Политическо представителство

Историческото развитие на представителния институт и в публичното, и в частното право има обаче някои общи и сходни елементи. Тези черти се дължат преди всичко на техния общ произход.

Институтът на гражданскоправното представителство се среща в римското право само в зародиш, в ембрионалния стадий на развитие, като се допуска само по изключение при някои юридически действия от вещноправен характер(1)Бързото

1. 
   Вж. по-подробно М. Андреев, Римско частно право, с. 257-259
   

развитие на института на гражданскоправното представителство започва само през късното Средновековие със зараждането и развитието на капиталистическите обществени отношения, особено след буржоазните революции.

Политическото представителство също така не съществува или почти не е познато в древността. Това се дължи на факта, че демокрацията в Древността ( в Гърция, в Рим ) се различава принципно от съвременната. Тя по същество не познава политическото представителство, или го познава само като изключение, съвсем в друга, различна от съвременната форма. Древното народовластие поради полисния характер на първите държавни общности е преимуществено пряка, непосредствена демокрация.,докато съвременната й форма по-начало е представително управление - нещо твърде различно от гръцката или римската форми на демокрацията (2).
(2)Върху това принципно различие се спира подробно за пръв път френският мислител и политически деец Бенжамен Констан в забележителния си труд за свободата на древните народи. (“За свободата на древните, сравнена със свободата в модерните времена”,Панорама,година ХIII, бр. 1-2,1992).
Представителната демокрация, или представителното упранвление има своя собствена история, която започва още през Средновековието, когато се появяват (възникват) първите близки до съвременни изборни (представителни) учреждения, изградени върху съсловния принцип. Съсловно-представителните учреждения са познати в почти всички европейски държави: кортеси в Испания, Генерални Щати във Франция, риксдаг и стортинг в скандинавските страни, ландтаг в германските държави, парламент в Англия,(1) сейм в Полша и Литва, скупщина в Сърбия, Земски събор в Русия и т. н.
(1)От английския парламент идва и общото понятие за парламента като висш представителен орган, което се наложи в държавноправната и политологическата наука.
От тези съсловно-представителни учреждения - първообраз на днешния парламент - израстват съвременните представителни учреждения. Политическото представителство в съвременния му вид като един от правните институти е следователно продукт на буржоазните революции от ХVII век насам.

Политическото (държавно, конституционно, народно ) представителство в публичното право има редица общи черти с гражданско-правното представителство в частното право. Най-напред ги сближава (в миналото) актът на предоставяне на пълномощието, или представителната власт във вид на мандат. По типа на частното представителство е изградено и съсловното политическо представителство. Представителството в частното право по самата си същност, по природата си има императивен характер. Упълномощителят може по всяко време да прекрати представителството, да прекъсне мандата. На съсловните представители в политическото съсловно-представително учреждение мандатьорите - избиратели връчват също така императивен мандат. Те предоставят на своите упълномощени депутати подробни и задължителни инструкции. Депутатите нямат право да излизат зад пределите, установени в императивния мандат (в инструкцията). (1).

Понататък. Избирателното тяло не е хомогенно с оглед на различни и многопосочни интереси, които са основа за социалните противоречия и политически борби в него, рефлектиращи пряко и непосредствено върху политическите представители на народа Императивният мандат се превръща в оръдие за политическия натиск върху тях от страна на борющите се политически партииПостоянната промяна в съотношението на силите поставя под непрекъсната заплаха депутатите да пострадат от задължителния мандат и да бъдат предсрочно отзовани. Това положение се отразява пряко и върху дейността на самия представителен орган . Именно практическите потребности на управлението налагат надигащата се буржоазна класа да преминава навсякъде към изборни органи, основани върху представителен, а не императивен мандат. В хода на буржоазните революции се изгражда нов тип социално управление, който по принципно друг начин решава въпроса за политическото представителство.

Политическите борби намират съответно отражение в сферата на идеологията,в държавноправната теория. В навечерието на Великата френска революция избухва голям теоретическки спор по въпроса, който придобива веднага остър политически характер. Най-видните участници в този спор са прочутите френски мислители Шарл Луи Монтескьо и Жан-Жак Русо.

Русо, един от най. видните теоретици на народния суверенитет и непримирим противник на монархията, отстоява тезата за “обща воля” на народа и пряка демокрация, като се обявява решително против представителното управление. Представителната система за него е нещо недостойно и унизително за свободния гражданин. Народните представители според него винаги ще извращават общата народна воля и ще гледат само своите лични користни интерси. Общата воля на народа, счита той, не може да се представлява. Оправданието на изборите и на представителните учреждения той вижда в ограничен мандат на Националното събрание и свежда неговите правомощия само до правото да предлага на народа проекти на законите, които избирателите приемат чрез пряко гласуване или референдум (предпочитана и основна за Русо форма на пряката демокрация).

