила нито един войник на Източния фронт, но Българският флот, който заедно с фашистките сили на Черно море е воювал срещу силите на Съветския Черноморски флот подлежи на пленяване, както и всички германски кораби, имущество и др. В това число и за „щедро” предадените кораби на България от германците, като заменка на загубените транспорти на търговския ни флот.

Специални групи от състава на съветския морски десант започват повсеместно търсене и оглеждане по всички корабни места на военния и търговския кей, складове и работилници, щабове и казарми. И всичко се поставя под контрол и охрана. Разпитват офицерите за главните сили на българския флот, за германските бойни кораби и транспорти на вода и по стапелите, както и за местата на потопените кораби.

Българските бойни кораби са пленени, а флаговете им взети като трофеи. Едновременно с пленяването на корабите са завзети и заети флотските казарми, всички щабове и канцеларии, където е иззета документация, свързочни възли и брегови складове, арсенала, и ремонтните работилници, тилови части и учреждения, а така също пристанище Варна и Бургас и всички корабостроителни и кораборемонтни предприятия. Цялото морско стопанство на България е поставено под контрол на съветския Военноморски флот. С него по-късно ще се заеме Съюзната контролна комисия в София. Със заповед на народния комисар на ВМФ на СССР тези кораби на българския военен флот са зачислени в съветския Черноморски флот.

Офицерският състав е арестуван и заплашен с пленничество, но по-късно е освободен, но не е допуснат до личния състав. Развитието на политическите събития и обявената война от България на хитлерова Германия, името и авторитета на Георги Димитров, повлияха на промяна отношението на съветското командване към нашите морски офицери. А и авторитета на ръководителите на въстанието във Варна, в състава на което има няколко моряка – стари тюрмаджии и партизани, начело с възпитаника на Военноморското училище Ламбо Теолов и тяхното умение да общуват със старшия морски началник от съветския флот, помогна също за реабилитацията им.

Най-силно въздействие върху морския офицер на България, за неговия катарзис, се оказа времето и изминатият път за допуск за носене на службата на отнетите кораби и особено участието им в Отечествената война. На Черно море вече нямаше бойни действия, но за миньорите войната завършва когато завърши миночистенето.

А съветските командири имаха нужда от опитните в борбата с минната опасност наши офицери, които познаваха най-добре корабите и немските трални прибори. И само след около два месеца те им протегнаха дружеска ръка.

В хилядите мили галсове над минните полета, хиляди посечени, плаващи, изхвърлени на брега или заринати на морското дъно, но намерени и унищожени заедно от българските и руски – съветски моряци се възроди старата велика дружба между тях …

В благоприятно положение са командири и личен състав на Дунавския флот, който заедно с корабите са зачислени към Дунавската флотилия на Съветския съюз, оперативно подчинена на 3-ти Украински фронт и вземат участие в бойните действия на фронта до края на войната. По молба на личния състав на корабите е разрешено да воюват под български флаг, който се вееше над тях по великата река до края на войната чак до Корнойбург, Австрия.