Като изхожда от тези основни постановки, Ж. Ж. Русо се изказва категорично за императивен мандат и право на предсрочно отзоваване на народните представители, които не оправдават народното доверие. Императивният мандат и правото на отзоваване той разглежда като задължителна и съществена гаранция за избирателите против евентуалния произвол на депутатите.

В противоположност на Ж. Ж. Русо Шарл Луи Монтескьо е убеден противник на императивния мандат и е последователен привърженик на свободнияен (представителен) мандат на народните избраници и на представителната демокрация. Голямото преимущество на свободния мандат той вижда в това, че депутатите получават пълна възможност да разискват и да приемат съответните решения в зависимост от промените в настроенията на народа. Народният избраник не представлява само своите избиратели, той е изразител на волята на целия народ, тъй като е съставна част от представителния орган, въплощаващ волята на всички, на цялата държава.

Основният недостатък на императивния мандат Монтескьо вижда в това, че депутатите са обвързани от задължителните поръчения на своите избиратели и в случая на въэможните промени в тяхните настроения трябва да чакат или нови инструкции от тях или да нарушават предписанията на мандата, а следователно да нарушават формално волята на избирателите. Представителният манадт, според него не пречел на принципа за териториалното представителство на депутатите, тъй като всеки по-добре познавал нуждите на своя град, отколкото на чуждите градове. (1)
(1)По-късно, вече в други исторически условия, когато буржоазната класа завладява държавата и се утвърждава здраво до кормилото на властта, други либерателен идеолог, изтъкнатият публицист, юрист и политически деец Бенжамен Констан (1767-1830) в прочутото си произведение “За свободата на древните…” изказва забележителната мисъл, че политическите режими и форми на демокрация трябва да се преценяват с оглед на историческите условия, в които те се проявяват, че свободата и демокрацията на древните се различават принципно от съвременната демокрация. Той твърди, че пряката демокрация не е ефективна, когато населението на държавата е многобройно. Пряката демокрация в Гърция бе възможна поради полисния характер и малобройното население на древногръцките държави, но такава демокрация е невъзможна при съвременните мащаби на урбанизацията. Достатъчно е да си представим такива мегаполиси, като Токио, Мексико, Ню-Йорк, Москва и др. които наброяват днес по повече от десетина милиона жители, за да разберем основателността на твърденията на Б. Констан. Освен това пряката демокрация не е приспособена към решаване на сложни въпроси, които изискват една или друга степен на професионална подготовка на народните избраници.
Същността на представителния мандат днес се състои в това, че народният представител (депутат) представлява не само интересите на своите избиратели, но и на цялата нация в съответното изборно учреждение. Депутатът обаче не отговаря за своите действия пред избирателите. Техните поръчения (инструкции) не са задължителни за него и избирателите от съответния избирателен окръг не могат предсрочно да прекъснат неговия мандат поради неизпълнението им. . Инструкциите имат само препоръчителен характер. Отговорността на народните избраници е не правна, а политическа, т. е. те рискуват само да загубят довереието на своите избиратели и те няма да ги преизберат за нов мандат през следващите избори.

Основният недостатък на представителния мандат, както виждаме, е в липсата на юридическа отговорност на депутатите пред своите избиратели. Правната връзка между мандатьора и депутата е прекъсната, което създава предпоставки за тяхното политически безотговорно поведение след приключване на избирателния процес. Това обстоятелство е главна причина за острите нападки на представителния мандат от страна на неговите противници. Те считат, че депутатът само един път през 4-5 години “заиграва със своите избиратели”. Само един път през този срок те могат да потърсят сметка на своя избраник. . В резултат на всичко това практическата неотговорност на депутатите прераства в тяхната безотговорност. На практика депутатът се оказва зависим изключително от своята партия (от партията, която го е предложила), а още по-конкретно и по-точно - от нейното ръководство.

Политическото представителство, както и в частното право, може да бъде законово, или конституционно. Такова е представителството, например, в английската палата на лордовете, които до скоро бяха наследствени представители по закона (1),
(1). През октомври 1999 година във Великобритания със закон бе премахнато политическото представителство, основано върху наследствен принцип, но остана представителството в палата на лордовете на онези депутати, които са получили благородническата титла пожизнено за своите заслуги пред държавата .
или пожизненото представителство във втората палата на някои държавни дейци, предвидено в конституциите на отделни държави. При този вид представителство (конституционно, законово) депутатът губи окончателно всякаква правна връзка със своите избиратели. Те не могат вече да го избират изобщо, даже и един път през 4 или повече години и да влияят върху него не само юридически, но даже и политически.

Защитниците на подобен род представителство се позовават обикновено на факта, че то има почетен характер, но забравят да добавят, че почетните представители се ползват със същите права, както и изборните представители в парламента. Към законовите представители се отнасят също назначаеми ( от държавния глава, например президента) членове на горната палата. В този случай също няма упълномощаване, и този белег също сближава политическото представителство с частноправното - законово представителство: на родителите, на частноправни общности (колективи) и други частни юридически лица., при които изборният орган е законен представител на юридическото лице ( на неговите членове).

С тези кратки бележки ще се ограничим в разглеждането на политическото (публичното) представителство, което се изучава значително по-подробно в курсове по Конституционно (държавно) право, а дипломатическото представителство - в Международно публично и Дипломатическо и консулско право. (1)
(1)Дипломатическото представителство е вид публично (политическо) представителство, свързан с държавата като субект на международното публично право и съответно с нейното представителство в други страни и международни организации от публичен характер. Същността му е защита на интересите на държавата ( като колективна общност на гражданите) и на отделните нейни граждани.

24. 2. Гражданскоправно представителство.
Сега да видим (също накратко) какво представлява институт на представителството в частното право,т. е. гражданскоправното представителство.

Гражданскоправното представителство е налице когато юридическите действия в интерес на едно лице извършва друго лице. Представителството е специфичен вид юридическа дейност на едно лице (представител) от името и за сметката на друго лице (представляемия), което поражда за него (представляемия) права и задължения в отношенията с трети лица. Представителят действува на основание на пълномощието, дадено от представляемия или на основа на закона . Пълномощието е право на съответното лице да бъде представител и защитник на интересите на друго лице. Юридическите действия, които той има право да извършва от името на представляемия по отношение на други лица се определят предварително или в споразумението на представителя с представляемия или от (в) закона. (1).

1. 
   Вж. по-подробно, В. Таджер, Гражданско право, с. 318-319, и др. Проф. Таджер обръща внимание на неточностите в утвърдила се в гражданското право терминология. Според него в т. н договорно правоотношението няма договор, а само упълномощаване. Законовото представителство, казва той, се основава върху закона, както и договорното представителство. Разграничителният критерий между два вида представителство е волята на участниците в правоотношението.
   

Ако представителството възниква независимо от волята на представляемия, само по силата на закона, то такова представителство се нарича законово, или задължително. Напротив, ако то се установява в резултат на съвместната воля на представляемия и преставителя, то в този случай се нарича доброволно, или договорно.

При договорното представителство представляемият сам, доброволно, по своя воля и желание избира представителя и определя обема на неговите пълномощия. Действията на представляемия по избора на представителя и установяването на пределите на неговата представителна власт се наричат упълномощаване. Упълномощаването намира документален израз във вид на пълномощно.

Доброволното представителство не само възниква, но и се прекратява също така доброволно, по волеизявлението на една от страните. (1)
(1). Вж. по-подробно, В. Таджер, Гражданско право, с. 318-319 и др.
Законовото или задължителното представителство винаги е регламентирано нормативно, по своя характер е много разнородно и обхваща случаите, когато представляемият сам, със своите действия не е в състояние (не може ) да реализира субективните си права или да изпълнява съответните юридически задължения. Най-често това е представителството на малолетните и непълнолетните, които нямат необходимия житейски опит и не могат сами, без чужда помощ да разберат свойството и значението на юридическите действия и техните правни последици. Това е също така представителството на пълнолетните, които поради слабоумие или душевно заболяване не могат да се грижат за себе си и своите интереси, представителството на непълнолетните, получили разрешение за брак от съответните съдебни органи, или казано обощено, на всички лица поставени под пълно или частично запрещение. (1)
(1). Така, според чл. 3 от ЗЛС “Вместо малолетните и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници”. Същият закон постановява, че законните представители на непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, са родителите или настойниците. В съответствие с чл. 97 от ЗЛС “Малолетните деца, които са настанени в обществено-възпитателно заведение имат за настойник управителя на същото. “На встъпилия в брак непълнолетен попечител по право е неговият пълнолетен съпруг” (чл. 105 от ЗЛС). ”На лица, поставени под пълно запрещение, органът по настойничеството назначава настойник и заместник-настойник и двама съветници, а на поставените под ограничено запрещение - попечител…Настойник или попечител по право на такова лице е неговият дееспособен съпруг; а ако няма такъв, родителите на лицето упражняват родителски права и задължения, освен ако те са лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват.

“Настойникът е длъжен да се грижи за поставения под настойничество, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица…(чл. 117 ал. 2). “Настойникът на поставения под пълно запрещение или попечител на поставения под ограничено запрещение съпруг е неговият дееспособен съпруг. Ако няма такъв, родителските права и задължения се упражняват от неговите родители, освен ако те са неизвестни, починали, лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват. ”

Същественото в случая е, че представителят няма собствен интерес в правоотношението (ако изключим заплащането и естествената заинтересуваност в крайния положителен резултат в делото), той действува в интерес на представляемия, извършва правни действия не от свое, а от негово име, за негова сметка и т. н. Последиците от правните действия на представителя възникват не за него, а за представляемия. (1).